1. Провалът на първата версия на поемата
В послеслова си към романа “Златното руно” Грейвс разказва следното: “Когато изрецитирал поемата или част от нея в Залата на Музите, посрещнали го с буря от съскане, мяукане и порой от плочи за писане. Измъкнал се горе-долу жив и здрав, но се страхувал от обществено гонение, понеже съперникът, му, придворният поет Калимах, го заклеймил като “гнусен ибис”; и решил за известно време да напусне Александрия... След няколко години се върнал и публично рецитирал коригирания вариант, който му спечелил такива овации дори от предишните му врагове, че щом в библиотеката се освободило мястото на попечител, цар Птолемей съвсем естествено назначил него... (следващите цитати са от Р. Грейвс. “Златното руно. Походът на аргонавтите”. Послеслов. “Факел”, 1993. Превод Ирина Васева)
Оригиналният вариант не е запазен, но едва ли недостатъкът му е бил липсата на звучност и увлекателност. Най-вероятно е, разчитайки на подкрепата на александрийките, в своята епопея Аполоний да е разкрил прекалено честно униженията на Зевс от богинята Луна и това да е предизвикало негодуванието на мъжете им.”
И по-нататък: “Тайнствата, допълващи обичайните гръцки ритуали през епохата на класиката, изглежда са представлявали разкриване на древни верски тайни пред хора, на които можело да се разчита, че не ще ги разгласят, та да предизвикат публичен скандал: и в тях обект на всепреклонение е Богинята Майка... Считам, че основната грешка на Аполоний е, че в обществена зала е рецитирал версия на историята на Златното руно, почерпана от древни източници, която за посветените е прозвучала като оскверняване на техни най-грижливо таени съкровения.”
2. Версията на Грейвс
Самият роман на Грейвс, макар и увлекателен и написан с приятно чувство за хумор, на места съдържа съвсем пряко и неукрасено изказан неговия възглед за “истинската история” на гръцките богове. Той твърди, че старото не-ахейско (сиреч неиндоевропейско) население на Тесалия, а и на цяла Гърция, наричано “пеласги” е почитало едно върховно женско божество – “Тройната Богиня, или “Бялата Богиня” в различни ипостаси, наричайки я с различни имена. Към този матриархален култ се присъединили и първите (и по-миролюбиви) гърци, дошли от север – йонийците и еолийците (наричани също минийци). Но появилите се след няколко столетия ахейци наложили силово култа към Бога - Баща и Войн, реформирали (на нарочно свикан събор в Олимпия) местната религия, създавайки класическия пантеон с равен брой богове и богини, обявили Богинята за сестра, съпруга и подчинена на Зевс и подложили на преследване привържениците на стария култ.
Иначе романът е подробен разказ за експедицията, в който са взети предвид без съмнение всички по-добри извори за Аргонавтите. Грейвс сам ги споменава в послеслова – освен Аполоний това са Пиндар, Аполодор, Диодор Сицилийски и Валерий Флак, които, макар и в различен обем и стил, разказват цялата история. Някои отделни епизоди са разработени художествено от Еврипид в прочутата трагедия, също от Теокрит и Овидий, а малко, но важни (като се има предвид древността им) сведения се откриват у Херодот. Разбира се, има и други. Интересно е, че Грейвс посочва кога би могъл да бъде произведен такъв тип разказ, какъвто той предлага. Ето думите му:
“Историята на аргонавтите предавам под формата на исторически роман, а всеки исторически повествовател задължително трябва ясно да изрази своята гледна точка във времето. В случая би било недомислие да я разкажа в стила на ХІІІ в пр. Хр. – това би означавало да пиша с поетични пиктограми. Ако я бях разказал от позициите на днешния ден, то не само би следвало да предам говорната реч в неуместно съвременен стил, но бих бил затруднен и искрено да повярвам в историята. Единственото разрешение беше да опиша събитията от гледище на една епоха, през която все още е била жива вярата в легендата, но вече с необходимото критично безпристрастие и с ясен, но достоен белетристичен изказ. Това е причината тук-там в повествованието да вметвам фразите “и до ден днешен” и ”днес”. Заключителната страница ще подскаже на историците, че “днес” означава не по-късно от 146 г. пр. Хр., когато Луций Мумий ограбва Коринт, тъй като тогава Арго, изложен в храма на Посейдон на провлака, изчезва завинаги – вероятно превърнат в куп цепеници от пияните римски войници.”
Това, което читателят на Грейвс би могъл да добави е, че историята изглежда разказана от някой, който знае “същинските” отношения между гръцките богове, макар и да предпочита да представя по-скоро жреци, прорицатели и вярващи в богове герои, отколкото самите богове. А същинските отношения са тези, които вижда Грейвс като историк на митологията, психолог и поет – превъзходство на женското божество, чиято власт над човека е временно узурпирана от нейния “разбунтувал се син” – но узурпирана с нейното снизходително съгласие.
3. “Бялата Богиня” като естетически и културно-исторически манифест
Справките, които направих в Интернет по повод на това изложение, ме карат да предположа, че “Бялата Богиня” е най-популярният нехудожествен текст на Грейвс. Спирам се на него не само защото теорията, изложена там, съвпада с възгледа на разказвача на “Златното руно”, но и защото, както разказва Грейвс, замисълът на това есе се е породил именно във връзка с работата по романа. Ето защо двете книги излизат сравнително скоро една след друга – първото издание на “Руното” е от 1944, а на “Богинята” – 1948. Ето какво казва той:
В 1944 в селото ... в Девъншир аз бягах от съвременността, работейки над исторически роман за аргонавтите, когато изведнъж напълно неочаквано моята работа се прекъсна. Една упорита идея ме принуди да се заема с предмет, който който аз тогава съвсем не познавах и не разбирах. Престанах да проследявам по огромната военна карта на Черно море курса (според свидетелствата на митографите) на аргонавтите, плаващи от Босфора към Баку и обратно. Вместо това започнах да мисля за загадъчната Битка на дърветата, която е станала в древна Британия, цяла нощ не намерих спокойствие, а и целия следващ ден, така че перото ми едва догонваше мислите ми. За три седмици написах книга от 70 000 думи...
Аз не съм мистик и винаги съм избягвал да участвам в магии, спиритически сеанси, упражнения по йога, не слушам предсказания, не вярвам в автоматичното писане и така нататък. Поддържам нормален селски начин на живот в кръга на семейството ми и на голям брой психически здрави и умни приятели. Не принадлежа към религиозен култ, нито към тайно общество, нито към философска секта, а също и не се доверявам на историческата си интуиция, ако тя не може да се провери с факти.
Докато се занимавах с книгата си за аргонавтите, открих, че Бялата Богиня от Пелион става все по-важна за повествованието ми... аз, който изведнъж попаднах под властта на европейската Бяла Богиня, написах за нейните тотеми в контекста на историята на аргонавтите и се потопих в древните тайни на нейния култ в Уелс, Ирландия и по целия свят...
Като се върнах в Майорка веднага след войната, отново започнах да работя над същата книга, която вече озаглавих “Бялата Богиня” и написах по-подробно за свещения цар като божествена жертва на богинята на луната, като помнех, че всеки поет, който почита Музата, трябва в някакъв смисъл да умира за своята богиня, която обожава – точно така, както е умирал царят... (Послеслов към “Бялата Богиня”, 1960. От руския превод, достъпен на http://www.druids.celtica.ru/page.php?pagename=greivs)
(Текстът е част от статията "Аполоний Родоски и модерната литература. Интерпретацията на Робърт Грейвс", която би трябвало да бъде четена на конференция в Тбилиси след няколко дни)
