Страници

2.28.2007

Археологията - наука за бъдещето

(продължение от сряда, 14.02)

“Да се осъждат неща, които са неизлечими, а и са отишли надалеч в погрешността си, не е никак приятно – но понякога е необходимо.”

Платон, “Закони”, 660 с

НБУ предлага, най-напред, постове. Ето, Вие сте Ректор и зам. Ректори (за Председателя не говоря, това е друга тема). Заплатата Ви е приемлива, можете да пътувате. Има около двадесет Директори на департаменти и центрове. Като изключим възможността във всеки момент да изпаднат в немилост, те би трябвало да харесват позицията си. Нека прибавим и Деканите и членовете на Настоятелството. Секретарките и директорите на административни отдели винаги са доволни. Няма чиновник, който да не си обича мястото. Същото се отнася за библиотекарките и портиерите. Техническият персонал и специалистите по информационната система са безразлични. Те си гледат работата.
Други?
Преподавателите над 60 години. Те могат да са добри професионалисти и честни хора, но на тях не им е до промени. Те вероятно нямат намерение да заемат постове – виждат, че няма за кога. На такава възраст на човек му стига просто да го оставят на мира и да си води часовете. Ако и заплатата е добра и аудиториите са чисти, какво друго?
Също: младите преподаватели, ако са назначени наскоро. Да кажем, до около година-две от назначаването им. Те могат да усещат проблемите, но тъй като наскоро се е случила голяма промяна (започнали са нова работа) им се струва, че промените ще продължават със същата скорост и че ще са благоприятни.
Е, значи не е толкова зле? Рано е да се каже, колеги. Обърнете внимание, че става въпрос за преподаватели, които са пасивни – едни заради напредналата си възраст, други заради липсата на ориентация. Дори те да са много на брой, това не значи, че обществото е в добро състояние.
Какво става със средното поколение (от което сте и Вие, г-да Ректоре и зам. Ректори)? Това са преподавателите, които са се установили в НБУ, вече са по-скоро наясно с неговото функциониране, но все още са много далеч от правото на пенсия. За Вас знам – Вие имате своите постове. А те?
Тук ще трябва да кажа някои мрачни неща, дано да не съм близо до истината. Хората от средното поколение се делят на привилегировани и непривилегировани. Какво да кажем за първите? Това са едни много активни хора, които 1) се появяват често в медиите и същевременно пишат много за успехите на НБУ и упадъка на СУ, и, доколкото е възможно, за упадъка на цялото общество извън НБУ; или 2) могат да пътуват извънредно често и задълго, но ръководството не смята, че изостават с изпълнението на преподавателските си задължения; или 3) са тук и движат интелектуалния живот в Университета.
Е, и в какво се състои привилегията им? – ще попита някой. - Да не би в другите ни университети да няма такива, които се стараят да са публични личности, или не се мяркат с години, защото са в чужбина, или движат непрекъснато разни семинари?
Има, разбира се. В СУ, да кажем, е пълно с такива. Но, колеги, в СУ тези хора най-често действат без съгласието на Ректора. Сиреч: няма централна власт, която да определя кой може да се явява в медиите и за кого това не е желателно; която да разрешава свободно отсъствието на едни, докато други не смеят да си го помислят (защото трябва да се работи); а най-малко пък да посочва някои преподаватели и да казва: “Ето това са интелектуалците. Оттук тръгват нашите нови идеи.” Ако Ректорът се опита да прави такива неща, той ще срещне яростна съпротива, ще бъде наруган и подигран (включително и в медиите).
Колко са тези преподаватели, които имат разрешението от ръководството да бъдат лицето, словото и умът на НБУ? Сигурно ще се изненадате, но аз мога да ги преброя. Те са около седем. Точно така. Двама интелектуалци, които се грижат за привилегирования семинар; двама-трима автори на похвални статии и есета; един, който може да отсъства неограничено дълго; двама, които оплакват българското общество в медиите въз основа на възгледите на Председателя на Настоятелството.
Това са най-печатаните публицисти и неформалните интелектуални лидери. Ето Ви сега и още една изненада. Сред тях няма нито един човек с класическо образование. Дали е случайно? Ръководството на Университета толкова ли не цени класическото образование? Трудно ми е да отговоря на този въпрос направо. Но знам, че част от тези интелектуалци се скъсват да цитират Софокъл, Платон и Аристотел, и си представям покровителствената усмивка на Председателя, докато ги чете, гледа или слуша.


4. Разделение между официално и неофициално слово

Уважаеми колеги! Във Вашия Университет няма никаква свобода на словото. Да се критикува ръководството, дори и със заобикалки и намеци, е абсолютно невъзможно. Такива хора просто си отиват.
Позволете ми да Ви дам следния пример. Аз лично, който работя като щатен преподавател в СУ “Св. Климент Охридски”, твърдя, че сегашният Ректор на моя Университет е съмнителен администратор, посредствен преподавател, слаб учен и некадърен писател. Мога да заявя това пред всякаква аудитория. Мога да го аргументирам нашироко. Мога да го напиша и да го публикувам във вестник. Ако във вестника не сметнат, че това е новина, мога да го напиша в Интернет и да разпратя адреса на 300 души (толкова са познатите ми, които това ги засяга). И на другия ден мога пак да отида в сградата на Ректората, да вляза в кабинета си или в библиотеката, да пия кафе и да преподавам на студентите. Никой няма да ме обезпокои. Малко вероятно е Ректорът да пожелае да разговаря с мен. Колегите ще се отнасят с мен както и дотогава. Това е положението днес.
Как е при Вас? Нали разбирате, че не става въпрос за ничии лични качества. Става дума за това, може ли да се говори в едно общество, или не може. При Вас не може.

Аз познавам немалко хора, които работят в НБУ – някои познавам отскоро, други отдавна.


(20-30. 01. 2007)

(следва)


добави в svejo.net добави в dao.bg добави в ping.bg добави в web-bg.com добави в dobavi.com добави в pipe.bg

2.27.2007

По пътя

Бяхме с жена ми във Велинград. Природата е прекрасна, съвършена. От чешмите по улиците тече направо гореща минерална вода.
Има няколко хубави хотела и една главна улица без дупки по асфалта, изчистена и с прилични сгради. Останалите улици са само дупки, пълно е с боклуци, нахвърляни навсякъде. Има една огромна поляна почти в средата на града, която прилича на сметище, но не е сметище. Повечето сгради са стари, с изпадала мазилка, много се рушат. Градът е беден, а плува върху минерални извори, а планината наоколо сякаш е направена специално, за да се заселят тук хора.
Какво е това? Мързел или мафиоти, които гонят всички оттук?


добави в svejo.net добави в dao.bg добави в ping.bg добави в web-bg.com добави в dobavi.com добави в pipe.bg

Записки на Археолога

Придобиването на знание

Докато човек е млад, трябва да започне с изучаване на някоя формална (проста) система. Тя обаче трябва да е такава, че да бъде и инструмент за създаване на произведения. Нейното владеене трябва да може да се провери лесно.
Такива са някои игри – да кажем, шахът. Съвсем ясно е как се отличава и какво прави всяка фигура там и правилата могат да се научат бързо. Но тя позволява да се появят много и сложни произведения – това са отделните партии. Има типове партии, сиреч определени начини да се започне, които са известни в подробности – дотук нещата са прости, предсказуеми и могат да се знаят изчерпателно; но всяка конкретна партия, ако продължи по-дълго, ще е различна и в определен момент знанието за възможните й развития няма да е изчерпателно, а ще е въпрос на лично решение и риск.
Такова нещо е езикът, който има малко звуци и може да върши работа дори ако съдържа малко думи; но повечето езици изобилстват с думи. Текстовете, ако са прости, се повтарят и така се учи език – с прости фрази и прости текстове. Но могат да се създадат всякакви текстове и няма художествени, пък и изобщо големи произведения, които да съвпадат. Правенето на сложни текстове е лична работа, там не могат да се дадат точни правила. Резултатът не е победа, като в играта, а се преценява от вкуса.
Но е важно, че се започва с формалната система. Ако тя е език, най-добре той да е мъртъв, защото така ще изисква специално, насочено само към него внимание (не може да се научава покрай другото, както е с живите езици), редовни специални упражнения (родният език не се учи със специални упражнения) и чисто интелектуално усилие, чийто резултат не е непосредствен (да свършим някаква своя работа); и ако има удоволствие, то е чистото удоволствие от разбирането. В ученето на език няма победа, както в играта – значи няма такова удоволствие.
Така човек се научава да се труди, но и да обръща внимание на отвлечени неща, значи неща, които не го засягат практически. Това е работа с мисълта, а не със сетивата и чувствата.
Грешките се откриват много лесно и това е добре, защото учещият научава, че има неща, които са верни (отговарят на истината) и такива, които са неверни. Така той се убеждава, че някаква истина съществува.
Същото е и с музикалния инструмент – няма друг резултат, освен чисто познавателното удоволствие от вярно изсвиреното; изисква много труд без непосредствена практическа изгода и грешките не могат да се прикрият. Така е и с математиката – никаква полза, освен удоволствието от правилния резултат, от вярното доказателство, от намереното решение.
Човек става техник (умеещ нещо, разпознаващ вярното от невярното, способен да произвежда правилни неща и да поправя точно).


добави в svejo.net добави в dao.bg добави в ping.bg добави в web-bg.com добави в dobavi.com добави в pipe.bg

2.26.2007

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 12.02)

И така, идва време, когато легитимните медиевисти, поради нарасналата си увереност, започват да нарушават някои от техническите правила, към които толкова години са се придържали. Нека ги посочим. Правило 1 – обръщай се само към преводачи, които са ти препоръчани от специалист. Правило 2 – възлагай за превод само текстове, до които имаш достъп чрез трети език (защото легитимните медиевисти не са учили така, че да имат достъп до оригиналите, макар като по-млади да са ги разглеждали с любопитство; и, разбира се, нямат превод на родния си език – нали не се занимават с подобряване на съществуващи преводи, това е губене на време). Та един от тях, за когото по-нататък ще говорим повече, а сега само ще споменем и ще го представим като “Господин Византологът”, извлича от гнездото на античниците някакъв млад, симпатичен, общителен младеж (студент), и без да се интересува много какво умее (пък и как да провери?) му възлага превод на немалък, но мъчен текст от славен византийски богослов. Както виждаш, читателю, г-н Византологът вече е нарушил правило номер 1 – искай препоръка от специалист. Но как да го спазва? Нали специалистите от известно време насам не представляват интерес? Нали сега той е Специалистът?

* * *

- Какво да кажа – повдигна рамене Археологът. - Това беше един много приятен млад човек (за студента ставаше дума), а и сега е такъв, нали се виждаме веднъж на година-две. Нищо не пречеше да стане приличен преводач, и особено на богословски текстове, защото беше учил богословие. Просто трябваше да е търпелив. И когато разбрах, че ще превежда такова нещо, казах “браво!” - как иначе би могъл да напредне? Та той идваше от време на време и ми задаваше въпроси. Дотук добре; но въпросите му бяха някак странни - или крайно специализирани или съвсем наивни (от езикова гледна точка, казвам). И когато съобщи, че бил свършил превода и предстояло издаване – само още да се пипнело съвсем малко оттук-оттам – аз попитах: “отлично, скъпи, но кой ще го проверява този превод?” А той ме погледна с много голямо учудване. И си казах: “добре де, какво ми влиза в работата – там има хора, те ще видят”.

* * *

От тези думи на Археолога ставаше ясно, че той е очаквал от създателите на Cuius regio eius religio не само адекватна на делата им компетентност – това едно - но и много по-солидни професионални контакти, отколкото те действително са имали. Сиреч, те контакти си имат и досега много, но не професионални, а и по онова време положението е било същото.
И така, Господин Византологът получава готовия превод, оглежда го веднъж, после го оглежда по-внимателно, накрая се вчита съвсем внимателно в отделни места, и се убеждава, че в богословските речи, който стоят пред него не се вижда почти никакъв смисъл. Господин Византологът не е свикнал да придиря много-много на преводите, публикувани с негово съдействие; той си казва, че важното е да има продукция, пък за подробностите ще му мислим (то и кой ти гледа), но е достатъчно разсъдлив, за да прецени, че отпечатването на един явно безсмислен текст ще е лоша реклама за колегията, а и лично за него. Ами ако някой реши да го чете? Не може хем да издаваме книги, хем да се надяваме, че никой няма да ги отваря. А и този византийски богослов как се е прочул, ако наистина ги е писал такива? Да можеше да прочете отнякъде какво се казва в пустите му слова, ще знае как да действа, но за зла беда преводи няма – само един гръцки текст, на него какво да му гледа – това е работа за по-низши кадри, а той е научен редактор, съставител, човек с авторитет, къде ще се рови сега с речник да сравнява ред по ред. А и как се превежда от старогръцки с един гол речник – това да не е есперанто? Гледай ти казус. Господин Византологът споделя притесненията си с останалите легитимни медиевисти, те клатят глави – тц, тц, наистина ли не става за печат, ами сега какво – ни напред, ни назад: защото от “Две хубави очи” са платили хонорарите и чакат превод, а да го дадем така няма да е добре. Ето защо не трябва да се нарушава правило номер 2 (вж. по-горе). Накратко, стига се дотам, докъдето медиевистите се надяваха вече да не стигат, а именно – консултация със специалист.
Но кой? С онези специалисти, които им вършеха работа преди време, те са се изпокарали, пък и да не са, никой не изглежда подходящ – един е минал на административна работа и няма време, друг не се вълнува от богословски въпроси, трети отсъства; и, което е най-лошо, с всички тях се познават прекалено добре, а на медиевистите не им се споделят такива проблеми с хора, които ги знаят професионално от години. Какво ще излезе, преди десетина години имахте нужда от специализирана помощ, получихте я; мина време, напреднахте, прочухте се в известни кръгове, школа, тъй да се каже, създавате, и какво – пак искате същото, което и тогава. Ами вашите собствени преводи, на които пише с едри букви “превел от оригинала легитимен медиевист №...” и-следва-научно-звание-и-степен? Значи, да пишем книги и дисертации за древни автори, които не сме чели, можем; да ги превеждаме от неизвестно какъв език пак можем; да критикуваме съкрушително (но главно устно и зад гърба) всеки, който работи в същата или близка област, без да ни пита – това го можем най-много, а да намираме конкретни грешки в смислово проблематичен превод – това не?
Ето защо Господин Византологът, като отговорен за случая, взема компромисно решение: обръща се към някой, който си владее занаята (това е отрицателно качество, от такива хора по начало по-далеч), но не ни познава като професионалисти (това вече е добре).
И ето, идва моментът, когато моят приятел, Пътуващият Археолог, най-сетне получава предложение за сътрудничество и бива натоварен с мисията да отредактира византийския текст, комуто е отредено да се помести в авторитетната поредица Cuius regiо eius religio. Той (Археологът) има всички необходими качества: знае езика на оригинала; от години работи над превода на античния философ, което значи, че има достатъчна квалификация, за да разбере за какво става дума и тук; и най-вече, проявява интерес и лично благоразположение към всички колеги, които изследват идеални предмети, включително и към обществото на легитимните медиевисти.

* * *

- Да, така беше – каза Пътуващият Археолог, докато разлистваше записките ми. - При това бях напълно непредубеден, защото идвах от чужбина, и не бях учил при тези хора, дори не ги познавах лично преди да започна работа в Университета. А имената им бях чувал, виждах, че пишат книги, и дори някой да кажеше нещо не съвсем положително, не обръщах внимание. Аз изобщо не вярвам на нападки срещу никого, докато не чуя отговор от човека, или не се запозная с него.
- Ти изобщо не си подозрителен – казах аз – и това е добре най-напред за теб. Пък и защо ти е било да отказваш? Ти се интересуваш от разни неща, също и от богословие: да поработиш над такъв текст е щяло да бъде полезно и за теб, и за студента и за всекиго, който евентуално би го чел.
- Да, точно така си мислех и аз – каза Археологът.

* * *

И така, Пътуващият Археолог се заел с поправяне на превода.


(следва)


добави в svejo.net добави в dao.bg добави в ping.bg добави в web-bg.com добави в dobavi.com добави в pipe.bg

2.25.2007

"Тези, които говорят, не са ли всички галилейци?"

Le lendemain, Jésus voulut se rendre en Galilée, et il rencontra Philippe. Il lui dit: Suis-moi.
Philippe était de Bethsaïda, de la ville d'André et de Pierre.
Philippe rencontra Nathanaël, et lui dit: Nous avons trouvé celui de qui Moïse a écrit dans la loi et dont les prophètes ont parlé, Jésus de Nazareth, fils de Joseph.
Nathanaël lui dit: Peut-il venir de Nazareth quelque chose de bon? Philippe lui répondit: Viens, et vois.
Jésus, voyant venir à lui Nathanaël, dit de lui: Voici vraiment un Israélite, dans lequel il n'y a point de fraude.
D'où me connais-tu? lui dit Nathanaël. Jésus lui répondit: Avant que Philippe t'appelât, quand tu étais sous le figuier, je t'ai vu.
Nathanaël répondit et lui dit: Rabbi, tu es le Fils de Dieu, tu es le roi d'Israël.
Jésus lui répondit: Parce que je t'ai dit que je t'ai vu sous le figuier, tu crois; tu verras de plus grandes choses que celles-ci.
Et il lui dit: En vérité, en vérité, vous verrez désormais le ciel ouvert et les anges de Dieu monter et descendre sur le Fils de l'homme.

Jean 1:43-51 (Louis Segond)


добави в svejo.net добави в dao.bg добави в ping.bg добави в web-bg.com добави в dobavi.com добави в pipe.bg

2.22.2007

Кого да четем

Наплашеният Задиг, който така добре се беше справил с работите на своя приятел Сеток и чиито пари държеше у себе си, мислеше вече само как да замине от острова; реши сам да отиде да научи нещо за Астарте. “Защото, ако остана в Серендиб – си казваше той – жреците ще успеят да ме набият на кол. Но къде да отида? В Египет ще бъда роб, в Арабия по всяка вероятност ще бъда изгорен жив, във Вавилон ще бъда удушен. Но все пак трябва да узная какво е станало с Астарте; нека замина и видя какво ми готви моята тъжна съдба...”

Господарят на замъка беше един от онези араби, които наричаме “крадци”. Но между множеството лоши дела понякога той вършеше и добрини; крадеше с бясна алчност и раздаваше щедро наоколо си; беше смел в битките, доста благ в търговията, разпуснат на трапезата, весел в пиянството и главно напълно откровен. Задиг му хареса много. Разговорът се оживи и удължи вечерята. Най-после Арбогад му каза:
- Съветвам Ви да постъпите на служба при мен, това е най-хубавото, което бихте могли да направите; този занаят не е лош; един ден ще можете да станете това, което съм аз.
- Мога ли да Ви запитам – каза Задиг – откога упражнявате тази благородна професия?
- От най-ранна младост – поде благородникът. – Бях слуга на един доста хитър арабин; положението ми беше непоносимо. Бях се отчаял, като виждах, че по цялата земя, която принадлежи еднакво на всички хора, съдбата не ми е отредила никакъв дял. Поверих мъката си на един стар арабин, който ми рече: “Синко, не се отчайвай; имало едно време едно пясъчно зрънце, което се вайкало, че е никому неизвестна прашинка в пустинята; след няколко години то станало диамант и сега е най-хубавият накит на короната на индийския цар.” Тези думи ми направиха впечатление; аз бях зърно пясък, реших да стана диамант. Най-напред започнах с кражба на два коня; събрах другари и бях в състояние да ограбвам малки кервани. Така, малко по малко, премахнах несъответствието, което съществуваше между другите хора и мен. Получих своя дял от благата на този свят и дори бях обезщетен с лихва; взеха да ме уважават много; станах благородник разбойник; спечелих този замък с насилие. Сатрапът на Сирия поиска да ми го отнеме, но аз бях вече достатъчно богат, за да не се боя от нищо; дадох пари на сатрапа, срещу което запазих замъка и разширих владенията си; той дори ме натовари да събирам данъците, които камениста Арабия плаща на царя на царете. Изпълнявах задължението си на бирник, но съвсем не задълженията си на платец. Никога не е имало по-добри времена за грабеж от днешните, особено откакто Моабдар беше убит и във Вавилон избухнаха смутове и безредици.
- Убит ли е Моабдар? - извика Задиг. - А какво е станало с царица Астарте?
- Нямам представа - поде Арбогад...

И докато говореше така, Задиг даде на рибаря половината от парите си, които беше донесъл от Арабия; смаян и възхитен, рибарят целуваше краката му и казваше:
- Вие сте моят ангел-спасител.
Но Задиг продължаваше да го пита за новини и да пролива сълзи.
- Как, господарю – извика рибарят – нима и Вие сте тъй нещастен, Вие, който вършите добро?
- Сто пъти по-нещастен от Вас – отвърна Задиг.
- Нима Оркан е отвлякъл и твоята жена? – запита рибарят.
- О, Оркан заслужава да бъде наказан - каза Задиг на рибаря. - Но обикновено именно такива хора са любимци на съдбата. Както и да е, отидете при господин Кадор и ме чакайте.
Те се разделиха; рибарят тръгна, като благодареше на съдбата, а Задиг препусна, оплаквайки злата си орис.

* * *

- О, чудовище! О, най-голям злодей от всички хора!.. - извика Задиг.
- Вие ми бяхте обещали да бъдете по-търпелив - прекъсна го отшелникът. – Знайте, че под развалините на къщата, която провидението запали, собственикът вече е намерил огромно съкровище. Знайте, че този младеж, комуто провидението изви врата, щеше да убие леля си след една година и самия Вас – след две години.
- Кой ти каза това, варварино? – извика Задиг. – И дори да си прочел за това събитие в твоята книга на съдбите, позволено ли ти е да удавиш едно дете, което не ти е направило никакво зло?
Докато говореше, вавилонянинът забеляза, че старецът вече няма брада, че лицето му придобива младежки черти. Неговото отшелническо облекло изчезна и четири красиви крила покриваха величественото му, сияещо от светлина тяло.
- О, пратенико на небето! О, божествен ангел! – извика Задиг и се хвърли по очи на земята. – Ти, значи, си слязъл от висшите небесни сфери, за да научиш един слаб смъртен да се подчинява на предвечните закони.
- Хората съдят за всичко, без да разбират нищо – каза ангелът Йезрад. – Измежду всички хора ти най-много заслужаваше да бъдеш просветен.
Задиг му поиска разрешение да говори.


* * *

Задиг стана цар и беше щастлив. Той не забравяше какво му беше казал ангелът Йезрад. Изпрати да повикат разбойника Арбогад, комуто даде почетен чин в своята войска, като му обеща да го издигне до най-висок чин, ако се държи като истински войн, или да заповяда да го обесят, ако продължи занаята си на разбойник.
Сеток бе повикан заедно с хубавата Алмона от дълбините на Арабия, за да застане начело на търговията на Вавилон. Кадор получи висока длъжност и бе обичан според заслугите си; той беше приятел на царя и царят бе тогава единственият монарх на земята, който имаше приятел. Не бе забравено и нямото джудже. На рибаря дадоха хубава къща. Оркан бе осъден да му плати една голяма сума и да му върне жената, но помъдрял, рибарят взе само парите.
Нито красивата Семир можеше да се утеши, загдето е повярвала, че Задиг ще остане едноок, нито Азора преставаше да плаче, загдето бе поискала да му отреже носа. Той облекчи мъката им с подаръци. Завистливия умря от ярост и срам. Империята се радваше на мир, слава и изобилие; това беше най-прекрасният век на земята; тя се управляваше от справедливостта и любовта. Всички благославяха Задиг, а Задиг благославяше небето.*

* Тук свършва намереният ръкопис с историята на Задиг. Знае се, че той е преживял още много други приключения, които са били вярно описани. Умоляват се господа преводачите от ориенталски езици да ги съобщят, ако се доберат до тях.


Волтер, "Задиг, или съдбата. Ориенталска история", гл. ХV-ХХІ.

Превод Боян Атанасов


добави в svejo.net добави в dao.bg добави в ping.bg добави в web-bg.com добави в dobavi.com добави в pipe.bg

Кого да четем

Никога човек, заемащ висока длъжност, не е бил принуден да дава толкова аудиенции на дамите...

Астарте беше много по-красива от Семир, която толкова мразеше еднооките, както и от онази, която искаше да отреже носа на мъжа си. Непринудеността на Астарте, нейните нежни думи, от които почваше да се изчервява, погледите, които искаше да отвърне и които се впиваха в очите му, запалиха в сърцето на Задиг огън, който го учуди. Той се бори, обърна се за помощ към философията, която винаги му бе помагала; извлече от нея познания, но не получи облекчение. Дългът, признателността, оскърблението на царското величие бяха в неговите очи като богове на отмъщението; той се бореше, печелеше, но тези победи, които трябваше да извоюва всеки миг, му струваха стенания и сълзи.
Бе така дълбоко смутен, че разкри тайната си на своя приятел Кадор. Кадор му каза:
- Аз вече открих чувствата, които искахте да скриете от себе си. Страстите имат признаци, които не лъжат. Разсъдете сам, драги ми Задиг, щом аз можах да прочета каква става в сърцето Ви, нима царят няма да открие в него чувството, което го оскърбява? Единственият му недостатък е, че е най-ревнивият мъж в света. Вие устоявате на страстта си с повече сила, отколкото царицата се бори срещу своята страст, защото сте философ и защото сте Задиг. Астарте е жена. Тя оставя погледите си да говорят с такова неблагоразумие, защото смята, че още няма вина. За нещастие тя е спокойна за целомъдрието си и затова пренебрегва необходимата външна сдържаност. Ако двамата се бяхте разбрали, щяхте да съумеете да измамите всички очи; една зараждаща се и подтискана страст избухва; една задоволена любов знае да се крие.
Задиг изтръпна при това предложение да измами царя, своя благодетел; никога преди не беше толкова предан на своя господар, както след като се провини пред него с неволната си простъпка. Царицата обаче произнасяше тъй често името на Задиг, лицето й така пламваше в огън, когато го произнасяше, беше ту оживена, ту объркана и разстроена, когато му говореше в присъствие на царя; обхващаше я такава дълбока мечтателност, щом Задиг си отидеше, че царят се смути. Той повярва на всичко това, което виждаше, въобрази си всичко онова, което не виждаше. Особено му се хвърли в очи, че и пантофите на жена му и чехлите на Задиг бяха все сини; и че панделките на жена му бяха жълти, но и шапката на Задиг беше жълта; това бяха страшни указания за един деликатен владетел. В неговата огорчена душа съмненията се превърнаха в увереност.

Монархът мислеше вече само за начина, по който да си отмъсти. Той реши да отрови царицата през нощта и да заповяда да удушат Задиг призори.

(следва)

Волтер, "Задиг, или съдбата. Ориенталска история", гл. VІІ-VІІІ.

Превод Боян Атанасов


добави в svejo.net добави в dao.bg добави в ping.bg добави в web-bg.com добави в dobavi.com добави в pipe.bg

Кого да четем

Царят бе загубил първият си министър. Той избра Задиг да заеме мястото му.
Задиг накара всички да почувстват свещената власт на законите, но се постара никой да не почувства тежестта на неговия сан. Не ограничаваше ни най-малко разискванията на Дивана и всеки везир можеше да изкаже мнението си без да го раздразни. Когато разглеждаше дела съдеше не той, а законът; но когато законът беше прекалено строг, той го смекчаваше; и когато нямаше приложим закон неговата справедливост създаваше нов закон, който човек би взел за дело на самия Зороастър.

Всеки ден в двореца пристигаха оплаквания срещу управителя на Мидия, който се наричаше Иракс. Той беше голям благородник, който не беше лош по природа, но беше развален от суетността и сластолюбието. Рядко търпеше да му кажат нещо и никой не се осмеляваше да му противоречи. Задиг се зае да го поправи.
Изпрати му от страна на царя един диригент с дванадесет певци и двадесет и четири цигулари, домоуправител с шестима готвачи и четирима церемониалмайстори, които не трябваше да го оставят сам нито за миг. Заповедта на царя гласеше, че етикетът трябва да бъде съблюдаван без никакви нарушения; и ето как се развиха нещата.
Първия ден, щом сластолюбивият Иракс се събуди, диригентът влезе при него заедно с певците и цигуларите; изпълниха една кантата, която трая два часа и на всеки три минути се повтаряше следният припев:
"Колко велики са неговите заслуги!
Каква грация! Какво величие!
О, колко доволен от себе си
трябва да бъде негова светлост!"
След като изкараха кантатата, един шамбелан му държа реч от три четвърти час, в която нарочно възхваляваше всички добри качества, които му липсваха. Щом свърши приветствието, заведоха го на трапезата под звуците на музика. Обедът трая три часа; щом отвореше уста да заговори, първият шамбелан казваше: "Той ще бъде прав". Едва беше произнесъл няколко думи и вторият шамбелан се провикваше "Той е прав". Двамата други шамбелани избухваха в смях при духовитостите, които Иракс казваше или би трябвало да каже. След обяд му повториха кантатата.
Първият ден му се стори прекрасен, той смяташе, че царят на царете му оказва чест според заслугите; вторият му изглеждаше по-малко приятен; третият беше тягостен, четвъртият беше непоносим; петият беше мъчение. Най-после, вбесен да слуша непрекъснато да му пеят: "О, колко трябва да бъде доволен от себе си негова светлост", да чува постоянно, че е прав и да бъде поздравяван всеки ден с речи в същия час, Иракс писа в двореца, за да моли царя да благоволи да повика обратно церемониалмайсторите, музикантите и домоуправителя. Той обеща за в бъдеще да бъде по-малко суетен и по-прилежен; нареди по-малко да му кадят тамян, уреждаше по-малко празненства и беше по-щастлив...

Така Задиг проявяваше всеки ден тънката проницателност на своя ум и добротата на сърцето си; хората се възхищаваха от него и въпреки това го обичаха. Той минаваше за най-щастливия от всички хора, името му се носеше из цялата империя: всички жени му хвърляха погледи крадешком; всички граждани славеха справедливостта му; учените гледаха на него като на свой оракул; дори жреците признаваха, че знае повече, отколкото стария велик маг Йебор. По това време никой вече не мислеше да завежда дело срещу него заради грифоните; хората вярваха само това, което на него му изглеждаше вероятно.

(следва)

Волтер, "Задиг, или съдбата. Ориенталска история", гл. VІ-VІІ.

Превод Боян Атанасов


добави в svejo.net добави в dao.bg добави в ping.bg добави в web-bg.com добави в dobavi.com добави в pipe.bg

Кого да четем

По времето на цар Моабдар живееше във Вавилон един младеж, наречен Задиг, с нрав добър по рождение и укрепнал чрез възпитание. Макар че беше богат и млад, той знаеше да възпира страстите си; не се представяше за това, което не беше; не желаеше винаги да бъде прав и умееше да бъде снизходителен към слабостите на хората.
Задиг притежаваше голямо богатство - следователно и приятели - радваше се на добро здраве, имаше приветлива външност, справедлив и уравновесен ум, откровено и благородно сърце и затова вярваше, че може да бъде щастлив. Той трябваше да се ожени за Семир, чиято красота, род и богатство я правеха най-желаната девойка във Вавилон. Към нея той изпитваше здрава и добродетелна обич, а и самата Семир го обичаше страстно. Наближаваше щастливият миг, който трябваше да ги съедини, когато един ден, разхождайки се заедно под палмите, които украсяваха брега на Ефрат, те видяха, че към тях тичат хора, въоръжени със саби и копия. Това бяха слугите на младия Оркан, племенник на един министър... Подпомогнат само от двама роби, Задиг прогони нападателите и отнесе припадналата и окървавена Семир в дома й; когато отвори очи, тя видя своя спасител и му каза:
- О, Задиг, обичах Ви като мой съпруг, сега Ви обичам и като човек, комуто дължа честта и живота си.
Раната й беше лека; тя бързо заздравя. Задиг беше ранен по-опасно: една стрела го беше ударила близо до окото и бе отворила дълбока рана. Пратиха хора чак до Мемфис да повикат великия лекар Хермес, който пристигна с многобройна свита. Той прегледа болния и го увери, че ще загуби окото си; предсказа дори деня и часа на това злокобно събитие.
- Ако беше дясното око - рече той - щях да го излекувам; но раните на лявото око са неизлечими.
Оплаквайки съдбата на Задиг, цял Вавилон се възхищаваше от дълбоките знания на Хермес. Два дни по-късно циреят проби от само себе си; Задиг беше напълно излекуван. Хермес написа цяла книга, с която му доказа, че не е трябвало да оздравее. Задиг не я прочете; но щом беше вече в състояние да излиза, той се приготви да посети тази, която беше надеждата му за щастие в живота и заради която единствено искаше да има очи. Семир беше на село от три дни. По пътя той научи, че тази красива дама заявила пред всички, че изпитвала непреодолимо отвращение от еднооки мъже и още същия ден се омъжила за Оркан. При тази вест Задиг загуби съзнание. Мъката му едва не го отнесе в гроба; той дълго боледува, но най-после разумът победи скръбта; самите жестоки страдания, които изпитваше, му послужиха за утеха
"Понеже толкова изживях - каза си той - от безсърдечната и лекомислена постъпка на момиче, възпитано в двореца, трябва да се оженя за гражданка."
Той избра Азора, най-целомъдрената девойка в града, и от най-благородния род.

(следва)

Волтер, "Задиг, или съдбата. Ориенталска история", гл. І.

Превод Боян Атанасов


добави в svejo.net добави в dao.bg добави в ping.bg добави в web-bg.com добави в dobavi.com добави в pipe.bg

2.18.2007

"Тези, които говорят, не са ли всички галилейци?"

Porque si perdonareis á los hombres sus ofensas, os perdonará también á vosotros vuestro Padre celestial.
Mas si no perdonareis á los hombres sus ofensas, tampoco vuestro Padre os perdonará vuestras ofensas.
Y cuando ayunáis, no seáis como los hipócritas, austeros; porque ellos demudan sus rostros para parecer á los hombres que ayunan: de cierto os digo, que ya tienen su pago.
Mas tú, cuando ayunas, unge tu cabeza y lava tu rostro;
Para no parecer á los hombres que ayunas, sino á tu Padre que está en secreto: y tu Padre que ve en secreto, te recompensará en público.
No os hagáis tesoros en la tierra, donde la polilla y el orín corrompe, y donde ladronas minan y hurtan;
Mas haceos tesoros en el cielo, donde ni polilla ni orín corrompe, y donde ladrones no minan ni hurtan:
Porque donde estuviere vuestro tesoro, allí estará vuestro corazón.

Mateo 6:14-21 (Reina-Valera Antigua)


добави в svejo.net добави в dao.bg добави в ping.bg добави в web-bg.com добави в dobavi.com добави в pipe.bg

2.15.2007

Всички тези хора са починали отдавна

Поради това той... непрестанно ме убеждаваше да напусне всеки от нас дома си и да имаме общо жилище двамата. Можа да ме убеди и делото предстоеше.
Непрестанните натяквания на майка ми обаче попречиха да му доставя тази радост или по-скоро - да приема от него този дар. Когато тя разбра, като ме хвана за ръка и ме въведе в своите покои, седнала на одъра, на който ме е раждала, започна да лее сълзи и да ми говори думи, по-жални от самите сълзи. Просълзена, тя ми говореше следното: "Аз, чедо, едва за кратко живях щастливо с баща ти, така угодно било на Бога. Родилните болки с тебе скоро бяха последвани от смъртта му и тя направи тебе сирак, а на мене без време докара вдовство и горчивините ми. Тези неща могат да разберат само онези, които са ги изпитали. Никакво слово не е способно да изобрази онази буря и онзи смут, на който се подхвърля момиче, неотдавна излязло от бащин дом, още неопитно в живота и изведнъж поразено от непоносима скръб; принудено да поеме върху себе си грижи, които надвишават неговата възраст и природа. Защото това момиче, мисля, трябва да стяга мързеливите слуги, да забелязва лошите им дела, да отблъсква роднински коварства, с достойнство да понася притесненията от събирачите на обществени налози и суровостта при внасянето на данъците. Ако починалият остави след себе си и дете, дъщеря ще донесе много грижи на майката, но непридружени с разноски и страх, а пък син я подхвърля на безброй опасения всеки ден и на още по-големи грижи. Оставям паричните разноски, които тя трябва да отдели, ако иска да го отгледа, както подобава на свободен човек.
Обаче от всичко това нищо не ме убеди да встъпя във втори брак и да въведа друг съпруг в дома на твоя баща, но сред смущения и безпокойства търпях и не избягах от желязната пещ на вдовството, подкрепена първо отгоре. А пък немалка утеха в тия горчивини ми носеше и това постоянно да гледам твоето лице и да виждам в него жив и точен образ на починалия. Затова, като беше дете и едва се учеше да издаваш звуци, когато децата най-много радват родителите, ти ми доставяше голяма утеха. Не можеш да ме упрекнеш и да ме обвиниш, че понасяйки благородно вдовството, съм умалила за нужди твоя бащин имот, както са си изпатили, знам аз, мнозина нещастни сираци. Аз запазих непокътнат всичкия този имот но не жалех разноските, които бяха потребни за твоето изискано възпитание, като харчих за това собствените пари, с които съм излязла от бащиния си дом. В замяна на всичко аз те моля за една услуга: не ме подхвърляй на второ вдовство и скръбта, който се е вече уталожила, не разпалвай отново. Почакай моя край, вероятно след малко време ще си отида. Младите се надяват да достигнат дълбока старост, а ние остарелите освен смъртта нищо друго не очакваме. След като ме предадеш на земята и ме сложиш до костите на баща си, тогава предприемай далечни пътувания и преплувай каквито щеш морета. Тогава никой не ще ти пречи. А докато още дишам, изтърпи съжителството с мене; не гневи Бога без полза и напразно, като подхвърляш на такива бедствия мене, която не съм те онеправдала в нищо."

Йоан Златоуст, "За свещенството", І, 4-5

Превод Светослав Риболов


добави в svejo.net добави в dao.bg добави в ping.bg добави в web-bg.com добави в dobavi.com добави в pipe.bg

2.14.2007

Археологията - наука за бъдещето

(продължение от сряда, 07.02)

Държавният университет, който аз познавам, се управлява от Академичен съвет (после ще спомена и за Общото събрание). Този Съвет се състои главно от преподаватели – хора, които четат лекции и пишат книги. Текущите дела се движат от Ректора и неговия Съвет – и това също са преподаватели. Не казвам, че те задължително са блестящи интелектуалци или учени, не, много често не са. Те просто работят като преподаватели, това е всичко. Деканите на факултетите са преподаватели. И те, като Ректора, могат да управляват дълго и поради това да изостанат професионално. Но все пак те не могат да са на един и същ пост повече от осем години. Аз намирам този срок за много дълъг. Последно: всички тези хора се избират от съответното събрание (факултетно, общоуниверситетско) с тайно гласуване. Това е положението. То не е само текст в Правилника. Наистина става така.
Това, драги колеги, не значи, че администрацията, която се назначава от Ректора с безсрочни договори и без конкурси, няма никаква власт в университета. Напротив, тя има доста солидна позиция. Студентите се боят от нея. Отношенията й с преподавателския състав не са добри. Тя е мудна, ленива, често безцеремонна. Но, колеги, бъдете сигурни – тя не управлява СУ. Тя не се разпорежда в него. Не съществува администратор (чиновник), който да каже на преподавателите какво да преподават; нито да ги принуди да извършат каквито и да е промени в учебните планове. Никой чиновник не може да уволни преподавател, нито да го санкционира по какъвто и да е начин. Никой от тях не може да открива и закрива специалности, катедри и факултети. Чиновниците не представляват Университета никъде (не казвам, че Ректорите го представляват прекрасно). Чиновниците не могат да раздават на своя отговорност пари.
Нещата в НБУ, както ми изглежда на мен, стоят по друг начин. По правилник този Университет се управлява от Настоятелството и също така от Председателя на Настоятелството. Последният от своя страна управлява администрацията на Настоятелството (чл. 11 ал. 2). Как мислите, дали тази администрация може да бъде пренебрегвана лесно? Вие се срещате с нея всеки ден и знаете по-добре. На мен оттук тя ми изглежда като една сериозна сила. В сравнение с нея администрацията на СУ е като войска без командир.
Другаде, както стана дума, Деканите на факултетите са преподаватели, избрани с изрично ограничен мандат. В НБУ, излишно е да Ви го казвам, те не са преподаватели и не са избрани, а са назначени. Ще бъдат Декани докато някой прецени, че е нужно. Може ли един преподавател в НБУ да не се интересува какво мисли за него Деканът на факултета, където той има часове? В СУ може. На мен лично ми е все едно дали Деканът на ФКНФ (говоря за длъжността, не за конкретно лице) ми е ядосан или не. Ако ми е ядосан за това, че не си върша работата, ще се погрижа да си я свърша. Но това ще е само заради работата. Така ли е в НБУ?
Вие самите, с изключение на Председателя, сте длъжни да се грижите за академичната дейност в НБУ. Какво значи това? Вероятно мислите за учебните планове, за качеството на преподаването, за мобилността на преподаватели и студенти, за разни структурни промени, засягащи департаментите; вероятно и за персонални промени. Несъмнено академичната работа иска финансиране – трябва да мислите и за него. Има ли нещо от тези неща (няма защо да изброявам още), което може да стане без личното одобрение на Председателя на Настоятелството, който управлява администрацията? Не, няма.
Ето такава е отделеността на административното от академичното управление при Вас. Администрацията нарежда, преподавателите изпълняват. Администрацията забранява, преподавателите млъкват. Полека-лека се научават да предлагат това, което ще се одобри. Има начини да се узнае какво ще е то. Греша ли, колеги? Ако греша, моля Ви, кажете ми го.


3. Кой е доволен от НБУ?

Ако се съди по материалите, публикувани в сп. “Следва”, бр. 16 – всички. Всички, които са на работа в Университета. Недоволни няма. Щастието изобилства. Перспективите са светли. Не се шегувам. Мога да Ви цитирам доста извадки от тези публикации. Според мен те са позорни. Проблемът не е, че някой се е заел да похвали НБУ. Както виждате, и аз мога да го похваля. Проблемът е, че тези публикации са платени. Като започнем от хартията, като минем през заплатите и привилегиите и накрая ще стигнем до нещо като символно заплащане (престиж). Повечето хора си имат цена. Все ще се намери някой, който да е доволен, че е член на някакво настоятелство.
Нека все пак да разгледаме заедно онова, което Университетът предлага, за да видим кой наистина би могъл да намери причина да е доволен от НБУ.

(20-30. 01. 2007)

(следва)


добави в svejo.net добави в dao.bg добави в ping.bg добави в web-bg.com добави в dobavi.com добави в pipe.bg

2.13.2007

Записки на Археолога

Преди няколко дни срещнах на улицата един човек, когото познавам от двадесет години. Не ми е приятел, но си говорим по малко, когато се видим. Той мисли, че трябва да ми казва смешни или умни неща. И ето какво намери да каже сега. Попита ме дали децата са здрави и като чу че са, и че са на десет-дванадесет години, изрече две мръсни шеги. Защото на тази възраст на момичетата им ставало това, а момчетата правели това. След това жена ми - тя е много учтива, даже много повече от нужното понякога - го попита за неговата дъщеря. Тогава той обясни, че дъщерята всъщност била на жена му. Замисълът беше, че само това било сигурно. Това също беше шега.
Човекът е над 50 години при всички положения, може би наближава 60. Шегите, които чух, ги бях чувал от него преди 20 години със сигурност - или по-скоро някой тогава ми беше казал, че той ги използва. Но не се съмнявам, че ги е казвал на всеки срещнат и по-отдавна - може би поне от 40 години. При това те не може да са измислени от него.
Това сигурно е начин да се поддържаш млад. Впрочем той е направил дори повече - престанал е изобщо да се влияе от времето. Щом говори едно и също вече 40 години, значи е независим от времето. Аз обаче не бих казал, че е останал млад. Струва ми се, че е умрял.

* * *

Това е положението и с един друг човек, който ми е много по-близък. Него пък познавам от 35 години. Пред около 30 години на него му хрумна, че унищожението на хора (той говореше главно за евреите) в газови камери е било много интересно и забавно нещо. Цитираше имена на концлагери, даже сам се нарече по името на един концлагер. Това му стана прякор. Несъмнено тези неща ги е чувал от някого, някой трябва да му ги беше набил в главата по онова време. Но той ги беше харесал извънредно много. Аз първо (тогава) се забавлявах, защото не разбирах какво говори. После ми омръзна. После започнах да се отвращавам. Сега не знам какво да мисля. Впрочем мисля си, че и той би трябвало да е умрял (може би е временно, дано поне да е така). Но това не ми изглежда да е станало случайно и против волята му, по-скоро е друго - самоубил се е. И това ме отвращава, защото не съм видял около него сериозни причини да се самоубие. Струва ми се, че го е направил от скука. Не е знаел какво друго да прави с живота си.

Това е отвратително, защото животът ни е подарък, при това безкрайно ценен. Не сме го произвели ние, не сме го купили, значи не е и просто наш. Той ни е поверен, трябва да се грижим за него.


добави в svejo.net добави в dao.bg добави в ping.bg добави в web-bg.com добави в dobavi.com добави в pipe.bg

2.12.2007

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 05.02)

ІІ. Една съвсем истинска история

И тъй, издателството, за което стана дума по-горе, по своя инициатива, но и със съдействието на група академични интелектуалци-християни, реши да открие поредица за съответната литература. Моля читателя да не си мисли, че аз осъждам подобно решение или дейност – защото зная, че това, дето някой печата и разпространява християнски текстове далеч не значи, че същият човек злоупотребява с духовната жажда на останалите. Това е все едно да се възмущаваме срещу заплащането на свещениците. Нали онзи, който служи Богу, също трябва да живее. А грехът на човека не е в начина, по който встъпва в производствени отношения с другите – той е в сърцето му. Ето защо не трябва да се прибързва с упреци от такъв характер.
Преводите, които столичното издателство публикува през тези десетина-дванадесет години са, смея да кажа, съмнителни. Разбира се, изключения има и те са известни на малцината специалисти по такава словесност у нас. Причината донякъде идва от миналото – като не е могло да се работи открито в тази насока цели 40 години (спомнете си евреите в пустинята!), откъде да се вземат компетентните лица? Донякъде обаче и не е така – защото повече по нечия воля, отколкото по съвпадение се случи така, че нито един от участниците в комисията, която трябваше да предлага текстовете и, по-важното, да контролира работата на преводачите, не беше способен да разбере какъвто и да било неадаптиран текст, написан на латински или старогръцки. “Хайде, хубава работа”, би казал нашият Археолог – “това пък къде го има? Ами че тези хора не идват от гората – те са преподаватели в Държавен Университет, някои от тях дългогодишни. Че там, където аз учих като момче, беше пълно с учители – при това млади – които знаеха добре, отлично тези езици. И това в една проста гимназия. Ами тук – тук нивото следва да е друго, и тези хора нали са опитни, избрани, как така. Вярно, не съм ги виждал никъде, където се преподаваше латински и гръцки, но моят опит не е голям. В града съм учил едва шест години, после отсъствах - оттогава времената се смениха, класическото образование се утвърди. Не, не мога да слушам аз такива неща, това ще са едни злонамерени одумки.”
Така казва Пътуващият Археолог, повдига рамене и присяда да си пише докторската теза, написва я, после пък се захваща с мъчен и отговорен превод на велик античен философ, а преките му колеги – до един добри професионалисти – го подкрепят, не го товарят с излишни задължения, и го гледат, така да се каже, като писано яйце.
През това време интелектуалците-християни не бездействат. С подкрепата на доверчиви чуждестранни колеги те създават списание със заглавие Veritatis verba ultima, където публикуват разни статии и преводи с неголям обем, но също и продължават да поддържат спомената по-горе поредица, от която излизат средно един-два тома годишно. Поредицата, която също има латинско име – нека да я назовем Cuius regio eius religio – съдържа преводи от два типа. Едни от тях принадлежат на самите съставители и са направени от език-посредник, а други са от оригинала и са дело на външни на комисията хора, повечето възпитаници на класическа гимназия, а някои дори и с висше класическо образование. Но те, поради лоша запознатост с проблематиката на текстовете и слабо владеене на специфичната терминология на родния си език (която, сериозно погледнато, бива изработвана именно в течение на тяхната работа) се нуждаят от редактор и тази редакция се поема от самите съставители, доколкото те, очевидно, са следващата и последна инстанция, която има авторитета да прецени кой текст е подходящ за публикуване и кой – не.
Трябва да се обърне внимание, че всичко това е академична и културна новост в една обстановка, където духовете на хората са заети с всякакви дела, и точното предаване на средновековната мисъл не е нещото, което безпокои най-много дори и специалистите по латински и гръцки език в родината на Археолога; а те, поради прякото си познанство със съставителите на Cuius regio eius religio, единствени знаят каква е компетентността на всеки от преводачите и могат да си представят достатъчно подробности от подготовката на издаваните книги. Налице е политическа и всякаква друга нестабилност, много несигурност в утрешния ден, невероятно ниско заплащане на какъвто и да било вид образователен и научен труд; наред с това специалистите знаят, че превежданата литература е важна и полезна; и още – намират се в добри, почти приятелски отношения със съставителите и преводачите, или пък в по-особеното отношение на бивши учители и ученици: но и в двата случая това са контакти, които не изглежда разумно да бъдат влошавани от публични критики, още повече, че делото, за което говорим, се намира в самото си начало – възможно е то да се развие, задълбочи, подобри, възможно е да се сътрудничи и по-успешно и т.н. От тези напълно разумни съображения специалистите по класически езици не считат за нужно да притесняват своите колеги с въпроси около качеството на преводите и начина на изработването им, а още по-малко да ги злепоставят пред собствениците на намиращото се във възход издателство “Две хубави очи”.
И така, с годините и изданията колегията на медиевистите полека-лека набира самочувствие, и, което е естествено, започва да работи за повече самостоятелност – нямам предвид толкова финансова, колкото експертна самостоятелност. За тези неща ще разкажа подробно, осланяйки се на свидетелството на Археолога, по-нататък: засега само отбелязвам, че тази самостоятелност не се търси с привличане на вече обучени младежи, на които се дава възможност да се усъвършенстват чрез още работа, а – съвсем неочаквано от гледна точка на наивните късметлии като моя приятел – по обратния начин. А именно, за специалистите, които споменахме преди малко, се говори зле – ако, примерно, си публикувал преводи на “наши” автори, те (преводите) се осъждат; колегията се освобождава под различни предлози от най-перспективните си “външни” сътрудници; затова пък се привличат по-възрастни, но значително по-зле подготвени лица, на които се предлага да публикуват свободно във Veritatis verba ultima, а също и други изяви, съдействащи за академичното им развитие; същевременно погледът на медиевистите се обръща към още по-млади, и вероятно пак прилично подготвени хора, които, също като предишните, могат да свършат някоя работа за списанието и поредицата, пък дали стават и за друго – ще видим.
Ето как, за няма и десетилетие, тези любители на “средновековието изобщо”, жадни за духовност и научни успехи, и в тази връзка отворени към всяко сътрудничество, което може да е интересно и полезно и за двете страни, се превръщат в професионални познавачи на средновековната мисъл, а съвсем скоро след това и в – да си го кажем пак и по-смело – единствените легитимни медиевисти на територията на тази малка научна общност. Те, разбира се, не крият, че са осъзнали тази промяна. И тъй като следват малкото изброени по-горе правила – да се злослови, ако е възможно, срещу всички специалисти, да се отстраняват по-образованите млади, които вече са свършили нещо, да се привличат по-неспособните възрастни, а после да се предлага работа на парче на други надеждни и още неориентирани в ситуацията млади – легитимните медиевисти стигат по-далеч, отколкото изобщо са очаквали: те наистина започват да вярват, че са компетентни в научната област, която са се заели да представляват. А лесно ли е, впрочем, да не си го помислят? Човек вярва най-напред на очите си. Като гледаш ежедневно пред себе си по-невежи и по-лениви от теб (несъмнено, щом си положил толкова труд да се обградиш с такива), и други, които пък поради най-обикновена неосведоменост те смятат за майстор в работата, как няма да направиш заключението, че си №1? Още повече, че знаеш и как да разширяваш територията, която вече си овладял.

(следва)


добави в svejo.net добави в dao.bg добави в ping.bg добави в web-bg.com добави в dobavi.com добави в pipe.bg

2.11.2007

"Тези, които говорят, не са ли всички галилейци?"

Kad Sin Čovječji dođe u slavi i sa svim svojim anđelima, sjest će na prijestolje svoje slave.
Tada će se svi narodi okupiti pred njime, a on će, kao što pastir odvaja ovce od koza,
pravednike postaviti sebi zdesna, a ostale s lijeve strane.
Tada će kralj reći onima koji mu budu zdesna: "Vi, koje je Otac blagoslovio, dođite primiti u baštinu kraljevstvo pripravljeno za vas od postanka svijeta!
Jer ste me nahranili kad sam bio gladan, napojili kad sam bio žedan, primili ste me kad sam bio tuđinac
i obukli me kad sam bio gol; posjećivali ste me dok sam bio bolestan i u zatvoru.Pravednici će ga tada upitati: "Gospodine, kada smo te vidjeli gladna i nahranili, kada smo te vidjeli žedna i napojili te?
Kada smo ti pružili dobrodošlicu kao tuđincu i obukli te gola?
Kada smo te posjetili bolesna ili u tamnici?'
A kralj će odgovoriti: "Zaista vam kažem, sve što ste učinili jednomu od moje najmanje braće, meni ste učinili!'
Zatim će reći onima slijeva: "Odlazite od mene, prokleti, u vječni oganj pripravljen za đavla i njegove anđele!
Jer bio sam gladan, a niste mi dali jesti; bio sam žedan, a niste mi dali piti;
bio sam bolestan i u zatvoru, a niste me posjetili.'
Oni će pitati: "Gospodine, kad smo te to vidjeli gladna ili žedna, ili kao tuđinca, ili gola, ili bolesna, ili u zatvoru i nismo ti pomogli?'
A on će im odgovoriti: "Zaista vam kažem, sve što niste učinili jednomu od ovih najmanjih, meni niste učinili!'
Tako će oni otići u vječnu patnju, a pravednici u vječni život.'

Evanðelje po Mateju 25:31-46 (Hrvatska Biblija)


добави в svejo.net добави в dao.bg добави в ping.bg добави в web-bg.com добави в dobavi.com добави в pipe.bg

2.08.2007

Всички тези хора са починали отдавна

Докато тези неща в Галия бяха подкрепяни от небесната грижа, в обкръжението на Август от една, в началото, дреболия изникна буря новости, последвана от скръб и плач.
В дома на Барбацион, тогава командир на пехотата, се появи немалък рояк пчели; той, обезпокоен, се консултира с познавачите на чудеса, а те му казаха, че това предвещавало голяма опасност - очевидно въз основа на предположението, че тези същества, след като се установят някъде и съберат там благата си, биват прогонвани с пушек и гръмък звън на цимбали.
Неговата съпруга, която се казваше Асирия, не беше нито мълчалива, нито разумна; и когато той, притеснен и изплашен от нещата, които помнеше, че са му предсказани, потегли на поход, тя, под натиска на женската си суета и с помощта на една робиня, опитна в писането (нея тя притежаваше по наследство от Силван) написа на съпруга си едно неуместно писмо. Там тя през сълзи го заклеваше да не би след смъртта на Констанций, той, доближавайки властта (както впрочем и сам се надяваше), да я пренебрегне и да предпочете брак с Евсевия, която тогава беше царица и надминаваше много жени с красотата на тялото си.
А робинята изпрати писмото, което беше написала под диктовката на господарката си, толкова тайно, колкото беше възможно; но след като всички се върнаха от похода, тя още в началото на първата нощ избяга с един препис при Арбецион, и, алчно приета, предаде листчето.
Онзи беше, както винаги, готов за обвинения. Така че той използва доноса, и, както обикновено, без каквото и да било забавяне или изчакване, съобщи на принцепса. Барбацион от своя страна призна, че е получил писмото; а жената, с помощта на сериозен документ, бе уличена, че го е написала. Така те двамата бяха обезглавени.
След това наказание разпитите се разпростряха надалеч и мнозина виновни и невинни пострадаха; сред тях и трибунът Валентин от командването на охраната, който, заподозрян като съучастник, беше изтезаван няколко пъти заедно с мнозина други. В действителност той изобщо не знаеше какво се беше случило. Все пак той оживя, и, като обезщетение за несправедливостта и преживяната опасност, беше удостоен с поста дукс на Илирик.

Амиан Марцелин, книга ХVІІІ, 3


добави в svejo.net добави в dao.bg добави в ping.bg добави в web-bg.com добави в dobavi.com добави в pipe.bg

2.07.2007

Археологията - наука за бъдещето

(продължение от сряда, 31.01)

Като академично лице, хоноруван преподавател в НБУ и благодарение на познанството си с хора, знаех, че Университетът се управлява преди всичко от Председателя на Настоятелството. Веднъж пожелах да проверя дали правомощията, които той изглежда, че упражнява, имат съответствие в Правилника. Прочетох, и видях, че имат. Ето какво пише там (Вие го знаете много добре):
“ Чл. 9. Председателят на Настоятелството:
1/ следи за изпълнението на мисията, за спазването на стандартите и инициира промените с оглед плана за развитие на Университета.
2/ отговаря за развитието и финансите на Университета, съгласно приетата от Настоятелството политика;
3/ представлява Университета по въпросите, свързани с имуществото, финансите и материалното развитие, в това число договорите за разпореждане и покупка на недвижими имоти;
4/ свиква и ръководи заседанията на Настоятелството и го представлява;
5/ сключва трудовите договори с Ректора, Заместник-ректорите, Изпълнителния директор, служителите в Администрацията на Настоятелството и управителите на търговски дружества на Университета;
6/ взема окончателни решения по финансовата дейност на Университета, като:
а) утвърждава приетия от Настоятелството бюджет на НБУ;
б) утвърждава щатното и разгърнатото щатно разписание на НБУ и размера на възнагражденията на хоноруваните преподаватели;
в) утвърждава таксите за обучение в НБУ;
г) назначава Комисията по стратегическо развитие, Комисията за развитие на академичния състав, Комисията за управление на проекти за стратегическо развитие, Финансово-стопанската комисия и Издателския съвет;
е) осъществява функциите на собственик на дяловете и акциите на НБУ в търговските дружества и упълномощава свой представител в общите събрания.
...
Чл. 11.
(2) Администрацията на Настоятелството се ръководи от директор и се намира на пряко подчинение на Председателя на Настоятелството."

На мен тези права ми се струват големи. По-нататък ще обясня защо мисля така. Но има и друго. Отношенията между Председателя, от една страна, и Настоятелството, на което той е председател, от друга, са формулирани твърде неясно. От написаното в Правилника не се разбира по какъв начин Настоятелството може да ограничава правата на Председателя. На пръв поглед от него зависи много:

"Чл. 7. Настоятелството:
1/ разработва общите насоки за развитие на НБУ и неговата обществена стратегия;
2/ определя мисията, профила и приоритетите на Университета;
3/ определя структурата на НБУ;
4/ определя финансовата политика на Университета;
5/ приема годишния финансов отчет;
6/ приема и контролира изпълнението на бюджета на Университета;
7/ одобрява сделките с недвижимо имущество и участието в търговски дружества;
8/ пропагандира дейността на Университета и привлича средства за развитието му;
9/ избира от своя състав Председател и Заместник-председател на Настоятелството и определя възнаграждението на Председателя на Настоятелството;
10/ приема и освобождава членове на Настоятелството;
11/ избира Ректора на Университета;
12/ утвърждава Академичния съвет по предложение на Ректора;
13/ създава временни комисии за изпълнение на дейността си, като определя техния мандат;
14/ избира комисии за контрол на дейността на Университета;
15/ взема окончателни решения при спорове между изпълнителните органи на Университета;
16/ приема и изменя Правилника за устройството и дейността на НБУ и Наредбата за финансовата дейност и имуществото на НБУ."

Но какво прави то, ако, примерно, Председателят не утвърди приетия от него бюджет (чл. 9 ал. 6а)? Какви са процедурите, чрез които се съгласуват правата на Председателя и на Настоятелството като колективен орган, така че да се знае кой има последната дума? Убеден съм, че такива процедури или механизми съществуват. Но ако бях на работа в НБУ, бих бил много удовлетворен, ако те бяха записани в Правилника или в допълнение към него. От това всички биха имали полза.
После, Правилникът не е ясен относно едно също така много важно положение: мандатът на Председателя. Ако тук говорехме за позицията на един редовен професор, или дори за член на Настоятелството, това не би имало голямо значение. Тогава никой не би разпитвал за дължината и броя на мандатите му. Но тук става въпрос, драги колеги, за наистина големи правомощия. Наистина ли може да не се казва, колко продължава този мандат?

В Правилника пише така:
“Чл. 8. Председателят на Настоятелството се избира от Настоятелството за срок от четири години и изпълнява функциите на Президент на Университета.”

Колко пъти? Авторите на Правилника са заобиколили този въпрос. Простете ми за неоригиналното сравнение, но с такава конституция не разполага дори господин Владимир Путин, сегашният президент на Русия. А той сигурно вижда много добри основания да остане на поста си и занапред.
Колеги, действащият Правилник на НБУ дава твърде големи правомощия на Председателя на Настоятелството и не предвижда краен брой мандати, след които действащият Председател (сега това е проф. Богданов) ще бъде сменен от друг човек. Защо така? Някой изобщо повдигал ли е пред Вас този въпрос? Много бих искал да науча какво мислите.
Добре, ще каже някой, това не се казва изрично, но въпросът не е и чак толкова зле уреден. Все пак има орган, който избира Председателя и този избор е негова работа. Какво пречи на Настоятелството да избира когото намери за добре?
На мен този отговор, колеги, ми се струва малко наивен. Все пак Настоятелството също се състои от хора. Част от тях са преподаватели в НБУ (директори на департаменти, на центрове). Възможно е те да нямат амбицията да ръководят Университета и същевремено да са доволни от положението си в него. Освен тях там влизат и неколцина известни политици. Тези хора обаче си имат достатъчно занимания извън Университета. Те надали го посещават повече от веднъж-два пъти годишно. Защо им е да внасят промени? Някои от членовете на Настоятелството пък не живеят в България. Някои дори не знаят български.
Нека по този въпрос да не влизам в детайли. Вие знаете за членовете на Настоятелството и за него самото като орган много повече от мен. Като външен за НБУ човек аз просто казвам това, което виждам. Ще Ви припомня още нещо, което знаете: че някогашният генерален секретар на българската комунистическа партия също имаше мандат – той беше петгодишен. Съществуваше и орган, който можеше да го прекрати. Така и стана, но чак след като се промени обстановката извън страната – а тя се промени бързо и драматично. И НБУ ли чака нещо подобно?


2. Разделението академична дейност – управление

Уважаеми господин Председателю, уважаеми колеги. Моля Ви да забележите, че тук става въпрос единствено за Правилника, който самите Вие сте приели, и на който трябва да се подчинявате. Наистина ли смятате, че в тази своя част (чл. 6-11) той е замислен добре? Ако да, кажете защо мислите така. Ако не, защо не го промените бързо? Кой стои над Вас?

Бих желал да Ви запозная с впечатленията си от друга особеност на Правилника, която също съответства на действителността в Университета. Благодарение на НБУ В България беше въведено едно, струва ми се, новаторско разделение между административно и академично управление на институцията. Аз не съм изследовател на висшето образование и затова ще говоря главно въз основа на опита си като преподавател в СУ.

(20-30. 01. 2007)

(следва)


добави в svejo.net добави в dao.bg добави в ping.bg добави в web-bg.com добави в dobavi.com добави в pipe.bg

2.06.2007

Записки на Археолога

Във вестника от тази седмица пише това:
“Всеки черен човек, когото познавам, е бил нападан тук, мъж, жена, няма значение; някои хора са тук едва от четири месеца вече са нападани два пъти. Какво ще се случи, ако това продължи, питам, ами може би някои хора ще хванат оръжие, клати глава той... Нападенията на скинхедс изобщо не са единствения проблем на африканците тук; те срещат отвратени погледи и мръсни думи от наглед съвсем обикновени хора. Всъщност страдат не само те, но и онези, които обичат. `Нямаше ден, в който да излезем, и да не ни обиждат, казва Яна, която от миналата година е разведена със съпруга си Крис, нигериец...”

Когато апостол Петър отишъл при римския центурион Корнелий, Корнелий паднал на колене пред него. А Петър му казал: “Стани. И аз съм човек”. И после се обърнал към близките на Корнелий: “Вие тук всички знаете, че за мъж юдеин не е позволено да се събира с необрязани. Но Господ ми каза да не смятам никой човек за долен и нечист”.

Омразата срещу онези, които “замърсяват” с присъствието си, се пренася и върху онези, които не изпитват омраза към тях, не ги преследват, не бягат от тях и така позволяват да бъдат “замърсени”. Тази омраза е толкова голяма, че само Бог може да опази онези, които си позволяват да живеят така, сякаш са равни на всички други хора.


добави в svejo.net добави в dao.bg добави в ping.bg добави в web-bg.com добави в dobavi.com добави в pipe.bg

2.05.2007

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 29.01)

По онова време голямата задача на интелигенцията, и особено на тази, която се беше установила в идеологическите специалности, беше да установи що е тя и каква е. Тогава на малцина им хрумна, че могат да си останат просто марксисти или маркс-ленинци. И правилно, защото: 1) те и преди не бяха такива; 2) бояха се от репресии, и 3) съвсем не знаеха как се защитава идеология, която не е подкрепена от никаква политическа или институционална власт. Защото в новата обстановка марксистът трябваше да обясни защо е марксист. В старата – не.
В тази бъркотия интелигенцията се ориентира по един прост начин. Преди 89-та, когато на власт все още беше единствената Истина, хората, заети в образователните институции, си позволяваха да имат нещо като хобита. Един се интересува от източни религии, друг от платонизъм, трети от естетика, четвърти – от съвременна западна философия. Всички тези неща сами по себе си бяха маловажни, защото чрез тях само се трупаха потвърждения за онова, което тъй или иначе се знаеше. Така че нямаше какво да се намира, истината беше известна и затова човек можеше хем да ходи на работа, хем да си почива. Но когато дойде Краят и служебното положение трябваше да се спаси, пък и да се запази някакво достойнство, тогава остана само едно – забавлението да стане професия. И хората трябваше да си кажат бързо, че: “аз не любопитствам относно тези неща – аз работя тези неща”. И така, марксистът, интересуващ се от християнска философия, стана християнски философ.
Пътуващият Археолог обаче не беше в течение на тези работи и не ги разбираше, защото на него никога не му е трябвало да се справя с подобна криза. За този млад герой на историческата хуманитаристика нещата винаги са били достатъчно ясни. От младежка, не, от момчешка възраст, той е знаел – аз уча археология. И толкова. Какво общо има Ленин с археологията? Най-много да е писал някъде, че истински комунист ще е само онзи, който познава и владее всичко, включително и нея. Това е като да си женен за Мъдростта. Пътуващият Археолог, който винаги е мислел и марксизма, и ленинизма за инструменти на една власт и за преходни явления в дългата човешка история, би се усмихнал с отегчение на подобни приказки. Сега обаче на него му предстоеше да се срещне с хора, които бяха възпитавани да вярват именно на такива приказки. И в тези срещи той научи много нови неща за интелектуалната история на своята страна.

(следва)


добави в svejo.net добави в dao.bg добави в ping.bg добави в web-bg.com добави в dobavi.com добави в pipe.bg

2.04.2007

"Тези, които говорят, не са ли всички галилейци?"

And he said, A certain man had two sons:
And the younger of them said to his father, Father, give me the portion of goods that falleth to me. And he divided unto them his living.
And not many days after the younger son gathered all together, and took his journey into a far country, and there wasted his substance with riotous living.
And when he had spent all, there arose a mighty famine in that land; and he began to be in want.
And he went and joined himself to a citizen of that country; and he sent him into his fields to feed swine.
And he would fain have filled his belly with the husks that the swine did eat: and no man gave unto him.
And when he came to himself, he said, How many hired servants of my father's have bread enough and to spare, and I perish with hunger!
I will arise and go to my father, and will say unto him, Father, I have sinned against heaven, and before thee,
And am no more worthy to be called thy son: make me as one of thy hired servants.
And he arose, and came to his father. But when he was yet a great way off, his father saw him, and had compassion, and ran, and fell on his neck, and kissed him.
And the son said unto him, Father, I have sinned against heaven, and in thy sight, and am no more worthy to be called thy son.
But the father said to his servants, Bring forth the best robe, and put it on him; and put a ring on his hand, and shoes on his feet:
And bring hither the fatted calf, and kill it; and let us eat, and be merry:
For this my son was dead, and is alive again; he was lost, and is found. And they began to be merry.
Now his elder son was in the field: and as he came and drew nigh to the house, he heard musick and dancing.
And he called one of the servants, and asked what these things meant.
And he said unto him, Thy brother is come; and thy father hath killed the fatted calf, because he hath received him safe and sound.
And he was angry, and would not go in: therefore came his father out, and intreated him.
And he answering said to his father, Lo, these many years do I serve thee, neither transgressed I at any time thy commandment: and yet thou never gavest me a kid, that I might make merry with my friends:
But as soon as this thy son was come, which hath devoured thy living with harlots, thou hast killed for him the fatted calf.
And he said unto him, Son, thou art ever with me, and all that I have is thine.
It was meet that we should make merry, and be glad: for this thy brother was dead, and is alive again; and was lost, and is found.

Luke 15:11-32 (King James Version)


добави в svejo.net добави в dao.bg добави в ping.bg добави в web-bg.com добави в dobavi.com добави в pipe.bg

2.01.2007

Всички тези хора са починали отдавна

И най-напред онзи [Юлиан] беше спасен от великия Констанций, когато последният получи властта от баща си (това бе по времето, когато армията беше вдигнала оръжие срещу управляващите, своеволничеше поради страх от своеволието и чрез новите си лидери определяше царете). И той, спасен заедно с брат си по невероятен и необикновен начин, не беше благодарен за спасението си нито на Бога, нито пък на царя, чрез когото беше спасен; но се прояви като лош и спрямо двамата, наскърбявайки Единия с отстъпничество, а другия с бунт.
А преди това трябва да кажа с какъв царски живот и грижи бяха удостоявани те от страна на този най-човеколюбив цар в един от имотите му; те бяха опазвани за царството като останки на рода. Той бе замислил това като оправдание за смутовете в началото на управлението му – че това са били дела, дръзнати не съгласно мнението му; и, наред с това, с приобщаването на тях двамата към царството желаеше да покаже великодушие; и, трето, с присъединяването им мислеше да направи управлението по-сигурно. Но последното бе замислено по-скоро с доброта, отколкото с разум.

Григорий Богослов, "Срещу Юлиан І", 21-22


* * *

И тъй, Константин умря от болест, а мечът пронизваше почти целия род, еднакво бащи и деца. Но той [Юлиан] и по-възрастния му полубрат избегнаха голямото изтребление: единият беше спасен от болестта си, която изглеждаше смъртоносна, а другият от възрастта си – защото едва бе престанал да суче...
Но вече стана юноша и царствеността на природата му се проявяваше с много и големи доказателства. И тези неща не оставяха Констанций да спи; но като се уплаши, да не би този голям и влиятелен град, оприличаван във всичко на Рим, да бъде привлечен от добродетелта на младежа и да стане нещо болезнено за него [за Констанций], той го изпрати в Никомедия; защото този град не беше така застрашителен, но пък даваше възможност за образование.

Либаний, "Надгробна реч за Юлиан", 10,13


добави в svejo.net добави в dao.bg добави в ping.bg добави в web-bg.com добави в dobavi.com добави в pipe.bg