Матриархат

Матриархалното семейство

Принципът на матриархата е предаването на власт от майка на дъщеря. Дъщерята бива възпитавана да не се обвързва с "един мъж": затова авантюрите преди и по време на брака се толерират. Ако дъщерята все пак се омъжи, майката започва борба срещу мъжа й. Целта е той да бъде представен като "външен" за семейството, където, по същество, родителската двойка се състои от майката и дъщерята. Децата са техни, а не на мъжа. Бракът може да се поддържа дълго, стига съюзът майка-дъщеря да работи, а мъжът да е притиснат в ъгъла (изпълнител на задачи "заради децата"; набеждаван като виновник за неуредиците; осмиван; заплашван с развод).

Ако в това семейство се родят момчета, възпитанието им е насочено срещу семейството по принцип. Те също биват насърчавани да сменят "партньорките"; от тях се очаква и да споделят приключенията си (но не с баща си). Ако се оженят, ще е добре да изневеряват на жените си (и пак да го споделят с майка си). Става така, че майката се оказва глава на семейството на сина си (каквато би била и ако имаше дъщеря). Децата, израснали в разбитото и перверзно управлявано семейство, състоящо се от неясно какъв брой членове, забелязват силата на баба си и стигат до извода, че семейството, ако изобщо си струва да бъде създавано, се основава на потисничество чрез интригантстване. Каква ще е политиката на момичето, е ясно; но момчето, ако стане тираничен баща, ще се провали, защото ще принуди жена си да влезе в съюз с децата срещу него и така ще се окаже в изолация. Оттук нататък се повтаря вече разказаното.

***

Матриархалното възпитание

Атаката срещу родната страна и народа й, която не препоръчва нищо освен бягство или безнадеждно бездействие, помага за различни неща. Това може да е
1) повтаряне на твърдението за "негодност", което обяснява, оправдава и легитимира външната окупация. Може
2) да е обяснение на собствените неуспехи, особено пред децата.
Може
3) да е напомняне на външно по-успелите (по-добре родените) в собствената страна на говорителя, че принципно не се отличават от него и най-вече, че не са по-добри (извратен вариант на вярата в единството на човешката природа и в греховността на всички хора).
4) може да е обработка на децата, с която да бъдат подготвени за емиграция, чрез която ще се сдобият с блага (материални, символни), част от които ще предадат на родителя си.


В дълбочина става дума за част от матриархалната стратегия. Нали страната се управлява от мъже, поне традиционно. Семейството също би трябвало (пак традиционно) да се управлява от мъжа. Като се отрича всякакво достойнство на страната, се атакуват мъжете изобщо (негодни, нищо не постигнаха, загубиха всички сражения, некултурни са). Това е непряк, коварен натиск върху мъжа в семейството. Хватките, чрез които се провежда стратегията, са многобройни. Примерно, изказване на възхищение от "външни" прочути мъже. Тези аплодисменти, към които той не би могъл охотно да се присъедини, са начин да му се покаже, че е "никой". Прослава на всичко "отвън", омерзение от всичко "тук"; подчертаване на саможертвата на майката, която, наред със своята майка, изглежда като единствената достойна личност в "тази страна"; настояване да се учи, за да се намери средство за емиграция, или пък, особено в случая с момичето, подсказване опцията "брак навън". Този брак ще е по сметка и поради това няма да предполага любов, а още по-малко обвързване на религиозно основание. Майката няма да управлява пряко семейството на дъщеря си, но връзката с нея няма да се влоши; а поради раздялата може и да бъде идеализирана от страна на дъщерята. Най-малкото, отпращането на дъщерята е победа срещу "тукашните" мъже. На бащата, ако той още е някъде наоколо, е показано, че не е успял да се погрижи за дъщеря си (или пък сина си), така, че те да могат да останат тук; че всички "тукашни мъже" са нищожества, сиреч като него.


Момчето, възпитано по този начин от майка си, приело недостойнството на баща си, се превръща в недоволен, винаги хленчещ мъж. Не се заема с дела от обществена полза, защото е научен, че те са обречени на провал. Работи за собствен, индивидуален успех, но винаги смята, че е постигнал малко. Целта на възпитанието му е била да се чувства подобен на баща си, сиреч недостоен за майката човек, който винаги трябва да я ухажва и да я моли за прошка за неудобствата, които й създава, както и за удобствата, които е бил неспособен да й създаде. Също и за многобройните си прегрешения пред нея, тъй като тя е въплъщение на добродетелта, и то на страдащата добродетел (пак перверзно припомняне на Христовия живот).

Грехът на матриархалната жена е Евин - отхвърляне на закона, отказ от вярност към Съвършения, непокорство, узурпиране на лидерското място в семейството. Нежеланието й да види греха си и да се разкае води към разпространяването му и върху потомството - чрез интриги в дома и лошо възпитание на децата. Но бащата е не по-малко виновен.

Робът е ироничен

Робът е хитър, ироничен, ехиден. Той е огледало на господаря си - онзи господар, който управлява произволно. Той лесно може да заеме мястото му, защото знае как се управлява произволно. Но тъй като не знае как хората общуват на основата на закони, той не може да действа свободно, не може да се разбере със свободния човек и предпочита да не попада там, където има свобода.
Така че робът - онзи, който вече е научил как да се справя с робския си живот - работи за закрепване и разширяване на робството. Но тъй като знае, че никой не цени роба - нито свободният, нито господарят-тиранин, нито самите роби - той се преструва на свободен. Най-лесният и пръв начин за преструване е оплакването.
Той казва, че е недоволен - защото живеел зле (не получавал, каквото заслужавал) и нямал права (свобода). Но ако му предложат да получи права, ще откаже. Твърди, че иска да заживее другаде, но не отива другаде, освен ако не е сигурен, че там ще бъде господар или поне по-добре устроен роб.
Ироничен е, защото иронията е двусмислена, а двусмислието освобождава от отговорност. Винаги можеш да кажеш - "имах предвид друго". Иронията на роба подсказва, че той е неверен и следователно опасен - не бива да се разчита на него, винаги може да си намери друг господар. Иронията на роба е като яркия цвят на отровните растения и животни.
Господарят на такъв роб също е хитър. Но при него вместо ирония и ехидност има арогантност и бруталност - защото разполага със сила.
Нито той, нито робът му са способни да се засмеят като свободни хора.

Записки на Археолога

Дали идеята за човек се появява от идеята за душа? Не от всяка идея за душа. Защото ако предположим, че душата мигрира, можем да се въздържаме от месо, но това не помага да разберем що е човекът. Също така е твърде трудно да обясним, защо хората все пак трябва да са по-важни от животните, дори и от онези животни, за които се грижим.
Защо някой убива с пистолет двегодишно детенце и гувернантката му, които се разхождат по улицата на град (богат и цивилизован град)? Защото гувернантката е черна и не е човек. А човешкото и нечовешкото не трябва да се смесват. Това създава мръсотия. Но кой е човек? Ако кажем, че това е този с бялата кожа, какво пречи да продължим и нататък и да конкретизираме още. Така е възможно да допуснем, че “човек” е само “този индивид”. Но тогава няма да има нужда от общата идея за човек, защото тя няма да обединява никакви индивиди.
За да се закрепи идеята за човек за нещо сериозно, трябва да допуснем, че Бог съществува и че той е и човек. Само тогава ще се окаже, че човекът е нещо “съвсем отделно” от другите живи същества, и че всеки човек е извънредно важен и по-важен от всичко, включително и от качествата си, чрез които го разграничаваме от други хора. Но ние го разграничаваме именно чрез качества, които са нещо случайно за него и така го поставяме в групи и йерархии. Но ако разпознаваме хората, доколкото са различни личности, няма начин да ги поставяме в групи и така да ги класираме. Защото при личностите няма класиране и йерархия.
Целта на хуманитарното образование е да създаде идея за човек, а също и да обясни какво пречи за създаването на такава идея.

Записки на Археолога

Коренът на злото – отсъствието на идея за човек. Предполага се, че знаем що е човек; уверени сме, че знаем, и даже, че това е едно просто и дребно знание, с което не можем да се задоволим. И напредваме по този начин: не мислим за човека, а се занимаваме с разграничения вътре в този "вид", а те пък после се използват за дискриминация на разни индивиди и групи. При това положение "човекът" се губи, а взирането в неговите особености създава у хората презрение, срам, завист и страх. Някой мисли, пък и говори така: кучето ми, което е взето от богато, славно и силно място, сигурно не ме харесва. Може би не мога да му предложа това, което му подобава – защото съм от бедно, безславно и слабо място. Така че то сигурно си мисли – тези тук са зле. “Изненада се приятно, като видя, че имаме баня". В шегите около издигнатостта на кучето този човек не е способен да си въобрази, че то вижда стопаните си не като по-низши или по-висши от него същества, а просто като хора. Той се изненадва, ако това куче се държи като животно - да кажем, ако си вземе месо от чиния, без това месо да му е предложено. Някой би казал: че ако не направи това, то няма да е животно. Но лесно ли е да разбереш, че е животно? Ако намираш, че то е по-скоро цивилизован “чужденец”, значи няма да е животно. Изобщо за да имаш идея за животно, сигурно трябва да имаш и идея за човек.
Също така можем да се шегуваме, че месото, което ядем, е от същество, което е живяло "по този начин" и дори се е казвало ето така - и казваме името му. Някой на масата се нервира, но не може да каже защо. Нервира се, защото "познанството" с някое същество и особено знаенето на името му означават, че то има душа. А онова, което има душа (като нас), не бива да се яде. Но кой се сеща, че нещо може да има душа? Съществата са само тела. Някои от тези тела се ядат, други не, но, като изключим обичая, няма друго обяснение за това, защо някои не се ядат.