Мислите

Ако светът е сътворен със слово – а то е мисъл – тогава и човек трябва да внимава най-много за мислите си; и всичко друго да намира за ако не за по-маловажно, то поне за следствие от тях.

В млада възраст това не се знае, макар че може да има предусещане за него. Но докато човек не проумее ясно, че мислите са „началото“, той ще се отнася небрежно към тях. Поради това лесно ще се впечатлява от всякакви случайни изказвания, които чува,  и ще се мъчи да се „съобразява“. Ще се бои от „мнението на хората“ (понякога наричано с комична приповдигнатост „обществено мнение“). В мисловния му свят ще има безпорядък и несигурност.

Такъв човек все още е неспособен за „управление“.

Но ако първенството на мислите се разбере така, че той съзнателно да се заеме с тях, в душата му ще яви порядък. Тогава мислите му ще се установят в нея не като някакви скитници и случайни гости, а като негови близки; ще са „у дома си“.

Такъв човек няма да се бои от мислите на околните, и това ще му даде възможност да обърне внимание на самите тях – като човеци. Проявите на „хорското мнение“ няма да го смущават, колкото и шумни да са; защото той ще знае, че това са само скитащи, бездомни, „ничии“ мисли; твърде слаби, за да смутят мира в дома му.

А ако са добри, ще види това и ще ги покани при себе си; няма да ги остави сами.   

Героинята

...Невольно, милые мои,
меня стесняет сожаленье;
простите мне: я так люблю
Татьяну милую мою!

В писането на романи има една опасност, която е известна на добрите автори, но е непозната на повечето читатели.

Тя е следната: случва се авторът да се увлече по героинята си. Това е разбираемо и даже е добър знак. Щом я е харесал, сигурно е красива. В любовта му към нея, ако е безкористна, няма нищо нередно. Тя е полезна за романа и може би даже е необходима.

Но има нещо, което трябва непременно да се избягва. Авторът никога не бива да опитва да се люби с героинята си. А такова изкушение има. То идва от красотата й, но също и защото си въобразява, че може да я принуди да прави каквото на него му се ще. Мисли, че я владее.

Ако реши да я направи своя любовница, той непременно ще я принуди да върши неща, които не й подхождат, и така ще разруши характера й. От това ще пропадне целият роман. Предполагам, че немалко добре започнати романи са били провалени точно по тази причина.

Истината е, че авторът няма власт над героинята си. Тя е някак негова, защото той й е дал характер, създал я е. Но по-нататък този характер не може да бъде променян заради прищевките му.

Ето защо той не може да я притежава. За него тя може да бъде само “дама на сърцето”.  Всеки път, когато започва да пише, е все едно, че отива на среща. 

...

"Към София", гл. IV

Приятелството между тях

И още нещо: мъжът трябва да съумее да стане „приятел“ на своята съпруга. Това е мъчна и крайно деликатна работа – не става дума просто за сътрудничество, съвместни развлечения, а още по-малко за „фамилиарност“.

Понякога човек се чуди кое е онова, което не достига на връзката, така че тя да се „състои“. Духовност ли (религия), или подобна образованост (интереси), или съответстваща емоционалност/характер, или произход (национална/градска/семейна среда) може би... Или нещо около „сексуалния“ живот?

Рядко се случва някой да назове „приятелството“. Много връзки не се случват поради това, че между хората не се заражда приятелство.

И точно това е полето на битката между родителите (роднините) и новото семейство. Защото роднините, ако са били приятели на съпруга/съпругата, настояват да си останат такива и след сватбата - и всъщност завинаги. Но така те „запушват“ развитието на новото приятелство – със своите спомени, навици, реч...

Другият човек обаче не може наготово да усвои техните си неща, които са им били общи за цял живот. Дори да опита, няма да успее; ще остане подражател, „външен“. Значи това мило приятелство между роднини ще трябва да отстъпи – за да се роди онова между съпрузите.

Трудно могат да се появят нови приятелства, ако човек не се освобождава от старите. 

*

https://plus.google.com/u/0/108546925140973062559/posts/YB4VnwzAvj6

Сражения

Какво е любовната битка? Всеки се досеща – обсада и дуел. Разбира се, има крепости, които отварят вратите си още преди това да им е поискано. Но не става дума за тях.

В истинската любовна битка се узнават способностите на  „противника“: какво умее, какво е изкуството му, дали ни е равен. И добродетелите: дали е само коварен и властолюбив, или пък, напротив, смел, свободолюбив и благороден (ценящ личността на човека).  

Накрая се стига до мир и съгласие, ако противниците са равни; или до завоевание и поробване – ако единият се окаже по-слаб. А какво ще стане после? Трудно е да се предвиди.

Защото с това войната не свършва. Идва друго сражение, по-продължително и по-опасно: семейното (оставяме „съжителството“ настрана).

Ако мъжът си помисли, че си е „осигурил“ жената, съдейки по това, че тя е в леглото му, грижи се за домакинството и не влиза в много остри спорове с него, това значи, че той подготвя разпадането на семейството си.

Удържането на семейството е битка, подобна на любовната, но по-продължителна. Затова тя прилича повече на политика и дипломация, отколкото на война.

Жената е способна да води (или да участва в) политика по „изолация“ на мъжа си от семейния живот. Това значи обезсилване на семейството и постепенната му (и скрита) замяна с някаква друга общност: и това е обикновено родът на жената. Тогава глава на появилото се „фалшиво семейство“ се оказва най-често майката на жената. Разбира се, това никога не се обявява.

Възможно е и обратното: мъжът да се подчини на своите роднини (начело с неговата майка, разбира се) и да им съучаства в изолирането на жена си. Тогава „началник“ става свекървата.

Защо провалът на семействата се ръководи от жените? Защото мъжът изобщо рядко внимава в тези дела. Той намира, че не е негова работа да следи какво става в домовете на синовете и дъщерите му; и нищо чудно, след като не е видял какво става дори в собствения му. Значи вината за тези поражения е негова - бил е небрежен. А то е поради слабохарактерност и невежество.  

Какво да се прави? Първо, мъжът никога да не допуска роднините му да изразяват „позиция“ относно живота в семейството (да критикуват). Защото тези изказвания, направени под най-благовидни предлози, са само проверка – ще отвори ли той вратата на дома, така че да се вмъкнат те? Ако проверката даде отрицателен резултат, роднините ще помърморят, ще се помръщят и ще останат навън.

Второ, да не позволява на жена си да коментира делата на семейството въз основа на „външни“ мнения и авторитети. Но това ще се случи, ако той не успее да наложи в дома си „своя език“. Това значи – да направи така,  че в семейството да се мисли въз основа на неговите възгледи. Те може да не са изработени от него, но той трябва да ги е премислил (преживял); и думите, с които си служи, да ги поддържат. Тогава жената няма да намери външен авторитет и няма да може да изолира съпруга си.  

В тази битка - за щастие в дома - той не бива да разчита на „външни“ ресурси като обществено положение, доходи и пр. Те не прибавят авторитет в делата на семейството. Ако не разговаря непрестанно с жена си, ако не я въвежда – с кротост и любов, но неотклонно – в света на своите мисли, той ще остане в положението на „снабдител“ с материални средства и едно „необходимо неудобство“ за хората в собствения му дом.   

*

https://plus.google.com/u/0/108546925140973062559/posts/YB4VnwzAvj6

Неподвижност

Известно е, че любовта обездвижва. Човек прекратява всякакви практически дела, забравя за проектите си, не отговаря на писма, няма желание да вдига телефона. Не се нуждае от разговори.

Това се случва в млада възраст, но може и по-късно; и не е свързано с изчерпване на силите или „желанието за живот“.  Напротив, човекът изобилства от сили, но те всички са съсредоточени в една „точка“ (обект); и това е някой друг, с когото той трябва да се „събере“. В сравнение с тази цел всичко останало му е безинтересно.

В литературата това състояние е било показвано много пъти. Примерно: Онегин, докато е влюбен в Татяна, не прави нищо. Не че безделничи, а просто не може да се откъсне от мислите за нея; и поради това животът му не се движи в никаква  посока - той е „спрял“.

Има и едно друго състояние на обездвиженост, много подобно на това и понякога дори преплетено с него. Това е „спирането“ на делата в зряла възраст, когато човек е осъществил всичко, което е замислял; „решил е“ задачите си.

Това пак не е безсилие; напротив, той чувства в себе си сила да изживее още един живот – но различен, не същия. И поради това се отказва да действа „по инерция“ - да продължава този. Бездействието му наподобява размисъл, но е по-скоро съзерцание. Насочено е към досегашния му живот, но и към човешките дела като цяло.

Това състояние има и свой жанр (словесно облекло). Това е лириката, но също и сентенцията (апофтегмата). Затова не е чудно, че в историята на старата литература известните  сентенции на т.нар. „седем мъдреци“ и стиховете на първите лирици са от една и съща епоха.  

*

https://plus.google.com/u/0/108546925140973062559/posts/Emi2o9ZuX6j

Езици

Има естествени езици и езици на „видовете говорене“. Вторите са онова, върху което човек трябва да се съсредоточава с времето; и владеенето им свидетелства за интелектуална, а и духовна зрелост.

Има епически език, който служи за повествование. Чрез него се излага „действие“; там трябва, следователно, да се внимава с глаголите, особено с времената и вида им: „отиде“, „тръгна“, „ходеше“. Ако се улучи подходящият стил в употребата на глаголите, повествованието „тръгва“.

Има лирически език, който служи за „показване“. Там се търсят названия за неща и усещания. Изреченията не могат да са дълги. В лириката времето „не върви“.

Има драматически, който е силно имитативен. Показват се характери чрез стил на изказване, „интонация“. Там е важна съпоставката на "двамата", бързината на репликите, напрежението, възникващо заради противостоенето им. Драматизацията най-често представя „двубой“.

Има комически, който е нещо отделно от първите три. Неговият секрет е пародията. Той им е противопоставен; изкривява ги, и чрез лексиката (често „телесна“) и парадоксите създава смях.

Най-сетне, има прозаически език, който служи за „нехудожествено“ изразяване. Той е най-лесен за овладяване и като че ли не изисква специална дарба.

То е, защото духът му „практически“: за бързо осведомяване и споделяне на „съображения“ (аргументация). 

*

https://plus.google.com/u/0/108546925140973062559/posts/YrhBbXPVuk2

Расте бавно

Женският образ с неговата красота връхлита сърцето на мъжа като огън, като мълния... и той зачева.
Защото нейният образ е като семе – нахлува в сърцето му и го опложда. И това семе започва да расте.

Но това става бавно.
Затова жената, която се влюбва бързо, започва да се сърди, гневи се, тропа с крак – защо той не ме обича, както аз него? 

Защо ли? Защото любовта му трябва да порасне.

Женската любов към него пламва бързо, и бързо “прегаря“ и увяхва. А мъжката към нея расте бавно; и, ако я пази, достига зрелост и се ражда в сърцето му – и остава там за цял живот. Тя е тяхно общо „дете“, но той я пази.

Затова мъжът, по време на външната им „връзка“, се хвърля към жената, преследва я навсякъде, завлича я в леглото си и страстно я люби. 

За да „изсмуче“ нейния образ. Той е семето, за което сърцето му копнее – за да роди след време любовта.

*

https://plus.google.com/u/0/108546925140973062559/posts/b3NfkQToNMw

Душите имат ли пол

Имам една приятелка, която казва: „Омръзна ми да говориш за мъже и жени. Душите имат ли пол?“

Знам един монах, който казва: „Защо тези хора викат (на някои празници): `Да живее родината ни!`? И там (горе) ли ще се делим на такива и такива?...“

Всъщност няма нищо лошо в това, да си жена или мъж, или да си от тази или онази родина – тук на земята. Лошото е, когато покрай това се окажеш в неравностойно (робско) положение. Но кой ще е виновен?

Първата и главна трудност, с която се справяме като човеци, е трудността да сме свободни. А как да бъдеш свободен, ако не искаш да знаеш кой си? Ако пренебрегваш истината?

...

Възможно е една жена да избягва мислите, отнасящи се до нейната земна женственост, за да се предпазва "от изкушение". Но така тя няма да се предпази, защото пренебрегнатите мисли ще я нападнат коварно и в момент, когато не очаква.

Затова по-добре да ги остави да живеят "близо до нея", без да ги превръща в "главните си приятели".

Така и монахът: ако си мисли, че миналото му не съществува и че живее вече някъде "отвъд", той се залъгва. А родината е в миналото само дотолкова, доколкото той не е светски човек - не участва в армията, не плаща данък, не се жени. Но това не значи, че не бива да се грижи и за "онези неща"; да ги "зачита" .

А коя е причината за "отчуждаването" от онова, което сме - като земни хора?

Това е грехът, който си извършил "като" някакъв - било като жена, било като мъж. Защото, примерно, отричащият се от родината си се отрича и от това, да е мъж.

Това отричане (отчуждаване) ни прави по-чисти само на пръв поглед; в действителност обаче става обратното. Защото то само "покрива" греха. А той стои в нас и ни разяжда.

И, създавайки страх и враждебност към част от онова, което сме, създава в душата ни "разкол". И ни заробва. 

*

https://plus.google.com/108546925140973062559/posts/2WXUWfKq9ho

"Дон Кихот"

І . Съдържанието

           

            “Дон Кихот” е разказ за пътешествие на двама приятели (господар и слуга, или по-точно, рицар и оръженосец).

Граници на пътешествието в т. І:[1]

Домът на дон Кихот в родното му село – ханът (който той смята за омагьосан замък с призраци) – планината Сиера Морена (място на отшелничеството му); обратно към хана (където той и Санчо се събират с двойките влюбени и с приятелите му от селото – и тържествено вечерят).

Съдържание според събитията и главите на романа

А. Първо излизане на дон Кихот от дома му

           

І – нрави и обичаи на дон Кихот; ІІ – излиза от родното си село;

ІІІ – посветен в рицарско звание; ІV – Андрес и господарят му; битка с мулетаря;

V – връщат се у дома; VІ – преглед на библиотеката, изгаряне на романите

            Б. Второ излизане на дон Кихот – този път с оръженосеца Санчо. Става ясно откъде авторът изобщо е научил за приключенията им (историята им е описана от учения мавър Сид Амет Бененхели)

VІІ – второ излизане, със Санчо; VІІІ – мелниците; иска да освободи принцесите в каляската; започва сражение с бискаеца

ІХ – авторът купува в Толедо тетрадките, написани на арабски, и то сравнително евтино – и поръчва превода; научава за победата над бискаеца; Х – разговор за чудотворното питие

            В. Първа новела – за Марсела и Хризостомо. Присъстват на погребението му

ХІ – при козарите; ХІІ – разказват им за смъртта на Хризостомо; ХІІІ – отиват на погребение: диалог на дон Кихот с Вивалдо, където се сравнява животът на рицаря с този на отшелника; говори се за любовта на рицарите към техните дами; и коя е Дулсинея; ХІV – песента на Хризостомо и речта на Марсела

            Г. Първо пристигане на дон Кихот в хана

ХV – поражение в битката с конярите.

Пристигат в хана; ХVІ – срещата с Мариторнес през нощта; ХVІІ – напускат хана. Подхвърлят Санчо с одеало

ХVІІІ – двете стада овце. Представяне на армиите. Поражението на дон Кихот

ХІХ – среща с ризоносците от погребалното шествие. Дон Кихот ги разгромява; ХХ – нощта пред мелницата; ХХІ – завоюва шлема на Мамбрино (това е леген) от един бръснар. Разказ за рицаря и принцесата; ХХІІ – освобождава затворниците

            Д. Втора новела – за Карденио, Фернандо, Лусинда и Доротея. Те стават техни спътници

ХХІІІ – Сиера Морена. Хинес открадва магарето на Санчо. Намират чантата на Карденио. Козарите им разказват за него; ХХІV – Разказът на Карденио. Скарват се заради кралица Мадасима;

ХХV – дон Кихот решава да обезумее от любов и написва писмо до Дулсинея. Колебае се дали да имитира страданието на Роланд или по-скоро това на Амадис Галски.

            Е. На връщане Санчо спира в хана, където заварва приятелите на дон Кихот (свещеника и бръснаря)

ХХVІ – Санчо среща свещеника и бръснаря в същия хан; ХХVІІ – тръгват към планината, срещат Карденио. Той им разказва останалото.

ХХVІІІ – среща с Доротея. Нейният разказ; ХХІХ – Доротея отива с тях при дон Кихот като принцеса Микомикона; ХХХ – Тя разказва историята си на дон Кихот. Ако й помогнел, можело да се ожени за нея. Спор на дон Кихот със Санчо – бие го заради непочтителните му дуим за Дулсинея.  Санчо си намира магарето. Лъже, че е запомнил писмото на дон Кихот до Дулсинея.

            Ж. Второ пристигане на дон Кихот в хана

ХХХІ – среща с Андрес; ХХХІІ – пристигат в същия хан

            З. Трета новела – за Анселмо, Камила и Лотарио. Героите не са действащи лица в романа, това е само прочит

ХХХІІІ – ХХХV - четат от ръкопис разказа за Анселмо, Камила и Лотарио. През това време дон Кихот се бие с великана, тоест с меховете с вино.

ХХХVІ – пристига Фернандо с Лусинда; ХХХVІІ – двойките се споразумяват, всяка от дамите отива при любимия си.

Пристигат Пленникът и Сораида. Вечеря и реч на дон Кихот за учените и военните; ХХХVІІІ – речта продължава;

            Е. Четвърта новела – за Пленника и Сораида

ХХХІХ-ХLІ – разказ на Пленника

ІІ. Споменавания на антични автори, сюжети, събития

1.      Автори на книги и други произведения на изкуството и науката

-         Поети

Омир; Овидий, Вергилий, Хораций

-         философи

Аристотел (няколко пъти), Платон (веднъж)

-         оратори и други прозаици

Ксенофонт, Цицерон, Цезар, Плутарх, Зоил

-         други

Зевксис

2.      Исторически личности – пълководци, държавници

Александър Македонски, Дарий, Ханибал;

Тарквиний, Марий, Катилина, Сула, Август

някои римски родове

3.      Митологични персонажи и литературни герои

Амур, Аполон, Музите; Бриарей, Антей

Медея, Калипсо, Кирка

Херакъл, Тезей, Кастор и Полукс,

Тантал, Сизиф, Иксион

Хектор, Ахил, Одисей, Еней

4. Места в книгата, препращи към стила на античните автори

Реч за златния век (гл. ХІ); Дон Кихот представя обединените войски на двата континента (гл. ХVІІІ)

5.   Отношение към гръцката античност

Гръцкият е непознат, неразбираем (като халдейския)

...

Местата в текста:

Пролог -  полезни съвети за това, как да придадем на труда си по-учен вид. За цитатите и библиографията.

“други книги са пълни със сентенции на Аристотел, Платон...” – с 13

списъкът от книги – завършва с “Ксенофонт, Зоил, Зевксис” – с 13

“сложете в бялото поле името на Хораций” – с 15

“известни жени” – Медея на Овидий, Калипсо на Омир, Цирцея на Вергилий

военачалници – Цезар в “коментари”, Плутарх – с 17

“Аристотел, св. Василий, Цицерон не са имали представа за рицарските романи” – с 18

Сонети в началото на книгата – споменават се Александър, Ханибал

гл. І

как Херакъл убил Антей – с 39; Росинант бил като Буцефал – с 41

Гл. VІ

“за Палмерин Английски” трябва да се намери “шкаф, като онзи, който Александър взел от Дарий, за да пази в него книгите на Омир” – с 87

“откакто Аполон е Аполон, а музите – музи…” – с 90

един автор е направил и великолепен превод на неща от Овидий” – с 93

гл. VІІІ

мелниците - “дори да размахвате ръце, по-многобройни от тези на великана Бриарей…”

гл. ХІ

реч пред козарите за златния век – с 134

гл. ХІІІ

за Дулсинея – “не е от рода на древните Курции, Гайовци, Сципионовци..”  – с 154

“Цезар Август не би се съгласил да се изпълни завещаното от божествения мантуанец” – с 157

гл. ХІV

песента на Хризостомо – “Амур със своя дар отровен…” “Тантал, Сизиф, Иксион” – с 161-162

за Марсела – “идваш да се насладиш като нов коравосърдечен Нерон на гледката на опожарения Рим?; или както дъщерята потъпка трупа на баща си Тарквиний ” (това се отнасяло за дъщерята на Сервий Тулий) – с 163

гл. ХVІ

“думи, неразбрани за тях, като да бяха изречени на гръцки” – с 184

гл. ХVІІІ

дон Кихот представя войските. Едната е източна, с участието перси, мидийци, парти, скити, нумидийци, етиопци, араби; живеещите около реките Ксант, Термодонт и Пактол; и “други безбройни народи”. В другата влизат населяващите “всичко, което включва в себе си Европа”  – с 211

“треви, описани от Диоскоридес” - с 218

гл. ХХІІІ

“не само Санта Ермандад, но и всички братя—Кастор и Полукс...” с 277

“дали Амур безумен е, не зная...”

гл. ХХV

“може да се подражава на Омировия Одисей или на Вергилиевия Еней”

“знае някои неща, колкото ги е знаел Аристотел, а може би дори по-добре...”

Амариди, Силвии, Диани, Галатеи, Филиди... са измислени - с 323

“нишката е показала пътя на Тезей в лабиринта” - с 328

ХХVІ

“Ах, Амур е зъл...” - с 334

ХХVІІ

“..славолюбиви Марий, жестоки Катилина, извратени Сула, отмъстителни Юлиан...” - с 350

гл. ХХХ

“остави написано черно на бяло на халдейски или гръцки език, който не разбирам” - с 402

гл. ХХХІІ

“дон Сиронхилио Тракийски”

“такава книга би затъмнила славата на Хекторовци, Ахиловци и Роландовци” – с 427

 ІІІ. Литературни особености

1.      За книгата

Оказва се, че книгата е историческо изследване. Сервантес започва да проучва живота на дон Кихот, но не намира достатъчно свидетелства. За щастие в Толедо попада на ръкописа на един арабски учен – Сид Амет Бененхели, автор на съчинениот: “История на дон Кихот де ла Манча”. Лесно намира един мавър-християнин, който да му го преведе. Мавърът поискал като хонорар двадесет килограма сухо грозде и сто килограма жито, и за по-малко от два месеца превел съчинението (гл. ІХ).

2.      Главният герой

Проблемът за лудостта му. Подражава на прочетеното в книги. Обяснява всичко в съгласие със своите предпоставки – че е рицар, който възстановява древните обичаи на това съсловие, сражава за справедливост, но е атакуван от магьосници и призраци.

Не може да бъде победен в спор от никого, тъй като разсъждава логично и говори красноречиво.

3.      Относно композицията на романа

Вмъкнати разкази – като този за Камила и двамата приятели. Той просто се чете.

Разкази, преплетени с основния: по-силно – този за Карденио и Фернандо и жените им. Те не са герои от прочетен в книгата разказ, а хора, които стават спътници на дон Кихот.

По-слабо преплетени в действието - Хризостомо и Марсела (героите присъстват на погребението на Хризостомо, виждат Марсела); Пленникът и Сораида (срещат се в хана, слушат разказа на Пленника).

            Диалози – дон Кихот със Санчо и с хора, срещнати по пътя

            Речи – на дон Кихот

4.      Епическото в “дон Кихот”

- Оглед на цялото общество в Испания:

благородници, селяни

мулетари, козари,

ханджии, проститутки

духовници, лекари, учени (преводачи, историци, писатели, студенти); военни, прислуга

полиция, престъпници,

християни и мюсюлмани (маври, турци)

-         Географски

на Испания, на Европа и света

5.      Смешното в “дон Кихот”

Принцип на смешното като естетическа форма. Недоразумение, неразбиране, неуместна претенция за умност, културност?

Сервантес и Гогол (в комедиите му)

6.      Препратки към литературата (освен античната)

-         Преглед на съвременната му литература, включително чуждоезична (покрай изгарянето на библиотеката)

-         Цитати от и препратки към Писанието

ІV. Сравнение на “дон Кихот” с античните романи:

Книгата, или поне по-голямата част от нея, е приписана на друг автор (донякъде платоновски похват)

Лудост – рядко се среща сред героите на антични романи; при това е настъпила под влияние на книги (героят се влияе от словото).

Рицарска любов – има ли нещо подобно в античността? Доколко това е платоническа любов в съгласие с “Федър” и “Пирът”?

Пътуват двама мъже, господар и служител, разговарят; мисия с идеална цел (справедливост, защита на слабите, подвизи в името на дамата и Бога; и заради рицарската чест). Има ли го в античността?

Има подобия: 

пътешествие, премеждия,

вмъкнати разкази,

допълнителните двойки (герои приятели, помощници, със сходна съдба)

            Да се обърне внимание на “Аполоний Тиански” на Филострат и “Златното магаре” на Апулей. Може би те стоят най-близо до “дон Кихот”.

            *

            Мигел де Сервантес Сааведра. “Знаменитият идалго дон Кихот де ла Манча”. Превод Петър и Тодор Нейкови. "Прогрес",  1947

[1] До началото на гл. ХLІІ, с. 576 според посоченото издание.