(продължение от понеделник, 21.05)
Ето как университетът на Касталия имаше престижа на резерват за “хора на духа”, а професорът беше законен жрец на тази малко мъглява и поради това твърде привлекателна за полуобразованите духовност. Така че всичко, което се случваше там, беше набеждавано за “представително” и “елитно”, и “това, на което действително може да се разчита”. Затова и легитимните медиевисти предпочитаха да представят плодовете на своите изследвания именно там.
И тъй, главният легитимен, а именно, Реформираният Медиевист, реши да огласи появата на едно свое Изследване. Тези огласявания съставяха част от празниците на Касталия и минаваха винаги по един и същ начин: авторът канеше група приятели, а те, ако сметнеха за уместно, канеха други приятели, обществото се осведомяваше – било с обяви по стените, било както е сега – по безжичната поща, заемаше се някое закрито помещение (заради акустиката, местата за сядане, пък и по традиция – нали университетът на Касталия следваше примера на северозападните университети, а на северозапад е студено); и най-важно – поканваха се говорители, които да произнесат похвални речи. Накрая можеше да има и почерпка – обикновено безмесна, но с алкохол. Липсваше само хор, който да изпее нещо в прослава на Изследователя. Това бяха, разбира се, малки празници – при големите, знайно е, има нужда от шествия из града, театрално-музически представления и спортни състезания.
В случая с премиерите на книги най-важно е да се изберат ораторите – по това се вижда на кого Изследователят разчита, кой му е близък, кой е готов да гарантира за него и кой го следва. От подбора им проличава какво е влиянието му.
Реформираният Медиевист беше избрал трима – и не случайно. Единият – колега медиевист – щеше да говори за Изследването като специалист. Другият – философ – щеше да покаже каква е формата на това изследване и какво го свързва с други, които се провеждат в Касталия, и какъв е смисълът от него (защото философията се занимава с общото и смисъла). Последният пък беше самият издател. Той можеше да сподели защо е щастлив, че е издал точно тази книга, но и нещо около процеса на подготовката й – защото издателят е важен персонаж, комуто дължим появата на изследването като тяло.
За нашия разказ тук не е толкова важно как говориха ораторите, колкото защо бяха поканени и какви внушения направиха. Специалистът, да кажем (това беше Византологът – него го познаваме добре), обяви, че Изследването е събитие, защото благодарение на него средновековието вече надали ще се струва на касталийците толкова мрачно, колкото им е изглеждало досега. И правилно, защото една от задачите на интелектуалеца е да се бори с клишетата, които задушават езика и така унищожават богатството на света. Наред с просветната стойност на труда той говори и за неговата философска дълбочина – за метафизичната визия, която авторът е вложил в него. Това, види се, беше извлечено от интереса на Реформирания Медиевист към джуджетата, вещиците и таласъмите, за които свидетелствали неговите извори. Защото, излезте на улицата и питайте когото щете, всеки ще го потвърди – където са таласъмите, там е и метафизиката.
Речта на втория оратор – философа – не беше толкова ясна и аргументирана, но и никой не очакваше това. Той беше поканен не за да твърди и доказва нещо около текста, не даже и да го хвали – и това не беше нужно, защото никой никога не беше взимал изказванията му насериозно. Той беше поканен за друго - за да пуска шеги.
Философът беше от онези популярни хора, които, застанат ли пред аудитория, всеки се усмихва широко и чака да бъде развеселен. И да не каже нищо остроумно, пак не пречи – хората се кискат, защото виждат, че е дошъл моментът за това. Правят го донякъде в аванс, а също от съпричастност и за подкрепа, накрая и вместо аплодисменти – дори и да не е смешно, следващият път може да бъде, а сега нека се посмеем, постарал се е човекът, за нас го прави.
Този Философ преди време впечатли касталийците със следната публична проява.
В университета се провеждал писмен кандидатстудентски изпит по – все едно какво, аудиторията била голяма и пълна, а за реда бдяла комисия от неколцина преподаватели, сред тях и Философът (възможно е да е бил дори председател на комисията). По едно време една кандидат-студентка станала от банката, събрала си материалите, и, както следвало, ги занесла на комисията, за да ги предаде за съхранение и преглед и да получи документа си за самоличност. Господин Философът като член (или направо председател) на комисията, поел изписаните листа, предал ги на някоя колежка за да ги прибере в плика, отворил документа за самоличност на кандидат-студентката, прочел й името и се провикнал тъй, че да го чуят и на последния ред: “Я-я, туркинче! Дали ще е бръснато отдолу?”
Точно така, уважаеми читателю. Да не си помислите, че на другия ден сутринта господин Философът е бил поканен на разговор в кабинета на Ректора на този престижен държавен университет, и че на по-другия ден на извънреден Ректорски съвет е било взето решение лицето да бъде предложено на академичните инстанции за дисциплинарно уволнение на основание на член №..., параграф №... от Правилника на Университета и във връзка с член №..., параграф №... от Закона за висше образование, пък и във връзка с някои други Закони и Кодекси, а най-много във връзка с член №..., параграф №... от Конституцията на Страната, в която се случвало това? И че решението е било взето с най-голяма бързина, сиреч преди вестниците да се заемат със случката? Ами! Нито Ректор се занимал с това, нито съвет бил сезиран, нито вестник се поинтересувал (глупости!), а историйката се разказвала по коридори и кабинети на този най-престижен държавен университет, при това и озвучавана с доволно хихикане от всички страни. И господин Философът станал още по-популярен.
* * *
- Какво си ме зяпнал? – казах аз на Пътуващия Археолог. – Това е положението.
- Това, ако е истина, е много гнусно – каза Археологът.
- Не е лесно да се каже какво е. Във всеки случай проблем нямало. На кого му пука за тази кандидат-студентка? Ами тя е малцинство! И освен това – жена! На какво може да разчита? Кой ще я защитава? Ти сега се дивиш, но имай предвид, че никой от онези, които познавали Философа, не се учудил. За него това било дреболия. Хората си казвали – ами да, такъв си е той. Е, малко соленички ги пуска...
- Отвратително – каза Археологът.
- Проблемът не е само в единичния случай – казах аз. – Че не са го изхвърлили от университета е скандално, съгласен съм. Но освен това той не е бил изолиран от колегите си. Те си го спирали по коридорите, тупали го по рамото, чакали още шеги и вицове. Колежките му също се радвали. И най-същественото – канели го на академични срещи, давали му възможност да говори за наука, да изяснява Смисъла. И сега е така. Какво ще кажеш?
- Канят го, за да се отличават – каза Археологът.
- Канят го, за да узаконяват мръсотията – казах аз. – За да я направят образец. Ето затова го канят.
* * *
(следва)
