"Тези, които говорят, не са ли всички галилейци?"

Depois desses dias Isabel, sua mulher, concebeu, e por cinco meses se ocultou, dizendo:
Assim me fez o Senhor nos dias em que atentou para mim, a fim de acabar com o meu opróbrio diante dos homens.
Ora, no sexto mês, foi o anjo Gabriel enviado por Deus a uma cidade da Galiléia, chamada Nazaré, a uma virgem desposada com um varão cujo nome era José, da casa de Davi; e o nome da virgem era Maria.
E, entrando o anjo onde ela estava disse: Salve, agraciada; o Senhor é contigo.
Ela, porém, ao ouvir estas palavras, turbou-se muito e pôs-se a pensar que saudação seria essa.
Disse-lhe então o anjo: Não temas, Maria; pois achaste graça diante de Deus. Eis que conceberás e darás ã luz um filho, ao qual porás o nome de Jesus.
Este será grande e será chamado filho do Altíssimo; o Senhor Deus lhe dará o trono de Davi seu pai; e reinará eternamente sobre a casa de Jacó, e o seu reino não terá fim.
Então Maria perguntou ao anjo: Como se fará isso, uma vez que não conheço varão?
Respondeu-lhe o anjo: Virá sobre ti o Espírito Santo, e o poder do Altíssimo te cobrirá com a sua sombra; por isso o que há de nascer será chamado santo, Filho de Deus.
Eis que também Isabel, tua parenta concebeu um filho em sua velhice; e é este o sexto mês para aquela que era chamada estéril; porque para Deus nada será impossível.
Disse então Maria. Eis aqui a serva do Senhor; cumpra-se em mim segundo a tua palavra. E o anjo ausentou-se dela.


Lucas 1:24-38 (João Ferreira de Almeida Atualizada)

Археологията - наука за бъдещето

(продължение от сряда, 07.03)

Когато проф. Богданов идва в СУ “Св. Климент Охридски” за да преподава, към него се отнасят като към всеки друг възрастен и заслужил преподавател. Колегите му разговарят с него почтително. Стараят се да не влизат без работа в кабинета, който той ползва (иначе там работят и други). На катедрените съвети мнението му се изслушва внимателно. Студентите проявяват интерес към това, което има да им каже.

Но наред с това, колеги, тук няма ласкателства. Работещите в специалността знаят, че от него не зависи много. Предприемат разни неща, без да го питат. Съгласни са да го изслушат, но не смятат, че неговата дума трябва да е последна. Понякога му противоречат. Студентите се позволяват да отсъстват. Ако някой го похвали или му донесе подарък, това може да е по навик; може да е просто от любезност; а понякога е и от сърце.
Стига се дотам, колегите на проф. Богданов да проведат истински научен или философски спор и това да стане в негово присъствие. Този спор може да се води върху материал, върху който и той е работил. И все пак те не го питат веднага какво мисли. Не се съобразяват непременно с неговите възгледи и теории, за които иначе знаят. Мислят за предмета на своя разговор. Опитват се да кажат нещо ново. Това не е театър. Хората просто си спорят. Това го удивлява.
Ето затова, колеги, Вашият Председател не иска да напуска СУ. Защото тук той е равен с други хора. Може да е по-опитен, по-известен, с повече трудове зад гърба си. Някои неща може да ги знае по-добре. Но е равен. Тук той е свободен човек. Това е причината.

* * *

На някого цялата тази история може да му се стори маловажна или смешна. За мен обаче тя не е маловажна. И не ми е смешно. Все пак тук аз трябва да говоря за човек, когото познавам от много години. За един колега, от чието трудолюбие и любов към знанието съм се възхищавал. За един съгражданин, който е работил за образованието и свободата. Точно така е било. А как е сега?

* * *


6. Сега и при Вас

Нека да Ви разкажа следния случай. Преди няколко години по телефона ми се обади един интелектуалец, който тогава беше директор на департамент в НБУ. Той беше енергичен, общителен, интелигентен и продуктивен човек. Аз го знаех и като публична личност. Напоследък той не се явява често в медиите, но имаше години, в които го познаваше цялата страна – защото участваше в политиката. Бил е, струва ми се, репресиран преди 89-та. Накратко, човек с лице.
Та той ми се обади (познавахме се и отпреди) и предложи да му съдействам, в качеството си на античник, за създаването на нова хуманитарна бакалавърска програма. Проведохме няколко разговора и аз му обещах пълно съдействие. Предложих да привлека колеги, които много ценя като специалисти и преподаватели. Той ме увери, че имам голяма свобода на действие. Както казах в началото, предстоеше нещо ново.
Колеги, не ми се иска да Ви изморявам с подробности, но не мога да говоря и съвсем общо. Накратко, аз доведох при този Директор на Департамент специалистите, които имах предвид. Те се бяха постарали да изготвят програми за новите курсове – теми, литература, анотации, обосновки, както трябваше. Директорът беше извънредно удовлетворен. Останалите бъдещи участници в програмата, някои от които вече щатни преподаватели в НБУ – също. Харесаха всичко, което им предложихме, но най-много тематичното съдържание на един от избираемите курсове и обосновката на един друг. Направо ги аплодираха.
И така, програмата вече беше оформена, разделена на модули, на задължителни и избираеми предмети и предстоеше да започне от следващия семестър. Аз попитах за всеки случай дали ще има и студенти, но ми казаха да е се безпокоя. Щяло да има.
Сега за събитията нататък. На разширен съвет на Департамента (разширен с нещатните участници в бъдещата програма, какъвто бях и аз) се появи проф. Богданов. Аз бях много доволен да го видя. Макар и администратор в НБУ, сиреч, зает с всякакви неща, човекът е класицист, ще чуе лично какво сме направили, ще каже как му се вижда, ще разговаряме. Щеше да бъде интересно.
Проф. Богданов изслуша някои от нас, след което произнесе кратка реч, от която стана ясно следното. Той приветства появата на такава програма и ни поздравява за вложения труд и старание. Същевременно намира, че програмата не е построена много умно. Че някои от курсовете са ненужни и странни. Показват остаряло мислене, повтарят познати грешки. Особено онзи курс, който преподавателите бяха харесали много. Но въпреки това ние бихме могли да не се съобразяваме с неговото мнение и да действаме както намерим за добре. Като ни пожела успех в по-нататъшната работа, проф. Богданов си излезе.
Колеги, аз не обичам да разказвам за хората, описвайки техните лица или жестове. Смятам, че това е по-скоро работа за художници и актьори. Аз не съм такъв и единственото, с което мога донякъде да си служа, са думите. Така че ще Ви предам само една реплика. Една от преподавателите (и тя беше на щат в НБУ) ми каза със съчувствие: “Е, съжалявам, че стана така с този курс”.
Аз не можах да разбера какво ми казва. Какво е “станало”? Тя самата беше изказала най-много похвали за него. Относно думите на проф. Богданов ли? Ами човекът просто дойде, каза какво мисли и си отиде. Вярно, не изчака да му отговорят, но може да е бързал. Освен това той всекидневно е тук, другите също, разговорът може да продължи и да се задълбочи. Какво значи “станало”?

Оказа се, че не съм знаел къде съм попаднал. Както и да е, наесен програмата стартира. И точно в началото се случи още нещо. Този път дори и аз разбрах, че нещо “е станало”.
Една от специалистите, които бях поканил, за да подкрепят програмата (тя е доцент в СУ и е един от най-добрите учени-хуманитари, които познавам лично), ми съобщи, че малко преди да отиде на втората си лекция (втората!) й се обадила една колега, преподавател в НБУ, и й казала с голямо притеснение, че “тези часове” ще трябва да ги вземе тя. Просто така трябвало. Налагало се. Тя съжалявала и се извинявала. За съжалението и извинението не се съмнявам. А за “необходимостта”?
Колеги, би било много хубаво, ако тази история Ви звучи също толкова странно, колкото и на мен. И че ако на Вас Ви се случи нещо такова, Вие бихте били възмутени и бихте вдигнали голям скандал. Че бихте позвънили веднага на Директора на департамента и бихте му казали, че в този университет някои хора не са добре.
За себе си мога да кажа, че дотогава никога не се бях ядосвал толкова много на нещо, което ми се е случвало в работата. Незабавно се обадих на Директора на Департамента. Казах му, че недоумявам и съм изумен. Той ми отговаряше някакви неща, които не успях да запомня. Това, което помня е, че му казах да се обади на колегата и да й се извини. Той каза, че това би било съвсем редно и че ще го направи. Но после не научих някой някому да се е извинявал. Най-вероятно не й се е обадил, тя тъй или иначе е разбрала, каквото трябва. А ако се обади, какво да й каже? “Извинете, но тук аз нямам думата”. Е, като нямаш думата, защо губиш времето на толкова хора? А сега, след като си им изгубил времето, мислиш ли още да стоиш там?
Този наш колега и приятел, господа, продължава да бъде директор на същия департамент. Сигурно няма избор. А ако това се случва с хора, които имат имидж на публични личности, доказани бунтари, хора с характер, безкомпромисни, тогава как е положението с останалите?


7. Някои по-общи размисли

Колеги, в такава обстановка не може да се работи. В НБУ няма никакъв ред. Бедата не е в това, че там стават безобразия. Безобразия стават и на моето работно място и то в изобилие. Стават навсякъде, където има хора. Бедата е обаче, че при Вас няма как да се противодейства. Ако те произтичат оттам, откъдето се управлява, и ако няма опозиция, и няма как управляващите да бъдат сменени, към кого ще се обърне недоволният?
Бъдете сигурни, че ако оставите нещата, както са в момента, те няма да тръгнат на по-добре.


(20-30. 01. 2007)

(следва)

Преходни неща

Уважаеми читатели,

Магистърската програма на специалност Класическа филология (ФКНФ, СУ) предлага избираем едносеместриален курс "Християнска литература и доктрина". Водещи са Венцислав Стойков и Николай Гочев. Курсът се провежда всеки четвъртък и петък от 16 ч. в ауд. 175 в Ректората.

Всеки, който желае да присъства, е добре дошъл!

За магистърската програма погледнете на:
http://masters-classics.dir.bg/

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 12.03)

Комплиментът е чудно нещо – той не струва нищо на даващия, но пък задължава приемащия. Един от възможните лукави прочити на притчата за хлябовете и рибите е следният. Как да нахраним мнозина гладни, при положение, че не притежаваме нищо? Ето така – с похвали. И след това те ще те обичат, или поне ще си мълчат: защото вече са приели нещо, което не е трябвало да приемат.
Но комплиментът, като всеки подкуп, не може да се хвърля, без да се премисли ефектът. Иначе ще се обърне срещу даващия, издавайки неговата корист – а нали никой мошеник не иска да се прочуе като такъв? В началото комплиментът се дава така, че станалото да си остане между нас: а ако трябва да се изкаже пред други или пък да се тиражира (това е увеличаване на дозата) тогава ще се покаже, че е скъп, значи, че е даден не кому да е, а на избраник, който го е заслужил. Господин Византологът внимавал да не бърза с публичните и писмени комплименти преди да е сигурен, че ще свършат работа - сиреч, че човекът ще бъде приобщен. Иначе те биха се обезценили и ласкателят би обеднял.
И така, благодарение на вродения си талант и понатрупания опит Господин Византологът стигнал дотам, да бъде притежател на метод за приобщаване на полезните, или, да го кажем по-кратко, метод за корумпиране. Ето кои са неговите стъпки.
Първо. Срещаме набелязания обект на улицата или някъде другаде, където няма странични лица, и го поздравяваме за последното му постижение – нека това да е някакъв текст, който той наскоро е написал. Не си служим с много думи и не се бавим: човекът не трябва да остане с впечатление, че го ухажват, защото може да ни заподозре, или пък следващия път да поиска много повече. Ако остане доволен (ако техниката е изпълнена добре, значи с мяра и вкус, човекът е доволен в 100% от случаите), може да се мине към междинна техника “А” – доверително злословене. Спираме някъде обекта (пак без трети лица) и го задържаме по-дълго. Охулваме набързо и между другото някой колега: най-добре да е по-известен, с авторитет или на висок пост и да е такъв, когото обектът не познава добре, но няма причини да харесва (или пък има причини да не харесва). С това се целят доста неща – по-продължително общуване, проверка на способността за съвместно действие. В случая става дума за дребно обругаване или иронизиране, но все пак на някого, който не е съвсем незначителен – защото е по-приятно да си го позволиш; подчертаване на определената позиция и оттам – на открития характер на приобщителя. Той не се страхува да каже кого цени и кого – не; способен е, критикувайки, да се мери нависоко, но все пак не говори пред всекиго, а само пред качествени хора като обекта. Не е без значение какво ще направи обектът, но не трябва да мълчи безизразно, това ще е лош знак – най-добре да кима, да се усмихва и да се впуска в допотвърждаване на казаното.
Следва междинна техника “Б” – искаме му дребна институционална услуга. Услугата трябва да е дребна и да може да се извърши и от друг, но обектът трябва да види, че избраният е той. Освен това трябва да е такава, че, от една страна, да е свързана с някакво нарушение, но пък, от друга, да не създава явен риск – защото онзи ще се дръпне и има вероятност всичко да пропадне: пък и ако се раздрънка... Това вече става задължително без свидетели. Отново се проверява способността за съвместно действие – този път не “против” а “в полза на”; и не само на думи. Ако обектът се държи адекватно, сиреч, ако показва склонност да не се съобразява педантично с отвлечени правила, когато му предлагаме общуване и полезно приятелство, това е много добре.
Работата върху човека не трябва да спира. Господин Византологът знае, че с изкопчване на дребни услуги и с общо бърборене срещу трети лица не се стига далеч. Трябва да се гради общество. Затова, второ: обектът (или субектът, все едно) получава по-силна порция прослава, значи по-подчертан комплимент. Но той не трябва да бъде от съвсем същия вид като предишния, като просто се говори по-дълго или се употребяват по-силни думи – защото има опасност ухажорът да стане досаден, пък и думите в езика не са безкраен брой. Затова се сервира комплимент от друг характер – чрез жестове. Значи обектът трябва да се подложи на по-цялостно обгрижване, славата да идва при него по повече пътища – не само през ушите, но и през очите. Затова той бива издебнат, когато говори нещо пред публика (ето, сега вече си позволяваме и свидетели, не може да се мине дълго без тях) и всеки път, когато ни поглежда, трябва енергично и одобрително да клатим глава. Но – внимание – нужна е дозировка и цвят. Значи не да махаме ръце (това става при поздрав навън), или да вдигаме палец, или да стискаме юмрук в смисъл “браво, разбий ги” – това е смешно, нали обитаваме академични среди. Освен това в клатенето на глава не трябва да се допуска и най-слаб оттенък от изглед на съзнание за превъзходство.

* * *

- Това беше сложно – каза Пътуващият Археолог.
- Сложно е, драги, за разказване – казах аз. – Но когато на човек му идва отвътре, пък и го е упражнил както трябва, не е сложно – то вече е природа.

* * *

В ролята си на ласкател Господин Византологът никога не си позволява да покаже превъзходство, сиреч да се държи като по-опитен и по-напреднал в науката или нещо друго, защото знае, че позата на авторитета е досадна, дори когато някой има основание да я заеме. За да приобщиш някого, който е суетен, но не глупав, трябва да се държиш като приятел – открит, благоразположен, със зачитане на качествата и с уважение към личността му. И, nota bene – неговите недостатъци не са твоя работа.
Трето. Обектът трябва да разбере, че си спомняш за него дори когато отсъства. Не става въпрос за интимности, далеч от това. Но нека знае, че ние дотолкова ценим качествата му на учен (нали сме в Касталия), че не бихме желали да пропуснем нито една негова изява, била тя публикация или лекция. Значи, ако издаде книга, ние му казваме, че я четем (не казваме, че сме я чели, защото не сме и може да ни уличи в лъжа; но не и че възнамеряваме да я четем – тъй като това е по-слабо и звучи съмнително). А когато се случи да говори някъде, където ще бъдем и ние, не отиваме да го слушаме, защото знаем, че ще ни е скучно, а си имаме и друга работа (пък и вече сме били веднъж, за да клатим глава – да се прави втори път същото е напълно безполезно): но се явяваме по-късно, отиваме специално при него (вече е минало времето, когато стигаше просто да го спрем някъде), извиняваме се за отсъствието и обясняваме какво ни е попречило да дойдем навреме, за да го чуем. Тук трябва да се вложи много такт, така че обектът да не остане с впечатление, че го занасяме: но Господин Византологът е роден за актьор; а и никой не казва, че ласкателството е лесна работа.
И тъй, вече разказахме за начините, по които човек бива приобщаван в личен контакт, значи без документиране на стореното. Това е първата и по-лека степен на работата, защото казаното устно е записано на вода – не остава, и затова се прилага спрямо все още несигурни хора и при това, както видяхме, главно насаме. Несъмнено, Византологът няма да се поколебае да облее когото и да било с бомбастични комплименти пред голяма аудитория – но само при условие, че е положен къртовски труд, така че тези думи да не идат напразно. За читателя, комуто биха хрумнали и други неща по темата, ще напомним, че хватките на Византолога са неизброими и дори несистематизируеми, защото, както казва на едно място Платон, ласкателството не е наука: то е нещо като кулинария, вид угодничество, и тъй като усещанията се менят и във всеки миг нещо различно се оказва приятно или неприятно, ласкателят трябва да е нащрек и да познава къде трябва да бъде погален обектът, за да му стане добре. Тази дейност не може да бъде изучена от ума и напредъкът в нея е въпрос единствено на дарба и опит.


(следва)

"Тези, които говорят, не са ли всички галилейци?"

Gli rispose uno della folla: «Maestro, ho portato da te mio figlio, posseduto da uno spirito muto. Quando lo afferra, lo getta al suolo ed egli schiuma, digrigna i denti e si irrigidisce. Ho detto ai tuoi discepoli di scacciarlo, ma non ci sono riusciti».
Egli allora in risposta, disse loro: «O generazione incredula! Fino a quando starò con voi? Fino a quando dovrò sopportarvi? Portatelo da me».
E glielo portarono.
Alla vista di Gesù lo spirito scosse con convulsioni il ragazzo ed egli, caduto a terra, si rotolava spumando.
Gesù interrogò il padre: «Da quanto tempo gli accade questo?».
Ed egli rispose: «Dall'infanzia; anzi, spesso lo ha buttato persino nel fuoco e nell'acqua per ucciderlo. Ma se tu puoi qualcosa, abbi pietà di noi e aiutaci».
Gesù gli disse: «Se tu puoi! Tutto è possibile per chi crede».
Il padre del fanciullo rispose ad alta voce: «Credo, aiutami nella mia incredulità». Allora Gesù, vedendo accorrere la folla, minacciò lo spirito immondo dicendo: «Spirito muto e sordo, io te l'ordino, esci da lui e non vi rientrare più». E gridando e scuotendolo fortemente, se ne uscì.
E il fanciullo diventò come morto, sicché molti dicevano: «E' morto».
Ma Gesù, presolo per mano, lo sollevò ed egli si alzò in piedi.
Entrò poi in una casa e i discepoli gli chiesero in privato: «Perché noi non abbiamo potuto scacciarlo?». Ed egli disse loro: «Questa specie di demòni non si può scacciare in alcun modo, se non con la preghiera».
Partiti di là, attraversavano la Galilea, ma egli non voleva che alcuno lo sapesse. Istruiva infatti i suoi discepoli e diceva loro: «Il Figlio dell'uomo sta per esser consegnato nelle mani degli uomini e lo uccideranno; ma una volta ucciso, dopo tre giorni, risusciterà».

Marco 9:17-31 (Conferenza Episcopale Italiana)

Всички тези хора са починали отдавна

В 1116 година от основаването на Града Юлиан, който беше по-рано Цезар, завзе царството и стана тридесет и шестият император след Август. Той държа сам върховната имперска власт една година и шест месеца и преследваше християнската религия по-скоро изкусно, отколкото със сила. Правеше го, за да се отрекат от вярата си в Христос и да бъде възстановен култът към идолите; стараеше се по-скоро да ги предизвика с почести, отколкото да ги принуди с изтезания. И все пак разпореди с изричен указ никой християнин да не преподава свободните изкуства. И, както сме узнали от нашите предци, почти всички и навсякъде приеха условията на тази заповед и предпочетоха да изоставят по-скоро службата си, отколкото вярата.
Но Юлиан, когато се готвеше за война с персите и беше повел събраните отвсякъде римски сили към предопределената си гибел, обрече кръвта на християните на своите богове. Защото имаше намерение, ако постигне победа в тази война, да устрои явно преследване на църквите; и бе разпоредил да се издигне амфитеатър в Йерусалим, където, след завръщането си от Партия, да хвърли епископите, монасите и всички свети хора от онова място на обучени свирепи зверове и да гледа как ги разкъсват.
И тъй, след като вдигна лагера от Ктезифон, бе отведен с измама към пустинята от някакъв беглец от противниковата страна. И докато войската загиваше, изтощена от жаждата, горещината и усилията да напредва през пясъците, императорът, стреснат от опасността, непредпазливо се отдалечи навътре в пустинята; и загина от копие, хвърлено от един появил се насреща му вражески конник.
Така милостивият Бог унищожи нечестивите намерения чрез смъртта на нечестивеца.


Павел Орозий, "История", кн. VІІ, гл. 30.

Археологията - наука за бъдещето

Уважаeми читатели на “Библиотеката”,
Тази сряда ще прекъсна публикуването на писмото, което следите и ще Ви поканя да помислим за едно средно училище.
Става дума за Националната гимназия за древни езици и култури, основана преди 30 години. Текстът, който Ви предлагам, беше публикуван през април 2006 в “Литературен вестник”. Той може да бъде намерен и на адрес:
http://30godiningdek.blogspot.com/
където е и част от дискусията, протекла благодарение на ЛВ.

* * *

За предстоящия юбилей на Класическата гимназия

Наближава 2007 г., а с това и 30-годишнината от основаването на Класическата гимназия (НГДЕК). Това е кръгла годишнина и дава повод да се каже нещо за училището и за неговата мисия като образователна институция. Някой би допуснал, че годишнината може да стане и повод да се предприеме нещо с цел подобрение: било в дейността на самото училище, било в разпространението на продукта, който то предлага – гимназиално класическо и хуманитарно образование.
Нека да кажа какво ще се случи на този юбилей, ако нещата вървят както са вървели досега.
1.Директорът на НГДЕК, г-жа Гергина Тончева, дава интервю за някой от многотиражните всекидневници, в което споделя, че гимназията е единствена по рода си, издържала е изпитанието на времето, откърмила е множество питомци, които взеха хляба в ръцете си (станаха учители и университетски преподаватели, депутати, журналисти, режисьори, пишат книги, някои емигрираха и разнасят славата ни по света).
2.По някоя от националните телевизии се излъчва кратък филм за гимназията, който съдържа едно основно интервю, излишно е да се казва с кого, и няколко кратки изказвания на най-изтъкнатите възпитаници.
3.Провежда се празненство в централната зала на някоя представителна сграда (НДК, Народния театър, в краен случай аулата на СУ), където се произнасят речи и приветствия, има цветя, старите alumni си кимат, макар и с отегчение; от подиума се казва, че делото на гимназията ще пребъде, защото е такава орисията й.
Аз, уважаеми читатели, от години вече не следя тези медийни изяви, тъй като познавам сценария и съдържанието на словата, смея да кажа, в детайли; и не посещавам празненствата, защото зная, че там ще се чувствам като на погребение, на което няма нито един опечален - тъй като покойникът от дълги години е бил напълно безразличен на всички присъстващи.

Тези редки и скучни акции в публичното пространство, тези безсъдържателни речи, препълнени с клишета и с архаични, за да не кажа нещо по-грубо, метафори, тези склеротични и кичозни ритуали не служат за нищо, освен да прикриват окаяното състояние на някога процъфтяващото училище и да поддържат едно десетилетно статукво - с надежда, уважаеми читатели, за какво?

Не е необходимо човек да бъде щатен или хоноруван служител в НГДЕК, за да се досеща как стоят нещата там. Достатъчно е да прави нещо, свързано с хуманитарното образование и изискващо контакти с хора, които са учили, работили или в момента работят на това място. Ситуацията е следната.

1. Училището се намира в сграда, разположена в далечната периферия на града. Няма и никой не може да каже дали някога ще има поносим транспорт. Учителите и учениците губят между два и четири часа на ден само за пътуване.
Някой интересувал ли се е какъв е ефектът на това обстоятелство върху качеството на учебния процес? Някой може ли да предположи какъв брой добри потенциални ученици се отказват от намерението да получат класическо образование само заради това неудобство? Наистина ли някой смята, че едно хуманитарно учебно заведение не губи нищо от изолацията си от града (а това е столичен град!) с неговите културни и държавни институции и с неговия обществен живот, който се вижда най-добре в центъра? Ами нали хуманитарното образование съществува точно заради обновлението и богатството на този обществен живот? Коя от по-старите елитни столични гимназии не е в центъра на града?
Това са въпроси, на които, надявам се, никой няма да се осмели да дава цинични отговори от рода на “нашата мисия е свята и иска себеотрицание” или “ами като няма градски транспорт да си дойдат с личните автомобили!”

2. Ръководството на училището не е претърпяло персонална промяна в продължение на 29 (двадесет и девет) години. Единственият учител (самият той изтъкнат преводач от латински и старогръцки), който си позволи да забележи, че прекомерното управленско дълголетие не е от полза за никоя общност, напусна преди около 10 години.
Нека да обърнем внимание на читателя, който сигурно вече си е помислил, че възрастните хора трябва да бъдат уважавани, а пенсиите у нас са ниски, че НГДЕК е държавно учебно заведение, а не частно предприятие; и още повече, че то съвсем не е собственост на своя директор (назначен преди 29 години, с покровителството, както е известно, на дъщерята на тогавашния диктатор). И след като то се издържа с държавни пари, то и всеки български данъкоплатец би могъл да се заинтересува защо някои от работещите в него се пенсионират на определена възраст (60-65 г.), а други – когато пожелаят. Каква да бъде обстановката в едно учреждение, където всички виждат, че ръководителят, държавен служител като останалите, показва независимост от закона в продължение на десет, петнадесет и повече години? Нали тези учители трябва да бъдат не само техници в работата си, но и някак възпитатели? Какви възпитатели ще са хора, който търпят години наред в собственото си общество очевидно беззаконие, мотивирано единствено от апетита за власт (колкото и нищожна да е тя) и страха от пенсиониране, което се мисли като социално декласиране?
Това, уважаеми читатели, се случи, защото шефът на НГДЕК съумя да се обгради с хора, възпитани в едно общество на безправие и възприели неговите нрави и ориентири за поведение (оцеляване). Тогава главната грижа на управляващите беше да създават клиентели чрез раздаване на привилегии. Така и самата гимназия, управлявана в този дух и до днес, се превърна в общност, където законността е абстракция (ако шефът е над закона, ние защо да сме под него?), където е по-важно да си послушен, отколкото предприемчив, “ритуалите” са по-важни от новостите, а най-важно е глупавото самодоволство, претенцията за “елитарност”, за “гордост от...” – от какво? Най-вероятно, гордост, че положението е такова, каквото е от отдавна, и че правилните хора продължават да си управляват. (Съвсем наскоро, извинете за досадното обръщане към актуалността, Лукашенко спечели третия си мандат като президент на Беларус, и то с разгромяващо мнозинство. Вижда се, че и там много хора са горди от нещо).

3. Да видим по какъв начин НГДЕК, с отговорността на своя десетилетен образователен опит и при наличието на повече от хиляда alumni, се грижи за разпространението на класическото образование в страната. От интернет-страницата на училището (http://ngdek.com/) узнаваме, че “НГДЕК възроди класическото, хуманитарно образование и подпомага развитието на други училища в страната - Априловската гимназия в Габрово, Хуманитарна гимназия във Варна, Хуманитарна гимназия в Сливен, Хуманитарна гимназия "Неофит Рилски" в Кюстендил и др.”

Че НГДЕК възроди класическото образование през 70-те и 80-те години на миналия век, доколкото това можеше да стане в границите на едно средно училище, е вярно. Но и хан Аспарух положи някога усилия да основе държава отсам Дунава и заслужава похвала за това. Нас обаче ни интересува какво се случва днес – както с държавата и с обществото, което я ползва, така и с хуманитарните гимназии и с класическото образование, което се разпространява чрез тях.

Как точно НГДЕК подпомага развитието на други училища в страната? С експерти, с информация, с учебни материали? В какъв обем? Как се осъществяват контактите? В каква насока изобщо е помощта?

Ако гимназията има нещо, с което да се отличава от всички останали училища, това е традицията в преподаването на класически езици и антична (и средновековна) цивилизация. Следователно това е стоката, което тя може да предложи. Е, какво се е случило с преподаването на тези дисциплини в споменатите училища, или пък в неспоменатите “други”? Убеден съм, нищо, заслужаващо отбелязване. През последните десетилетия в Катедра Класическа филология са постъпили само двама възпитаници на различно от НГДЕК училище, в което е имало преподаване на класически езици (Хуманитарната гимназия във Варна). Това стана преди около 12 години. Не съм срещал сред студентите по античност в СУ представители на гимназиите в Габрово, Сливен и Кюстендил. Не познавам нито един (освен споменатите двама) студент или колега с класическа подготовка, получена в някое от тези четири училища. За “другите” вече не мога да съм сигурен.

Каква е тази помощ, която фактически не съдейства за разпространяване на основния предмет на дейност на НГДЕК? Да не би да си я пазим само за нас (дейността)? Ами как е положението в София? Наистина ли никоя от софийските гимназии не проявява никакъв интерес към това, което може да предложи НГДЕК? Да не би училището, сиреч ръководството, да си е харесало положението на монополист и ловко да го поддържа? И хитроумно да разпространява мнението че, “виждате ли, то към тези работи няма голям интерес, защото те са много сложни и възвишени и са за малцина, така че ние тук сме предостатъчни – който е дошъл при нас, той вече е доказал причастност към духовното и възвишеното, а на останалите не им трябва, пък и работа мъчно се намира, но ние нашите деца добре ги подреждаме, ама за повече места няма”. Точно така се говори, драги читатели, и младежите от училището си ги възпроизвеждат тези приказки, защото това е елитарност даром, възпитаваща в мързел и надменност, но пък приятна – правиш или не правиш нещо, пак си голяма работа. Целта е видна – да не се променя нищо. Цената – мумифициране на институцията и обезобразяване на едни невинни млади души.

Толкова за ситуацията днес. Какво трябва да се направи?
1.Да изберем нов директор. Колкото по-бързо стане това, толкова по-добре – най-добре от тази пролет. Не е чак толкова важно как ще се казва той. Същественото е да се регламентира начинът на избора му и срокът, за който ще може да заема този пост. Ако твърдим, че училището има национално значение, нека тогава директорът му да се задоволи с мандат между две и четири години; и ако са четири, да няма право на втори.
2.Да организираме истинска, а не театрално-тържествена дискусия за бъдещето на гимназията и за развитието на средното класическо образование изобщо. На тази дискусия да изберем Настоятелство – значи съвет от дейни хора, но не единствено възпитаници на гимназията, нито само хуманитари, нито само родители на днешните ученици, а хора с различни професии и възможности, които просто виждат смисъл да съдействат за финансирането на училището, за преместването му в достъпен район на столицата и за раздвижване на присъствието му в образованието и обществения живот. Така ще се събуди и инициативността на сегашните преподаватели, сред които има достатъчно млади и способни хора; на самите ученици, а и на бившите възпитаници.
3.Да се свържем (а не да имитираме връзка) с училища и общини в страната и да започнем работа за разпространяване на дейността на класически образованите хуманитари. Защото класическото образование на Запад (където донякъде сме и ние, макар и това да не харесва на всеки) не трябва да е хоби за малцина избрани, а трябва - и може - да е възможност за създаване на индивиди с действаща езикова, историческа, естетическа и гражданска култура. Без множество такива хора ние няма да създадем цивилизовано и свободно общество.


Николай Гочев
СУ “Св. Климент Охридски”
Асоциация за Развитие на
Университетското Класическо Образование
e-mail: leda@tradel.net

Мнението на автора на статията се подкрепя от:
доц. д-р Димитър Димитров, ВТУ "Св. св. Кирил с Методий", дипломиран от НГДЕК 1985
д-р Николай Вазов, СУ "Св. Климент Охридски", дипломиран от НГДЕК 1984.

Записки на Археолога

Придобиването на знание 3

Трето, необходимо e познаване на самото разбиране на историята, което е и познаване на интерпретациите; на това, че едни и същи факти могат да значат различни неща, да бъдат използвани за различни нужди, да бъдат разбирани иначе. Примерно, историческата ситуация може да бъде коментирана така или иначе; на един и същ персонаж или общество могат да бъдат приписвани разни качества и значение; един и същ сюжет може да получава разни значения. Системата от факти (твърдения), която сме се постарали да овладеем, е стигнала до нас по някакъв начин, и достигайки, се е променяла. Римската история, да кажем, е стигнала до нас като донякъде случаен сбор от документи (те биха могли да бъдат и други) и същевременно като идея за “Римска история”. Тази идея също би могла да бъде друга и значението, което й се отдава, да бъде едно или друго. През времето и местата, през които е достигала до нас, както на нея, така и на частите й се е гледало по различни начини. Няма “едно разбиране” за значението и дори за устройството (комбинацията от части) на тази система.
Новото най-напред е, че тя изобщо има значение като цяло – защото формалната система (вж. “Придобиването на знание 1”) няма. Един текст, гледан като комбинация от езикови форми не значи нищо извън себе си, само частите му значат нещо в рамките му, или по-точно имат задача. Но тази задача, поне в идеалния случай, не може да подлежи на множество интерпретации. В изречението “Той се отправи към Рим” не може да има много сложни спорове за задачата на думата “към”.
Но историческата ситуация (Цезар се е отправил към Рим с войската си, макар да му е било наредено да я разпусне преди Рубикон) е обект на разни коментари. Тя може да бъде включена в по-обширни исторически изложения или литературни сюжети, да бъде разбрана така или иначе. Човекът, който познава разнообразието на значения на даден факт (било менящи се във времето значения, било просто защото материалът е станал предмет на спор, било защото е привлякъл вниманието по някаква причина на различни несвързани помежду си наблюдатели) се научава да се колебае, да сравнява и започва да избира. Осъдителни ли са действията на Брут и съзаклятниците му? Защо убийството на Цезар е важно събитие? За кого е важно? Кой и кога се е интересувал от него и как го е оценявал?
Ако по време на такова изследване човек започне да се вживява в разни гледни точки и да ги изразява, той става артистичен. Освен това научава, че той самият няма директен, а опосредстван достъп до историческата ситуация – достъпът е станал възможен чрез нечии усилия, подбор, оценка, интерес. Така той става и критичен спрямо мнението на другите (никой не знае много), а и спрямо собственото си мнение.

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 05.03)

ІІІ. Господин Византологът

Дотук всичко добре, ще си каже уважаемият читател, но защо все пак се занимаваме с тези неща? Кое е чудното във всичко това? Не е ли то същото като навсякъде и винаги: значи неуките и амбициозните си вървят напред (накъдето са тръгнали, сиреч), мнозина обещаващи хора се похабяват, библиотеките се пълнят с нискокачествено слово, а онези, които все пак умеят да вършат нещо, обикновено си мълчат? Кое е новото, което иска да ни каже авторът? Това, което мисля аз, скъпи читателю, и заради което записах спомените на моя приятел е, че всичко това е винаги ново. Точно така. Защото винаги се явяват нови хора, които са уверени, че институцията, която закриля изследването и общуването между учители и ученици, съществува заради Знанието – първо заради него, и после заради съпътстващите го блага, които няма как да не се явят, ако то е налице; и ако ти се струва наивно да се говори за знание, нека тогава да говорим за честния труд, който се полага заради него. И когато тези хора забележат, че някъде това е забравено, че от Касталия са останали само декори, че тук се прави театър, а целта е съвсем друга, ако изобщо вече има и цел, а не е останал само страхът от Нищото, който крепи целия механизъм, тогава те се смайват и смайването им е съвсем истинско, и, уверявам те, винаги ново. Ето това е, което ме принуди да напиша тези неща. Колкото до Пътуващият Археолог, той продължава да се учудва на всяко подражание, чиято цел не е Красивото, нито Общото. Но това вече е напредък, белег на натрупан житейски опит – защото през времето, за което говорим, той още не се учудваше, тъй като просто нищо не проумяваше.
И така, нека се върнем към един от героите на разказаната по-горе истинска история, и да кажем нещо повече за него. Господин Византологът, когото читателят вече бегло познава, е сравнително млад, със солидно телосложение, енергичен, в безукорно здраве, работлив и уверен, че е предопределен за успех.
- Какъв успех? – би запитал някой.
Все едно какъв, драги читателю, тези хора са като дялани камъни, или как се казваше това – където и да попаднат, напредъкът им е неизбежен.
Впрочем да не пресилваме: като всеки човек и Господин Византологът си има специфични интереси, таланти и качества, които го правят по-подходящ за едно, отколкото за друго. Та той бил роден за актьор. Той самият смятал така, пък и аз, който също го познавам, ще кажа, че съзирам белези на такава дарба; и се надявал да стане, но въпреки старанието, което вложил, не успял да прескочи бариерата, която това съсловие било издигнало между себе си и останалите хора. Оттогава му останал интересът към театъра, за който пописва от време на време, но съвсем не безцелно, както ще се уверим по-нататък.
И така Византологът, поради липса на по-добро, се обърнал към хуманитаристиката и се заел с византология; и тъй като не обичал да си губи времето с дреболии, се захванал с въпрос от сърцевината на предмета, тъй щото още в първата си писмена работа опитал да установи веднъж завинаги, че човек на име Иисус Христос никога не е съществувал (да не говорим за претенциите на вярващи и богослови, че той не бил само човек – тази страна от въпроса младият тогава Византолог изобщо не удостоил с внимание). Но тъй като годините минавали и Византологът, решен да се докаже на избраното поприще, четял все повече, а и доста пишел, в съзнанието му взела да усяда мисълта, че не е никак лесно човек да бъде изтъкнат византолог и категоричен атеист едновременно. Още повече, че в обществото настъпили сериозни промени и атеизмът не бил така задължителен, както по времето, когато той опровергавал съществуването на Иисус; а като прибавим и това, че в непосредственото му обкръжение имало уважавани и донякъде успели хора, които не се свеняли да се представят като християни, Византологът – подтикнат повече от интуицията, отколкото от разсъдъка – една вечер решил да скъса с атеизма, поклонил се Богу и на другия ден се събудил като християнин.

* * *

- Не, с това не съм съгласен – обади се Пътуващият Археолог, докато му четях последните редове пред чиния ябълков пай и чаша минерална вода. – Аз не съм засегнал въпроса с религиозното обръщане, това е нещо много деликатно и изобщо не е работа на външни хора да се занимават с него.
- Ами не може ли да си християнин просто в семейството и в храма, а когато става дума за работа и обществен живот да оставиш другите да те преценят, а не да навираш религията в очите им с подтекст: “Ето на, аз узнах Истината и ви я провъзгласявам, ха сега да видим кой ще ми излезе насреща!” – рекох аз.
- Не, ти не можеш да знаеш какъв е подтекстът – възрази Археологът. – Ако човек е вярващ, нищо не пречи да казва от време на време: “аз съм вярващ”. Така той декларира цялостна жизнена позиция. Това впрочем позволява и на другите да определят изискванията си към него. И не е правилно да се мисли, че някой се преструва на вярващ заради изгодата от това. И професията наистина може да влияе, да променя съдържанието на възгледите. Ето, аз се занимавам с античност и не съм религиозен, нямам материал, който да ме насочи към това. Но уважавам вярващите, даже им се възхищавам. После, никой не се ражда вярващ – дори да е възпитан така. Това трябва да се преживее, да се потвърди. Така ми се струва, разбира се.
- Именно защото вярата не може да бъде видяна с очи, затова и няма какво да я размахваме като шалче на стадион – казах аз. – А що се отнася до християнството, всеки човек, който го е приел, и претендира, че е мислил за него, трябва да знае, че е недостоен за своя Бог. Ето, аз казвам, че съм християнин, но животът, който водя, не е образцов - и следователно не мога да се хваля, че съм такъв; а и не полагам достатъчно усилия, за да стана по-добър – поне не толкова, колкото бих могъл. А да прославяш в едно светско общество религия, към която не се придържаш както трябва, е глупаво. Впрочем ти познаваш ли отблизо някой, който да е пострадал заради своята религия, да се е лишил от нещо?
- Не – каза Археологът. – Но бих искал да се запозная.
- И аз – казах аз.

* * *

И тъй, след като скъсал с марксизма и станал християнски интелектуалец, Господин Византологът насочил вниманието си към по-практически неща. На първо място – как да стане професор.

* * *

- Това е смешно – каза Археологът. – Нито един сериозен учен не може да има за цел да бъде професор. Това е само следствие от неговите занимания; и си мисля, че дори самата процедура трябва да бъде инициирана и проведена от други – както е с честванията. Има ли нормален човек, който да каже, че задачата на живота му е да получи някакъв орден? Според мен това, дали някой се нарича професор или не, няма никакво отношение към стойността на работата му.
- Това са азбучни неща – казах аз. – Но ако не си професор, как ще получаваш прилична заплата, как ще ръководиш и ще препоръчваш по-младите от теб? Искам да кажа – кой трябва да има правата върху тези неща? Защото “да си професор” значи просто “да имаш-тези-и-тези-права” в границите на институцията.
- Човек, който не притежава определени знания и не е произвел нещо смислено и полезно, не следва да има някакви особени права – каза Археологът. - Всички въпроси на специалността трябва да се решават от докторите с мнозинство, а онзи, който не е доктор, не може да работи за нея. И длъжностите трябва да се заемат за кратко време и да има бързи смени. Ако хората са повече, това няма да им тежи. И какво вършат професорите в твоя Университет?
- Те управляват – отговорих аз. – От тях зависи кой ще се установи тук, кой какво звание ще има, кой какво ще преподава. Те представят Университета навън, пък и вътре, между специалностите – защото не е лесно да се прецени кой какво знае и хората се доверяват на званието.
- А когато е явно, че някой от тях не става за нищо? – попита Археологът. – Защо управлява тогава?
- Нищо не може да се направи – отговорих аз. – А освен това не може да е явно за всеки. Хората са заети. Ето, и ти казваш, че не можеш да се изкажеш за компетентността на когото и да било, без да общуваш с него дълго и да си специалист в същото. Следователно познаваш малцина.
- Така е – каза Археологът.
- И дори и това, което предлагаш, да стане, пак нищо не може да попречи на хората да подкрепят приятелите си и да пречат на враговете си без оглед на качествата им. Никаква конституция не може да обуздае това.
- Дали? – каза Археологът. – Трябва да се направят много справки, защото университетите са различни.
- Да, но не е възможно да не се управляват въобще – казах аз. - Това означава, че трябва да се установи някаква форма на власт. А онзи, който желае властта, ще я има.
- Аз не желая власт – каза Археологът. – Аз знам определени неща и мога да ги докажа. Мисля, че мога да обясня и смисъла от това, да се знаят. Или по-скоро, готов съм да го обсъждам.
- Щастлив си ти – казах аз.

* * *

И така, Господин Византологът, който след известни перипетии проникнал в тази бронирана от законите на естествения си подбор Касталия, се огледал в обстановката и като разсъдлив човек бързо прозрял правилата, чието спазване щяло да осигури пътя му към успеха. Те могат да се артикулират нашироко, но ето принципа, който ги обхваща отвсякъде и така им придава единство. Той гласи “човек трябва да има приятели и е нужно те да бъдат влиятелни”.
Но като всеки принцип и този може да бъде приложен успешно само от умни хора. Защото как се създава и поддържа приятелство заради нещо извън него и какво ще рече ”влиятелен човек”? Поради неумение да се приложи принципът, както и поради известна срамежливост при спазването му, което пък неизбежно причинява непоследователност, мнозина, устремили се към успеха, изнемогват по пътя, биват изтласкани в глухи пресечки и никога не се връщат оттам. Но Господин Византологът не бил нито неумел, нито срамежлив.
Хората, които той срещал по трънливия си път напред, били два вида – по-полезни и по-безполезни. Истина е, че обективно те не можели да бъдат разделени така, защото нито си приличали, нито се различавали достатъчно, за да познаем в коя група да ги поставим – но силната интуиция на Господин Византолога всеки път му казвала дали и доколко човекът срещу него може да послужи за нещо. Видяхме, че той можел и да греши, но това станало по-късно и от прекалена самоувереност.
Било ясно, че по-безполезният човек трябва да се игнорира или отстрани, а по-полезният - да се приобщи, или, ако поради важността си е слабо подвижен, ние да се приобщим към него. За тази цел нещо трябвало да му се предложи – но какво? В началото на кариерата си Господин Византологът не бил влиятелен човек, не бил и богат. Бил умен и работлив, но това не са неща, които могат да се предлагат, тъй че срещу тях да се получат сигурни придобивки по пътя към споменатия край. В най-добрия случай те могат да послужат на притежателя им да прекара почтено живота си: но Господин Византологът бил преценил, че вече разполага с почтеност дори в повече от нужното, и че е дошло време да поработи и за други блага.
Как да приобщим полезния човек? Нека най-напред да видим от какво се нуждае той. Материална и институционална подкрепа са неща, които всеки жител на Касталия би приел с радост: но затова трябвало да се намери и форма, а Византологът още не бил в състояние да осигури съдържание, та какво оставало за формата. Но има и нещо, заради което интелектуалецът би пренебрегнал много от горните блага и нека го назовем направо. Името му е “слава”.
Славата не идва отведнъж и изцяло, освен в съвсем редки случаи, а човек се придвижва към нея полека и всяка стъпка, маркирана със знака й, създава радост. Дори бихме казали, че славата е най-приятна, когато се поглъща на малки (но все по-нарастващи) порции. Ето и името на най-малката порция слава – “комплимент”.

(следва)

"Тези, които говорят, не са ли всички галилейци?"

Ke svým učedníkům přizval ještě další lidi a kladl jim na srdce: "Kdo mě chce následovat, musí dát stranou své vlastní zájmy, nebát se podstoupit nesnáze a utrpení a musí v životě dělat všechno tak, jako bych to dělal já.
Kdo se snaží svůj život prožít po svém, ve skutečnosti ho promarní. Jenom ti získají věčný život, kdo se obětují pro mne a proto, co já přináším člověku.
Vždyť co člověku prospěje, získá-li celý svět a pravý život promarní?
Dostane snad ještě jednou takovou příležitost?
Jestli se někdo stydí za mne a za má slova před nevěřícími a hříšnými lidmi, za toho se také já budu stydět, až se vrátím se svatými anděly v slávě svého Otce.
Někteří z vás poznáte ještě před svou smrtí, jak mocně se bude Boží vláda prosazovat mezi lidmi."

Marek 8:34-9:1 (Slovo na cestu)

БИБЛИЯТА на български

37. Като чуха това, натъжиха се в сърцата си и казаха на Петър и на останалите апостоли: "Какво да направим, мъже братя?"
38. А Петър им каза: "Покайте се и нека всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа за опрощение на греховете и ще получите дара на Светия Дух.
39. Защото обетът е за вас и за вашите деца и за всички поколения далеч нататък, които ще призове Господ, нашият Бог."
40. И с много други слова той свидетелстваше и ги призоваваше, казвайки: "Спасете се от това криво поколение."
41. И те приеха словата му, кръстиха се и се прибавиха в този ден души около три хиляди.
42. И бяха прилежни в учението на апостолите и в общението, в разчупването на хляба и в молитвите.
43. И настана страх за всяка душа и много чудеса и знаци ставаха чрез апостолите.
44. Всички вярващи бяха заедно и всичко им беше общо
45. и продаваха имуществата и състоянията си и ги разделяха на всички - на всеки каквато нужда имаше.
46. И всеки ден прилежно и единодушно се събираха в храма и разчупваха по домовете си хляба и приемаха храната в ликуване и невинност на сърцето;
47. Славеха Бога и имаха благоразположението на целия народ. А Господ прибавяше към тях спасяващи се всеки ден.


Деяния, 2:37-47

преведе Пътуващият Археолог

За невидимото

Дойдохме в Йерусалим и Витлеем, за да почетем Светите места; и разбрахме, че множество братя са скандализирани заради нас, защото са чули, че изповядваме много еретически положения, които са срещу вярата на Църквата. И така, в присъствието на Бог свидетелстваме, че част от нещата, които са написани по-долу, ние поради грешка сме приемали, но днес ги осъждаме; други обаче, заради които лъжливо сме клеветени, не сме казвали, нито казваме сега; напротив, в други произведения ние вече сме отхвърлили и проклели тези неща, заради които сега сме подозирани.

І. Които казват, че мъките на дявола, на демоните и на нечестивите - а нечестиви са езичниците, юдеите, самаряните и всички еретици (без християните, които следват правата вяра и са грешници) - не са вечни, да бъдат анатема;
ІІ. Които казват, че някой свят, пророчески и апостолски мъж може да бъде съвършен без Божия помощ, да бъдат анатема.
ІІІ. Които казват, че Христос, Синът Божи, Бог Слово се е променил в човек така, че е престанал да бъде Бог Слово; или е роден като обикновен човек от Мария, като твърди Павел от Самосата и Фотин, и по заслуга и добродетели в Бог е говорил думи, да бъдат анатема.
ІV. Които казват, че писаното “За деня, годината и часа не знаят нито ангелите, нито Синът (Марк, 13:32)” е в съгласие с богохулствата на арианите, а не е поради икономията на възприетата плът, да бъдат анатема.
V. Които казват, че Отец, Син и Дух Свети, сиреч Светата Троица, са различни помежду си същности и не са една сила и природа, да бъдат анатема.
VІ. Които казват по какъвто и да е начин и в какъвто и да е смисъл, че Синът не е видял Отца, да бъдат анатема.
VІІ. Които казват, че нашите души са се сринали в тези тела от чина на ангелите поради някакви стари грехове и че в този свят извършват покаяние, позовавайки се на свидетелствата: “Преди да бъда унизен, съгреших (Пс. 118:67)”, “Изведи от затвора душата ми (Пс. 141:7)” и други, подобни на тях, да бъдат анатема.
VІІІ. Които казват, че нашият Господ и Спасител не е дошъл в нашето, но е бил някаква различна и по-висша или небесна същност и не е бил изцяло онова, което е от Мария, или не е имал човешка душа (или пък ум), или пък е бил извън грешния свят, да бъдат анатема.
ІХ. Които казват, че след много векове и времена, които не можем да схванем с човешка мисъл, ще има възстановяване на всичко в старото му положение и всички неща ще се върнат към своите начала, да бъдат анатема.
Х. Които казват, че след възкресението ние няма да имаме същите тела, но ще са някакви въздушни и духовни, а не от същата природа, която сме имали, когато сме били погребани, макар и неунищожима и безсмъртна, да бъдат анатема.
ХІ. Които казват, че след края на възкресението и след много времена губим телата и се възвръщаме към състояние да бъдем само душа без тела, в което преди сме били, да бъдат анатема.
ХІІ. Които казват, че душите ги е имало преди да са били родени, а не се сътворяват от Бог всекидневно с тяло по примера на първия човек, да бъдат анатема.


"Книжка за вярата", запазена под името на Руфин

Археологията - наука за бъдещето

(продължение от сряда, 28.02)

Водил съм и пак понякога водя разговори с тях. Виждам ги често из града. Никой от тези хора, драги колеги, не казва нищо хубаво за НБУ. Те или си мълчат, или казват нещо кратко, но то не е хубаво. Ако някой е очевидно привилегирован, той мълчи, защото се срамува да каже каквото и да е. Ако не е, мълчи, защото не знае дали може да ми има доверие. Не вярвам обаче да мълчат само пред мен.
Това е положението с неофициалното слово. С официалното, както стана дума, е друго. Допускам, че всеки от работещите в НБУ може да хвали Университета публично. Но, от друга страна, трябва да внимава похвалите му да не звучат иронично. Това вече е едно много сложно изкуство и не всеки се справя добре. Затова и основните хвалители не са толкова много.
Уважаеми колеги. Доколкото познавам характера, културата и възгледите на Вашия Председател, не бих се учудил, ако узная, че в НБУ е обявен “Ден на свободната критика”. Сигурен съм, че това ще бъде един от най-тежките дни за преподавателите на НБУ. Сега те, ако не друго, поне имат право да мълчат. Тогава и това няма да може. Ще трябва да критикуват. Ръководството ще ги слуша внимателно. Да видим как ще се справят.
Колеги, в управлението на НБУ е вложен прекалено много интелект. Не може всичко да се подреди, всичко да се предвиди и всичко да се контролира. Не може, но този опит при Вас беше направен. Затова сте го докарали дотам. Срамота е. Между Вас има историци, включително и историци на политиката. Защо не се учите от историята?

5.
“Блаженият живот би трябвало да е завършен, съвършен и предпочитан от всички растения и живи същества... Ако пък някой от нас предпочете друго поради невежество или трагична необходимост, той е направил неволно избора си в разрез с природата на онова, което е истински за предпочитане.”

Платон, “Филеб”, 22 b. Превод Донка Марковска

Както е известно, колеги, не са много интелектуалците, които да са критикували толкова продължително и така интензивно традиционния университет и конкретно Софийския Университет, колкото го е правил проф. Богданов. Аз в никакъв случай не го упреквам за това. Напротив, аз съм съгласен с почти всичко, което той обикновено казва по въпроса. Сигурен съм, че той е отделил много време на тази тема както в частните си разговори, така и в устните си изложения пред разни аудитории. Той е вложил твърде много усилия, за да убеди хората около себе си – това са главно служителите и преподавателите в НБУ – че СУ е архаичен, склерозирал, неподдържан, негоден Университет и че е истинска беда за българското общество това, че той все още привлича студенти и задържа преподаватели. Надявам се, че това, което казвам, не Ви се струва клевета. Проф. Богданов мисли точно така. Той никога не го е крил. От неговите текстове, изложения и отделни реплики човек би останал с впечатление, че няма по-слаб университет от СУ и че всеки, който работи като преподавател или служител в него, е достоен за съжаление.
Така. Представете си сега следната сцена.
В централната сграда на същия СУ се провежда редовен катедрен съвет. Проф. Богданов присъства (сигурен съм, че му е неприятно). Водещият съвета и изпълняващ длъжността ръководител на катедрата се изправя пред преподавателите и казва с най-служебния си глас: “Колеги, предлагам Ви да предложим на Факултетния съвет да гласува удължаване на трудовия договор на проф. Богданов с една година. Нямаме право да го удължим с повече. Това са възможностите ни. Надявам се, че всички се присъединяваме.” Колегите мълчат. Аплодисменти няма, но няма и възражения. В действителност никой няма нищо против. Доколкото е възможно да се забележи, проф. Богданов също няма нищо против. Нито възразява, нито протестира. Не казва, че е нагло да му се предлага да остане цяла година извънредно преподавател в един университет, за който той ясно и многократно е изразявал отрицателното си мнение. Не казва: “Вие сте идиоти”. Просто приема.
Е, колеги, какво е това? Все пак той е получил пълно право на законно пенсиониране. Сега най-после може да замине и да си отдъхне. Да се посвети изцяло на НБУ. Да минава колкото се може по-рядко по тези мрачни коридори, под непочистени тавани, със счупени стъкла по немити прозорци, с паяжини и паднала мазилка из кабинетите. С безобразни тоалетни. Досега имаше дълг – към студентите, към обществото, към закона. А отсега нататък?
Преди няколко години аз лично споделих с проф. Богданов, че не харесвам нито заплатата си, нито хигиената, нито организацията на учебния процес, нито много други неща на работното си място, но все пак предпочитам да остана да преподавам тук. Той беше удивен. Сега пък съм удивен аз. Нали тук е ужасно зле? Непоносимо?
Вие имате ли обяснение, колеги? Как може човек, който разполага с цял университет, да отказва да преподава в този университет, а вместо това направо да настоява да преподава (и то на пълен работен щат, с пълно натоварване) в съвсем друг – който е, както той самият мисли, един от най-лошите в страната, региона и света?
Аз мисля, че мога да обясня това.


(20-30. 01. 2007)

(следва)

Записки на Археолога

Придобиването на знание 2

После, трябва да изучи някаква система от факти (твърдения), свързани помежду си и взаимно потвърждаващи се. Не става дума за формални и твърди отношения като тези в правилата на игрите, езика, музиката и математиката, а за факти/твърдения, които са съвместими. Такова нещо е сборът от исторически факти, основани на източници, които можем да посочим. Тези неща не са толкова сигурни, колкото резултатите от смятането или превода на думи и прости изречения. Но ние можем да кажем защо твърдим това, което твърдим, като се позовем на свидетелства, достъпни за всекиго. Ако кажа, че Цезар е бил гражданин на някаква държава, че е бил военен и е имал ето тези роднини и е бил по ето тези места – това, с оглед на източниците, ще е истина. А пък кажа нещо невярно или несигурно - примерно, че е починал от отравяне на 80-годишна възраст, или че е имал точно 20 извънбрачни деца – то всеки би могъл основателно да ми противоречи.
Вероятно такова е положението и с природните науки, основани на наблюдения.
За разлика от овладяването на правилата в играта, езика, музиката и математиката, тук съвършенството е по-слабо постижимо, защото не става дума за действия и твърдения, чиято коректност или успешност винаги може да бъде установена. Натрупването на факти може да продължава неограничено.
Човек става осведомен (експерт, ерудит, учен, познавач). Той познава не формални отношения, а някакви “свидетелства за неща”. Това е по-скоро ориентираност (приблизителна запознатост), отколкото сигурно знание или умение да се направи нещо точно.

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 26.02)

Прегледал няколко страници, коригирал каквото имало, на места дори ги пренаписал, защото иначе не ставало – нали една работа може да бъде свършена толкова зле, че просто да няма какво да й поправиш. След това поканил преводача в кабинета си и му предложил да се заемат с анализ на незадоволителните места, за да стигнат заедно до приемливи решения, като всеки си служи с аргументи, тъй щото крайният текст да се окажел плод на съвместен размисъл и съгласие. Но студентът, който очаквал няколко коректорски поправки и час-два лениво умуване върху термини, чийто сигурен превод така и никога нямало да бъде постигнат, се смаял от количеството конкретна работа, което предстояло; и понеже бил загубил интерес към текста (и наистина, какво му е интересното да преведеш сто страници абстрактни разсъждения от език, който едва разбираш) дошъл от приличие два-три пъти, но след това помолил Археолога да преустановят срещите и да продължат да обменят редакции и поправки с помощта на електронната поща. Същевременно Господин Византологът, като supervisor на цялата работа, бил държан в течение на случващото се и делово посъветвал преводача да не се прекалява със задълбочаването във “филологически подробности”, защото времето течало, имало договор и т.н.

* * *

- Това не ми направи добро впечатление – каза Пътуващият Археолог. - Какви “филологически подробности”? Аз обясних съвсем ясно и на двамата, че текстът не е разбран. Искам да кажа – технически не е разбран. Несъмнено, при четене на сложни, специализирани и културно отдалечени произведения може да има няколко степени на разбиране, и, следователно, различен вид неясноти: но когато в оригинала пише “Цезар се отправи към земите на хедуите”, а преводачът казва “Цезар бе довършен от хей-онези двамата”, тук не става дума нито за семантични тънкости, нито за история на военното дело, а просто мястото трябва да се поправи. Мисля си, че това са неща, които се знаят от всеки, който някога е учил класически езици. Как може човек с толкова преводи зад гърба си да не разбира къде е проблемът?

* * *

След размяна на няколко мейла, в които Археологът обяснявал на преводача, че такава редакция трудно може да се направи по пощата, а преводачът отговарял, че напълно разбира това, но няма как да отделя четири часа седмично в продължение на шест месеца само и само текстът да бъде редактиран както трябва, приятелят ми най-сетне получил писмо, което гласяло приблизително следното: “Уважаеми д-р по Археология [и фамилия], няма ли да е най-добре Вие да ми пращате текста на словата, както смятате, че трябва да бъдат преведени, пък аз да нанасям онези поправки, които счета за уместни?” Тук вече Археологът почувствал, че се отегчава, и причината била в това, че той гледал на тази работа не толкова като на труд, който ще му бъде заплатен (ти, драги читателю, който четеш тази книга на общия ни роден език, може би се досещаш доколко уговореното заплащане можело да съответства на труда и квалификацията на моя приятел), и даже не толкова като на изработка на текст, който би бил придобивка и за академичните лица, и за вярващите християни и за всички любознателни хора; колкото като на усилие за подготовка на един млад учен – защото бил убеден, че един образован човек струва повече от десет хиляди луксозни тома, пълни с най-блестящи произведения на словесността. Затова той написал на своя колега, че предложението му е неуместно, и то най-вече затова, че, доколкото можело да се съди от свършеното досега, той, преводачът, просто нямало как да разбере защо му се предлага това превеждане, а не друго; че би могъл да разбере само ако аргументите бъдат посочени и че те несъмнено са щели да бъдат толкова пространни, че ако трябвало да се напишат, щяло да се получи коментар с обем петдесет пъти (примерно) по-голям от двата съпоставяни превода, взети заедно; и че дори ако си представим, че този труд бъде положен, имало опасност той да остане напразен, като се вземел предвид не много големият ентусиазъм, с който колегата участвал в редакцията на изцяло сгрешения си превод.

* * *

- Впрочем аз не го виня за нищо, а и, доколкото помня, дори тогава не се ядосах – каза Археологът. - Той беше съвсем непресторен, при това добре възпитан, ти си го представил като по-груб, отколкото е. Освен това имаше семейни задължения, беше и материално притеснен и трябваше да работи. Нямаше как да направим добра редакция, а аз не виждах смисъл да преведа текста и после да пиша, че съм редактор. Сиреч, бих направил дори и това, но и той трябваше да участва и да знам, че има намерение да продължи да се занимава. Бедата беше в това, че просто не е имал представа с какво се е заел.
- Очевидно – казах аз. - Но аз виждам и една по-голяма беда – че и онзи, който му е възложил задачата, също не е имал представа с какво се е заел. Същевременно обаче той е очаквал и е изисквал да му се вярва. Тези хора просто лъжат по-младите от тях и накрая ги изгонват.
- Не смея да кажа това – отговори Археологът. – За да преценя, какво знае един човек, трябва да съм работил достатъчно време с него, или поне да имам пред очите си онова, което той реално е свършил.
- Прав си – казах аз. – Ти си по-справедлив от мен

* * *

Преводачът наистина се оказал разумен човек, и след като прочел писмото, писал на Археолога, че съжалява за себенадценяването, което си е позволил, че разбира, дето работата му не е довела до нищо свястно и че е готов да започне превода отначало – значи че изцяло се отказва от досегашния текст. Археологът го поздравил за решението, а после осведомил за развръзката всеки от легитимните медиевисти, и всички те повдигали рамене, клатели глава и хъмкали неопределено. Както може и да се предположи, споменатият прославен византийски богослов си остава непредставен на езика ни и до днес. Оттогава преводачът не напредна с класическото си образование, Византологът се изкачи още по-нагорe по академичната стълбица, а поредицата Cuius regio eius religio продължи да се обогатява с преводи на средновековни мислители, всички те изпълнени под редакцията на легитимните медиевисти, а някои и от лично тях самите.

* * *

- Добре де - казах аз. – Никой ли не си е позволил да изкаже съмнение в тяхната компетентност? Ти например поне не ги ли попита как работят със своите книги?
- Хайде пък ти, какво да питам? – зачуди се Археологът. - Когато някой пише “преведох от гръцки”, това трябва да значи “преведох от гръцки”. За какво ми е да проверявам дума по дума какво са публикували - това е много труд, а и не ме засяга пряко, аз работя върху друг материал. Да тръгна да търся грешки заради самите тях не мога, имам си други занимания. И не виждам защо някой трябва да върши нещо с цел да дискредитира колеги – това не ми изглежда правилно.
- Ами ако се захванат да дискредитират теб, дето много знаеш? – запитах аз.
- Мен ли? – погледна ме Археологът. – Мен трудно някой може да ме дискредитира. Аз съм учил в най-добрата школа в страната и съм бил признат от учителите си за най-добрият в тези науки – и това беше още преди да навърша двадесет години. После съм учил там, където отиват всички археолози, в центъра на старата цивилизация. После се върнах, за да продължа школата, в която съм се образовал – защото знам, че тук ще съм най-полезен. В тази наука и в този Университет аз съм като у дома си. Кой ще ме дискредитира?
- Който пожелае - казах аз. - Стига да знае как. И всичко, което изреди, са все отлични основания да се заемат с теб. Ти би могъл да оценяваш много добре какво в тази среда има стойност и какво – не. Защо мислиш, че всеки трябва да е доволен от това?
- Трябва – каза Археологът. – Ако цени образованието.
- Само в този случай – казах аз.

(следва)

"Тези, които говорят, не са ли всички галилейци?"

και παλιν εισηλθεν εις καπερναουμ δι ημερων και ηκουσθη οτι εις οικον εστιν
και ευθεως συνηχθησαν πολλοι ωστε μηκετι χωρειν μηδε τα προς την θυραν και ελαλει αυτοις τον λογον
και ερχονται προς αυτον παραλυτικον φεροντες αιρομενον υπο τεσσαρων
και μη δυναμενοι προσεγγισαι αυτω δια τον οχλον απεστεγασαν την στεγην οπου ην και εξορυξαντες χαλωσιν τον κραββατον εφ ω ο παραλυτικος κατεκειτο
ιδων δε ο ιησους την πιστιν αυτων λεγει τω παραλυτικω τεκνον αφεωνται σοι αι αμαρτιαι σου
ησαν δε τινες των γραμματεων εκει καθημενοι και διαλογιζομενοι εν ταις καρδιαις αυτων
τι ουτος ουτως λαλει βλασφημιας τις δυναται αφιεναι αμαρτιας ει μη εις ο θεος
και ευθεως επιγνους ο ιησους τω πνευματι αυτου οτι ουτως διαλογιζονται εν εαυτοις ειπεν αυτοις τι ταυτα διαλογιζεσθε εν ταις καρδιαις υμων
τι εστιν ευκοπωτερον ειπειν τω παραλυτικω αφεωνται σοι αι αμαρτιαι η ειπειν εγειραι και αρον σου τον κραββατον και περιπατει
ινα δε ειδητε οτι εξουσιαν εχει ο υιος του ανθρωπου αφιεναι επι της γης αμαρτιας λεγει τω παραλυτικω
σοι λεγω εγειραι και αρον τον κραββατον σου και υπαγε εις τον οικον σου
και ηγερθη ευθεως και αρας τον κραββατον εξηλθεν εναντιον παντων ωστε εξιστασθαι παντας και δοξαζειν τον θεον λεγοντας οτι ουδεποτε ουτως ειδομεν

ΚΑΤΑ ΜΑΡΚΟΝ 2:1-12 (1550 Stephanus)

Всички тези хора са починали отдавна

В нашия манастир имаше един мъж на име Евсевий от Кремона, достатъчно известен сред своите. Та след като за онова писмо започна да се говори и всички се удивляваха от мислите и чистотата на речта, той започна настоятелно да ме моли да му го преведа на латински. Направих, каквото поиска.
И след година и шест месеца един лъжемонах - дали защото беше взел пари, или от чиста лошотия - събра и отмъкна част от неговите книжа и стана Юда предател: защото даде на противниците ми повод да лаят срещу мен и да разправят на неопитните, че съм бил фалшификатор. Защото не съм изразявал всяка дума с дума, защото вместо "уважаеми" съм казвал "скъпи" и на едно място в лукавия си превод съм стигнал дотам - това вече е страшно и да се каже - изобщо да не преведа израза "почитаемийший Папа". Ето в това се състоят моите престъпления.

Аз обаче не само признавам, а ясно заявявам, че когато превеждам от гръцки, включително и от Светото Писание, където самият ред на думите е мистерия, не превеждам думата с дума, а изразявам смисъла със смисъл. И в тази работа учител ми е Марк Тулий, който преведе Платоновия "Протагор", "Стопанина" на Ксенофонт и две прекрасни речи на Есхин и Демостен, отправени една срещу друга. Не е сега времето да разказвам какво е пропуснал, какво е прибавил, какво е променил, така че да предаде свойственото за единия език чрез свойственото за другия. Но и Хораций, който е умен и образован мъж, препоръчва същото в "Поетическото изкуство": "Верни преводачо, не се мъчи да превеждаш думата с дума."

* * *

Надминах мярата на писмото, но не и размера на болката си. Нарекоха ме фалшификатор. Така че предавам всичко на твоята преценка. Прочети писмото - и гръцкия вариант, и латинския. Така ще разбереш дребнавостта на обвинителите и безсрамието на протестите им. Все пак бих желал, ако е възможно и ако моите противници позволят, да ти изпращам по-скоро коментари към Писанията, отколкото демостеновски и цицероновски филипики.

Йероним, писмо 57 (до Памахий)