Археологията - наука за бъдещето

Уважаеми господин Председател, уважаеми господин Ректор, уважаеми господа заместник-Ректори,

Позволете ми да Ви поздравя по повод петнадесетгодишнината от създаването на Нов Български Университет. Създаването и поддържането на университет е безспорно и голямо постижение. Надявам се, че НБУ ще продължи да живее още много години, че ще се развива и Ви желая да бъдете участници в неговия живот и занапред.
Бих желал, като Ваш колега университетски преподавател и като скромен участник в академичния живот на НБУ, да Ви предложа своите мисли за заслугите, за днешното положение и за перспективите пред Университета. Дано тези наблюдения да не Ви отегчават и да бъдат полезни за Университета.


І. Алтернативата НБУ

Ще го кажа направо – в началото, когато НБУ започна да действа, той беше университетът на надеждата. Той създаде възможност за преподавателите от СУ (и за други, но преди всичко за тях) да водят курсове, които не можеха да се осъществят на тяхното работно място, или беше много трудно да се осъществят. Те получиха възможност да се срещнат с различни студенти. Влязоха в различни от познатите им канцеларии и се срещнаха с нови администратори (най-често млади, любезни и работливи хора). Срещнаха се професионално с колеги, които иначе познаваха отдавна, но с които дотогава нямаха условия да сътрудничат. Получиха възможност да започнат образованието отначало. Това беше събитие.
Университетът, както помните, беше разпръснат в разни сгради на София. Не всичко в тези сгради беше наред. Аудиториите се оказваха непочистени, понякога заключени, без да има кой да ги отключи. Понякога студентите отсъстваха и учебният процес се прекъсваше. Тоалетните обикновено бяха в лошо състояние.
Но всички тези неудобства бяха пренебрежими, защото тези няколко места, разхвърляни из града, създаваха усещане за движение. Университетът намираше опорни точки. Създаваше се нещо като мрежа от “места”.
Също: преподавателите получаваха хонорари за труда си, които не бяха неочаквано високи, но, с оглед на месечните им заплати в СУ, бяха добри. Действително човек можеше да ги има предвид, когато изчисляваше месечния си бюджет. Покрай това се сключваха договори, те пък предполагаха вече попълнени документи за работата, която предстоеше да се свърши. Това бяха делови отношения, и в тях имаше яснота. Хората правеха нещо определено въз основа на писани споразумения. Това създаваше чувство за законност и произвеждаше доверие към институцията.
Университетът имаше (или предстоеше да има) издателство. Дори и да не мислеше да предлага нещо за печат, всеки преподавател беше доволен от това. Това не беше държавно издателство, в което е немислимо просто да си занесеш ръкописа. Но не беше и частно, където човек трябваше да плати за издаването на книгата. Значи ставаше дума за истинска нова възможност за издаване на академична литература.
Появи се и библиотеката, където книгите не бяха укрити и във властта на библиотекарки, а бяха на разположение на читателя. Той можеше просто да върви между стелажите и да ги вижда. Това също беше ново и беше чудесно. Аз самият бях щастлив да чуя и да видя, че там са всички томове на Loeb Classical Library.
Ето и още нещо, особено важно – човекът, който влизаше в основната сграда на Университета, разбираше, че тук може да се получава информация. На стената отдясно на входа беше поставена голяма схема със структурата на Университета. Подобно нещо в СУ никой никога не беше виждал.
Накратко, нещата вървяха много добре. Впрочем някои от тях са така и днес. Но като става дума за днешното положение, аз ще предпочета да говоря за други неща. Ето какви са те.


ІІ. НБУ днес

1. Някои неясноти в Правилника

Аз и преди съм разглеждал правилника на НБУ.

(20-30.01.2007)

(следва)

Записки на Археолога

Дали идеята за човек се появява от идеята за душа? Не от всяка идея за душа. Защото ако предположим, че душата мигрира, можем да се въздържаме от месо, но това не помага да разберем що е човекът. Също така е твърде трудно да обясним, защо хората все пак трябва да са по-важни от животните, дори и от онези животни, за които се грижим.
Защо някой убива с пистолет двегодишно детенце и гувернантката му, които се разхождат по улицата на град (богат и цивилизован град)? Защото гувернантката е черна и не е човек. А човешкото и нечовешкото не трябва да се смесват. Това създава мръсотия. Но кой е човек? Ако кажем, че това е този с бялата кожа, какво пречи да продължим и нататък и да конкретизираме още. Така е възможно да допуснем, че “човек” е само “този индивид”. Но тогава няма да има нужда от общата идея за човек, защото тя няма да обединява никакви индивиди.
За да се закрепи идеята за човек за нещо сериозно, трябва да допуснем, че Бог съществува и че той е и човек. Само тогава ще се окаже, че човекът е нещо “съвсем отделно” от другите живи същества, и че всеки човек е извънредно важен и по-важен от всичко, включително и от качествата си, чрез които го разграничаваме от други хора. Но ние го разграничаваме именно чрез качества, които са нещо случайно за него и така го поставяме в групи и йерархии. Но ако разпознаваме хората, доколкото са различни личности, няма начин да ги поставяме в групи и така да ги класираме. Защото при личностите няма класиране и йерархия.
Целта на хуманитарното образование е да създаде идея за човек, а също и да обясни какво пречи за създаването на такава идея.

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 22.01)

През Средновековието на Европа, както мнозина знаят, се е пишело главно на латински и гръцки: така че бъдещите преводачи и редактори на средновековните текстове не можеха да бъдат всякакви хора. Така си е мислел тогава моят близък и даже не го е мислел специално, защото за него това е било напълно естествено и очевидно; та това трябваше да бъдат хора не само ентусиасти, но също и подготвени, школувани, учили където трябва и колкото трябва – или ако не, тогава ентусиазмът им би трябвало да се насочи повече към организацията на тази дейност, или пък към даване на консултации на преводачите – защото никой преводач не знае всичко, което си заслужава да се знае около неговия автор. Така си мислеше моят близък, когото от деликатност няма да нарека със собственото му име, а ще си послужа – тъй като и той е съгласен с това – с прозвището “Пътуващият Археолог”.
Пътуващият Археолог е бил, по времето на събитията, за които ще стане дума, още твърде млад, сравнително зле запознат с академичната ситуация в страната, и – предвид почти идеалната обстановка, в която е могъл да се образова – напълно неспособен да проумее как някой може да се захване с работа, за която не е учил; или пък, ако случайно се захване, как е възможно да не хвърли всички сили за квалификацията си, което включва контакти и молби за помощ от всекиго, който знае нещо повече за дейността, на която е решил да се посвети. Пътуващият Археолог – иначе човек небезупречен в много отношения – и до днес си въобразява, че пред Знанието трябва да се стои с наведена глава или направо да се коленичи, и че никакви крайни облаги и приятни съпътствия на една професия не струват и грош, ако човек не се пребори – с течение на годините, разбира се – да овладее самата нея.
Но Пътуващият Археолог си беше живял твърде безгрижно.

(следва)

"Тези, които говорят, не са ли всички галилейци?"

Es gingen zwei Menschen hinauf in den Tempel, zu beten, einer ein Pharisäer, der andere ein Zöllner.
Der Pharisäer stand und betete bei sich selbst also: Ich danke dir, Gott, daß ich nicht bin wie die anderen Leute, Räuber, Ungerechte, Ehebrecher, oder auch wie dieser Zöllner.
Ich faste zweimal in der Woche und gebe den Zehnten von allem, was ich habe.
Und der Zöllner stand von ferne, wollte auch seine Augen nicht aufheben gen Himmel, sondern schlug an seine Brust und sprach: Gott, sei mir Sünder gnädig!
Ich sage euch: Dieser ging hinab gerechtfertigt in sein Haus vor jenem. Denn wer sich selbst erhöht, der wird erniedrigt werden; und wer sich selbst erniedrigt, der wird erhöht werden.

Lukas 18:10-14 (Luther Bibel 1545)

Пази съботния ден

1. Тогава Моисей свика цял Израил и им каза: слушай, Израилю, наредбите и законите, които ще изрека днес в ушите ви, научете ги и залягайте да ги изпълнявате.
2. Господ, Бог наш, сключи с нас завет на Хорив.
3. Тоя завет Господ сключи не с нашите отци, а с нас, които сме тука днес всички живи.
4. Лице с лице говори Господ с вас на планината изсред огъня:
5. аз пък стоях между Господа и между вас в онова време, за да ви предавам думите Господни, понеже вие се бояхте от огъня и не възлязохте на планината. Той тогава каза:
6. Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството;
7. да нямаш други богове пред лицето Ми.
8. Не си прави кумир и никакво изображение на това, що е на небето горе, и що е на земята долу, и що е във водите под земята,
9. не им се кланяй и не им служи; защото Аз съм Господ, Бог твой, Бог ревнител, Който, за греха на бащите, наказвам до трето и четвърто поколение децата, които Ме мразят,
10. и Който показвам милост до хиляди поколения към ония, които Ме обичат и пазят Моите заповеди.
11. Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог; защото Господ (Бог твой) няма да остави ненаказан оногова, който употребява името Му напразно.
12. Пази съботния ден, за да го светиш, както ти е заповядал Господ, Бог твой;
13. шест дена работи и върши всичките си работи,
14. а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог: не върши (в него) никаква работа, ни ти, ни син ти, ни дъщеря ти, ни робът ти, ни робинята ти, ни волът ти, ни оселът ти, нито някой твой добитък, нито пришълецът ти, който е у тебе, за да си почине робът ти и робинята ти (и оселът ти), както и ти;
15. и помни, че (ти) беше роб в Египетската земя, но Господ, Бог твой, те изведе оттам с твърда ръка и висока мишца, затова и ти заповяда Господ, Бог твой, да тачиш съботния ден (и свето да го пазиш).
16. Почитай баща си и майка си, както ти заповяда Господ, Бог твой, за да живееш дълго и да ти бъде добре в оная земя, която ти дава Господ, Бог твой.
17. Не убивай.
18. Не прелюбодействувай.
19. Не кради.
20. Не лъжесвидетелствувай против ближния си.
21. Не пожелавай жената на ближния си и не пожелавай дома на ближния си, нито нивата му, нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, (нито никакъв негов добитък,) нито нещо друго, което е на ближния ти.
22. Тия думи изрече Господ гръмогласно към цялото ви събрание на планината изсред огън, облак и мрак (и буря), и повече не говори, и ги написа на две каменни скрижали и ми ги предаде.

Второзаконие 5:1-22

БИБЛИЯ, СИРЕЧ КНИГИТЕ НА СВЕЩЕНОТО ПИСАНИЕ НА ВЕТХИЯ И НОВИЯ ЗАВЕТ
ИЗДАДЕНА НА ХАРТИЯ ОТ СВЕТИЯ СИНОД НА БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА
София 1992.

БИБЛИЯТА на български

1. В предишното си изложение, Теофиле, говорих за всичко, което Иисус правеше и съветваше
2. до деня, в който чрез Дух Свети даде заръки на избраните си апостоли и бе въздигнат.
3. На тях той се показа жив след като бе пострадал, и то с много доказателства: явяваше се пред очите им четиридесет дни и им говореше за Царството Божие.
4. И докато беше с тях им поръча: "Не се отделяйте от Йерусалим и чакайте обещаното от Отца, което чухте от Мен, и то е:
5. `Йоан кръщаваше във вода, а вие ще се кръстите в Дух Свети, и то не след много дни`".
6. А те, като се събраха, го разпитваха и казваха: "Господи, по това време ли ще върнеш царството на Израиля?"
7. А той им каза: "Вие не можете да знаете нито времената, нито сгодите, които Отец е поставил в Своя власт."

Деяния, 1:1-7

преведе Пътуващият Археолог

Всички тези хора са починали отдавна

Та исках да отида в Рим не заради обещаваните ми от моите приятели по-големи печалби и по-високо положение - макар че по онова време и подобни изгоди можеха да подмамят душата ми - но най-важната и едва ли не единствената причина бе това, че, както бях чул, там юношите учат при по-голямо спокойствие, и са подложени на по-строга дисциплина, така че не могат да нахлуват безразборно и безсрамно в школата на някой учител, чиито ученици не са, а ако той не позволи, тях въобще не ги допущат да влязат. А в Картаген е точно обратното: учениците своеволничат грозно и невъздържано: без всякакъв срам нахлуват в школата и като побеснели объркват реда, който всеки учител е въвел там, за да осигури успеха на своите ученици. И вършат много и много безчинства с някаква необикновена тъпота, която би трябвало да бъде наказвана от закона...

* * *

И така, започнах усърдно да се занимавам с това, за което бях дошъл в Рим - преподаването на реторика. Най-напред събрах в дома си неколцина ученици, пред които и чрез които исках да стана известен. И ето: разбирам, че в Рим стават неща, които не бях изпитал в Африка. Действително, увериха ме, тук не се случва пропаднали младежи да правят своите лудории. Но - съобщиха ми - за да не плащат на своя учител, мнозина младежи в един момент се наговарят и при друг учител се преместват тези изменници, за които справедливостта пет пари не струва пред любовта към парите...

Августин, "Изповеди", книга V, 14, 22.

Превод Анна Николова

Археологията - наука за бъдещето

Митко, здравей,

Волен Сидеров няма да стане президент, но дори и да стане - което би било много лошо - в страната няма да има конфискации, депортации, концлагери и масови убийства на хора, само защото са цигани или турци, или пък защото са българи, но са против нацизма (тях нацистите наричат "родоотстъпници" и "предатели"). Причината за това не е, че тук хората са станали масово по-добри, отколкото са били преди 60 или преди 20 години (по време на "възродителния процес"), а защото някои (и у нас, и в чужбина) имаха възможност и успяха да се преборят страната да влезе в общество, където такива работи отдавна не се правят и няма да се правят в близките десетилетия.
Това обаче значи само, че нацизмът у нас, макар вече да има политическо представителство, няма сериозна външна подкрепа на политическо равнище. Но той има много сериозна вътрешна подкрепа, и тя е главно светогледна: хората просто мислят, чувстват, говорят и действат като нацисти или симпатизанти на нацистите. За тази подкрепа трябва да благодарим преди всичко на хуманитарното образование (от началното училище до университета включително), а значи и на себе си, като създатели на такова образование.
Хуманитарното образование в нашата страна е изградено върху национализма, и следователно върху омразата, завистта и презрението. В училище децата научават две прости неща - че човек трябва да мрази турците и да се гордее с българите. Ефективността е 50 процента - децата се научават да мразят турците, но не и да се гордеят с българите. Гордостта идва после, но не като чувство - такова няма - а като нацистка идеологема.
На трето място, трябва да се презират циганите. Това не се преподава по учебник, но се говори, и там успехът е близо до 100 процента. Презрението към циганите се аргументира с това, че те са бедни и черни. Така децата научават нещо по-общо - че човек трябва да презира онези, които са бедни и черни. Ето ти алчност и расизъм. И тъй като бедността и чернотата се разпознават чрез сравнение, човек започва да презира и себе си - от момента, който узнае, че някои са по-бели и по-богати от него. Това презрение към самия себе си не остава само, а си прави компания със завистта и ксенофобията (тази, която е срещу русите и синеоките).
Всички тези работи се поддържат в частния живот на всеки (в разговорите с близки, където се разказват вицове, правят се планове за бъдещето, умува се кое е престижно и кое - не, кой е виновен за проблемите изобщо) и в публичното слово (медиите), което просто имитира частното.
Прави се всичко, за да се заглуши и окарикатури всяко смислено слово. Религията е оклеветявана по всякакви начини - подигравки, анекдоти, компромати, глупости за връзката й с "идентичността и традициите". Ако някой говори сериозно за морал, справедливост, човешки права, му се подиграват се по-малко, и го клеветят че е кариерист (натегач или с някакви други думички).
При това положение странно ли е, че имаме нацист, който е сериозен кандидат за президент? Пак си мисля, че това стана дори много късно, и че страната имаше щастие последните години.
Не чакай голяма подкрепа в академичните среди. Хората тук са като навсякъде - 90 процента нямат нищо против идеите на В.С. и партията му. Те така са възпитани, така си виждат нещата - те са оттук, не падат от небето. Почти никой няма идея за личност, за човек, за човешко достойнство - тези неща са им скучни, те си мислят за някакви допълнителни пари (но малко), за дрешки, роднини и ракия. И ако не подкрепят изрично и публично "Атака", то е само защото са свикнали да бъдат незабележими - това им се вижда разумно, защото гарантира оцеляване.
Независимо от това напиши, каквото мислиш, и го изпрати на повече хора. Аз ще ти отговоря бързо, и най-вероятно ще го подпиша.

Николай

(19. 10. 2006)

Записки на Археолога

Коренът на злото – отсъствието на идея за човек. Предполага се, че знаем що е човек; уверени сме, че знаем, и даже, че това е едно просто и дребно знание, с което не можем да се задоволим. И напредваме по този начин: не мислим за човека, а се занимаваме с разграничения вътре в този "вид", а те пък после се използват за дискриминация на разни индивиди и групи. При това положение "човекът" се губи, а взирането в неговите особености създава у хората презрение, срам, завист и страх. Някой мисли, пък и говори така: кучето ми, което е взето от богато, славно и силно място, сигурно не ме харесва. Може би не мога да му предложа това, което му подобава – защото съм от бедно, безславно и слабо място. Така че то сигурно си мисли – тези тук са зле. “Изненада се приятно, като видя, че имаме баня". В шегите около издигнатостта на кучето този човек не е способен да си въобрази, че то вижда стопаните си не като по-низши или по-висши от него същества, а просто като хора. Той се изненадва, ако това куче се държи като животно - да кажем, ако си вземе месо от чиния, без това месо да му е предложено. Някой би казал: че ако не направи това, то няма да е животно. Но лесно ли е да разбереш, че е животно? Ако намираш, че то е по-скоро цивилизован “чужденец”, значи няма да е животно. Изобщо за да имаш идея за животно, сигурно трябва да имаш и идея за човек.
Също така можем да се шегуваме, че месото, което ядем, е от същество, което е живяло "по този начин" и дори се е казвало ето така - и казваме името му. Някой на масата се нервира, но не може да каже защо. Нервира се, защото "познанството" с някое същество и особено знаенето на името му означават, че то има душа. А онова, което има душа (като нас), не бива да се яде. Но кой се сеща, че нещо може да има душа? Съществата са само тела. Някои от тези тела се ядат, други не, но, като изключим обичая, няма друго обяснение за това, защо някои не се ядат.

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

І. Пътуващият Археолог

... И тъй, нека разкажа какво сподели с мен неотдавна един мой близък, когото обичам, макар и да виждам в личността му немалко недостатъци. И той като мен е весел и доволен човек и обича да гледа на света естетически. И той е любопитен и общителен. Ще предам разказа му както го запомних и разбрах, и ще го поставя като герой в изложението - все едно, че съм бил свидетел на тези събития. Но това, което предстои да чуеш, не се е случило на мен и не знам дали е истина – аз говоря за нещата така, както ги е видял той.

* * *

В нашата красива и шумна столица съществува издателство. Няма да го нарека със собственото му име, което мнозина тук знаят, а ще си послужа с друго, измислено от мен – и нека то да бъде “Две хубави очи”. За да го представя накратко, ще кажа, че това е едно младо, но продуктивно и развиващо се издателство, което отпечата и разпространи из страната много книги – даже смайващо много, ако човек си спомни как вървеше книгоиздаването през 80-те, а да не говорим за по-рано. Сиреч, не че тогава не се издаваха книги, но повечето от тях никой не искаше да ги чете и това обясняваше всекидневното струпване на тълпи пред единствената по-голяма антикварна книжарница в града. Независимо от това, тези книги се печатаха в невероятно големи тиражи. Може би се е мислело, че ако затрупаш потребителя с ненужна нему стока, той ще престане да забелязва, че тя е ненужна – ще свикне с нея.
Та нека кажа за издателството. Там се печата в изобилие хуманитарна литература от чуждестранни, но и наши автори, и това е хубаво; защото след Промяната в страната ни имаше голям глад за четене и писане. Нали дотогава хората не можеха да четат, каквото ги интересуваше, но не можеха и да пишат, защото нямаше никаква гаранция, че книгите им ще бъдат публикувани. Издателство “Две хубави очи” се зае да удовлетвори този глад и за кратко време отпечата доста преводи на прочути, но доскоро забранени чуждестранни автори, а също и умерено субсидирани книги на наши хуманитари, с което стори голяма услуга на нашето съсловие: изведнъж хората разбраха, че човек може да оповести свободно това, което има да каже. Ето защо неговата дейност, която продължава с успех и днес, заслужава адмирации и поздравления.
След като позасити интереса на публиката към редица знаменити нови и най-нови автори, издателството обърна поглед и към основите на западната словесност – значи към античните и средновековни мислители.

(следва)

"Тези, които говорят, не са ли всички галилейци?"

Et ingressus perambulabat Hiericho et ecce vir nomine Zaccheus et hic erat princeps publicanorum et ipse dives et quaerebat videre Iesum quis esset et non poterat prae turba quia statura pusillus erat et praecurrens ascendit in arborem sycomorum ut videret illum quia inde erat transiturus
Et cum venisset ad locum suspiciens Iesus vidit illum et dixit ad eum Zacchee festinans descende quia hodie in domo tua oportet me manere
Et festinans descendit et excepit illum gaudens et cum viderent omnes murmurabant dicentes quod ad hominem peccatorem devertisset
Stans autem Zaccheus dixit ad Dominum ecce dimidium bonorum meorum Domine do pauperibus et si quid aliquem defraudavi reddo quadruplum
Ait Iesus ad eum quia hodie salus domui huic facta est eo quod et ipse filius sit Abrahae
Venit enim Filius hominis quaerere et salvum facere quod perierat

secundum Lucam 19:1-10 (Biblia Sacra Vulgata)