Характерът на народа

 „Разбирам! Затова и толкова често изтъкваните: лицемерие, робска лакейщина, зъл инат, низка завист и отвратително недоверие не са главни черти в характера на нашия народ! - някакси радостно извика редакторът.“

...

Франтишек Свобода. „Разцвет“. Превод Св. Иванчев. В: „Чешка проза. Антология“. Съст. Е. Георгиев. София, 1946 (стр. 258)

*

Относно този вид злословене (срещу „народа“) – то не се различава съществено от кое да е друго, тъй като има същото предназначение.

Смисълът на съществуването ни е в това, че пред нас стоят два свята. Единият е този тук, временният, в който действаме сега; другият е отвъдният. Да живееш според истината, това е да живееш „с оглед“ на онзи свят там. Не бива да се пропуска, че при това живеене с „оглед“ ти не можеш да пренебрегваш тукашното, защото в него се решава как ще е в отвъдното.

Злословенето се случва тогава, когато някой иска да оспори това състояние на нещата (истината за битието). Тогава се предлага (по всякакви начини) да се живее без оглед на отвъдното, а „всичко“ да се пренесе само тук. Това е едно от значенията на думата „сектантство“ – когато „отрязваш“ част от битието и се устройваш в другата, сякаш само тя съществува „наистина“.

При това положение тукашният свят, по силата на неизбежното убеждение (вложено като знание в душата) че битието е двойно, се дели на две. Но той не може да се раздели по истинния начин, а само по друг, който е лъжлив – тъй като настоява, че е истинен, без да е. Това е разделението на „същински“ и „несъщински“ хора, или на „истински човеци“ и „човекоподобни нищожества“ и пр. Злословието е начин да се утвърждава това разделение.

...

Античният подход към тези неща, засвидетелстван в митологията, е въпросителен. Хората смъртни ли са (по природа и завинаги) или не? Преведено, това ще рече: Ако битието е разделено, как е разделено? Има ли преход от смъртност към безсмъртие (божествен живот)?

Що се отнася до трагедията, там нещата стоят така: човекът се опитва да устрои света си сякаш е бог – значи, да отрече двойнствеността (подобно на модерния бунтовник и всеки „богоборец“). Божеството му припомня, че той се заблуждава (това е смисълът на Херодотовото „божеството е завистливо“). Трагическият герой се възмущава от станалото и се самоубива: това ще рече, че не понася провала си в устройването на „единичния свят“ и затова го напуска по своя воля, отказвайки да се помири с божеството.

...

Пак относно злословието срещу „народа“: освен настояване, че той се състои от „несъщински“ човеци, то е и недоволство, че „народът“ в сравнение със „свръхчовека“ живее повече според истината: живее сякаш има предвид отвъдното, „с оглед“ на него.

Извънредно произшествие

В школата в Плевен се разказваше следният анекдот–легенда.

Един от новите школници попитал ротния командир (когато били строени, за да тръгнат за занятия):

„Другарю капитан, защо са ни сега каски?“

Ротният командир извадил пистолета си и стрелял в каската на школника. И казал:

„Ето затова.“

...

Разбира се, това е непозволено и се смята за извънредно произшествие. Така че капитанът най-вероятно е бил наказан. Но ако командирът на дивизията е бил разумен военен, той го е наказал формално – не е имало последствия.

Защото случаи като този укрепват престижа на армията и повдигат духа на военнослужещите. 

Древността

Думата „древност“ звучи така, сякаш става дума за нещо, което не се отнася до нас. Сякаш се отнася до време, в което може и да е имало хора, но те са живели много по-лошо и дори по-малко от нас; и техният живот е бил като че някак „нереален“.

Такова впрочем може да бъде и отношението към цели общества и огромен брой днешни, съвременни хора, чийто живот също така да се смята за някак „неважен“. Живот, който бива представян за до такава степен различен от нашия, че да се стига до съмнение дали той изобщо трябва да бъде наричан така.

Разказват, че когато Юлий Цезар минавал край някакви военнопленници, един от тях го помолил да нареди да го убият: защото предпочитал да бъде мъртъв. А Цезар му отвърнал: „А ти защо мислиш, че си жив?“

Как я виждаме?

Древността е източник на легенди и дава материал за произведения на литературата и изящните изкуства. Освен това тя е предмет за изучаване в университетите; публикуват се книги за  нея, правят се и филми.

Но и при това тя пак си остава някак извън реалността; и прилича на онова, което европеецът много векове наред си е представял, когато е мислел за „Ориента“. Според тази представа и там има хора, но повечето от тях живеят незавидно; а от друга страна, съществува едно малцинство от богати и овластени, които тънат в разкош и вкусват всякакви удоволствия... но пък те са тирани.

Такава е донякъде и представата за древността - имам предвид европейската древност, тоест античността.

Но наред с това, когато говорим за нея, ние не казваме само „древност“, но и „класическа древност“. Така се казва, че тя е не само стара и отминала, но и - образцова. Образцова обаче за какво?

Най-напред, за литературата. Наистина, за европееца е трудно да чете източна литература: дори на най-образованите се налага да я четат в превод; а и тези преводи обикновено са единични, защото няма традиция във възприемането на определени текстове. Дори те да са прочути – като Корана или „Хиляда и една нощ“ – тяхното съдържание не навлиза в неговото съзнание.

Докато, напротив, античните текстове са били винаги познати и цитирани в Европа – главно художествените, историческите и философските. Те са били пример за изящество и мъдрост, които при това не са ни чужди, но винаги – значи от хилядолетия - са ни съпътствали.

Така че класиката дава образци за поезия, проза и философия. Освен това тя е източник на исторически примери. Тя съобщава за хора, които са били подобни нас в много отношения, освен в едно – че не са били християни.

И също – имали са роби. Това е съществена разлика, защото тя се отразява на схващането за човека.

Измежду историческите примери, като оставим настрани биографичните, стои изграждането и успехът на Римската държава – все още най-дълголетната от всички държави, които са възниквали някъде в Европа. И не е чудно, че много след античността европейците продължават да се обръщат към римския пример и ту опитват да възкресят тази държава (както в западна Европа в началото на IX в.), ту да я преместят на друго място, както прави император Константин, създавайки Константинопол; ту да заявят, че следват примера й, както става в царска и императорска Русия.

Освен това в модерно време се размишлява и за демокрацията, и за личната и религиозна свобода в древна Гърция. Но това винаги е пораждало спорове, тъй като пълноправните граждани там са били твърде малко.

Колкото до свободата на нравите и съвестта, тя е съществувала повече в заявленията на някои атински политици и в някои произведения на ранните лирици и  Платон; а по-късно в книгите на някои високообразовани техни почитатели като Катул, Овидий, Петроний, Лукиан и Апулей.

При всичките си постижения и авторитет класическата древност отдавна се смята за нещо „преодоляно“. Затова във въображението на повечето хора тя лесно се свързва с разни архитектурни развалини. Впрочем това е и част от европейската музейна естетика: античните паметници не се унищожават безследно, но и не се възстановяват изцяло – това се смята за безвкусно; а вместо това изкусно се поддържат в състояние на порутеност. Като се има предвид какви грижи се полагат за известните археологически обекти, става ясно, че това вече не е истинска, а изобразена порутеност.

Но точно това иска да види туристът: защото такава е идеята за античност, която му е предадена.

Причината за това – античността да си мисли за нещо безвъзвратно отминало – е първо в конфликта между римските власти и християнската църква. Християнството и античността отдавна се смятат за несъвместими; и затова, когато първо Галерий през 311-та в Сердика и после Константин и Лициний през 313-та в Милано прекратяват с указ гоненията, това стават дати, които често биват сочени като „край на античността“, макар че езически храмове, празници и образование са съществували в Империята още поне 200 години след това.

Така че античността изглежда древна, защото се мисли, като нещо „отвъд“ християнството. Но тя е древна и за постхристиянския свят – примерно, този на държавния социализъм.

Причината е, че важен елемент в идеологията на държавния социализъм (комунизма) беше идеята за прогреса във времето; а античността се сочеше като нещо, останало далеч назад във времето и следователно изостанало; и това допринасяше за представата за нея като за време, когато животът е бил незавиден и следователно безинтересен.  

Освен това модерното (постхристиянско) общество се стреми към ограничаване на класическото образование (това, което напомня на хората за античността) и по друга причина: защото двата езика, наречени „древни“ са не само езици на античността, но също така и на християнството. Класически образованият човек неизбежно влиза във връзка с християнството, тъй като знаенето на езиците му дава пряк достъп до най-влиятелните християнски книги, както и до древното богослужение.

Също: знаенето на тези езици, съсредоточаването върху тях и използването им като път към високата образованост затруднява разпространението (и, също така господството) на някои модерни езици, които се ползват от новите империи – имам предвид примерно империите на ХХ в., каквито бяха англо-американската и съветската. А те водеха борба за надмощие в Европа и поради това беше естествено да въвеждат своите езици като основни за образованието.

Античността обаче не винаги е изглеждала като пречка пред модерните политически и идеолого-образователни проекти. Тя е нехристиянска и общоевропейска (поради това, че нейната култура се е оказала култура на Римската империя).

Ето защо всеки проект за „обединение на Европа“ – било на военно-политическа, било дори на религиозна основа – много често е търсел обосновка и в античността. Тогава тя е била обявявана за „наше общо наследство“ - във връзка с твърдението, че „Европа е общ дом за всички нас“.

Защо да се учи?

Защо е добре античността да бъде изучавана; или, иначе казано, каква е ползата от класическото образование?

Едно от основанията да се говори за такава полза, което аз много харесвам, е „безкористността“ на тези занимания. Наистина, няма никаква очевидна практическа полза от това да се учи старогръцки въз основа на древните автори; или пък латински.

Ако това все пак се предлага, то бива съпроводено от внушението, че знанието е полезно само за себе си, защото усъвършенства човешката душа: с придобиването му възникват интелектуални и дори нравствени добродетели.

Примерно: древните езици не са родни на никого. Следователно преподавателят ги владее не случайно (защото така са говорили у дома му) и не от какъв да е опит, а точно в резултат на съзнателно усилие. Това значи, че при заниманието с древните езици всички са равни и никой няма предимство заради това, че е роден на такова място или в такова семейство. Това внушава на занимаващите се, че знанието е нещо, което се придобива с усилие и лична дарба, а не е просто „наследствено“, нито привилегия на едно или друго общество.

Освен това: когато се работи с древни текстове и се превежда, тогава преводите - поне в началото, когато се пристъпва към езиците – са или верни, или погрешни. Няма неопределеност. И това „или-или“ възпитава у занимаващите се уважение към истината; защото става ясно, че нещата в науката, дори тя да е хуманитарна, не са въпрос на „лично мнение“, а са такива или други въз основа на истината: или истинни, или неистинни.

И те са такива не само за обучаемите, но и за преподавателя. Поради това обучаемите се съгласяват с преподавателя си не защото той е авторитет, а защото е способен да докаже истинността на твърденията си.  Този вид обучение съдейства за отглеждането на независими умове, което значи – на свободолюбиви личности.

Но, разбира се, класическото образование – това не са само езици. Чрез него, както се каза, се добива съзнание за история – и то дълга, защото историята на нито една от днешните държави не достига до античността.

Това съзнание включва усещането за преходност на земната власт и прави хората вътрешно независими от нея; те знаят, че тя ще е временна.  В тази връзка Оруел отбелязва в известната си книга, че всеки, който желае пълна власт, ще трябва да проведе битка за миналото – тоест, да си присвои историческото знание, да го монополизира. 

За нас в България

Такава е ползата от класическото знание за всички хора, които са наследници на християнска Европа. А каква е тя у нас? Какво още има, извън това?

Случвало ми се е да казвам, че България е антикласическа страна; но не винаги става ясно какво твърдя и хората често взимат това просто като шега. Но го казвам сериозно и имам предвид следното.

Римската империя се разделя на Западна и Източна при наследниците на император Теодосий I – това са Хонорий и Аркадий. Тя продължава да бъде църковно единна още няколко века, като единството е разтърсвано от несъгласия по догматически въпроси (заради които се свикват вселенските събори), а също и административни. Един голям административен въпрос е християнизирането на България.

Както е известно, българските царе избират общение с Константинопол. Във връзка с това избухва силно несъгласие между римския и константинополския престол. По-нататък напрежението само се усилва, за да се стигне до средата на XI в., когато всяко общение между двете църкви се прекратява. Така Западът остава просто римски (и латиноезичен); а Изтокът, ако ситуацията беше подобна, би бил цариградски и гръкоезичен. Но той не е.

Първата причина за това е многовековната равна тежест на старите патриаршии – наред с цариградската това са иерусалимската, александрийската и антиохийската.

Но освен този еклесиастичен (на църквите) плурализъм се появява и езиковият – възниква богослужебният славянски език, който днес е най-разпространеният от езиците на православието.

Заслугата за това е на България. Тя именно - чрез езика и борбата за независимост на църквата си - създава условия за онова, което наричаме съборност на православието; а то от своя страна става основа на църковната и духовна свобода, каквато имат православните народи. Може да се каже, че тази съборност е причина и за самото съществуване на тези народи.      

Но за да се узнае това, е нужно да се говори за историята на класическите езици и словесност: така че да се разбере колко огромно е било влиянието на гръцкия език на Изток и как той е имал всички шансове да бъде това, което е станал латинският на Запад – но не е станал.

Това е факт с огромна историческа важност, защото се отнася, както казахме, до основите на духовната ни свобода и усещането ни за единство и равенство на хората.  

*

https://plus.google.com/u/0/108546925140973062559/posts/j14QWa3pa9o

Фотографията

„Забележи, - каза той, - че фотографическите снимки много рядко биват сполучливи и това е лесно обяснимо: самият оригинал, т.е. всеки от нас, много рядко прилича на себе си. Рядко, само в някои моменти, човешкото лице изразява своята главна черта, своята най-характерна мисъл.

Художникът изучава лицето, което ще рисува, и схваща тази главна мисъл в него макар даже в този момент, в който рисува, да не е била проявена тя на лицето. Фотографията заварва човека такъв, какъвто е, и много е възможно, че Наполеон в някоя минута би излязъл глупав, а Бисмарк – нежен.

Тук, на този портрет, осветлението е заварило Соня в един важен миг – на нейната срамежлива, кротка любов и малко диво, плашливо целомъдрие. Пък наистина тя тогава беше много щастлива, като се убеди най-после, че аз жадувам да имам портрета й..."

...

Ф.М. Достоевски. „Юноша“ III, 7, 1. 

София, "Игнатов". Превод Рачо Стоянов

Сиянието

Помислих си за античните романи. Двама женени или влюбени, значи, такива като нас, тръгват да пътешестват. Там някой ги отвлича, корабът потъва, изневеряват си или поне се подозират.

Стават роби, минават през опасности, мислят другия за загинал. Изглежда безинтересно, когато се разказва, но романите били четени, пък и се случва някой да е написан добре - като “Дафнис и Хлоя”.

.

Често ни се струва, че ако не приличаме на някой уважаван и интересен човек, значи живеем безцелно и си пропиляваме времето.

По-впечатлителните и неуверени хора се хващат за всеки пример, за всичко, което са чули и видели. Те се мятат насам-натам: искат да са осведомени, да знаят езици; да ги харесват жените и да са имали “похождения” (каква дума!); да са поети, мъдреци, учени или поне журналисти; да са пустинници, аскети, светци; да имат много деца и дом като във филмите; да са държавници и да се ръкуват с мнозина; да бъдат на село сред природата и животните (“идилично!”); и други мечти.

И наред с това да бъдат непременно “другаде” или “в друго време”.

Тези желания ги клатушкат, защото се нуждаят от примери, които вече са одобрени.

А би могло да бъде иначе. Да кажеш – избирам този живот. И защо ми е да следвам човешки примери, освен за да съм сигурен, че ще получа одобрение от хора?

А аз вярвам, че живея в истинско време и че моят живот е истински. Но освен това ми е дадено желание да следя историята – и, както казва пророкът, “да размишлявам за стародавни времена”. Ето, в Псалтира се мисли за историята на Божия народ. Били роби в Египет, Мойсей ги извел с чудеса, после се сражавали с езичниците, разпръснали се, но Бог ще ги събере отново. Ако мисля за историята, дали подражавам на Давид? Но тя ме интересуваше и преди да науча за него.

            Ще повярва ли всеки, ако му кажем, че с усилването на любовта желанието на тялото отслабва? И ако желаеш някоя жена, това значи ли, че я “обичаш”? Не, не значи. Но това ще го узнае само влюбеният.

            Красотата държи на разстояние онзи, който обича. Красотата – това не е вещество, нали? Тя не е съотношение на частите, не е “число”. Никакви очертания, цветове и сенки няма да ни накарат да се влюбим. Да се загледаме, да запомним, да пожелаем – това могат.

Но нищо от това не може да донесе онази топлина около сърцето и онова задъхване при всеки знак, че тя е някъде там. Не точно тук или там, а някъде – там, където е.

доня Анна:

И Вие ме обичате отдавна?

дон Жуан:

Отдавна или скоро, сам не зная,

но оттогава вече оценявам –

и мигновението на живота,

 и смисълът на думата щастлив.

доня Анна:

Отивайте си – Вие сте опасен.

(Пушкин, "Каменният гост")

Може би красотата на жената – това е сиянието около онази, която обичаш. А то е нематериално, няма цвят, няма и форма. То е осезаемо (а не видимо) за влюбения и е неотделимо от любимата. То е винаги “заедно” с любовта.

            Та ако това, в което човек е влюбен, не е вещественото и осезаемо тяло на любимата, а само сиянието, което я обвива, то кое е онова, което той желае? Нали сиянието, което съпътства любовната топлина, не може да бъде пожелано, както се желае телесно единение?

Тогава и да се доближим до нея, и да направим, което сме желали, пак няма да получим сиянието. То се стопява във въздуха, разнася се; както не можеш да вземеш в ръка сянка или слънчев лъч, така не можеш да хванеш и онова, в което си влюбен.

В “Дафнис и Хлоя” се казва: “за да излекувате любовта, трябва да легнете един до друг голи; и не само това”. Да, така любовта се овладява и влюбеният се “разхлажда”. Ако тя беше самото това желание, подобно на глад и жажда, тя би се “уталожвала” и човек поне временно би преставал да обича.

Но ако любовта е взиране в сиянието и затопляне на сърцето, с което то се разбужда за живот? Чрез онова лечение – телесното - този живот може само да бъде задушен.

Така че има два различни огъня, които се наричат “любов”.

Единият е материален, а другият - не. И във времето, в което материалният гори или бива гасен, другият не се усеща; а разгори ли се, сякаш отблъсква и задушава материалния. Те са не само различни, но и несъвместими, не се познават и може би се мразят.

Така че влюбеният, за да живее като влюбен, трябва да остане девственик. 

...

"Към София", Въведение

Подигравката

Случва се понякога влюбеността да предизвиква подигравки. Казват за него (нея): „Колко е смешен...“

Основанията за това: 

Влюбеността е непрактична (от нея не се правят пари), и поради това - винаги неуместна. Той няма да постигне целта си; но и да я постигне (каква ли е тя?) ще бъде разочарован - защото всичко е временно. Влюбеността разкрива слабост и на влюбения му предстои  позор ("хората ще говорят"); той само се мъчи; измисля си и си въобразява, а всъщност там няма нищо „реално“. И не му подхожда. А може би просто лъже? 

Какво значи това? Любовта, колкото и неуместна и неосъществима да е, колкото и даже да е слаба (от нечия гледна точка), все пак е опит. Опит за какво? Платонистите казват: за безсмъртие. Християните – също. Значи: влюбеният се стреми към безсмъртие – но не само за себе си, а и за любимия.

Щом е така, с присмеха към него се казва: „Грешно е да се стремим към безсмъртие. Такова нещо няма. Човекът е тяло, което бързо ще изчезне. Любовта, дори да съществува, е телесна дейност; и ако някой не подходи така, че незабавно да я извърши, то той е луд... смешен. Или измамник. Това е.“

Това е цинично, а цинизмът е идеологията на дявола. 

Значи: подигравката е от него. 

Мислите

Ако светът е сътворен със слово – а то е мисъл – тогава и човек трябва да внимава най-много за мислите си; и всичко друго да намира за ако не за по-маловажно, то поне за следствие от тях.

В млада възраст това не се знае, макар че може да има предусещане за него. Но докато човек не проумее ясно, че мислите са „началото“, той ще се отнася небрежно към тях. Поради това лесно ще се впечатлява от всякакви случайни изказвания, които чува,  и ще се мъчи да се „съобразява“. Ще се бои от „мнението на хората“ (понякога наричано с комична приповдигнатост „обществено мнение“). В мисловния му свят ще има безпорядък и несигурност.

Такъв човек все още е неспособен за „управление“.

Но ако първенството на мислите се разбере така, че той съзнателно да се заеме с тях, в душата му ще яви порядък. Тогава мислите му ще се установят в нея не като някакви скитници и случайни гости, а като негови близки; ще са „у дома си“.

Такъв човек няма да се бои от мислите на околните, и това ще му даде възможност да обърне внимание на самите тях – като човеци. Проявите на „хорското мнение“ няма да го смущават, колкото и шумни да са; защото той ще знае, че това са само скитащи, бездомни, „ничии“ мисли; твърде слаби, за да смутят мира в дома му.

А ако са добри, ще види това и ще ги покани при себе си; няма да ги остави сами.   

Героинята

...Невольно, милые мои,
меня стесняет сожаленье;
простите мне: я так люблю
Татьяну милую мою!

В писането на романи има една опасност, която е известна на добрите автори, но е непозната на повечето читатели.

Тя е следната: случва се авторът да се увлече по героинята си. Това е разбираемо и даже е добър знак. Щом я е харесал, сигурно е красива. В любовта му към нея, ако е безкористна, няма нищо нередно. Тя е полезна за романа и може би даже е необходима.

Но има нещо, което трябва непременно да се избягва. Авторът никога не бива да опитва да се люби с героинята си. А такова изкушение има. То идва от красотата й, но също и защото си въобразява, че може да я принуди да прави каквото на него му се ще. Мисли, че я владее.

Ако реши да я направи своя любовница, той непременно ще я принуди да върши неща, които не й подхождат, и така ще разруши характера й. От това ще пропадне целият роман. Предполагам, че немалко добре започнати романи са били провалени точно по тази причина.

Истината е, че авторът няма власт над героинята си. Тя е някак негова, защото той й е дал характер, създал я е. Но по-нататък този характер не може да бъде променян заради прищевките му.

Ето защо той не може да я притежава. За него тя може да бъде само “дама на сърцето”.  Всеки път, когато започва да пише, е все едно, че отива на среща. 

...

"Към София", гл. IV

Приятелството между тях

И още нещо: мъжът трябва да съумее да стане „приятел“ на своята съпруга. Това е мъчна и крайно деликатна работа – не става дума просто за сътрудничество, съвместни развлечения, а още по-малко за „фамилиарност“.

Понякога човек се чуди кое е онова, което не достига на връзката, така че тя да се „състои“. Духовност ли (религия), или подобна образованост (интереси), или съответстваща емоционалност/характер, или произход (национална/градска/семейна среда) може би... Или нещо около „сексуалния“ живот?

Рядко се случва някой да назове „приятелството“. Много връзки не се случват поради това, че между хората не се заражда приятелство.

И точно това е полето на битката между родителите (роднините) и новото семейство. Защото роднините, ако са били приятели на съпруга/съпругата, настояват да си останат такива и след сватбата - и всъщност завинаги. Но така те „запушват“ развитието на новото приятелство – със своите спомени, навици, реч...

Другият човек обаче не може наготово да усвои техните си неща, които са им били общи за цял живот. Дори да опита, няма да успее; ще остане подражател, „външен“. Значи това мило приятелство между роднини ще трябва да отстъпи – за да се роди онова между съпрузите.

Трудно могат да се появят нови приятелства, ако човек не се освобождава от старите. 

*

https://plus.google.com/u/0/108546925140973062559/posts/YB4VnwzAvj6