Интелигентните хора стават социалисти

Първоначалното учудване от откритието за склонността на интелигентните хора да стават социалисти намалява, щом разберем, че е естествено интелигенцията да надценява разума и да допуска, че всички предимства и възможности, които ни предлага цивилизацията, трябва да се дължат по-скоро на обмислен проект, отколкото на придържане към традиционните правила; и че можем да премахнем всички останали нежелани характеристики чрез още по-интелигентно размишление и "разумна координация". Тази нагласа кара интелектуалците да са благосклонно настроени към централно планираната икономика и контрол, които са сърцевината на социализма. Разбираемо е, че те ще искат да застанат на страната на науката и разума, и на изключителния успех, постигнат от физическите науки през последните няколко столетия; на тях им се струва трудно за вярване, че е възможно полезно знание, което да не е породено от съзнателно експериментиране.

***

През 1970 г. на симпозиум, организиран от Нобеловата фондация на тема "Мястото на ценностите в света на фактите", той [Жак Моно, молекулярен биолог] заяви: "Научното развитие най-накрая разруши, сведе до абсурд, снижи до състоянието на безсмислено самозалъгване идеята, че етиката и ценностите не са въпрос на нашия свободен избор, а са по-скоро въпрос на задължение за нас". По-късно през същата година той ни препоръчва, аскетично отхвърляйки всякаква друга духовна храна, да признаем науката за новия и фактически единствен източник на истината и в съответствие с нея да ревизираме основите на етиката [Chance and Necessity, 1970/77].
Друг велик биолог, Джоузеф Нидам, пише, че "новият световен ред на социална справедливост и другарство - разумната и безкласова държава - не е недомислена идеалистическа мечта, а логическо продължение на целия еволюционен процес, опиращо се на неговата сила - и затова е най-разумната вяра".
Не толкова изявеният, но все пак влиятелен учен - психоаналитикът, който стана първият генерален секретар на Световната здравна организация [Чизъм], искаше ни повече, ни по-малко от това, "да се изкорени представата за правилно и неправилно" и твърдеше, че задачата на психиатрите е да освободят човешкото общество от "парализиращия товар на доброто и злото" - съвет, който на времето беше похвален от американските юридически власти.
Според своя биограф, Айнщайн смятал за очевидно, че "човешкият разум трябва да е способен да намери начин за разпределение, който би се оказал също толкова ефективен, колкото и начинът на производство". Използвайки популярен социалистически лозунг, той [Айнщайн] писа, че "производство за потребление" трябва да измести "производството за печалба" в капиталистическия свят ["Why Socialism?" in Out of My Later Years, 1949/56]. В цитираното съчинение Айнщайн повтаря познатите фрази на социалистическата агитация, засягащи "икономическата анархия на капиталистическото общество", в което "заплатата на работниците не се определя от стойността на продукта", докато "плановата икономика... ще разпредели необходимата за извършване работа между всички, които са способни да се трудят" и други подобни.

Примерите ми са взети от твърденията на влиятелни личности през ХХ в.; не съм включил безброй други като Миликен, А. Едингтън, Соди, Оствалд, Солуей, Бърнъл, всеки от които е изрекъл много безсмислици по икономическите въпроси.

Фаталната самонадеяност

Посочените по-горе четири изисквания, според които всичко, което 1) не е научно доказано; 2) не е напълно разбрано; 3) няма съвсем определена цел; или 4) притежава някакви неизвестни последствия, е неразумно, прилягат особено добре на конструктивисткия рационализъм и на социалистическото мислене...

Още преди 250 години Хюм е забелязал, че "моралните норми не са резултат от дейността на нашия разум". Но твърденията на Хюм не са достатъчни да възпрат повечето съвременни рационалисти, продължаващи да вярват, че щом нещо не е изведено с помощта на разума, то трябва да е или глупост, или въпрос на случайни предпочитания и затова трябва да се нуждае от рационално оправдание.
На тези изисквания не успяват да отговорят не само вярата в Бог и по-голямата част от традиционната нравственост, засягаща секса и семейството (с които не се занимавам в тази книга), а също и специфичните морални традиции, които тук наистина ме интересуват - като частната собственост, спестяванията, размяната, честността, верността, договора. Чизъм и Кейнс разглеждат споменатите традиции и вярвания като "осакатяващо бреме", а Уелс и Форстър - като тясно обвързани с презряната търговия и търгашеството. А те могат да бъдат разглеждани, както е особено модерно днес, и като източници на отчуждение, подтисничество и "социална несправедливост".
След подобни възражения се стига до извода, че е налице неотложна нужда да се конструира нова, разумно преработена и обоснована нравственост, която ще отговори на посочените изисквания и поради това няма да бъде осакатяващо бреме, отчуждение, принуждение или "несправедливост", нито пък ще има нещо общо с търговията. Но това е само част от голямата задача, която новите законодатели - социалисти като Айнщайн, Моно и Ръсел и самообявилите се "аморалисти" като Кейнс - са поставили пред себе си. Трябва също така да се създаде нов разумен език и ново право, защото съществуващите език и право също не отговарят на споменатите изисквания и по същите причини. Тази величествена задача може да им изглежда съвсем неотложна, защото те повече не вярват в каквото и да е свръхестествено утвърждаване на нравствеността, но все още остават убедени, че някакво основание е необходимо. Амбициозната цел на социализма е да предизвика цялостна преработка на традиционния ни морал, право, език и на тази основа да задуши стария ред заедно с предполагаемите непроницаеми и неоправдани условия, ограничаващи разума, истинската свобода и справедливостта.

Но действителните носители на конструктивисткия рационализъм и социализъм все пак не са изтъкнатите учени. Те се срещат по-скоро сред така наречените "интелектуалци", които на друго място [The Intellectuals and Socialism, 1949/67] нарекох "втора ръка поддръжници на идеи": учители, журналисти и "представители на информационните служби", които, усвоили слуховете в коридорите на науката, определят себе си като представители на съвременната мисъл, като личности, чието истинско задължение е да предлагат нови идеи на обществото - и които, за да направят стоката си да изглежда нова, осмиват всичко установено. За такива хора "новостта" или "новините", а не истината стават главната ценност.

Нашият отровен език

Терминът "социален" е станал най-вредният пример за онова, което американците наричат "изсмукваща дума". Както се твърди за невестулката, че е в състояние да изпразни яйце, без да остави видими следи, така и тези думи лишават от съдържание всеки термин, към който се присъединят, оставяйки впечатлението, че изобщо не го засягат.
Въпреки че злоупотребата с тази дума е международна, тя приема може би най-крайните си форми в Западна Германия, където конституцията от 1949 г. използва израза "социална правова държава" и където се разпространи представата за "социална пазарна икономика" в смисъл, който популяризаторът на израза Лудвиг Ерхард никога не е имал предвид. От това използване на думата социален германски учени стигат до извода, че регулирането чрез закона и чрез пазара по конституция е подчинено на принципа за "социалната държава", което означава почти отхвърляне на регулирането чрез закона. По същия начин германски учени съзират конфликт между правова и социална държава и по тази причина вкарват термина "социална правова държава" в своята конституция - документ, който, бих казал, е написан от обърканите фабиански глави, вдъхновени от изобретателя на "националния социализъм" през миналия век Фридрих Науман.
Точно така и терминът "демокрация" е имал доста ясно значение; но "социална демокрация" служи не само като име на радикалния австро-марксизъм от междувоенния период, но и във Великобритания е избран днес за название на политическа партия, обвързана с една разновидност на фабианския социализъм. Традиционният термин за онова, което днес се нарича "социална държава", е бил "милостив (щедър) деспотизъм".

Отчуждението, аутсайдерите и претенциите на готованковците

Социализмът научи много хора да предявяват искания независимо от ролята им, независимо от участието им. Всички, които твърдят, че са "отчуждени" от онова, което очевидно никога не са научили, и предпочитат да живеят като паразитиращи аутсайдери, изсмукващи продуктите на процеса, в който отказват да участват, са истински последователи на призива на Русо за връщане към природата: неговият призив представя като най-велико зло институциите, осигурили възможност за формирането на порядък в човешкото сътрудничество.
Аз не оспорвам индивидуалното право на всеки по своя воля да се оттегли от участие в цивилизацията. Но какви "правомощия" притежават подобни индивиди? Трябва ли да подпомагаме тяхната изолация? Никой няма право да иска да бъде изключение от нормите, на които се опира цивилизацията. Ние можем да помагаме на слабите и на инвалидите, на невръстните и на старците, но само когато нормалните и зрелите се присъединят към безличната дисциплина, предоставяща ни средствата да го сторим.
Би било съвършено неправилно да смятаме подобни грешки за присъщи на младостта. Децата възпроизвеждат онова, на което са научени: декларациите на техните родители, на факултетите по психология и социология, и на характерния тип интелектуалци, произведени от тях.

Фридрих Хайек. Фаталната самонадеяност. Грешките на социализма. Превод Любен Сивилов. "Отворено общество", 1997.

За какво да се живее в Германия

В началото на ХІХ в. възниква една напълно нова група евреи, която съществува и до днес. Тези хора не се чувстват вкоренени в нищо юдейско - било то религиозно или национално. Остават си евреи [доколкото] не са се обърнали към друга религия. Такива хора ние наричаме "нееврейски евреи".
Обвързването на евреите с революционни учения и социални преврати за съжаление не е плод на антисемитско въображение. Маркс, Троцки, Каменев, Зиновиев, Роза Люксембург, Бела Кун, Аби Хофман, Норман Финкелщайн и Ноам Чомски са сред по-известните. Социалният психолог Ернест ван ден Хааг отбелязва: "5 на всеки 100 евреи може да са радикали, но от 10 радикали определно 5 ще са евреи. Ето защо е неправилно да се каже, че голям брой евреи са радикали, но но е съвсем точно да се каже, че несъразмерно голям е броят на радикалите евреи. Така е било в миналото и нещата днес не са се променили".

Радикалните нееврейски евреи са без корени - не се чувстват вкоренени нито в езическата, нито в еврейската религия или държава. Понеже отказват да станат като неевреите, те търсят неевреи (и евреи) да станат като тях - отчуждени от всички религии и национални идентичности. С.М. Липсет от Станфордския университет в края на 60-те години на миналия век отбелязва, че "присъединяването към социалистическия и комунистическия свят за много евреи означава начин да се избавят от юдаизма, да се асимилират в универсалния нееврейски свят".
Като хора без корен много нееврейски евреи са смятали за необходимо да се превърнат в радикали и да работят за събарянето на традициите и националните институции в името на социализма, комунизма и другите общоуниверсални идеологии. Тъй като не чувстват никаква роднинска връзка, следователно и никаква отговорност към някой народ (освен само към "човечеството"), тези евреи не са били загрижени и за последствията от такива разрушителни действия... Когато е запитан за какъв се смята - за руснак или за евреин, Леон Троцки отговаря: "Не, сбъркали сте. Аз съм социалдемократ".

***

Сред болшевиките е имало по-малко евреи, отколкото сред меншевиките, въпреки че през 1922 г. те са съставлявали 15-20% от болшевишките лидери. След смъртта на Ленин през 1924 г. борбата за негов "наследник" се води между петима мъже - Сталин, Бухарин, Троцки, Каменев и Зиновиев. Последните трима са нееврейски евреи.

Определено голяма част от руското простолюдие е отъждествявало марксизма с евреите. И тъй като огромен брой руснаци и украинци не подкрепят комунизма, това отъждествяване изостря вече дълбокия антисемитизъм у тези два народа. По време на гражданската война (1918-1920 г.), последвала болшевишката революция, украинските борци срещу комунизма ("белите", които се борят срещу Червената армия) избиват 50 000 украински евреи. Техните антиеврейски страсти са разпалени от генерал Симон Петлюра, който непрекъснато споменава болшевишката армия под предводителството на "евреина Троцки".

Почти забравена глава от дейността на радикалните евреи и вдъхновената през 1919 г. от Съветския съюз Унгарска революция. През март същата година евреинът Бела Кун основава кратко просъществувалата Унгарска съветска република. От 48-те народни комисари в своето правителство 30 са били евреи, така както и 161 евреи от общо 202-мата най-високопоставени държавници.

***

Има много какво да се разбере от изучаването на немските леви евреи преди 1933 г., понеже докато нацисткият и немският антисемитизъм е бил породен от фактори, далеч по-стари и по-дълбоки от немските евреи радикали, радикалните нееврейски евреи от Ваймарската република изострят до крайност немския антисемитизъм... От 68-те писатели [около седмичника Die Weltbühne] чийто религиозен произход може да бъде установен, 42-ма са евреи. Разбира се, това са били нееврейски евреи - толкова нееврейски, че единствено неколцина от кръга на Weltbühne открито признават, че са евреи. Списанието се възползва от популярността си и изоблието от талантливите си писатели, за да напада безразборно немската култура и националност. Дописниците не толкова защитават реформите, колкото нападат самата идея за съществуването на германската нация. Следното е написано от дългогодишния издател и всеизвестен писател Курт Тухолски, евреин: "Тази страна, за която слуховете твърдят, че предавам, не е моята страна; тази държава не е моята държава; тази правна система не е моята правна система. Различните й флагове за мен са толкова безсмислени, колкото и провинциалните й идеали... Ние сме изменници. Но предаваме една държава, от която се отричаме в името на земята, която обичаме, за мира и нашата истинска татковина: Европа".
Според Тухолски единственото нещо, за което си заслужава човек да живее в Германия, е природата.

Денис Праджър, Джоузев Телушкин. Защо евреите. Причините за антисемитизма. Превод Анастасия Виденова. "Витлеем", 2006

Борбата за глобална хегемония

Всички политически и икономически конкуренти на американското превъзходство са от Евразия. Като цяло евразийската мощ далеч превъзхожда тази на Америка. За късмет на Съединените щати Евразия е прекалено голяма, за да бъде политически единна. Така тя представлява шахматна дъска, на която продължава да се разгръща борбата за глобална хегемония...

***

Един независим Азербайджан, обвързан със западните пазари посредством петролопроводи, които не минават през контролирана от Русия територия, се превръща в магистрала, отваряща достъп за напредналите и консумиращи много енергия икономики към богатите централноазиатски републики. Почти както в случая с Украйна бъдещето на Азербайджан и на Централна Азия е от решаващо значение за това какво може и какво не може да стане с Русия.
Турция стабилизира региона на Черно море, контролира достъпа до него от Средиземно море, балансира руското присъствие в Кавказ, все още противодейства на мюсюлманския фундаментализъм и служи като южно предмостие на НАТО. Иран предлага стабилна подкрепа на новото политическо разнообразие в Централна Азия. Той господства над източното крайбрежие на Персийския залив, а независимостта му, въпреки иранската враждебност към Съединените щати понастоящем, е препятствие пред всяка дългосрочна руска заплаха за американските интереси в района на Персийския залив.

***

Германия - намерила спокоен пристан в Европа, безопасна и със сигурни граници благодарение на забележимото американско военно присъствие - сега е в състояние да подкрепя интегрирането на новоосвободена Централна Европа в общоевропейските структури. Това вече няма да бъде старата Средна Европа на немския империализъм, а едно по-спокойна територия на икономическо обновление, стимулирано от немските инвестиции и пазари, като Германия действа активно като привърженик на евентуалното формално включване на тази нова Средна Европа в Европейския съюз и НАТО.

Европа не може да се превърне в една национална държава поради жилавостта на различните национални традиции, но може да стане единица, която посредством общи политически институции изразява споделени демократични ценности, вижда собствените си интереси в тяхното универсализиране и упражнява магнетична сила върху съседите си в евразийското пространство... Оставени сами на себе си, европейците са изправени пред риска да бъдат погълнати от вътрешните си социални проблеми. Кризата на политическата легитимност и на икономическата жизненост е дълбоко вкоренена в разрастването на една поддържана от държавата социална структура, която поощрява патернализма, протекционизма и тесногръдието. В резултат се получава културна ситуация, съчетаваща искейпистки хедонизъм с духовна празнота - ситуация, която може да бъде експлоатирана от националистично настроени екстремисти или от догматични идеолози...
Ето защо Америка трябва да работи в особено тясно сътрудничество с Германия за разширяването на Европа на изток. Първото присъединяване на държави от Централна Европа към ЕС не може да се очаква преди 2002 г. Въпреки това, след включването на първите три нови члена на НАТО и ЕС, двете организации трябва да се обърнат с въпроса за разширяване и към балтийските републики, Словения, Румъния, България и Словакия, а може би и към Украйна.

Седемдесет и петте години комунистическа власт нанесоха безпрецедентна биологическа вреда на руския народ. Огромна част от най-талантливите и най-предприемчиви индивиди бяха убити или умряха в ГУЛАГ, като броят им се равнява на милиони. Към това трябва да се прибави, че през този век страната трябваше да понесе и опустошенията на Първата световна война, касапницата на една продължителна гражданска война, варварщината и лишенията на Втората световна война. Управляващият комунистически режим наложи задушаващ идеологически догматизъм, изолирайки страната от останалата част на света... Според официалната руска статистика към средата на 90-те години само около 49% от новородените са се появили здрави на бял свят, а близо една пета от първокласниците страдат от някаква форма на умствено изоставане. Средната продължителност на живота на мъжете спадна до 57,3 години, като броят на починалите надвишава броя на новородените. Социалните условия в Русия са типични за една среднозначима страна от Третия свят.

***

Евразийските Балкани включват девет страни - Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Узбекистан, Туркменистан, Азербайджан, Армения и Грузия - всички те бивши части от разпадналия се Съветски съюз - като и Афганистан... Всъщност Узбекистан е основният кандидат за регионално лидерство в Централна Азия. Макар и по-малък по територия и с по-малко природни ресурси, той има по-голямо население (почти 25 милиона) и то е значително по-хомогенно от това на Казахстан. Нещо повече, политическият елит съзнателно приема новата държава за пряк наследник на огромната средновековна империя на Тамерлан (1336-1404), чиято столица Самарканд става прочут център на религията, астрономията и изкуствата.

Традиционните Балкани в Европа са били поле на непосредствено съперничество между три имперски сили: Османската империя, Австро-Унгария и Русия. Налице са ли също така три непреки участника: Германия се е страхувала от руската мощ, Франция се е противопоставяла на Австро-Унгария, а Великобритания е предпочитала по-скоро да види една отслабена Османска империя, контролираща Дарданелите, отколкото да позволи на който и да било от другите големи съперници да господства над Балканите. През целия ХІХ век тези сили са успявали да се справят с конфликтите на Балканите, без да се съобразяват с жизнените интереси на когото и да било, но не са успели да направят това през 1914 г., което е било с катастрофални последици за всички.

Збигнев Бжежински. Голямата шакматна дъска. Превод Кольо Коев. "Обсидиан", 1997.

Думата "ционизъм"

Редакторът на културното приложение на "Нойе фрайе пресе" се казваше Теодор Херцл и беше първият човек, предопределен да играе значителна роля в световноисторически мащаб, който срещах в моя живот...
Теодор Херцл беше преживял в Париж авантюра, разтърсила душата му, един от онези часове, които променят цяло съществование: като кореспондент присъствал на публичното развенчаване на Алфред Драйфус, видял как откъсват еполетите на този пребледнял човек, когато високо извикал: "Аз съм невинен." В този миг Херцл дълбоко в сърцето си бе осъзнал, че Драйфус е невинен и че това жестоко подозрение за измяна се беше стоварило върху него единствено защото е евреин. Всъщност още като студент Теодор Херцл беше изпитал с присъщата си открита, мъжествена гордост страданията на еврейската съдба. Нещо повече, с пророчески инстинкт той беше доловил целия й трагизъм още когато неговата дълбочина въобще не можеше да се предвиди. С чувство за предопределеност, че е роден за вожд, той беше съставил по онова време фантастичния план веднъж завинаги да сложи край на еврейския проблем именно чрез съединяване на еврейството с християнството посредством доброволни масови кръщения. Мислещ винаги драматично, той си беше представил как ще поведе в дълго шествие хилядите австрийски евреи към катедралата "Свети Стефан", за да освободи там и завинаги чрез един уникален символичен акт този гонен и безотечествен народ от проклятието на разединението и омразата. Но твърде скоро разбра неизпълнимостта на плана си, чието "решение" той считаше за същинската своя задача... но в момента на развенчаването на Драйфус мисълта за вечното презрение, тегнещо върху неговия народ, го бе пронизала като меч през сърцето. И ако разединението е неизбежно, казваше си той, то нека бъде радикално! И ако унижението остава наша съдба, то нека я посрещаме с гордост. Така той издаде брошурата "Еврейската държава", в която заявяваше, че всяко асимилиране, всяка надежда за абсолютна толерантност са невъзможни за еврейския народ. Той трябва да основе нова, собствена родина в древната своя люлка - Палестина.
Когато се появи тази кратка, но изпълнена с пронизващата сила на стоманена стрела брошура, бях още ученик в гимназията, но си спомням добре всеобщото смайване и възмущение на виенските буржоазно еврейски кръгове... Защо е нужно да отиваме в Палестина? Нашият език е немският, а не еврейският, нашата родина е красивата Австрия. Не се ли чувстваме отлично при добрия император Франц Йозеф? Нямаме ли порядъчен доход, осигурено положение? Не сме ли равноправни поданици, пуснали корени тук, предани граждани на тази обичана Виена? И не живеем ли в прогресивно време, което за няколко десетилетия ще премахне всички предразсъдъци на вярата?... Директорът на "Нойе фрайе пресе" забрани дори да се споменава думата "ционизъм" в неговия вестник.

Стефан Цвайг. Светът от вчера. В: Избрани творби. Т.5. Превод Анна Лилова. "Народна култура", 1989

"Ще водим война..."

На 29 ноември 1918 г. в едно писмо, което френското правителство изпраща на президента Уилсън и където са описани трудностите, свързани с установяването на мира, намираме изненадващо изречение. Става дума за предварителните мирни преговори с Германия, вече победеният враг №1 на Антантата, както и с България, "вечният проблем". Там четем: "Що се отнася до Австро-Унгария [въпросът за предварителни преговори] дори не се поставя, тъй като тази велика сила е изчезнала... "
Опиянени от победния си национализъм, новосъздадените държави бързат да се укрепят в своите граници, начертани без капка здрав разум. Нека към това прибавим и опита на Австрия да се присъедини към Германия; горчивината и обидата на победените и тяхната воля за отмъщение, която кара страните, спечелили от пълната победа - Чехословакия, Румъния и Югославия - да се съюзят в малка Антанта, насочена основно срещу ревизионистка Унгария. Този съюз принуждава Унгария да потърси закрила от Италия, както и от също ревизионистично настроената Германия.

***

Според италианския историк Дж. Е. Рускони непосредствената причина за войната е в невъзможността да се намери приемлив компромис относно сръбската автономия, чието "съществено унищожаване" би удовлетворило Австрия, но Русия не би се съгласила с подобно решение. Това неизбежно води до австро-руския конфликт и до намесата на Германия и Франция.
Един ден тя [Анастасия, жената на цар Николай ІІ] казва на френския посланик Морис Палеолог: "Ще водим война... Няма да остане нищо от Австрия... Вие ще си върнете Елзас и Лотарингия, а нашите войски ще влязат в Берлин". Има основания да мислим, че руските събеседници на френските генерали още тогава споделят основните си цели - да завладеят Протоците, Константинопол, зоната, в която техните интереси явно се сблъскват с германските експанзионистични намерения... Всъщност тези [на Русия] претенции се заявяват постепенно и чак през март 1915 г. царят открито обявява, че иска да завземе Константинопол.

***

Унгарската политическа класа се противопоставя остро на всяка мярка, която в рамките на Монархията би довела до равнопоставеност на Чехия и Хърватия, на словаците от северна Унгария и на румънците от Трансилвания... Те [унгарците] смятат, че пътят на прогреса и духовното извисяване на изостаналите в културно отношение народности и налагането на унгарския език, като по този начин просто отказват да признаят на словаците и на румънците статута на "историческа нация". С въвеждането на задължително обучение на унгарски език, с насилствената смяна на словашките, сръбските и румънските имена, с отхвърлянето на всеки административен акт, написан на друг език, те разгръщат широка кампания по маджаризиране на цялото население на Унгария. Съществуват множество поговорки, например: "Словак ли е - не е човек"... Трябва да се отбележи, че германската дипломация също настоява да се предотврати "славянизирането на Монархията". Антиславянското отношение на германците сякаш гарантира унгарското господство над "нейните" славяни. Почти цялата унгарска политическа класа е положително настроена към съюз с Германия.

***

Той [Ерентал] сляпо се доверява на могъществото на империята и подценява предупреждението, което идва от Русия, разчитайки да подкупи Сърбия чрез икономически компромиси, или да я подели с нейния "естествен враг" България. Съюзът на Австрия с Италия също постепенно става губещ, тъй като Виена сякаш е глуха и за най-умерените териториални претенции на Италия. Присъединяването на Босна и Херцеговина през 1908 г. е ненужна демонстрация на сила и прави монархията още по-зависима от Германия... На 1 август Германия и Франция обявяват едновременно всеобща мобилизация, а Райхът - война на Русия. На следващия ден германските войски завземат Люксембург.

Франсоа Фейтьо. Реквием за една загинала империя. Превод Цветилена Кръстева. "Кама", 2003.

Партията, тайната полиция и войската

По време на назряването на конфликта със Съветския съюз култът към Тито, който беше имитация на култа към Сталин, послужи на съпротивата на Югославия и на стремежа й към самостоятелност. Тя [Югославия] вече беше превърната в авторитарна и автократична, в комунистическа. Съветските претенции можеха да бъдат пресечени само с методи и възгледи, подобни на съветските...
При сблъсъците с Москва имаше и прекалено остри реакции. Особено в стремежа на Тито да изтръгне Албания от съветското влияние и да я подчини на Югославия... Но срещайки съветската и албанската съпротива Тито мъдро и реалистично се оттегли...
Тито още през войната разполагаше чрез лично преданите му хора с лостовете на властта - с гвардия, тайна полиция и армия - независими или полузависими от партията; до това се стигна поради опростеното "необходимо" отъждествяване на Тито, ЦК и партията.
За разлика от повечето комунистически вождове и особено от Сталин, който със своята недостъпност в Кремъл засилва тайнството на върховната си мъдрост и мощ, Тито често участва в митинги, посещава строежи и се радва на масови посрещания... Затова той обръща внимание и на специалните си, лични отношения с народа, както и с армията.
Държейки се здраво, непоколебимо за Югославия, той същевременно съзнава нейната слабост и бедност; противоположната страна на това убеждение е самохвалството с постижения, авторитет, особено със сила: сила, силен и други подобни са най-често употребяваните думи от Тито.

***

Наистина, в Югославия не се стигна до изселване на "кулаците" и масово умиране от глад - Югославия нямаше Сибир, а и САЩ започнаха да ни помагат в изхранването. Но затворите се оказаха твърде тесни, а спонтанната съпротива на селяните се задълбочаваше. Положението беше абсурдно - получавахме помощ от САЩ, в по-малка степен от Англия и Франция, въпреки че Югославия можеше да задоволява потребностите си от храна...
Когато в началото на 50-те години - по време на съветската блокада - Югославия беше принудена да приеме помощ от Запада и във връзка с това да либерализира становищата си по външната политика, Тито в тесен кръг изразяваше своята мъка и огорчение: "Без независима външна политика няма независимост!"... Когато през есента на 1953 г. САЩ и Англия решиха да предадат на италианците Триест и околностите му, Югославия пламна от демонстрации, а Тито заплаши, че югославската армия ще влезе в тази зона...

***

Марксизмът-ленинизмът остана за Тито докрай безспорен, свещен, незаменим. Тази идеология предполага не само болшевишка, комунистическа партия, но и вожд, или поне ръководство, което ще води партията и ще бди над нейната "идеологическа чистота".
Титовият начин на изразяване се отличаваше с яснота и простота. А колкото пъти съм чувал политици - особено през 1971-72 г., когато сръбски и хърватски партийни лидери имаха разногласия с партията - да се изразяват неясно, объркано и сложно, ми ставаше ясно, че те са прекършени и сломени. Може би защото аз самият бях изживял нещо подобно - изказвайки се на пленума на ЦК през 1954 г., когато, жигосан и отстранен за "ревизионизъм", постъпих като комунист прагматик - отричах се от част от своите идеи. Конкретното и възможното, яснотата и простотата при Тито служат на властта, бих казал, на чистата власт: за него беше важно да държи в свои ръце - тоест в ръцете на "своите" хора - партията, тайната полиция и войската.

***

Макар да бяха пощадени важни области на частната собственост - селските имоти, къщите, дори малките предприятия - незаконността и принуждението бяха взели такива размери, че по вътрешната си уредба Югославия приличаше повече на Съветския съюз, отколкото коя да е друга "народна демокрация". Бюрокрацията се роеше неудържимо във всички области, само бюрократичното местенце предлагаше стабилност и перспектива. За обществото, а и за самата управляваща партия беше разрушително разпростирането на контрола на тайната полиция върху всички области, върху всички кътчета, върху семейството и личния живот... Моята първа жена Митра ми се оплакваше през 1947 г., че дори и те, членовете на ЦК на Сърбия, се страхуват - внимават какво ще кажат, как ще се изразят - от своя другар, който ръководи тайната полиция.
След конфликта с Москва някои неща се промениха към по-добро. А ролята и всеобхватното присъствие на тайната полиция нараснаха: в началото това беше неизбежно и разбираемо заради просъветската дейност. Промяна се извърши през 1966 г., когато Тито заподозря или откри "заговор" в самата тайна полиция. Повечето полицаи бяха пенсионирани или преместени на друга работа; скоро в партията се появиха демократични течения - в Хърватско "националистическо", в Сърбия "либерално", в Словения - "технократско". Но след пет години неленинистките течения взеха такъв размах, че заплашиха "титовската" система, а с това и Тито; през 1971-72 г., опирайки се на войската, Тито "очисти" партията и отново пое в свои ръце тайната полиция. Дори формално неговата власт стана абсолютна. Доживотен председател на партията и държавата, той все по-рядко присъства на заседанията на ръководните органи, а все по-често представителите на ръководните органи му идват на крака да му докладват...

Милован Джилас. Общуване с Тито. Превод Жела Георгиева. “Христо Ботев”, 1991

Сурова, но приятна гордост

Постъпва в австрийската войска през 1913 г. и бързо бива приет в подофицерска школа. Изпращат го на сръбския фронт – доскоро и той, и биографите му премълчаваха този факт – а после и в Карпатите срещу руснаците. Когато го раняват и пленяват през пролетта на 1915 г., той не влиза в югославските доброволчески отряди, организирани от пленниците в Русия, а остава в пленническия лагер. След Февруарската революция избягва от лагера в Петроград... Прогонват го в Урал, той бяга в Сибир, където го заварва Октомврийската революция. В Русия бива приет за член на партията през 1920 г. В родината се връща през същата година. През август 1928 г. бива арестуван и в т.нар. “бомбаджийски процес” е осъден на пет години каторга. В съда заявява: “Не се чувствам виновен.. защото не смятам този съд за компетентен, а само съдът на партията...” В официалната историография се подчертава, че бомбите са били подхвърлени на Тито от полицията. Но... кралската полиция, въпреки своята безогледност и бруталност, не е подхвърляла никому нищо: кралство Югославия е било лошо, недемократично, но държава, в която законите са се спазвали много повече, отколкото днес, а съдът е бил по-независим от днешния....
След затвора в края на 1934 г. по решение на ЦК Тито емигрира във Виена, а после в Москва. 1935 г. е период на чистка в Съветския съюз; започва нов, съдбоносен етап за революционера Йосип Броз...
Коминтернът, тоест съветските служби, го поставя начело на партията през 1937 г., по време на чистките, след арестуването на секретаря на компартията на Югославия Горкич и избиването на всеки десети югославски емигрант в СССР... Спомням си как Тито се връщаше от Москва, от “първата страна на социализма”, притеснен и изтощен, за да си отдъхне радостно и облекчено във “военнофашистка” и “монархофашистка” Югославия...

***

Но каква е истинската му роля в чистките, специално в чистките в югославската партия?... Сътрудничеството със съветските служби в предвоенния период – а “”някъде” и за “някого” и днес! – се смяташе за чест и признание. Съветските агенти бяха обкръжени от тайнството на силата и изключителността: комунистите, така да се каже, мечтаеха да им се падне високата чест да служат на Съветския съюз. В други, променени отношения, това ще се превърне в срам и предателство за тях – естествено не за всички и не навсякъде.
Известно е вече колко жестоко – с нищожен или никакъв индивидуален подбор – се постъпи при победата с контрареволюционните противници... През лятото на 1946 г., пътувайки от Блед за Любляна, един висш полски деец от Министерството на външните работи – твърде млад за високия си пост, но комунист – ми разказваше, как Сталин е ругал полската делегация, в която е бил и той, заради малодушието към противниците и как е хвалел Тито: “Тито е юнак (на руски молодец), той ги изби всички!” Аз и другарите от ЦК, на които преразказвах случая, изпитвахме сурова, но приятна гордост...
Съобщавам тези неща не за да обвинявам някого, нито пък да оправдавам себе си – бивал съм според обстоятелствата в някои отношения “по-лош”, в други – “по-добър” от останалите – а като исторически източник и поука за бъдещето.

Милован Джилас. Общуване с Тито. Превод Жела Георгиева. “Христо Ботев”, 1991

Благоустройство и развитие

Brussels Freezes EUR 50 M of Bulgaria's PHARE Funds

The European Commission has frozen EUR 50 M of PHARE program funds because of irregularities in the executive agencies, managing their absorption.
This was announced Thursday by Bulgaria's Deputy Finance Minister Dimitar Ivanovski. The Finance Ministry received on February 29 a letter from the EC regarding the freezing of the funds...
The Deputy Finance Minister Ivanovski explained that the annex of the letter from the head of the EC Enlargement Directorate Michael Lee contained the list of the specific projects for which the funds have been frozen.
Ivanovski also said that in the week between March 17 and March 21, a technical meeting would take place in the head office of the EC Enlargement Directorate in Brussels, at which the Bulgarian side was going to have the opportunity to present its position.

http://www.novinite.com/view_news.php?id=91045

***

Pliny the Younger тo the Emperor Trajan (Letter 46)

The citizens of Nicomedia, Sir, have expended 3 000 329 sesterces in building an
aqueduct; but, not being able to finish it, the works are entirely
falling to ruin. They made a second attempt in another place,
where they laid out 2 000 000. But this likewise is
discontinued; so that, after having been at an immense charge to
no purpose, they must still be at a further expense, in order to be
accommodated with water. I have examined a fine spring from
whence the water may be conveyed over arches in such a manner that
the higher as well as the low parts of the city may be supplied...
But that this work may not meet with the same ill-success as the former,
it will be necessary to send here an architect, or some one skilled in the
construction of this kind of waterworks. And I will venture to say,
from the beauty and usefulness of the design, it will be an erection
well worthy the splendour of your times.

Trajan to Pliny (Letter 47)

Care must be taken to supply the city of Nicomedia with water;
and that business, I am well persuaded, you will perform with all
the diligence you ought. But really it is no less incumbent upon
you to examine by whose misconduct it has happened that such
large sums have been thrown away upon this, lest they apply the
money to private purposes, and the aqueduct in question, like the
preceding, should be begun, and afterwards left unfinished. You
will let me know the result of your inquiry.

http://www.gutenberg.org/dirs/etext01/ltpln10.txt

По-добре да се отделят от такъв съюз

А казаното за атиняните изглежда да е вярно и за всички гърци - че са добри в това, да се съпротивляват на наложени отвън властници, да побеждават перси, да харчат пари и да понасят различни трудности; но не бяха научени да управляват и когато опитваха, се проваляха.
Най-напред изпращаха гарнизони по градовете, които бяха не по-малобройни от силите на тамошните граждани; и така показваха и на останалите, че винаги ще действат с насилие. Но стана така, че не постигнаха сигурна власт над градовете, докато същевременно бяха мразени. Те не толкова експлоатираха, колкото имаха слава на експлоататори и, накратко, получаваха по-скоро злините, отколкото благата на властта.
Случи им се непрестанно да се разкъсват между военните си задачи; и точно поради това, че се стремяха да завладеят чужди страни, станаха неспособни да опазят своята собствена. Броят им беше недостатъчен както да се наложат над онези, срещу които изпращаха части от армията си, така и да се защитят от възможни атаки срещу града си. Напредъкът в нещата, които си бяха поставили за цел, им беше по-скоро вреден; и изглеждаха повече като роби-управители, отколкото като истински владетели.
Те нямаха изгода съюзниците им да са силни - защото така биха станали опасни за тях; нито пък да са слаби - защото каква би била ползата от такова съюзничество?
Когато някои от съюзниците се отцепваха, те ги усмиряваха с помощта на други; и така показваха, че за всички е по-добре да се отделят от съюза, и то наведнъж. Защото ако останат в такъв съюз, винаги биха били принуждавани да воюват едни срещу други (в интерес на атиняните): но ако се отделят заедно, тогава биха били свободни - защото атиняните не биха могли да ги задържат със свои сили.
В управлението им нямаше порядък; те се стремяха към него без да имат нужното знание. Владенията им бяха малки, но поради неопитност и безсилие не можеха да задържат дори и тях; във властването им нямаше нито човеколюбие, нито сила. И накрая, подобно на Езоповата сврака, останаха като оскубани - сами срещу всички.

по Елий Аристид. "Към Рим" 51-57. ІІ в. сл. Хр.

2760-та

The Serbian Ministry of Foreign Affairs sent today protest notes to the governments of Denmark, Germany and Luxembourg, which recognised the unilaterally proclaimed independence of Kosovo-Metohija.
The Ministry says in a statement that Minister Vuk Jeremic recalled Serbian Ambassador to Germany Ognjen Pribicevic, which is in accordance with the Ministry’s action plan, adopted at the government session.
Ambassador Pribicevic is to leave Germany within 48 hours after delivering the protest note and return to Serbia for consultations.

***

Serbian Minister of Foreign Affairs Vuk Jeremic spoke today on the phone with Russian Foreign Minister Sergei Lavrov about the situation following the unilateral declaration of independence by Kosovo.
Jeremic and Lavrov agreed that this act is a severe violation of international law and that this precedent can considerably influence stability in the region as well as worldwide.
Lavrov asked about the security situation in Serbia after yesterday’s incidents during the mass protest in Belgrade and said he is sorry they happened as such events have a negative influence on the diplomatic efforts by Serbia and Russia in international organisations.
The ministers confirmed the readiness of Serbia and Russia to cooperate in all international forums so that the illegal act of unilateral declaration of independence by Kosovo fails to receive international legitimacy and so that the so-called state of Kosovo is not granted membership in international organisations.
Jeremic underlined that Serbia greatly appreciates the strong and principled support by the Russian Federation in defending the sovereignty and territorial integrity of Serbia.
Lavrov confirmed he will visit Belgrade soon, according to a statement from the Ministry.

Serbian Governement, Official website
(http://www.srbija.sr.gov.yu/vesti/vest.php?id=43501)

***

Русија им се закани со брутална воена сила на ЕУ и НАТО

Русија би можела да “употреби сила“ ако НАТО или ЕУ на Косово не дејствуваат во рамките на ООН, рекол рускиот претставник во НАТО, Дмитри Рогозин.
“Ако ЕУ усвои заеднички став или ако НАТО го прекрши мандатот на Косово, тоа нема да биде во рамките на ООН. Тогаш и ние ќе мораме да употребиме брутална сила или, со други зборови, вооружена сила за да бидеме испочитувани“, рекол Рогозин со помош на видео линк Москва - Брисел, објави руската новинска агенција Интерфакс.
Според изјавата на рускиот дипломат, во моментов Косово станало конфликт на идеологии, конфликт меѓу различни ставови кон системот на меѓународната безбедност.
“Кога во Букурешт ќе се одржи средбата Русија-НАТО, мислам дека рускиот претседател нема да се двоуми да зборува за нашите интереси, за тоа, дека безбедноста треба да биде за сите“, рекол Рогозин.
Според руските власти, земјите кои ја признаа еднострано прогласената независност на Косово, се делумно виновни за синоќешните напади врз нивните дипломатски претставништва во Белград.
“Русија жали поради случувањата во Белград“, рекол портпаролот на руското министерство за надворешни работи, Михаил Камјињин.

Нова Македонија, број 21322, 23.02.2008
(http://www.novamakedonija.com.mk/DesktopDefault.aspx)

Преди Косово

In 1917 Chaim Weizmann, scientist, statesman, and Zionist, persuaded the British government to issue a statement favoring the establishment of a Jewish national home in Palestine. The statement which became known as the Balfour Declaration, was, in part, payment to the Jews for their support of the British against the Turks during World War I. After the war, the League of Nations ratified the declaration and in 1922 appointed Britain to rule in Palestine.
This course of events caused Jews to be optimistic about the eventual establishment of a homeland. Their optimism inspired the immigration to Palestine of Jews from many countries, particularly from Germany when Nazi persecution of Jews began. The arrival of many Jewish immigrants in the 1930s awakened Arab fears that Palestine would become a national homeland for Jews. By 1936 guerilla fighting had broken out between the Jews and Arabs. Unable to maintain peace, Britain issued a white paper in 1939 that restricted Jewish immigration into Palestine. The Jews, feeling betrayed, bitterly opposed the policy and looked to the United States for support.
While President Franklin D. Roosevelt appeared to be sympathetic to the Jewish cause, his assurances to the Arabs that the United States would not intervene without consulting both parties caused public uncertainty about his position. When President Harry S. Truman took office, he made clear that his sympathies were with the Jews and accepted the Balfour Declaration, explaining that it was in keeping with former President Woodrow Wilson's principle of "self determination." Truman initiated several studies of the Palestine situation that supported his belief that, as a result of the Holocaust, Jews were oppressed and also in need of a homeland. Throughout the Roosevelt and Truman administrations, the Departments of War and State, recognizing the possibility of a Soviet-Arab connection and the potential Arab restriction on Oil supplies to the United States, advised against U.S. intervention on behalf of the Jews.

Britain and the United States, in a joint effort to examine the dilemma, established the "Anglo-American Committee of Inquiry." In April 1946, the committee submitted recommendations that Palestine not be dominated by either Arabs or Jews. It concluded that attempts to establish nationhood or independence would result in civil strife; that a trusteeship agreement aimed at bringing Jews and Arabs together should be established by the United Nations; that full Jewish immigration be allowed into Palestine; and that two autonomous states be established with a strong central government to control Jerusalem, Bethlehem, and the Negev, the southernmost section of Palestine.
British, Arab, and Jewish reactions to the recommendations were not favorable. Jewish terrorism in Palestine antagonized the British, and by February 1947 Arab-Jewish communications had collapsed. Britain, anxious to rid itself of the problem, set the United Nations in motion, formally requesting on April 2, 1947, that the U.N. General Assembly set up the Special Committee on Palestine (UNSCOP). This committee recommended that the British mandate over Palestine be ended and that the territory be partitioned into two states. Jewish reaction was mixed - some wanted control of all of Palestine; others realized that partition spelled hope for their dream of a homeland. The Arabs were not at all agreeable to the UNSCOP plan. In October the Arab League Council directed the governments of its member states to move troops to the Palestine border. Meanwhile, President Truman instructed the State Department to support the U.N. plan, and, reluctantly, it did so. On November 29, 1947, the partition plan was passed in the U.N. General Assembly.
UN Resolution 181, defined the outline of a settlement in Palestine creating both a Jewish and a Palestinian homeland. The 1947 UN Partition divided the area into three entities: a Jewish state, an Arab state, and an international zone around Jerusalem.

At midnight on May 14, 1948, the Provisional Government of Israel proclaimed the new State of Israel. On that same date the United States, in the person of President Truman, recognized the provisional Jewish government as de facto authority of the new Jewish state (de jure recognition was extended on January 31). The U.S. delegates to the U.N. and top ranking State Department officials were angered that Truman released his recognition statement to the press without notifying them first. On May 15, 1948, the Arab states issued their response statement and Arab armies invaded Israel and the first Arab-Israeli war began.

http://www.trumanlibrary.org/whistlestop/study_collections/israel/large/index.php

***

In May 2008, the State of Israel celebrates its 60th anniversary. Six decades full of wars and conflicts, negotiations and agreements, challenges and achievements have passed. The biggest challenge however lays in finding a comprehensive peace agreement for the whole Middle East, one that includes all of Israel´s neighbours and current rivals. At the moment, 158 member states of the United Nations have diplomatic relations with Israel, but 34 countries refuse to take that step. Once considered as part of a strategy of boycott, the refusal of diplomatic recognition has developed as a serious obstacle for mutual respect and understanding, not to mention friendly partnerships and a permanent and just peace in the region... but these 34 member states of the United Nations still boycott Israel:

Afghanistan, Algeria, Bahrain, Bangladesh, Bhutan, Brunei, Chad, Republic of China, Comores, Cuba, Djibouti, Guinea, Indonesia, Iran, Iraq, Kuwait, Lebanon, Libya, Malaysia, Maldives, Mali, Morocco, Niger, North Korea, Oman, Pakistan, Qatar, Saudi Arabia, Somalia, Sudan, Syria, Tunisia, United Arab Emirates, Yemen.

http://www.recognizeisrael.com/

***

A declaration of a "State of Palestine" was proclaimed in Algiers on November 15, 1988, by the Palestinian National Council, the legislative body of the Palestine Liberation Organization (PLO). The declared "State of Palestine" is not and has never been an independent state, as it has never had sovereignty over any territory.
The 1988 declaration was approved at a meeting in Algiers... The declaration invoked the Treaty of Lausanne (1923) and UN General Assembly Resolution 181 in support of its claim to a "State of Palestine on our Palestinian territory with its capital Jerusalem". The proclaimed "State of Palestine" was recognized immediately by the Arab League, and about half the world's governments recognize it today. It maintains embassies in these countries. The State of Palestine is not recognized by the United Nations, although the European Union, as well as most member states, maintain diplomatic ties with the Palestinian Authority, established under the Oslo Accords.

Currently, the proclaimed State of Palestine is not an independent state, as it does not have any sovereignty over its claimed territory. The declaration was ignored and eventually rejected, by the State of Israel. Israel has controlled the territory claimed by the State of Palestine since the 1967 Six-Day War when it captured them from Egypt and Jordan.
The declaration is generally interpreted to have recognized Israel within its pre-1967 boundaries, or was at least a major step on the path to recognition...

More than 100 states recognize the State of Palestine, and 20 more grant some form of diplomatic status to a Palestinian delegation, falling short of full diplomatic recognition.
Europe: Albania, Austria, Belarus, Bulgaria, Cyprus, Czech Republic, Hungary, Malta, Montenegro, Poland, Romania, Russia, Serbia, Turkey, Ukraine, Vatican City;
Americas: Argentina, Cuba, Nicaragua


http://www.halfvalue.com/wiki.jsp?topic=State_of_Palestine

Из историята на Америка

Madalyn Murray O'Hair -
founder of "American Atheists"

Founded in 1963 by Madalyn Murray O'Hair as the Society of Separationists, American Atheists was the result of the legal cases Abington School District v. Schempp and Murray v. Curlett (1959) which were later consolidated. Both Abington and Murray challenged mandatory prayer in public schools. Over the years American Atheists has filed numerous lawsuits against public institutions it considers to have breached the wall of separation between church and state. The organization, which has approximately 2,200 members, is headquartered in Cranford, New Jersey.

In 1959, Murray filed a case on behalf of her son, William J. Murray, who was being forced to attend bible readings in school and was being harassed by teachers and school administrators for refusing to participate.

The consolidated case, usually cited as Abington School District v. Schempp (although, arguably, Murray v. Curlett became the more famous of the two,) was argued before the United States Supreme Court on February 27 and February 28, 1963.[4] In her opening statement, Madalyn Murray said, in part,"An atheist loves himself and his fellow man instead of a god. An atheist thinks that heaven is something for which we should work for now — here on earth — for all men together to enjoy."

The justices rendered their decision on June 17, 1963. It was in favor of the petitioners, 8-1. They ruled that state-mandated prayer and unison bible readings in public schools were a violation of the Establishment Clause in the First Amendment to the United States Constitution. Justice Potter Stewart was the sole dissenter.


The American Atheists logo, based on the atomic model. Officially, the letter 'A' in the middle stands for America, commonly used to refer to the United States. It would, in theory, change for expansion into other countries. The open-ended vertical orbital signifies that not all is known yet

преди 7 години

Гледахте ли в Early Show преди няколко дни интервюто на дъщерята на Били Греъм за терористичната атака на 11 септември, когато Jane Clayson я попита: “Как можа Бог да допусне да се случи такова нещо?” Ани Греъм каза:

“Вярвам, че Бог е дълбоко наскърбен от това, което стана, както самите ние сме, но дълги години ние казвахме на Бог да се махне от училищата ни, да се махне от правителството ни, да се махне от живота ни. И като джентълмен, какъвто е Той, мисля, че Той тихо си отиде. Как можем да очакваме Бог да ни даде благословението Си и защитата Си, ако искаме от Него да ни остави на мира?”

***

Нека помислим. Мисля, че се започна, когато Madeline Murray O'Hare (тя загина, тялото й беше намерено наскоро) протестираше, че не иска никой да се моли из нашите училища. И ние казахме “Добре.” След това някой каза, че не е нужно да четем Библията в училищата... Библията, която казва не убивай, не кради, обичай ближния си както себе си. И ние казахме “Добре.” След това д-р Бенджамин Спок каза, че не бива да наказваме децата си, когато грешат, защото чувството им за човешко достойнство ще се накърни и можем да им създадем комплекс за малоценност. (Синът на д-р Спок се самоуби). И ние си казахме: “Един специалист знае какво говори.” И казахме “Добре!” След това някой умен член на директорски борд на някакво училище каза: “Понеже момчитата са си момчета, дайте да им дадем достатъчно презервативи, за да могат да си правят кефа както им се иска, но да не умират от СПИН. И няма да сме длъжни да казваме за това на родителите.” Ние казахме - “Добре.” След това някой каза: “нека дъщерите ни, ако искат, да си махат бебетата като забременеят, и нека са свободни да не казват за това на родителите си.” Ние казахме “Добре.” След това някой каза, че е по-добре учителите и възпитателите да не накзват учениците в училищата и колежите, и директорите на учебни заведения им забраниха да докосват който и да е ученик, независимо то поведението му, защото “не искаме да си създаваме лошо име и да ни дават под съд.” И ние казахме “Добре!” (Има голяма разлика между възпитание и побой!). След това някой от управляващите по върховете каза, че няма значение какво правиш насаме, стига на работа да правиш това, за което ти плащат. И съгласявайки се с него, ние казахме, че няма значение за никого (вкл. и за президента) какво върши скришно, стига иначе да си върши работата и икономиката да е добре.
След това някой каза: “хайде да печатаме списания със снимки на голи жени и да го наречем благотворно и разумно оценяване на красотата на женското тяло.” И ние казахме “Добре!” След това някой друг взе това благотворно начинание и направи още една крачка, като започна да публикува снимки на голи деца, и още една – като ги пусна в Интернет. И ние казахме: “Добре, човекът си има право на свобода на словото.” След това развлекателната индустрия каза: “нека правим телевизионни шоута и филми, пълни с простащина, насилие и извратен секс. И хайде да записваме песни и да пишем текстове, които говорят за изнасилвания, наркотици, убийства, самоубийства и сатанизъм.” И ние казахме: ”... ми това си е само развлекателен бизнес, шоу, нищо повече. Със сигурност няма странични ефекти и никой не го взима насериозно, така че – карайте нататък!” Днес се питаме защо децата ни нямат съвест, защо не различават добро от зло, защо не им “пука” като убиват случайни хора, собствените си съученици, самите себе си. Може би ако помислим достатъчно дълго и достатъчно дълбоко, ще се досетим защо. Мисля, че това има нещо общо с “Жънем това, което сме посели”.
След това се появи ученикът, който написа: “Мили Боже, защо не запази малкото момиче, което се самоуби в класната стая? Искрено твой – загрижен съученик” И отговорът: “Скъпи ученико, Мен не ме пускат в училище. Искрено твой – Бог.”
Интересно е как всеки иска да отиде в рая, стига само да няма нужда да вярва, мисли, говори и върши каквото и да е, което Библията казва. Интересно е как казваме: “Аз вярвам в Бога”, но правим това, което прави Сатана, който, между другото, също “вярва” в Бога! Интересно е колко лесно съдим, но никога не се оставяме ние да бъдем съдени. Интересно е как пускаме мръсни картинки по електронната поща и те се разпространяват за секунди като огън из тръни, но ако вземеш да изпратиш нещо, което говори за Бога хората не се и замислят да го разпространят. Интересно е как похотливото, просташкото, вулгарното и неприличното минават свободно през киберпространството а обществени дискусии на тема Бог всячески се потискат в училище и на работното място. Интересно е как някой е така “изпълнен с Христос” в неделя, но е абсолютно “невидим християнин” през цялото останало време.

http://www.prayerfoundation.org/billy_grahams_daughter.htm
(препратено от Калин Михайлов)

1944 - 1989

Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен

Чл. 1.
(1) Българската комунистическа партия (тогава именуваща се Българска работническа партия /комунисти/) идва на власт на 9 септември 1944 г. с помощта на чужда сила, обявила война на България, и в нарушение на действащата Търновска конституция.
(2) Българската комунистическа партия е отговорна за управлението на държавата във времето от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г., довело страната до национална катастрофа.

Чл. 2.
(1) Ръководствата и ръководните дейци на Българската комунистическа партия са отговорни за:
1. целенасоченото и преднамереното унищожаване на традиционните ценности на европейската цивилизация;
2. съзнателното нарушаване на основните човешки права и свободи;
3. безпрецедентната разправа с народните представители от ХХV Народно събрание и всички невинно осъдени от така наречения "Народен съд";
4. моралния и икономическия упадък на държавата;
5. установяването на централизирано директивно управление на икономиката, довело я до разруха;
6. погазването и отмяната на традиционни принципи на правото на собственост;
7. рушенето на моралните ценности на народа и посегателството срещу религиозните му свободи;
8. провеждането на непрекъснат терор срещу несъгласните със системата на управление и срещу цели групи от населението;
9. злоупотребата с възпитанието, образованието, науката и културата за политически и идеологически цели, включително мотивиране и оправдаване на изброените по-горе действия;
10. безогледното унищожаване на природата.

(2) Комунистическият режим е отговорен за това, че:
1. отнемаше на гражданите всяка възможност за свободна изява на политическата воля, като ги принуждаваше да крият своята преценка за положението в страната и ги принуждаваше да изразяват публично съгласие за факти и обстоятелства с пълното съзнание за тяхната невярност и дори това, че те представляват престъпления; това то постигаше чрез преследване и заплахи от преследване към отделната личност, нейното семейство и близки;
2. системно нарушаваше основните човешки права, като потискаше и цели групи от населението, обособени по политически, социален, религиозен или етнически признак, въпреки че Народна република България още през 1970 г. се присъедини към международни актове по правата на човека;
3. нарушаваше основните принципи на демократичната и правова държава, международните договори и действащите закони, като с това поставяше интересите на комунистическата партия и нейните представители над закона;
4. при преследванията срещу гражданите използваше всички възможности на властта, като:
а) екзекуции, нечовешки затворнически режим, лагери за принудителен труд, мъчения, подлагане на жестоки насилия;
б) освидетелстване или настаняване в психиатрични заведения, като средство за политически репресии;
в) лишаване от право на собственост;
г) възпрепятстване и забрана за получаване на образование и упражняване на професия;
д) възпрепятстване на свободното движение във и извън страната;
е) лишаване от гражданство;
5. безнаказано се извършваха престъпления и се предоставяха незаконни предимства на лица, които вземаха участие в престъпления и преследвания на други лица;
6. подчиняваше интересите на страната на чужда държава до степен на обезличаване на националното достойнство и практическа загуба на държавен суверенитет.

Чл. 3.
(1) Посочените в чл. 1 и 2 обстоятелства дават основание да се обяви комунистическият режим в България от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. за престъпен.
(2) Българската комунистическа партия е била престъпна организация, подобно на други организации, основаващи се на нейната идеология, които в дейността си са били насочени към потъпкване на човешките права и демократичната система.

Чл. 4. Всички действия на лица, които през посочения период са били насочени към съпротива и отхвърляне на комунистическия режим и неговата идеология, са справедливи, морално оправдани и достойни за почит.

-------------------------

Законът е приет от ХХХVIII Народно събрание на 26 април 2000 г. и е подпечатан с официалния печат на Народното събрание.
ДВ, бр.37 от 5 Май 2000 г.

http://lex.bg/laws/ldoc.php?IDNA=2134920192

2760-a

HORRIFYING millions of frightened Pakistanis, Benazir Bhutto, the leader of the country’s biggest political party, was assassinated on Thursday December 27th. Her attacker fired gunshots into her car as she was leaving a political rally in Rawalpindi, then exploded a suicide bomb. At least 15 of Miss Bhutto’s followers were also killed.

Miss Bhutto had been campaigning in Rawalpindi, the headquarters of Pakistan’s military elite, for an election set for January 8th. It may now be postponed. Pervez Musharraf, the country’s recently demobbed president, has convened crisis talks to discuss this latest, and potentially most grievous, example of instability in Pakistan. Supporters of Miss Bhutto’s Pakistan People’s Party (PPP)—which had expected to win the election—were meanwhile reported to be gathering in angry protests across the country.

Even before Miss Bhutto’s murder, the election campaign had been bedevilled by political conflict and terrorism. The role of each of its main actors—including Miss Bhutto and Mr Musharraf—has been contested in the courts and on the streets, against a backdrop of worsening insurgency and Islamist terrorism.

Miss Bhutto had returned to Pakistan in October to lead her party, after an eight-year self-imposed exile. The event was marked by a suicide bomb attack on her homecoming parade in Karachi, which killed over 140 people. Islamists terrorists, fighting an insurgency in north-western Pakistan, had previously threatened to kill Miss Bhutto. They are probably behind her murder.

From Economist.com
http://www.economist.com/displayStory.cfm?story_id=10415540&fsrc=RSS

2760-a

EU 'should expand beyond Europe'

Foreign Secretary David Miliband has suggested the European Union should work towards including Russia, Middle Eastern and North African countries. He said enlargement was "our most powerful tool" for extending stability.

He said the EU must "keep our promises to Turkey", adding: "If we fail.... it will signal a deep and dangerous divide between east and west".

"As a club that countries want to join, it can persuade countries to play by the rules, and set global standards. In the way it dispenses its responsibilities around the world, it can be a role model that others follow."
He said the goal "must be a multilateral free-trade zone around our periphery". This would be a "version of the European Free Trade Association that could gradually bring the countries of the Mahgreb, the Middle East and Eastern Europe in line with the single market, not as an alternative to membership, but potentially as a step towards it".

BBC, Thursday, 15 November 2007

2760-a

Световният добив на петрол вече е преминал своята връхна точка (теория позната като Peak Oil*), а до 2030 г. се очаква да се понижи наполовина. Това показват данните в доклада на немския център за анализ на енергийните ресурси Energy Watch Group. Според EWG, критичното намаляване обемите на изкопаемите горива несъмнено ще доведе до войни за ресурси.
Според цитирания доклад, „петролният пик" на света е бил достигнат през 2006 г.- много по-рано от очакваното. Анализаторите предвиждат, добивът на ценната суровина да започне да намалява с по 7% на годишна база след 2010 г. и това в момент, в който цената й вече гони рекордните нива над $90 за барел.

„Светът скоро няма да е в състояние да произвежда петрола, от който се нуждае, тъй като търсенето ще нараства много по-бързо от производството, което вече е в застой, а скоро и ще започне да намалява", коментират от EWG. „Това ще създаде безпрецедентни проблеми за индустрията в световен мащаб".

...

В момента общото световно потребление на производство на петрол се оценява на 81 млн. барела дневно, като от EWG очакват то да падне до не повече от 39 млн. барела към 2030 г. Прогнозират се и съществени ограничения в добива на въглища, газ и уран към същата година. Добивът на нефт във Великобритания достигна своя пик през 1999 г., а днес вече е наполовина или 1.6 млн. барела дневно. В САЩ петролният пик се смята за достигнат през 1970 г. За съжаление тогава никой не говори за значимостта на това събитие, докато някои анализатори го определят като едно от най-важните геополитически събития от втората половина на 20-ти век.

*Peak Oil- теория според която, всяко находище на петрол достига пикова точка, в която добивът не може да бъде увеличаван повече и започва необратимо да намалява, независимо от използваните инженерни методи. Peak Oil може да се отнася не само за отделните нефтено находище, а и за цели добивни региони, както и за световното петролно производство.

Автор: Тодор Русанов
money.bg - 22.10.

2760-a

Гуманизм есть особое отношение к слову, к общению и к сообщению. Это особое отношение, очень критичное и очень доверительное одновременно ("доверяй, но проверяй" - тогда как фанатизм говорит "доверяй и не проверяй"). Это отношение сперва появилось в повседневных отношениях между людьми. Оно - суть не гуманизма, а буржуазности, капитализма.
Характерно, что Владимир Соловьёв эту черту гуманизма не опознал, как не опознал в капитализме ничего, кроме жажды наживы. Он с удовольствием повторил "собственность есть кража", тогда как собственность есть договор, результат договора, а кража есть нарушение договора. Капитализм есть прежде всего ежедневная мощная пульсация договоренностей между людьми в самых разных ситуациях: между супругами, между пассажирами и водителем, между покупателями и продавцами, между продавцами розничными и оптовыми, между торговцами и производителями, между избирателями и политиками.
В России этой сети договоров не было изначально. Ведь договоры о собственности и торговли носят горизонтальный и мирный характер. Россия же - одна из военных империй, в которых коммуникация носила и носит характер вертикальный. Поэтому русские эмигранты такие недружные, поэтому они не помогают так России, как китайские или польские эмигранты помогают родине - ибо Китай и Польша, при всех различиях, не военные страны. Военный не имеет навыков договора по горизонтали. Он либо исполняет приказы, либо отдаёт приказы. Военное общество стоит на нарушении договора - мирного договора, да и любого другого.
Гуманизм изучает коммуникацию как договорный процесс. Для гуманиста и сама Библия есть горизонтальная коммуникация человека с Богом, для архаического же сознания Библия есть военный приказ, не подлежащий анализу.

(Яков Кротов, 7 окт. 2007 - http://www.krotov.info/index.htm)


* * *

Защото поуката от комунистическия режим е: няма човек или партия, които да са достатъчно компетентни, за да могат да развиват модерна икономика. Единствено демократичните системи и свободните пазари могат да предоставят условията, необходими за ефективното управление на дадено правителство. Предимството на демократичните структури е тяхната предвидимост. Само руснаците с тяхната склонност към държавници с твърдо управление все още настояват, че отделната личност има значима роля в политическата история. В противовес на това виждане

в успешните демокрации никой не е незаменим

Ако Путин наистина е загрижен за бъдещето на Русия, той трябва да се откаже от имперските си амбиции и да напусне високия си пост, ако не и политиката като цяло.

(Нина Хрушчова - "Дневник", вторник, 9 окт.)

2760-a

Дхарави обикновено е наричан "най-голямото гето в Азия" - смътно определение, стигащо понякога до преувеличението "най-голямото гето в света". Това обаче не е вярно. В Неза-Чалко-Итца - квартал на Мексико Сити - хората са 4 пъти повече. В Азия районът Оранги в Карачи е надминал Дхарави. Дори в Мумбай, където около половината от бързо нарастващото 12-милионно градско население живее в такива, меко казано, "неформални жилища", някои квартали съперничат на Дхарави по размер и мизерия...
Доскоро малцина жители на Дхарави имаха водопровод. Местните жители като Мира Сингх - прегърбена жена, живяла на тази улица 35 години - вървели повече от километър и половина, за да донесат вода за ежедневното чистене и готвене. При отдалечения воден кран тя трябвало да плаща на местните мутри, за да напълни ведрата. Така стоят нещата в бюрократичната сумрачна зона на нелегалните квартали. Лишени от комунални услуги заради нелегалния си статут, обитателите на гетото често са оставени на произвола на кварталната мафия. Има водни банди, има електрически банди. В това отношение жителите на "Раджендра Прасад Чаул" са късметлии. Сега по всевъзможни начини и чрез всевъзможни средства почти всяко домакинство на улицата има собствен кран за вода. И днес като всеки ден местните жители пускат маркучите си да текат по улицата, докато стоят прави на вратите на домовете, за да си измият зъбите...

“Човек би казал, че съм роден с късмет – отбелязва [Мукеш Мета] в офиса си в Западна Бандра, гледащ към Арабско море. – Баща ми дошъл в Бомбай от Гуджарат без пукната пара и създал огромно предприятие за стомана. Един астролог му казал, че най-малкият му син – тоест аз – ще бъде най-успелият, затова ми угаждаше във всичко.” Което включвало най-доброто образование, плюс пребиваване в САЩ, където Мета учил архитектура в института “Прат” в Бруклин.
“За мен Америка винаги е била вдъхновение – казва Мета, който направил състояние, управлявайки бизнеса със стомана на баща си, преди да реши да се занимава с недвижими имоти на богаташкия северн бряг на Лонг Айлънд. - Гетата бяха последното, за което мислех.” Когато се върнал в Мумбай, нещата се променили. Видял същото, което виждали всички – че градът е пълен с малцина богати, огромно множество бедни и почти никой по средата. Това било особено очевидно поради ужасната жилищна ситуация. Градът бил разделен между небостъргачите с цени като в Манхатън, които изпъстряли хоризонта в южен Мумбай, и кафеникавите области на картата, отбелязани с буквите ZP – zopadpatti, или гета. Бизнесмените в центъра ругаели, че гетата задушават града, ограбвайки го от полагащото му се по прави място в ХХІ в...
“В началото подходих като предприемач. С други думи, като наемник – казва Мета. По бюрото му са разпръснати сателитни снимки на Дхарави. – Но нещо се случи. Отворих офис в Дхарави, започнах да говоря с хората, да научавам кои са те, колко упорито са работили и как можеш да прекараш тук месеци, без нито веднъж да ти поискат милостиня.” Именно тогава, казва Мета, “получих просветление. Запитах се дали тези хора се различават по нещо от моя баща, когато на времето е дошъл от Гуджарат. Те имат същите мечти. Тогава реших да посветя остатъка от живота си на справянето с гетата. Защото разбрах, че хората от Дхарави са моите истински герои”.

На уличката “Раджендра Прасад Чаул” новините за одобряването на плана бяха посрещнати с подчертано смесени чувства. Мира Сингх почти не отмести поглед от екрана на телевизора. Често беше слушала истории за предполагаемата трансформация на Дхарави. Досега така и почти нищо не станало. Защо планът на Мукеш Мета да е по-различен? А и какво чак толкова би я накарало да се пренесе в апартамент от 21 кв. м., дори и да й го подарят? Тя си има близо 37 кв. м. Нейното “неформално жилище” напълно я устройва...
Там, където на няколкостотин души се пада по една тоалетна (дебатите на тема дефекация не слизат от политическата сцена на Индия), перспективата за собствена баня и тоалетна би трябвало да осигури сериозно предимство на плана. Но много от живеещите в гетото не бяха трогнати от идеята за собствена тоалетна...

Членовете на рода Савдас са грънчари в Дхарави вече поколения наред, но на времето Танк Ранчход Савдас си представял друг живот. “Имах големи мечти – казва той. – Мислех, че ще стана адвокат.” Но през 1986 г. баща му починал и “тъй като съм най-големия син, поех неговия бизнес.” Наскоро обаче “г-н Танк”, на около 40, започнал да се страхува за бъдещето на кумбхарите в Дхарави. Все повече млади мъже от общността ставали моряци в търговския флот или компютърни специалисти в комплекса “Бандра Курла”. Кумбхарвада е пълна с младежи, които никога не са използвали грънчарско колело – нещо немислимо само допреди няколко години.
А сега изникна и този план. Само споменаването на “освобождаване на Дхарави от статута му на гето” е достатъчно да накара Танк да се разтрепери от гняв. Как смее някой да твърди, че Кумбхарвада е гето, което се нуждае от благоустрояване! Кумбхарвада е дом на работещи хора, мъже и жени, които винаги са се справяли сами. Ако Мукеш Мета е толкова влюбен в САЩ, не може ли да разбере, че Кумбхарвада е истински пример за въпросната американска мечта?...


Марк Джейкъбсън, National Geographic България

Как е било някога

Сега ще отбележа в кои страни съм бил, които лежат между Дунав и морето.
Аз бях в три страни, които и трите се казват България. Първата България лежи там, където се преминава от Унгария през Железни врата и столицата й се казва Видин. Другата България лежи срещу Влашко и столицата й се казва Търново, а третата България лежи, където Дунав се влива в морето и столицата й се казва Калиакра.
Бях също и в Гърция. Столицата й се нарича Одрин и градът има петдесет хиляди къщи. Един също голям град в Гърция лежи на Италианското море и се казва Солун... В Гърция също има един голям град, който се казва Серес. Земите, които лежат между Дунава и морето, принадлежат на турския султан...
Столицата на Турция се нарича Бруса. Градът има двеста хиляди къщи и осем странноприемници, където се подслоняват бедните хора, независимо дали са християни, неверници или евреи...

Ханс Шилтбергер, "Пътепис", гл. 33
Превод Мария Киселинчева