Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 28.05)

Нека видим, прочее, как продължила премиерата на Изследването. След като аудиторията се насмяла на речта на Философа (Археологът не можа да си спомни какво точно говорил той), дошъл ред и на издателя. И той, като видял накъде вървят нещата в главната конферентна зала на този най-стар и най-голям държавен университет, решил да не бъде скучен, и след като поднесъл необходимите поздравления, завършил така: “И аз прочетох книгата, едни неща разбрах, други не можах, а едно не мога да си спомня, и сега ще използвам случая да попитам направо самия автор: кажете ми, моля ви, как беше на латински “женски задник”?

За чест на аудиторията трябва да кажем, че този път тя не се смяла шумно. Но пък и не знаела какво отношение да изрази към въпроса на издателя. От една страна, той бил идиотски; но от друга, напълно отговарял на духа на празника, така както бил оформен от първите две изказвания: от едното, с безсъдържателните хвалби и надутото пренебрежение към всяка научна добросъвестност, и от второто, с безсмислената му палячовщина. И публиката, състояща се от колеги на главните действащи лица, представители на специализираните медии, свободни интелектуалци и много студенти, помълчала за миг-два, а после, за да не обиди празнуващите, започнала срамежливо да се поусмихва. И Реформираният Медиевист – от дълги години професор в Университета – също се усмихвал: но не срамежливо, а благо и снизходително. Знаел Медиевистът как е “женски задник” на латински, знаел го и на други езици – и още как! Голям бил житейският му опит и много истини бил избродил в ума си. Нависоко се носел неговият дух, но не само нависоко, ами и на ниско! Две и двеста знаел Реформираният Медиевист. Че вие с него ли ще се мерите, бе, кьорпета!

* * *

- Ставаш язвителен и имам чувството, че пишеш ad homines – каза Археологът. – Простаци има навсякъде. И сатирата не трябва да е самоцелна. Накрая ще се окаже, че не се интересуваш от нещата наоколо, а пишеш единствено за чувствата си.
- И това може да се случи – казах аз. – Но виж пък как е при теб. Ти казваш, че всичко е наред и не се вглеждаш в уродствата на Касталия. Но това е просто оправданието ти затова, че си избрал безопасния живот. Добре ти е да си безгрижен.
- Така – каза Археологът. – Кажи тогава какво те тревожи.
- Тревожи ме цинизмът на силния и тъпото примирeние на слабия – казах аз. - И не казвам, че някой е винаги силен, а друг – винаги слаб. Това са роли и в тях се влиза според личното решение. Възможно е да влезем в ролята на силния само защото случайно ни е дадена думата. Казвам да внимаваш с тези, които при дадени обстоятелства са получили думата и си служат с нея за да тиражират мръсотии.
- Това е вид повръщане – каза Археологът.
- Да, но не е само това – казах аз. – Става дума за общо убеждение, светоглед. Философстващият мръснословец казва на слушателите си следното: “...

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 21.05)

Ето как университетът на Касталия имаше престижа на резерват за “хора на духа”, а професорът беше законен жрец на тази малко мъглява и поради това твърде привлекателна за полуобразованите духовност. Така че всичко, което се случваше там, беше набеждавано за “представително” и “елитно”, и “това, на което действително може да се разчита”. Затова и легитимните медиевисти предпочитаха да представят плодовете на своите изследвания именно там.
И тъй, главният легитимен, а именно, Реформираният Медиевист, реши да огласи появата на едно свое Изследване. Тези огласявания съставяха част от празниците на Касталия и минаваха винаги по един и същ начин: авторът канеше група приятели, а те, ако сметнеха за уместно, канеха други приятели, обществото се осведомяваше – било с обяви по стените, било както е сега – по безжичната поща, заемаше се някое закрито помещение (заради акустиката, местата за сядане, пък и по традиция – нали университетът на Касталия следваше примера на северозападните университети, а на северозапад е студено); и най-важно – поканваха се говорители, които да произнесат похвални речи. Накрая можеше да има и почерпка – обикновено безмесна, но с алкохол. Липсваше само хор, който да изпее нещо в прослава на Изследователя. Това бяха, разбира се, малки празници – при големите, знайно е, има нужда от шествия из града, театрално-музически представления и спортни състезания.
В случая с премиерите на книги най-важно е да се изберат ораторите – по това се вижда на кого Изследователят разчита, кой му е близък, кой е готов да гарантира за него и кой го следва. От подбора им проличава какво е влиянието му.
Реформираният Медиевист беше избрал трима – и не случайно. Единият – колега медиевист – щеше да говори за Изследването като специалист. Другият – философ – щеше да покаже каква е формата на това изследване и какво го свързва с други, които се провеждат в Касталия, и какъв е смисълът от него (защото философията се занимава с общото и смисъла). Последният пък беше самият издател. Той можеше да сподели защо е щастлив, че е издал точно тази книга, но и нещо около процеса на подготовката й – защото издателят е важен персонаж, комуто дължим появата на изследването като тяло.

За нашия разказ тук не е толкова важно как говориха ораторите, колкото защо бяха поканени и какви внушения направиха. Специалистът, да кажем (това беше Византологът – него го познаваме добре), обяви, че Изследването е събитие, защото благодарение на него средновековието вече надали ще се струва на касталийците толкова мрачно, колкото им е изглеждало досега. И правилно, защото една от задачите на интелектуалеца е да се бори с клишетата, които задушават езика и така унищожават богатството на света. Наред с просветната стойност на труда той говори и за неговата философска дълбочина – за метафизичната визия, която авторът е вложил в него. Това, види се, беше извлечено от интереса на Реформирания Медиевист към джуджетата, вещиците и таласъмите, за които свидетелствали неговите извори. Защото, излезте на улицата и питайте когото щете, всеки ще го потвърди – където са таласъмите, там е и метафизиката.
Речта на втория оратор – философа – не беше толкова ясна и аргументирана, но и никой не очакваше това. Той беше поканен не за да твърди и доказва нещо около текста, не даже и да го хвали – и това не беше нужно, защото никой никога не беше взимал изказванията му насериозно. Той беше поканен за друго - за да пуска шеги.
Философът беше от онези популярни хора, които, застанат ли пред аудитория, всеки се усмихва широко и чака да бъде развеселен. И да не каже нищо остроумно, пак не пречи – хората се кискат, защото виждат, че е дошъл моментът за това. Правят го донякъде в аванс, а също от съпричастност и за подкрепа, накрая и вместо аплодисменти – дори и да не е смешно, следващият път може да бъде, а сега нека се посмеем, постарал се е човекът, за нас го прави.
Този Философ преди време впечатли касталийците със следната публична проява.
В университета се провеждал писмен кандидатстудентски изпит по – все едно какво, аудиторията била голяма и пълна, а за реда бдяла комисия от неколцина преподаватели, сред тях и Философът (възможно е да е бил дори председател на комисията). По едно време една кандидат-студентка станала от банката, събрала си материалите, и, както следвало, ги занесла на комисията, за да ги предаде за съхранение и преглед и да получи документа си за самоличност. Господин Философът като член (или направо председател) на комисията, поел изписаните листа, предал ги на някоя колежка за да ги прибере в плика, отворил документа за самоличност на кандидат-студентката, прочел й името и се провикнал тъй, че да го чуят и на последния ред: “Я-я, туркинче! Дали ще е бръснато отдолу?”
Точно така, уважаеми читателю. Да не си помислите, че на другия ден сутринта господин Философът е бил поканен на разговор в кабинета на Ректора на този престижен държавен университет, и че на по-другия ден на извънреден Ректорски съвет е било взето решение лицето да бъде предложено на академичните инстанции за дисциплинарно уволнение на основание на член №..., параграф №... от Правилника на Университета и във връзка с член №..., параграф №... от Закона за висше образование, пък и във връзка с някои други Закони и Кодекси, а най-много във връзка с член №..., параграф №... от Конституцията на Страната, в която се случвало това? И че решението е било взето с най-голяма бързина, сиреч преди вестниците да се заемат със случката? Ами! Нито Ректор се занимал с това, нито съвет бил сезиран, нито вестник се поинтересувал (глупости!), а историйката се разказвала по коридори и кабинети на този най-престижен държавен университет, при това и озвучавана с доволно хихикане от всички страни. И господин Философът станал още по-популярен.

* * *

- Какво си ме зяпнал? – казах аз на Пътуващия Археолог. – Това е положението.
- Това, ако е истина, е много гнусно – каза Археологът.
- Не е лесно да се каже какво е. Във всеки случай проблем нямало. На кого му пука за тази кандидат-студентка? Ами тя е малцинство! И освен това – жена! На какво може да разчита? Кой ще я защитава? Ти сега се дивиш, но имай предвид, че никой от онези, които познавали Философа, не се учудил. За него това било дреболия. Хората си казвали – ами да, такъв си е той. Е, малко соленички ги пуска...
- Отвратително – каза Археологът.
- Проблемът не е само в единичния случай – казах аз. – Че не са го изхвърлили от университета е скандално, съгласен съм. Но освен това той не е бил изолиран от колегите си. Те си го спирали по коридорите, тупали го по рамото, чакали още шеги и вицове. Колежките му също се радвали. И най-същественото – канели го на академични срещи, давали му възможност да говори за наука, да изяснява Смисъла. И сега е така. Какво ще кажеш?
- Канят го, за да се отличават – каза Археологът.
- Канят го, за да узаконяват мръсотията – казах аз. – За да я направят образец. Ето затова го канят.


* * *

(следва)

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от вторник, 15.05)

И тъй, Реформираният Медиевист, поради липса на гражданство и оттам – на собствено жилище – беше прекарал повечето години на своята младост в някаква палатка, или да е била най-много дъсчена барака, в покрайнините на Града: и то не сам, а с цялото си семейство, и бе търпял всякакви несгоди заради това, че е желаел да бъде Изследовател и да обитава Касталия. Чак към края на Утопията (сега казваме “към края”, но по онова време никой не знаеше дали изобщо ще има край) с цената на неизвестно какви прошения, споразумения и протекции той съумял да се сдобие със свое жилище. И защо не – всеки има право на няколко десетки квадратни метра здрав покрив над главата си.
Приблизително същия път е трябвало да извърви и няколко години по-младият Византолог. И ето така общата нелека съдба, съчетана с подобни интереси и наклонности, събрала тези двама мъже, раздухала искрите на взаимната симпатия и съединила волите им в трайно приятелство – и, закалено в споделените трудности, то не се огънало под тежестта на годините, не прихванало от ръждата на съперничеството и станало фактор за напредъка на всеки от тях.
Реформираният Медиевист бил мек и благ човек. Обичал да побъбри в компания, умеел да разказва вицове (какви и защо – ще видим по-нататък), заглеждал се по жените, накратко казано, имал вкус към всичко приятно, което можело да се опита в Касталия (a тя е вид манастир, знаете, и там асортиментът от сетивни удоволствия няма как да е голям). На авторитета си като учител, учен и мъдър човек държал извънредно. Затова се трудел ден и нощ върху лекциите си, не допускал професионални грешки, а пък бил сладкодумен и студентите го обичали. Подканвал ги да работят, но не им се месел; ако го попитали нещо и го знаел – казвал, ако не знаел, казвал чистосърдечно “не зная”. Не обичал да говори пряко срещу никого: когато попадал в особено тежък конфликт, споделял с приятели и колеги, че е натъжен от грубостта и незачитането, с което се сблъсквал. Никога срещу никого не пишел; дали защото смятал, че е под достойнството му, дали защото мразел конфликтите и се боял, че затъвайки в тях ще се отвлече от Изследването, или пък просто от мекосърдечие – не е лесно да се каже.
От своя страна Византологът – както видяхме – бил олицетворение на всичко противоположно. Говорел много и шумно, и без да слуша другите: не го бивало да участва в задушевен диалог. Вицове не разказвал (особено пък от онези, по-мръсните – към тях изпитвал отвращение); по жени не се заглеждал и никой не можел да го обвини в невярност към съпругата му. Бил борбен и безкомпромисен – когато и срещу когото можело, според метода; и пак според него, когато набележел цел, не се свенял да угодничи и да се предлага. Накратко – когато трябвало един от двамата да свърши нещо, за което после може и да бъде упрекнат, вършел го той. И когато противниците на дуета се изнервяли и започвали да ругаят за едно или за друго, обикновено всичките им стрели се вбивали в месото на Византолога – той отнасял и упреци, и насмешки. За Медиевиста обаче никой не казвал лоша дума – и как да каже? Кой ще има нещо против този кротък, работлив, умислен в Идеалното, и все пак ведър и засмян човек? И всичко в имиджа на двамата било устроено така, че Медиевистът да бъде с крачка напред не само в научната продукция и званията (и защо не, нали е по-стар), но и в езиковата и друга компетентност, и в широтата на академичния кръгозор, и в толерантносттта, и в благоразположението на младите. А другият – той нека е по-грубоват, нека е буен – то е защото е млад, ще дойде и неговото време да помъдрее.

2. Едно културно събитие

Касталийците са хора суетни и свадливи, но общителни – обичат да се събират и да си разказват един на друг за каквото са правили, а още повече – за каквото възнамеряват да правят. Тази склонност към устно и неформално общуване им е останала от времето на Утопията, когато културният живот беше разделен на две. От една страна бяха официалните творци на наука и изкуство, които се допускаха до публичност, и изобщо несериозното и клиширано ораторско слово, възприето от подчинените медии; от друга, живите, но непублични, недокументирани и поради това обречени на забрава диалози на неовластените интелектуалци. Между тези две форми на словесен живот имаше пропаст, а същевременно и двете – по противоположни причини – бяха негодни за развитие. Когато Археологът се установи за по-дълго в родината си, свободното публично касталийско слово беше съвсем младо и с мъка намираше начини да не повтаря нито един от тези дискурси.

Университетът на Касталия беше един от мостовете между времето на Утопията и последвалото го – нека го наречем “време на Съмнение”. На това се дължи големият авторитет, с който той се ползва и до днес. Преди Промяната Университетът, поради характерната за всяко сериозно образование консервативност, даваше достъп до един вид слово, наследено от времената преди Утопията. Наред с това, и под предлог, че се предлага неутрална информация (като че ли някой някога е правил така!), или че се критикува Отмиращото Зло, в Университета ставаше думи и за онова, което се случваше отвъд границите на Утопията. Очевидно това можеше да стане само с цената на множество оправдания, компромиси, премълчавания и недоразумения. Но от това произтичаше и чарът на хуманитарното образование, и дори – нека кажем така – неговият sex appeal.
И така, Университетът, който никога не успя да загуби изцяло връзката си със света преди и отвъд Утопията, и позволяваше да се говорят открито неща, които другаде и по друг повод не можеха да се кажат, напомняше на касталийците за прохода през Червено море и изглеждаше територия, призвана да приеме свободното слово в епохата на Съмнението. Изглеждаше, че словото, градено там, ще намери за основа не пясък, а твърда земя. Поради това званието на преподавателя, и особено на професора, носеше гордост и чест.
Университетът, накратко казано, предлагаше един вид легитимност. Университетският преподавател беше човек “чист”, незасегнат от заразата на Утопията, независим от нея, дори – сравнен с хора, работещи друго – изглеждаше като герой в борбата срещу нейната тирания. Даже църквата нямаше такъв престиж – особено в очите на касталийците, които, поради наивната си убеденост, че обитават градините на Духовността, не бяха придобили навик да контактуват със свещеници.

(следва)

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 07.05)

* * *

- Е – каза Археологът – така, както си го написал, излиза, че един човек е корумпирал цяла Касталия.
- Тя, Касталия, си е попрогнила – казах аз. – Такива хора не внасят нещо оригинално – те просто използват възможности, които и така са си налице. И после, как един човек – нали виждаш, че става дума за организация, за група близки хора.
- Не може всички да са толкова еднотипни – каза той.
- Не са – казах аз. – Но мен не ме интересуват тези, които просто си мълчат и си вкусват комплиментите. Като членове на прогнилото общество те са скучни – плащат си за лиценза, напредват си в изкуството или науката, а когато им се доще да се изкажат за нещо извън това, говорят частно срещу политиците или срещу народа.
- Народ ли? – попита Археологът. – Какво имаш предвид?

Обясних му, че според моето убеждение народът съществува тогава, когато някой реши да се позовава на него. И тъй като в Касталия нямаме време да проучваме нещата наоколо, но държим да ги знаем, решаваме, че те са прости, и разделяме ближните си на две групи – управляващи и народ. Амбициозният касталиец се оплаква и от двете групи: а това, че такива групи може и да няма, въпреки че има думи за тях, това не го занимава. От друга страна, той не се интересува и от устройството на самата Касталия – и това го отегчава. Ако има свободно време, ще поклюкарства за някого, или пък, ако няма доверие на събеседника, ще се изкаже иронично за всичко наведнъж, но няма да се замисли как действа това общество, защото мислeнето за тези-тук-и-сега работи не обещава безсмъртие, пък и дори нещо да бъде измислено, от това няма защо да следва действие: тъй като нищо няма да се промени. Така че амбициозният, но пасивен касталиец не си губи времето с изучаване на каквото и да било, отнасящо се до функционирането на неговата институция и околностите й. Трябва да е ясно, че той се намира тук временно – и незаслужено. Сиреч, не че не заслужава да е пръв сред всичките си колеги – това да, но не заслужава да е пръв само тук. И тъй като Касталия е тясна и мърлява за неговия талант, по-добре е да не се интересува от нея.

- Имам чувството, че ме иронизираш – каза Археологът. – Аз така ли изглеждам?
- Хайде, кога стана и мнителен – рекох аз. – Ти си безотговорен, вярно, но поне не завързваш приятелства от корист.
- Не знам дали съм безотговорен – каза Археологът. – Аз съм скитник. Защо да няма и такива?

* * *

Действително, аз нямах намерение да обиждам Археолога. Като човек, твърде силно увлечен в своята работа, той не мислеше много за Цивилизацията като за сложен и крехък механизъм, за чието просъществуване трябва да се борим с всички сили. За него тя беше нещо дадено и сигурно като природата. Той не мислеше, че Бог участва в поддържането на природата: и по същия начин не си даваше труд да си представя колко малко е направено и колко още се очаква да се направи от всеки, за да има човешки свят. Той беше напълно очарован от гледката на света и произволното й преобразуване чрез думи, и това му стигаше. Но като човек напълно убеден в своя талант и образованост, щастлив от настоящето и следователно – богат, Археологът се интересуваше от хората заради самите тях и това му помагаше да бъде, общо взето, почтен. И още нещо – дразнеше се от комплиментите, независимо колко умело му се поднасяха. Ето защо той не приличаше много на типичния амбициозен и пасивен касталиец, за когото говорех.

И тъй, да се върна към започнатото. По своя път към съграждането на една нова патронно-клиентелистка Касталия (нова, защото патроните щяха да са нови) Господин Византологът не беше сам. Той самият, както е логично да се допусне, също беше ползван от някого. Или хайде – беше поканен да участва във взаимноизгодно сътрудничество с някой по-опитен от него. Този по-опитен в едно отношение му беше подобен, но в друго – различен: и това е необходимо, защото, както казва Аристотел, “общността между еднакви е невъзможна”, тъй като “нуждата е, която събира хората”, а “онзи, който не се нуждае от никого, е или животно, или бог”.

- Не гледай мен – каза Археологът. – Аз съм си човек.

* * *


ІV. Реформираният Медиевист

По-опитният приятел на Византолога – нека го наречем “Реформирания Медиевист” – също като него е пришелец в града, където се случиха всички тези неща. Това не е без значение, защото по времето преди Промяната пришълците extra muros, които желаеха да се установят в Касталия, търпяха всички обичайни унижения на тоталитарното робство, но към тях трябваше да вкусят и още едно – това, че независимо от способностите си и труда, който полагаха, не можеха да се установят задълго в Града. Сиреч, можеха, но все трябваше да измислят оправдания – да кажем, че са получили работа в някое държавно учреждение. Но дори и да имаха такава работа, те не можеха да придобиват жилище: нали бяха дошли extra muros, и бяха нещо като бедни италийци, или като диви германци или траки, които трябваше да покажат извънредна лоялност към Римската република, за да се доберат до привилегията на гражданството.

* * *

- Боя се, че ми предстои да чуя някоя глупост – каза Археологът. – Моля да не ме представяш като столичанин, който, виждате ли... Не ми харесват тези опозиции.
- Опозициите са инструмент на мисленето – казах аз. – Глупав човек не може да си служи с тях.
- Точно така – каза Археологът. – Красивото не е победителка в конкурс за госпожици и доброто не е да даваш по един лев на бедни хора в неделя. И столичността не е това, да си роден някъде си или да си роднина на някого.
- Така е – казах аз. – И цивилизоваността не е това, да си висок, рус, скъпо облечен и с пари в солидна банка.
- Е, тогава? – попита Археологът.
- Това, да си чужденец, пришълец или просто незабележим е изпитание – казах аз. – Човек не трябва да се хвърля в битка за случайни белези на превъзходство, за да се маскира като онези, които са на власт. Провинциализмът е в това, да си лишен от религия и принципи и оттам да следваш случайни авторитети, все едно дали са хора, мнения или реклами. Това нещо в старите книги се нарича суеверие и идолопоклонство. Но съществува и заблуждението, че си столичанин, и тогава този човек идолизира себе си и своята среда. Когато две страни се свържат в такова отношение, едната е ожесточен господар, а другата е жалък роб и двете са нещастни и са в грях. А онова, което е между тях, има и от двете – то е негативният Ерос, Завистта.
- Добре – каза Археологът. – Разкажи нататък.

* * *

(следва)

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 30.04)

Разказаното по-горе представя не просто една от отличните находки на Византолога като оратор, но и бележи преход към следващата стъпка от метода, който ти излагам, скъпи читателю. Както са забелязали още античните, един от сигурните белези на властта е, че притежателят й не действа лично навсякъде, където се простира тя. Напротив, колкото по-могъщ е някой, толкова по-дълга е веригата от посредници, която свежда волята му. Това, че Византологът отсъжда, без да се подписва, значи, че времето, в което той сам се е ангажирал, за да изтребва вредните същества из Касталия, вече изтича и предстои други да се заемат с това: а той, без да намесва името си, единствено ще направлява.

* * *

Поради недостиг на средства (кажи после, че живеем в нормална страна – и на такива хора да не им стигат парите!) Византологът се заема да напише учебник по антропословие за десети клас на средните училища. Тази работа си струва, защото антропословие се учи задължително, всеки трябва да има учебник и ако достатъчно ученици си купят точно този учебник, ще има реална полза (парите съществуват, тук вече каквото и да напишеш...). Учебникът се одобрява, изгледите за продажба са добри, но не щеш ли, оказва се, че друг колега, който се грижи от петнадесетина години за преподаването по антропословие в училище, също е написал учебник; и този учебник е не само на пазара, но и се продава, както уверяват източниците, далеч по-добре от произведението на Византолога. Това е недопустимо и трябва да се вземат мерки.
Тук обаче Византологът не може да се излага със собствен текст, пък макар и анонимен, защото всички знаят, че е заинтересован пряко и материално. Затова той посещава редакцията на седмичника “Културен народ”, повежда разговор с един от най-надеждните журналисти и не след дълго двамата се съгласяват, че не може да се мълчи, когато наоколо се случват такива безобразия. Надеждният журналист, комуто вече е омръзнало да поддържа рубрика за критика на нови вицове за тъщи, приема подкрепата на учебника за своя кауза и написва статия срещу конкурента. Статията е малограмотна и повърхностна (каква да бъде?), но важно е посланието, защото вестникът е популярен сред майките на целевата група тийнейджъри, та току-виж тенденцията се обърнала. Надеждният журналист е имал дори глупостта (или наглостта?) да посочи в края на статията си името на правилния автор на правилния учебник, а после за маскировка да добави и други имена (каква изобретателност!) на хуманитари, някои от тях почтени хора, които нито знаят за акцията, нито са молили надеждния журналист да ги рекламира в своите произведения.
А, щях да забравя най-хубавото: че в края на статията си журналистът въздиша пред читателите не за друго, а именно за това, че единият учебник се продавал по-добре от другия. Добре са казали някои етици, че крайното простодушие граничи с идиотизма. Сигурно и сам Византологът не е останал много доволен, като е видял как се изпълняват инструкциите му. Ама като са ни такива ресурсите...

* * *

Платон е казал: “животът на човека във всеки момент се нуждае от ритъм и хармония" (не от свое име, разбира се - нали е драматург!). Господин Византологът следва същия принцип, особено в метода си. Да се хвалят полезните хора е добре, но не може да се прави само това – ще ти излезе име на угодник. Ако пък само хвърляме кал наляво-надясно, ще ни намразят всички, а от това полза няма. Следователно трябва по малко (а в случая с Византолога с неговата екстравертна природа – и по много) от двете. И тук не става въпрос само да се избегнат укорите за изпадане в крайност – това би била дефанзивна стратегия, съвсем чужда на характера му. Целта е да се изгради цялостен образ – образът на активния, безкомпромисния, яркия интелектуалец. Тази част от метода, която се занимава с правилното съчетание между ласкателството и арогантната агресивност е отделна и иска специално изложение, защото не цели просто приобщаване на един и очерняне на друг. Това е изкуство, умение да се изобразява характер. Затова ще го наречем ethopoiia.
Тук обаче аз няма да посмея да пристъпя дори към едно най-общо представяне на ethopoiia-та. Това е, както казах и преди, същото като да се опитваш да изложиш основите на готварското изкуство. Клиентът трябва да е доволен – какво друго? Да, порцията не трябва да е нито твърде малка, нито твърде голяма и нищо не трябва да е извънредно мазно, солено, горчиво, сладко и т.н. А после? После няма място за правила: трябва да се готви и да се вкусва, и така отново и отново. И да се учим от успехите и грешките. Затова, вместо да мислим абстрактно как се съчетават комплименти и нападки, по-добре да разгледаме нещо по-лесно – какъв е обектът. За това, кой следва да бъде хвален, вече казахме. Нека сега да видим кой трябва – и кой може – да бъде хулен.
Кой трябва е ясно – несговорчивият конкурент, а също и онзи, чието обругаване ще бъде приятно на определена аудитория. Но дали всеки може да бъде охулен? Като погледнем практиката на Византолога и като се позамислим, нищо няма да попречи да си кажем смело – всеки! Нека си спомним, че в началото на академичната си кариера Византологът се бе заел да опровергае съществуването на не Кого да е. А справедливостта иска да добавим, че по онова време такъв опит, независимо от своята грандиозност, беше не само напълно безопасен, но дори похвален – и това в среда, където на всякакъв мащабен изследователски проект, идващ “отдолу”, се гледаше или с насмешка, или с подозрение. Ето това е отговорът – да, всеки може да бъде охулен, но не всякога и не по всякакъв повод. Да видим няколко примера.
1. Млад Изследовател, пребивавал някога в Касталия, но напоследък зает с друго, публикува труд, чиято стойност (и самостоятелност) надминава всичко, сторено в тази насока от Византолога. Трудът бива обруган по време на лекция пред студенти (и кой знае още къде и пред кого). Причината е очевидна. Но необходимото условие, за да си го позволи, е по-различно – човекът е “аут”: няма институционална позиция, ще работи друго, значи не представлява заплаха. За какво да го хвалим? Тъй или иначе няма да имаме полза от него. А Византологът се нуждае от критична и активна изследователска позиция – заради хармонията.
Или пък: 2. друг Изследовател, автор на доста книги, известен, със солидно положение в Университета. На пръв поглед трябва да се съобразяваме. В този случай Византологът се въздържа да пише, но говори охотно против човека. Има защо. Първо, не е “наш”; второ (също важно), предстои му пенсиониране. Не е трудно да се предскаже, че Византологът не се грижи за името на изхабени дъртаци – той търси перспективното.
3. С жените като цяло е лесно – те са безперспективни, защото имат или ще имат семейни задължения, които пречат. Разбира се, изключения колкото щеш – има жени, които са на работа в авторитетни външни университети. Други пък управляват медии, трети са просто известни.
Също: 4. ако забележиш, че някой е изолиран сред колегите си, не го щади. Такива са най-безполезни, доказали са комуникативната си немощ. И да влязат в конфликт с теб, ще го загубят, защото собствените им колеги ще са на твоя страна.
5. Друг пък е популярен и влиятелен, но отдавна е ясно, че ни е “чужд”. Трябва да се знае какви точно са нагласите към него в “нашето общество”. Ако важни хора са настроени против, тогава не се колебай, обстрелвай го, защото Византологът разчита на групата, към която принадлежи – той се е създал чрез нея – и й е безукорно лоялен.

Но, ще каже някой, ако всички тези персонажи са просто граждани на Касталия, да се сражаваш с тях не е голяма смелост – те са дребни риби, най-често без влияние в Голямото общество. Може ли обаче един човек с амбиции да е аполитичен, да не заема позиция по онова, което се случва в държавата, където е сериозната власт? Не може. Господин Византологът има и политическа позиция: и ето върху какво е съградена тя.
В страна като нашата никой индивид или партия не се задържат дълго на власт. Така е, защото изборите са свободни, а хората – недоволни: и има вероятност това да продължи дълго.

* * *

- Дано – каза Археологът. – Има и много по-лошо.
- Точно така – казах аз.

* * *

Ето защо Господин Византологът разсъждава по следния начин. Човекът с характер е последователен и лоялен. И както вървят нещата у нас, легитимните демократи (има и такива, уважаеми читателю, не се смей!) ту ще са на власт, ту няма да са. Но каквото и да се случи, няма да бъдат репресирани, ще са тук, ще бъдат фактор. Следователно са перспективни. Аз пък трябва да бъда човек с характер, значи да съм политически верен някому. Но в Касталия легитимните демократи са доста влиятелни (те преди бяха легитимни други, но нека гледаме напред, а когато трябва да се нападне някой, тогава ще му мислим и ще се ровим, сега да видим по-главната платформа). Да добавим, че легитимните медиевисти са до един легитимни демократи, тук сме бетон, няма недостиг на легитимност. Следователно аз ще съм демократ, сиреч, несъмнен симпатизант на легитимните демократи, човек с кауза (но не член на партия, това го остави, то е анахронизъм, пък и някои от най-непосредствените колеги доста се набутаха с това членство преди време).
След като е узнал, че е демократ, византологът нито за миг не се усъмнил в ползата от поддържането на ясна обществено-политическа позиция. Нека всеки от “ония” да си бъде депутат, министър или президент – не може да ни уплаши, дните му са преброени. И Господин Византологът излиза с полемични дописки в печата, иска оставки на министри, безпощаден е към овластените, но не с оглед на това, че “като им се разклатят краката, ще им ритнем едно текме и с новите пак на власт, а?” – не, това е остаряло, не се схожда с характера, за който работим, сега са по-цивилизовани времена и хората трябва да са по-достойни. Ето, г-н Византологът не иска да си сменя партийните симпатии, не е тръгнал да става ни депутат, ни кмет; той е замесен от друго тесто, пък и знае, че неговото не се губи.

(следва)

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 23.04)

- Впрочем аз нямах нищо против да се познаваме и да си говорим за разни неща – каза Археологът, като имаше предвид легитимните медиевисти. – Но не виждах какво бихме могли да работим заедно, особено след онази история с редактирането. Ето, аз умея разни неща и осведомявам всички за това, сиреч, всеки, който ме познава, знае каква работа мога да му свърша. Но за тях нищо не знам – странно е, но е точно така: от години се срещаме на разни места и аз продължавам да не зная какво те могат да предложат като професионалисти. Тогава как да си сътрудничим?
- Никой не ти е предлагал да си сътрудничите като професионалисти – казах аз. – Предлагали са ти лиценз. На нашия език се казва “разрешително”. Ясно е, че ти се отнесен човек, искаш да копаеш някъде и нещо да си пишеш. Добре, но според тях ти не можеш да го правиш на своя глава. Трябвало е да се споразумеете - ти ще работиш, а те ще те хвалят умерено или просто няма да ти пречат: но е трябвало да разбереш, че същественото зависи от тях.
- Кой може да си въобразява такива дивотии? – попита Археологът. – В Касталия има правила и те са едни и същи за всички. Моето образование е законно и когато е трябвало да ме приемат за гражданин и Изследовател, съм получил законни препоръки. Оттук нататък аз не дължа персонално никому нищо.
- Това значи, че искаш да създадеш алтернативен център на влияние и че претендираш за властта в Касталия – казах аз.
- Глупости – каза Археологът.

* * *

И тъй, нашият Археолог станал не само жител на Касталия (временно, разбира се – нали бил “пътуващ” Археолог), но и се заел да води разкопки, да пише и да превежда, и едно от делата, които извършил заедно с неколцина други Изследователи, за които обаче знаел какво могат, бил обемист превод на велик античен мислител. За Касталия това щяло да бъде полезно, тъй като там мислителите не изобилствали, а пък имало глад за сериозни книги. И точно такава била книгата, която Археологът след дългогодишен труд представил на родния си език.
Какво направил Господин Византологът? Мислите, че седнал да я чете ли? Ами! На него не му било до четене: първо, защото вече се бил образовал достатъчно и не виждал какво можел да научи от още една книга, пък макар и важна; и второ, защото в случая ставало въпрос не просто за превод – значи пренос на знание, който сам предполагал знание – а за контрабанден внос на търсена стока, от който вносителят можел да спечели много и то без да плати дължимия данък. Ето защо извършеното можело да се квалифицира като престъпление, а всяко престъпление подлежи на санкциониране.
Не само това, ами в печата се появили похвали за работата на Археолога и неговите колеги, които, също като него, не се съобразявали достатъчно с легитимните медиевисти, книгата се разпространявала и се четяла от кого ли не, накратко, нещата взели да излизат извън контрол. Византологът разбрал, че трябва да предприеме нещо.
Но какво? Да съчини пространна и аргументирана рецензия, в която да докаже некомпетентността на “онези хора” и безполезността на труда им, било неприемливо по три важни причини. Първо, това щяло да наруши основната аксиома: “охулвай кратко и неаргументирано”. Второ, не по-малко важно: как да рецензира превод на текст, чийто оригинален език не познава? И трето: какво ще стане, ако някой се заеме да отговори? Византологът съзнавал, че има опасност да подеме дискусия, която няма да е по силите му и че е най-добре да действа както досега – като оратор и актьор.
И тъй, първо трябвало да намери повод за изказване. Ето един – поканили го да редактира списание, което значело да решава какви текстове ще бъдат публикувани във всеки брой. Той пък предложил на един-двама по-наивни автори да напишат отзиви за омразната книга. Те написали, и, както можело да се очаква, отзивите били положителни. Превъзходно. Византологът получил сгоден случай да се изкаже: защото ако започне пръв, ще излезе, че сам се е сетил да пише срещу “онези”, следователно си е мислил за “тях”. А той не може да мисли за нищожества, не може дори да забележи, че те съществуват и че нещо правят - но пък може да бъде подсетен.
Как да се изкаже? Да напише: “преводът е неграмотен, неверен, непълен, неснабден с научен апарат (индекси, пагинация), не от оригинала, несъобразен с ето-тези авторитетни преводи и изследвания, некоментиран, необяснен в специални въведения, ненужен, не-какъв? Всичко това обаче трябва да се доказва. Пък което и да вземем от тези възражения, все изглежда слабо, все не-както-трябва, не-толкова-унищожително. И всички да вземем наведнъж, пак не стигат. А, ето я думата – у-нищо-жително. Вътре се чува “нищо”. Да, това е, което ни трябва. Византологът си спомня уроците по атеизъм, които е взимал на младини. “Не, колега, работата не е в това, да докажем, че този или онзи персонаж, за който се говори в християнските книги, е бил лош човек. Работата е в това, да докажем, че той изобщо не е съществувал.”
Това е верният път. Впрочем защо пък да се докаже? Не стига ли просто да се каже?
И така, Византологът сяда и пише в бележка под линия към последното мнение (той е редактор, няма кой да го редактира): “Във връзка с онова, което си въобразяват неколцина, сред тях и авторите на горните текстчета - че преводът на античния мислител имал такива или други качества, то ние, чието право и задължение е да имаме последната дума по тези въпроси, съобщаваме, че такава книга на нашия език не съществува.” Точно така, не съществува. Какво ще се обясняваме оттук нататък? Какво ще обсъждаме? Какво видимо и осезаемо ще ми показвате вие, смотаняци, които си позволявате да не зачитате установилите се тук Началници? Кой въпрос може да стои преди въпроса за съществуващото и не-съществуващото? Като главни Изследователи на Касталия ние ще решаваме какво съществува в нейните граници. Ето това, да кажем, не съществува.
За по-голяма тежест Господин Византологът дори не се подписва. Казаното идва от най-висока инстанция. Кой го е произнесъл ли? Който трябва, дръвници, вие си знаете.

* * *

- Тези хора наистина не са добре – каза Археологът. – Как може да твърдиш, че го няма онова, което е пред очите ти?
- Тази мъдрост не ти е достъпна, драги – казах аз. – Толкова ли не си чувал, че сетивата заблуждават? Че не всичко, което можем да посочим с пръст, е единно и същност? Че истинно съществуващото е достъпно само за мъдрия? И че мъдрият не може да бъде разпознат като такъв от всеки, а само от други мъдри?
- Е, и какво? – запита Археологът.
– Ето това - казах - че сега си имаш работа с неколцина Мъдри, които са се познали помежду си. Ето какво.
- Аз мисля, че тук става въпрос за най-обикновено нахалство – каза Археологът.
- Профан си ти – казах аз.

* * *

(следва)

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 16.04)

Работата била в това, че по своя път напред Господин Византологът не можел да не срещне и врагове. Какво е враг? Несъмнено, това е някой, който ни желае злото. В този случай той сам си е виновен, че ни е враг; и е такъв, дори ние нищо да не знаем за него. Но има и друг вид врагове, и това са наречените от нас самите за врагове - досадниците, които се скитат из Касталия, изследват същото, което изследваме и ние, следователно се представят като Изследователи. Те се интересуват малко или никак от личността ни, и поради това са конкуренти – такива, с които нещо ще делим.
Уважаемият читател несъмнено вече е прозрял, че моят мил приятел и главен герой на тази сага – Археологът – беше особен човек. Защото неговите по-главни мечти и мотиви за действие се въртяха около нещо просто – нещо, което не може да се дели. А неделимото е онова, което може да се притежава от всички, при това без да намалява – колкото и много да са тези “всички”. Такова нещо, превъзходни читателю, е добродетелта в най-съвършения й вид (любовта!), но също и знанието, и особено онова, което е противоположно на всяко невежество, и за което е споменавал Сократ. А че тези неделими неща са по принцип достъпни всекиму, не ги прави лесни за постигане.
Та по пътя към това знание Археологът съвсем не очаквал, че може да срещне врагове. Не само защото по природа бил незлобив и не желаел никому нищо лошо, но и също, защото като жител на Касталия не можел да си представи, че някой ще му пречи за това, към което се стремял – да учи заедно с другите. Напротив, той смятал, че в Касталия няма нищо по-лесно от това, да се помага другиму – нали всички се или събрали там, за да стигнат заедно до едно и също нещо, от което, веднъж постигнали го, не могат да имат недостиг. Поради това едно от най-поразителните открития, които Археологът направил по време на престоя си тук, било точно това – че се оказал враг.
Но нека все пак да видим как стоят нещата с охулването. И то може да бъде два вида – документирано и недокументирано. Нека разкажем най-напред както вече сме правили – да започнем от втория вид.
Охулването, мислел Византологът, няма защо да бъде обстоятелствено(1).
Ако се заемеш да опровергаваш някого надълго и нашироко, това е все едно да го прославяш. Защото онзи, чието дело има нужда от голямо опровержение, сигурно е направил нещо голямо. Византологът обаче не желаел да си мисли, че някой от враговете му може да е причина за нещо сериозно – сериозно дори с оглед на размерите на малката им Касталия. Защото тук не ставало дума просто за омраза, а за омраза+завист. Тъй като ние можем да мразим някой човек само за това, че ни е причинил зло – тогава омразата е съчетана с гняв, и, съответно, с отмъстителност; но ако мразим някого във връзка с това, че го смятаме за конкурент, сиреч антагонист в битките за нещо делимо, каквото е властта-заради-самата-себе си, тогава нашата омраза ще бъде съчетана и със завист – тъй като завистта е нещо, което се явява там, където има конкуренция.
Тъй че враговете на Византолога би трябвало да бъдат нищожества, нещо като мравки (но вредни). Те са същества, срещу които не се сражаваме, а ги чистим, и поради това няма причина да говорим много за тях, но все пак говорим (за почивка, примерно, или за да запълним времето). Ето примери.
Византологът е в компанията на други, сравнително безобидни люде, сред които може да се поотпусне; но, от друга страна, никой жител на Касталия не е чак дотам безобиден, че да не си заслужава да се поработи върху него. Някой цитира изказване на местен интелектуалец (конкурент на Византолога, защото Византологът е интелектуалец). Цитираното изглежда забавно и умно. Византологът обаче не търпи да се приписват някому така безотговорно положителни качества и отсича гръмко: “Това не е негово! Той няма акъл да измисли такова нещо! Прочел го е някъде”. Безобидните люде не се сещат какво да кажат, поглеждат надолу и се смиряват.
Друг път дърдори близо час с някой познат в помещение, където се чете и трябва да е тихо, но пък не се вижда никой, заради когото да си струва да пази тишина. Залива го с инструкции за неща, които предстои да се свършат заедно и мимоходом унищожава вредните обитатели на резервата: “а, с него е изключено да се работи, нищо не може да свърши, много е мързелив – реставратор!” Следва повдигане на рамене, накланяне на глава и специфичен поглед встрани, които заедно значат: “има ли смисъл да го казвам – това за реставраторите се знае от всеки”. Ошашавеният познат отдавна е изморен от думи и не се сеща дори да забележи, че казаното е манипулация, камо ли да възрази. Защо реставраторите са по необходимост мързеливци, с които не може да се свърши нищо съвместно, е спонтанно изказано мнение, което Византологът не обосновава, но не защото не може да го обоснове (вярно е, че не може), а защото то върши работа и така. Събеседникът явно е човек с мек характер, той няма да пита за всяко нещо; пък и няма условия за това, тъй като Византологът говори бързо (езикът е оръжие, с оръжието се борави бързо), а и темата на разговора е друга. Така че бедният реставратор няма шанс да бъде защитен и вече е вписан с цялото си съсловие в отдела “мързеливци, не стават за нищо”.
Друг път се споменава името на колега от чужбина, с който събеседникът се познава бегло и който не е важна фигура, или поне няма вероятност Византологът да се сближи с него. Събеседникът не порицава чужденеца, но и не го хвали, просто споменава името му. Но Византологът не може да слуша спокойно как из въздуха се носят някакви имена. Самото споменаване на какво да е име (на Изследовател, на жител на Касталия, изобщо на човек от този свят) изисква реакция. Затова се казва така: “Бях на конгрес и там той чете доклад – безумен доклад, разбираш ли, безумен”. Посланието е: човекът е глупак, имай го предвид. Събеседникът не е слушал доклада, не го е и чел. Няма голяма възможност да влезе във връзка с току-що охуления и да прочете текста му – нима е възможно да защити обосновано всички, срещу които се злослови? И какво ще рече “безумен доклад”? Това може да се каже за всяко изказване и дори ако някой те познава, и те попита (това е в 1/100 от случаите) какво имаш предвид, все ще го замажеш някак (а и Византологът внимава пред кого говори!).

* * *

- Да – каза Археологът. – Като се замислиш, отблъскващо е. Някои от тези неща ги бях забравил.
- Работата не е в това, другият да запомни всичко – казах аз. – Когато злословим наред, ние не се интересуваме от никого поотделно, не готвим каталог с отрицателни квалификации срещу всеки ближен поименно. Още повече, че намерението на Византолога не е да прави портрет някому, а да замърсява онова, което вече е или би могло да се появи. Замърсяването е сливане на чертите на човека в нещо неразличимо и затова безинтересно. Безинтересното лице някак не съществува и това е целта.
- И кой би желал да обитава такова място? – запита Археологът.
- Завистливият – казах аз. – Той иска да е сам.

* * *

- Добре – каза Археологът. – А за документираните изявления какво ще разкажеш?
- За тях и ти можеш да разкажеш – казах аз. – Поне за едно си спомняш, няма как.
- Да – каза Археологът. – Бях много впечатлен. Това беше първият път, в който съм се почувствал, както ти казваш, враг. Но за друго не знам.
- То и това ти стига – казах аз. – Какво беше казал на едно място свети Василий? Че тази земя тук е сътворена, за да бъде училище на човешките души.
- Големи думи са това – каза Археологът. – И авторитетът, който ми цитираш, е сериозен. При нас, в Касталия, обикновено се мърмори за дреболии.
- Шарлатанството не е дреболия – казах аз. – Трябва да започнем да се стреляме ли, за да се замислим за едно-друго?
- Прав си – каза Археологът.

...

(1) Той не е първият, който го е мислел. В един от предговорите си към “Светът като воля и представа”, Шопенхауер казва така:
“Да се оспорва и оборва обаче не е лесна работа, защото и това е опасно средство, тъй като насочва вниманието на публиката върху автора и прочитът на моите книги би могъл да й развали вкуса към учените нощни трудове на професорите по философия... Ето защо толкова единодушно възприетата система за мълчание е единствено правилна и мога само да ги посъветвам да я спазват, и да продължават с нея, докато е възможно, именно до момента, когато неведението доведе до невежество...”
“Както е известно, този начин на действие, препоръчителен между другото и поради крайно лесното му изпълнение, се състои в пълно игнориране и така в засекретяване – по злостния израз на Гьоте – което всъщност означава скриване на важното и значимото. Ефектът от това тихо средство се усилва от корибантския шум при взаимното празнуване на раждането на духовните чада на единомишлениците, принуждавайки така публиката да поглежда към тях и да вижда тържественото им изражение, когато се поздравяват за постигнатото."

Превод Харитина Костова

(следва)

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 19.03)

Но нека все пак заради яснотата на собственото ни изложение да кажем, че процесът на приобщаване минава през две степени – недокументирана и документирана, или, по-просто, макар и по-неточно – устна и писмена. Идва денят, в който Византологът сяда да пише текст, посветен на нужния му човек.
Нека споменем, че Господин Византологът няма никакви трудности с писането, независимо дали става дума за наука, публицистика, стихове или каквото ще да е. Той е схванал парадоксалното на пръв поглед положение, че всеки текст трябва да бъде писан с оглед на конкретна аудитория, но че същевременно е нужно да се пишат и текстове, които никой няма да чете. Това се оказва вярно, ако се вземе предвид, че винаги става дума за произведения, направени с цел да се харесат (да бъдат приятни): а за да се хареса нещо, то трябва да бъде адресирано съвсем точно - също както готвачът е сигурен, че храната му ще е вкусна, само ако предварително знае кой и в каква обстановка ще я яде: защото приятното е приятно за точно този и то намиращ се в определено състояние индивид, докато с истинното нещата стоят по друг начин.
И така, една книга се харесва тогава, когато читателят прочете в нея онова, което вече сам си е пожелал да прочете; но също така тя може да бъде харесвана и без да се чете, тъй като има читатели, които се отнасят към текстовете повече като зрители – те гледат корица, обем, издателство, вид на препратките, шрифт, брой езици, библиография, качество хартия, илюстрации, липса на илюстрации и т.н. неограничен брой други подправки. Това не е четене, но текстът пак се харесва. Тогава какво да ни спира да пишем и издаваме?
Но нека се върнем към Византолога и неговия дивеч. Публикуването на похвален текст е важен момент във взаимоотношенията им, граница, след която те вече трябва да се стабилизират. Очевидно не говорим за статия, в която името и произведенията на обекта се споменават между другото, а за нарочен текст, където Византологът се представя като негов поклонник, ангажира се с нескрито възхищение от личността и делата му. Този текст е адресиран най-напред до обекта, но е обърнат и към достатъчно широка публика, практически към всички, които играят някаква роля в Касталия. Сега единението между Византолога и обекта трябва да бъде узнато от всеки в града и околностите му: следователно е необходима национална трибуна и такава в Касталия има. Нека тя да бъде вестник и нека наречем този вестник “Културен народ”.
Какви сили и какво изкуство е вложил Византологът, за да се добере до участие в списването на “Културен народ”, само той си знае. От самото начало е разбирал, че става дума за стратегическо завоевание, за силен и перспективен съюзник по пътя нататък. Затова е присъствал, кимал, жестикулирал, полемизирал без да жали ресурси. Но веднъж устроил се като приближен на редакцията, той вече е можел да предложи на всеки, подлежащ на приобщаване, много повече, отколкото е можел в началото – ако не по качество, то поне по мащаб.

* * *

- Всъщност аз никога не съм чел тези неща – каза Археологът. – Поглеждах вестника, разбирах, че някой бива хвален и го затварях. Забелязвах само, че понякога се хвалят и хора, от чиято дейност той не би могъл да разбира кой знае какво. Но пък всеки е свободен от време на време да прави нещо и извън специалността си.
- Пишел е за хора, на които предстои да бъдат харесвани – казах аз. – Мислел е за бъдещето. Споменавал е и такива, които са харесвани от тези, които е ухажвал. Не е нужно обаче да се хвалят най-прочутите и най-влиятелните за момента, защото такова поведение е подозрително или направо се презира. То е като с религията. Не всички са религиозни и следователно не всички ще те харесват за това, че си религиозен. Въпросът е, че има хляб в тази работа.
- Струва ми се, че си предубеден – каза Археологът. – Всеки се нуждае от приятели и извън обществото на колегите, и всеки иска да контактува с интересни хора. Затова ще се среща с някои само защото е чувал, че са интересни. И аз съм се запознавал с мнозина. А когато ти се струва, че някой заслужава подкрепа, защо да не му я дадеш?
- Всичко е в намерението – казах аз. – Тези неща могат да бъдат извършени и от един напълно почтен човек.
- Тогава какво пречи да смятаме всички за почтени? – попита Археологът.
- Говориш също като мен преди време – казах аз.

* * *

- Е, и кой е обръщал внимание на тези статии, щом са били писани само от корист? - попита Археологът.
- Нали сам каза, че никой не би могъл да знае заради какво са писани – отвърнах аз. – Това, което е можело да се види, е, че Господин Византологът се сдобивал с все повече приятели от различни области на Касталия. При това не пропускал да пише книги, които удостоверявали собствените му качества (това са книгите, които не били предназначени за четене). Те му дали основание да заяви, че е достоен да получи званието “професор”. И не след дълго го получил.
- Прекрасно - каза Археологът.
- Прекрасно, ами – казах аз. – Това станало причина думата му да тежи повече от преди. И така вече можел да постига по-добри резултати в една дейност, която практикувал и преди това: и тя е охулването.
- Нали охулването служеше, за да се сприятеляваме? – заинтересува се Пътуващият Археолог.
- Да, но може да служи и за друго – отговорих аз.

* * *

(следва)

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 12.03)

Комплиментът е чудно нещо – той не струва нищо на даващия, но пък задължава приемащия. Един от възможните лукави прочити на притчата за хлябовете и рибите е следният. Как да нахраним мнозина гладни, при положение, че не притежаваме нищо? Ето така – с похвали. И след това те ще те обичат, или поне ще си мълчат: защото вече са приели нещо, което не е трябвало да приемат.
Но комплиментът, като всеки подкуп, не може да се хвърля, без да се премисли ефектът. Иначе ще се обърне срещу даващия, издавайки неговата корист – а нали никой мошеник не иска да се прочуе като такъв? В началото комплиментът се дава така, че станалото да си остане между нас: а ако трябва да се изкаже пред други или пък да се тиражира (това е увеличаване на дозата) тогава ще се покаже, че е скъп, значи, че е даден не кому да е, а на избраник, който го е заслужил. Господин Византологът внимавал да не бърза с публичните и писмени комплименти преди да е сигурен, че ще свършат работа - сиреч, че човекът ще бъде приобщен. Иначе те биха се обезценили и ласкателят би обеднял.
И така, благодарение на вродения си талант и понатрупания опит Господин Византологът стигнал дотам, да бъде притежател на метод за приобщаване на полезните, или, да го кажем по-кратко, метод за корумпиране. Ето кои са неговите стъпки.
Първо. Срещаме набелязания обект на улицата или някъде другаде, където няма странични лица, и го поздравяваме за последното му постижение – нека това да е някакъв текст, който той наскоро е написал. Не си служим с много думи и не се бавим: човекът не трябва да остане с впечатление, че го ухажват, защото може да ни заподозре, или пък следващия път да поиска много повече. Ако остане доволен (ако техниката е изпълнена добре, значи с мяра и вкус, човекът е доволен в 100% от случаите), може да се мине към междинна техника “А” – доверително злословене. Спираме някъде обекта (пак без трети лица) и го задържаме по-дълго. Охулваме набързо и между другото някой колега: най-добре да е по-известен, с авторитет или на висок пост и да е такъв, когото обектът не познава добре, но няма причини да харесва (или пък има причини да не харесва). С това се целят доста неща – по-продължително общуване, проверка на способността за съвместно действие. В случая става дума за дребно обругаване или иронизиране, но все пак на някого, който не е съвсем незначителен – защото е по-приятно да си го позволиш; подчертаване на определената позиция и оттам – на открития характер на приобщителя. Той не се страхува да каже кого цени и кого – не; способен е, критикувайки, да се мери нависоко, но все пак не говори пред всекиго, а само пред качествени хора като обекта. Не е без значение какво ще направи обектът, но не трябва да мълчи безизразно, това ще е лош знак – най-добре да кима, да се усмихва и да се впуска в допотвърждаване на казаното.
Следва междинна техника “Б” – искаме му дребна институционална услуга. Услугата трябва да е дребна и да може да се извърши и от друг, но обектът трябва да види, че избраният е той. Освен това трябва да е такава, че, от една страна, да е свързана с някакво нарушение, но пък, от друга, да не създава явен риск – защото онзи ще се дръпне и има вероятност всичко да пропадне: пък и ако се раздрънка... Това вече става задължително без свидетели. Отново се проверява способността за съвместно действие – този път не “против” а “в полза на”; и не само на думи. Ако обектът се държи адекватно, сиреч, ако показва склонност да не се съобразява педантично с отвлечени правила, когато му предлагаме общуване и полезно приятелство, това е много добре.
Работата върху човека не трябва да спира. Господин Византологът знае, че с изкопчване на дребни услуги и с общо бърборене срещу трети лица не се стига далеч. Трябва да се гради общество. Затова, второ: обектът (или субектът, все едно) получава по-силна порция прослава, значи по-подчертан комплимент. Но той не трябва да бъде от съвсем същия вид като предишния, като просто се говори по-дълго или се употребяват по-силни думи – защото има опасност ухажорът да стане досаден, пък и думите в езика не са безкраен брой. Затова се сервира комплимент от друг характер – чрез жестове. Значи обектът трябва да се подложи на по-цялостно обгрижване, славата да идва при него по повече пътища – не само през ушите, но и през очите. Затова той бива издебнат, когато говори нещо пред публика (ето, сега вече си позволяваме и свидетели, не може да се мине дълго без тях) и всеки път, когато ни поглежда, трябва енергично и одобрително да клатим глава. Но – внимание – нужна е дозировка и цвят. Значи не да махаме ръце (това става при поздрав навън), или да вдигаме палец, или да стискаме юмрук в смисъл “браво, разбий ги” – това е смешно, нали обитаваме академични среди. Освен това в клатенето на глава не трябва да се допуска и най-слаб оттенък от изглед на съзнание за превъзходство.

* * *

- Това беше сложно – каза Пътуващият Археолог.
- Сложно е, драги, за разказване – казах аз. – Но когато на човек му идва отвътре, пък и го е упражнил както трябва, не е сложно – то вече е природа.

* * *

В ролята си на ласкател Господин Византологът никога не си позволява да покаже превъзходство, сиреч да се държи като по-опитен и по-напреднал в науката или нещо друго, защото знае, че позата на авторитета е досадна, дори когато някой има основание да я заеме. За да приобщиш някого, който е суетен, но не глупав, трябва да се държиш като приятел – открит, благоразположен, със зачитане на качествата и с уважение към личността му. И, nota bene – неговите недостатъци не са твоя работа.
Трето. Обектът трябва да разбере, че си спомняш за него дори когато отсъства. Не става въпрос за интимности, далеч от това. Но нека знае, че ние дотолкова ценим качествата му на учен (нали сме в Касталия), че не бихме желали да пропуснем нито една негова изява, била тя публикация или лекция. Значи, ако издаде книга, ние му казваме, че я четем (не казваме, че сме я чели, защото не сме и може да ни уличи в лъжа; но не и че възнамеряваме да я четем – тъй като това е по-слабо и звучи съмнително). А когато се случи да говори някъде, където ще бъдем и ние, не отиваме да го слушаме, защото знаем, че ще ни е скучно, а си имаме и друга работа (пък и вече сме били веднъж, за да клатим глава – да се прави втори път същото е напълно безполезно): но се явяваме по-късно, отиваме специално при него (вече е минало времето, когато стигаше просто да го спрем някъде), извиняваме се за отсъствието и обясняваме какво ни е попречило да дойдем навреме, за да го чуем. Тук трябва да се вложи много такт, така че обектът да не остане с впечатление, че го занасяме: но Господин Византологът е роден за актьор; а и никой не казва, че ласкателството е лесна работа.
И тъй, вече разказахме за начините, по които човек бива приобщаван в личен контакт, значи без документиране на стореното. Това е първата и по-лека степен на работата, защото казаното устно е записано на вода – не остава, и затова се прилага спрямо все още несигурни хора и при това, както видяхме, главно насаме. Несъмнено, Византологът няма да се поколебае да облее когото и да било с бомбастични комплименти пред голяма аудитория – но само при условие, че е положен къртовски труд, така че тези думи да не идат напразно. За читателя, комуто биха хрумнали и други неща по темата, ще напомним, че хватките на Византолога са неизброими и дори несистематизируеми, защото, както казва на едно място Платон, ласкателството не е наука: то е нещо като кулинария, вид угодничество, и тъй като усещанията се менят и във всеки миг нещо различно се оказва приятно или неприятно, ласкателят трябва да е нащрек и да познава къде трябва да бъде погален обектът, за да му стане добре. Тази дейност не може да бъде изучена от ума и напредъкът в нея е въпрос единствено на дарба и опит.


(следва)

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 05.03)

ІІІ. Господин Византологът

Дотук всичко добре, ще си каже уважаемият читател, но защо все пак се занимаваме с тези неща? Кое е чудното във всичко това? Не е ли то същото като навсякъде и винаги: значи неуките и амбициозните си вървят напред (накъдето са тръгнали, сиреч), мнозина обещаващи хора се похабяват, библиотеките се пълнят с нискокачествено слово, а онези, които все пак умеят да вършат нещо, обикновено си мълчат? Кое е новото, което иска да ни каже авторът? Това, което мисля аз, скъпи читателю, и заради което записах спомените на моя приятел е, че всичко това е винаги ново. Точно така. Защото винаги се явяват нови хора, които са уверени, че институцията, която закриля изследването и общуването между учители и ученици, съществува заради Знанието – първо заради него, и после заради съпътстващите го блага, които няма как да не се явят, ако то е налице; и ако ти се струва наивно да се говори за знание, нека тогава да говорим за честния труд, който се полага заради него. И когато тези хора забележат, че някъде това е забравено, че от Касталия са останали само декори, че тук се прави театър, а целта е съвсем друга, ако изобщо вече има и цел, а не е останал само страхът от Нищото, който крепи целия механизъм, тогава те се смайват и смайването им е съвсем истинско, и, уверявам те, винаги ново. Ето това е, което ме принуди да напиша тези неща. Колкото до Пътуващият Археолог, той продължава да се учудва на всяко подражание, чиято цел не е Красивото, нито Общото. Но това вече е напредък, белег на натрупан житейски опит – защото през времето, за което говорим, той още не се учудваше, тъй като просто нищо не проумяваше.
И така, нека се върнем към един от героите на разказаната по-горе истинска история, и да кажем нещо повече за него. Господин Византологът, когото читателят вече бегло познава, е сравнително млад, със солидно телосложение, енергичен, в безукорно здраве, работлив и уверен, че е предопределен за успех.
- Какъв успех? – би запитал някой.
Все едно какъв, драги читателю, тези хора са като дялани камъни, или как се казваше това – където и да попаднат, напредъкът им е неизбежен.
Впрочем да не пресилваме: като всеки човек и Господин Византологът си има специфични интереси, таланти и качества, които го правят по-подходящ за едно, отколкото за друго. Та той бил роден за актьор. Той самият смятал така, пък и аз, който също го познавам, ще кажа, че съзирам белези на такава дарба; и се надявал да стане, но въпреки старанието, което вложил, не успял да прескочи бариерата, която това съсловие било издигнало между себе си и останалите хора. Оттогава му останал интересът към театъра, за който пописва от време на време, но съвсем не безцелно, както ще се уверим по-нататък.
И така Византологът, поради липса на по-добро, се обърнал към хуманитаристиката и се заел с византология; и тъй като не обичал да си губи времето с дреболии, се захванал с въпрос от сърцевината на предмета, тъй щото още в първата си писмена работа опитал да установи веднъж завинаги, че човек на име Иисус Христос никога не е съществувал (да не говорим за претенциите на вярващи и богослови, че той не бил само човек – тази страна от въпроса младият тогава Византолог изобщо не удостоил с внимание). Но тъй като годините минавали и Византологът, решен да се докаже на избраното поприще, четял все повече, а и доста пишел, в съзнанието му взела да усяда мисълта, че не е никак лесно човек да бъде изтъкнат византолог и категоричен атеист едновременно. Още повече, че в обществото настъпили сериозни промени и атеизмът не бил така задължителен, както по времето, когато той опровергавал съществуването на Иисус; а като прибавим и това, че в непосредственото му обкръжение имало уважавани и донякъде успели хора, които не се свеняли да се представят като християни, Византологът – подтикнат повече от интуицията, отколкото от разсъдъка – една вечер решил да скъса с атеизма, поклонил се Богу и на другия ден се събудил като християнин.

* * *

- Не, с това не съм съгласен – обади се Пътуващият Археолог, докато му четях последните редове пред чиния ябълков пай и чаша минерална вода. – Аз не съм засегнал въпроса с религиозното обръщане, това е нещо много деликатно и изобщо не е работа на външни хора да се занимават с него.
- Ами не може ли да си християнин просто в семейството и в храма, а когато става дума за работа и обществен живот да оставиш другите да те преценят, а не да навираш религията в очите им с подтекст: “Ето на, аз узнах Истината и ви я провъзгласявам, ха сега да видим кой ще ми излезе насреща!” – рекох аз.
- Не, ти не можеш да знаеш какъв е подтекстът – възрази Археологът. – Ако човек е вярващ, нищо не пречи да казва от време на време: “аз съм вярващ”. Така той декларира цялостна жизнена позиция. Това впрочем позволява и на другите да определят изискванията си към него. И не е правилно да се мисли, че някой се преструва на вярващ заради изгодата от това. И професията наистина може да влияе, да променя съдържанието на възгледите. Ето, аз се занимавам с античност и не съм религиозен, нямам материал, който да ме насочи към това. Но уважавам вярващите, даже им се възхищавам. После, никой не се ражда вярващ – дори да е възпитан така. Това трябва да се преживее, да се потвърди. Така ми се струва, разбира се.
- Именно защото вярата не може да бъде видяна с очи, затова и няма какво да я размахваме като шалче на стадион – казах аз. – А що се отнася до християнството, всеки човек, който го е приел, и претендира, че е мислил за него, трябва да знае, че е недостоен за своя Бог. Ето, аз казвам, че съм християнин, но животът, който водя, не е образцов - и следователно не мога да се хваля, че съм такъв; а и не полагам достатъчно усилия, за да стана по-добър – поне не толкова, колкото бих могъл. А да прославяш в едно светско общество религия, към която не се придържаш както трябва, е глупаво. Впрочем ти познаваш ли отблизо някой, който да е пострадал заради своята религия, да се е лишил от нещо?
- Не – каза Археологът. – Но бих искал да се запозная.
- И аз – казах аз.

* * *

И тъй, след като скъсал с марксизма и станал християнски интелектуалец, Господин Византологът насочил вниманието си към по-практически неща. На първо място – как да стане професор.

* * *

- Това е смешно – каза Археологът. – Нито един сериозен учен не може да има за цел да бъде професор. Това е само следствие от неговите занимания; и си мисля, че дори самата процедура трябва да бъде инициирана и проведена от други – както е с честванията. Има ли нормален човек, който да каже, че задачата на живота му е да получи някакъв орден? Според мен това, дали някой се нарича професор или не, няма никакво отношение към стойността на работата му.
- Това са азбучни неща – казах аз. – Но ако не си професор, как ще получаваш прилична заплата, как ще ръководиш и ще препоръчваш по-младите от теб? Искам да кажа – кой трябва да има правата върху тези неща? Защото “да си професор” значи просто “да имаш-тези-и-тези-права” в границите на институцията.
- Човек, който не притежава определени знания и не е произвел нещо смислено и полезно, не следва да има някакви особени права – каза Археологът. - Всички въпроси на специалността трябва да се решават от докторите с мнозинство, а онзи, който не е доктор, не може да работи за нея. И длъжностите трябва да се заемат за кратко време и да има бързи смени. Ако хората са повече, това няма да им тежи. И какво вършат професорите в твоя Университет?
- Те управляват – отговорих аз. – От тях зависи кой ще се установи тук, кой какво звание ще има, кой какво ще преподава. Те представят Университета навън, пък и вътре, между специалностите – защото не е лесно да се прецени кой какво знае и хората се доверяват на званието.
- А когато е явно, че някой от тях не става за нищо? – попита Археологът. – Защо управлява тогава?
- Нищо не може да се направи – отговорих аз. – А освен това не може да е явно за всеки. Хората са заети. Ето, и ти казваш, че не можеш да се изкажеш за компетентността на когото и да било, без да общуваш с него дълго и да си специалист в същото. Следователно познаваш малцина.
- Така е – каза Археологът.
- И дори и това, което предлагаш, да стане, пак нищо не може да попречи на хората да подкрепят приятелите си и да пречат на враговете си без оглед на качествата им. Никаква конституция не може да обуздае това.
- Дали? – каза Археологът. – Трябва да се направят много справки, защото университетите са различни.
- Да, но не е възможно да не се управляват въобще – казах аз. - Това означава, че трябва да се установи някаква форма на власт. А онзи, който желае властта, ще я има.
- Аз не желая власт – каза Археологът. – Аз знам определени неща и мога да ги докажа. Мисля, че мога да обясня и смисъла от това, да се знаят. Или по-скоро, готов съм да го обсъждам.
- Щастлив си ти – казах аз.

* * *

И така, Господин Византологът, който след известни перипетии проникнал в тази бронирана от законите на естествения си подбор Касталия, се огледал в обстановката и като разсъдлив човек бързо прозрял правилата, чието спазване щяло да осигури пътя му към успеха. Те могат да се артикулират нашироко, но ето принципа, който ги обхваща отвсякъде и така им придава единство. Той гласи “човек трябва да има приятели и е нужно те да бъдат влиятелни”.
Но като всеки принцип и този може да бъде приложен успешно само от умни хора. Защото как се създава и поддържа приятелство заради нещо извън него и какво ще рече ”влиятелен човек”? Поради неумение да се приложи принципът, както и поради известна срамежливост при спазването му, което пък неизбежно причинява непоследователност, мнозина, устремили се към успеха, изнемогват по пътя, биват изтласкани в глухи пресечки и никога не се връщат оттам. Но Господин Византологът не бил нито неумел, нито срамежлив.
Хората, които той срещал по трънливия си път напред, били два вида – по-полезни и по-безполезни. Истина е, че обективно те не можели да бъдат разделени така, защото нито си приличали, нито се различавали достатъчно, за да познаем в коя група да ги поставим – но силната интуиция на Господин Византолога всеки път му казвала дали и доколко човекът срещу него може да послужи за нещо. Видяхме, че той можел и да греши, но това станало по-късно и от прекалена самоувереност.
Било ясно, че по-безполезният човек трябва да се игнорира или отстрани, а по-полезният - да се приобщи, или, ако поради важността си е слабо подвижен, ние да се приобщим към него. За тази цел нещо трябвало да му се предложи – но какво? В началото на кариерата си Господин Византологът не бил влиятелен човек, не бил и богат. Бил умен и работлив, но това не са неща, които могат да се предлагат, тъй че срещу тях да се получат сигурни придобивки по пътя към споменатия край. В най-добрия случай те могат да послужат на притежателя им да прекара почтено живота си: но Господин Византологът бил преценил, че вече разполага с почтеност дори в повече от нужното, и че е дошло време да поработи и за други блага.
Как да приобщим полезния човек? Нека най-напред да видим от какво се нуждае той. Материална и институционална подкрепа са неща, които всеки жител на Касталия би приел с радост: но затова трябвало да се намери и форма, а Византологът още не бил в състояние да осигури съдържание, та какво оставало за формата. Но има и нещо, заради което интелектуалецът би пренебрегнал много от горните блага и нека го назовем направо. Името му е “слава”.
Славата не идва отведнъж и изцяло, освен в съвсем редки случаи, а човек се придвижва към нея полека и всяка стъпка, маркирана със знака й, създава радост. Дори бихме казали, че славата е най-приятна, когато се поглъща на малки (но все по-нарастващи) порции. Ето и името на най-малката порция слава – “комплимент”.

(следва)

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 26.02)

Прегледал няколко страници, коригирал каквото имало, на места дори ги пренаписал, защото иначе не ставало – нали една работа може да бъде свършена толкова зле, че просто да няма какво да й поправиш. След това поканил преводача в кабинета си и му предложил да се заемат с анализ на незадоволителните места, за да стигнат заедно до приемливи решения, като всеки си служи с аргументи, тъй щото крайният текст да се окажел плод на съвместен размисъл и съгласие. Но студентът, който очаквал няколко коректорски поправки и час-два лениво умуване върху термини, чийто сигурен превод така и никога нямало да бъде постигнат, се смаял от количеството конкретна работа, което предстояло; и понеже бил загубил интерес към текста (и наистина, какво му е интересното да преведеш сто страници абстрактни разсъждения от език, който едва разбираш) дошъл от приличие два-три пъти, но след това помолил Археолога да преустановят срещите и да продължат да обменят редакции и поправки с помощта на електронната поща. Същевременно Господин Византологът, като supervisor на цялата работа, бил държан в течение на случващото се и делово посъветвал преводача да не се прекалява със задълбочаването във “филологически подробности”, защото времето течало, имало договор и т.н.

* * *

- Това не ми направи добро впечатление – каза Пътуващият Археолог. - Какви “филологически подробности”? Аз обясних съвсем ясно и на двамата, че текстът не е разбран. Искам да кажа – технически не е разбран. Несъмнено, при четене на сложни, специализирани и културно отдалечени произведения може да има няколко степени на разбиране, и, следователно, различен вид неясноти: но когато в оригинала пише “Цезар се отправи към земите на хедуите”, а преводачът казва “Цезар бе довършен от хей-онези двамата”, тук не става дума нито за семантични тънкости, нито за история на военното дело, а просто мястото трябва да се поправи. Мисля си, че това са неща, които се знаят от всеки, който някога е учил класически езици. Как може човек с толкова преводи зад гърба си да не разбира къде е проблемът?

* * *

След размяна на няколко мейла, в които Археологът обяснявал на преводача, че такава редакция трудно може да се направи по пощата, а преводачът отговарял, че напълно разбира това, но няма как да отделя четири часа седмично в продължение на шест месеца само и само текстът да бъде редактиран както трябва, приятелят ми най-сетне получил писмо, което гласяло приблизително следното: “Уважаеми д-р по Археология [и фамилия], няма ли да е най-добре Вие да ми пращате текста на словата, както смятате, че трябва да бъдат преведени, пък аз да нанасям онези поправки, които счета за уместни?” Тук вече Археологът почувствал, че се отегчава, и причината била в това, че той гледал на тази работа не толкова като на труд, който ще му бъде заплатен (ти, драги читателю, който четеш тази книга на общия ни роден език, може би се досещаш доколко уговореното заплащане можело да съответства на труда и квалификацията на моя приятел), и даже не толкова като на изработка на текст, който би бил придобивка и за академичните лица, и за вярващите християни и за всички любознателни хора; колкото като на усилие за подготовка на един млад учен – защото бил убеден, че един образован човек струва повече от десет хиляди луксозни тома, пълни с най-блестящи произведения на словесността. Затова той написал на своя колега, че предложението му е неуместно, и то най-вече затова, че, доколкото можело да се съди от свършеното досега, той, преводачът, просто нямало как да разбере защо му се предлага това превеждане, а не друго; че би могъл да разбере само ако аргументите бъдат посочени и че те несъмнено са щели да бъдат толкова пространни, че ако трябвало да се напишат, щяло да се получи коментар с обем петдесет пъти (примерно) по-голям от двата съпоставяни превода, взети заедно; и че дори ако си представим, че този труд бъде положен, имало опасност той да остане напразен, като се вземел предвид не много големият ентусиазъм, с който колегата участвал в редакцията на изцяло сгрешения си превод.

* * *

- Впрочем аз не го виня за нищо, а и, доколкото помня, дори тогава не се ядосах – каза Археологът. - Той беше съвсем непресторен, при това добре възпитан, ти си го представил като по-груб, отколкото е. Освен това имаше семейни задължения, беше и материално притеснен и трябваше да работи. Нямаше как да направим добра редакция, а аз не виждах смисъл да преведа текста и после да пиша, че съм редактор. Сиреч, бих направил дори и това, но и той трябваше да участва и да знам, че има намерение да продължи да се занимава. Бедата беше в това, че просто не е имал представа с какво се е заел.
- Очевидно – казах аз. - Но аз виждам и една по-голяма беда – че и онзи, който му е възложил задачата, също не е имал представа с какво се е заел. Същевременно обаче той е очаквал и е изисквал да му се вярва. Тези хора просто лъжат по-младите от тях и накрая ги изгонват.
- Не смея да кажа това – отговори Археологът. – За да преценя, какво знае един човек, трябва да съм работил достатъчно време с него, или поне да имам пред очите си онова, което той реално е свършил.
- Прав си – казах аз. – Ти си по-справедлив от мен

* * *

Преводачът наистина се оказал разумен човек, и след като прочел писмото, писал на Археолога, че съжалява за себенадценяването, което си е позволил, че разбира, дето работата му не е довела до нищо свястно и че е готов да започне превода отначало – значи че изцяло се отказва от досегашния текст. Археологът го поздравил за решението, а после осведомил за развръзката всеки от легитимните медиевисти, и всички те повдигали рамене, клатели глава и хъмкали неопределено. Както може и да се предположи, споменатият прославен византийски богослов си остава непредставен на езика ни и до днес. Оттогава преводачът не напредна с класическото си образование, Византологът се изкачи още по-нагорe по академичната стълбица, а поредицата Cuius regio eius religio продължи да се обогатява с преводи на средновековни мислители, всички те изпълнени под редакцията на легитимните медиевисти, а някои и от лично тях самите.

* * *

- Добре де - казах аз. – Никой ли не си е позволил да изкаже съмнение в тяхната компетентност? Ти например поне не ги ли попита как работят със своите книги?
- Хайде пък ти, какво да питам? – зачуди се Археологът. - Когато някой пише “преведох от гръцки”, това трябва да значи “преведох от гръцки”. За какво ми е да проверявам дума по дума какво са публикували - това е много труд, а и не ме засяга пряко, аз работя върху друг материал. Да тръгна да търся грешки заради самите тях не мога, имам си други занимания. И не виждам защо някой трябва да върши нещо с цел да дискредитира колеги – това не ми изглежда правилно.
- Ами ако се захванат да дискредитират теб, дето много знаеш? – запитах аз.
- Мен ли? – погледна ме Археологът. – Мен трудно някой може да ме дискредитира. Аз съм учил в най-добрата школа в страната и съм бил признат от учителите си за най-добрият в тези науки – и това беше още преди да навърша двадесет години. После съм учил там, където отиват всички археолози, в центъра на старата цивилизация. После се върнах, за да продължа школата, в която съм се образовал – защото знам, че тук ще съм най-полезен. В тази наука и в този Университет аз съм като у дома си. Кой ще ме дискредитира?
- Който пожелае - казах аз. - Стига да знае как. И всичко, което изреди, са все отлични основания да се заемат с теб. Ти би могъл да оценяваш много добре какво в тази среда има стойност и какво – не. Защо мислиш, че всеки трябва да е доволен от това?
- Трябва – каза Археологът. – Ако цени образованието.
- Само в този случай – казах аз.

(следва)

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 12.02)

И така, идва време, когато легитимните медиевисти, поради нарасналата си увереност, започват да нарушават някои от техническите правила, към които толкова години са се придържали. Нека ги посочим. Правило 1 – обръщай се само към преводачи, които са ти препоръчани от специалист. Правило 2 – възлагай за превод само текстове, до които имаш достъп чрез трети език (защото легитимните медиевисти не са учили така, че да имат достъп до оригиналите, макар като по-млади да са ги разглеждали с любопитство; и, разбира се, нямат превод на родния си език – нали не се занимават с подобряване на съществуващи преводи, това е губене на време). Та един от тях, за когото по-нататък ще говорим повече, а сега само ще споменем и ще го представим като “Господин Византологът”, извлича от гнездото на античниците някакъв млад, симпатичен, общителен младеж (студент), и без да се интересува много какво умее (пък и как да провери?) му възлага превод на немалък, но мъчен текст от славен византийски богослов. Както виждаш, читателю, г-н Византологът вече е нарушил правило номер 1 – искай препоръка от специалист. Но как да го спазва? Нали специалистите от известно време насам не представляват интерес? Нали сега той е Специалистът?

* * *

- Какво да кажа – повдигна рамене Археологът. - Това беше един много приятен млад човек (за студента ставаше дума), а и сега е такъв, нали се виждаме веднъж на година-две. Нищо не пречеше да стане приличен преводач, и особено на богословски текстове, защото беше учил богословие. Просто трябваше да е търпелив. И когато разбрах, че ще превежда такова нещо, казах “браво!” - как иначе би могъл да напредне? Та той идваше от време на време и ми задаваше въпроси. Дотук добре; но въпросите му бяха някак странни - или крайно специализирани или съвсем наивни (от езикова гледна точка, казвам). И когато съобщи, че бил свършил превода и предстояло издаване – само още да се пипнело съвсем малко оттук-оттам – аз попитах: “отлично, скъпи, но кой ще го проверява този превод?” А той ме погледна с много голямо учудване. И си казах: “добре де, какво ми влиза в работата – там има хора, те ще видят”.

* * *

От тези думи на Археолога ставаше ясно, че той е очаквал от създателите на Cuius regio eius religio не само адекватна на делата им компетентност – това едно - но и много по-солидни професионални контакти, отколкото те действително са имали. Сиреч, те контакти си имат и досега много, но не професионални, а и по онова време положението е било същото.
И така, Господин Византологът получава готовия превод, оглежда го веднъж, после го оглежда по-внимателно, накрая се вчита съвсем внимателно в отделни места, и се убеждава, че в богословските речи, който стоят пред него не се вижда почти никакъв смисъл. Господин Византологът не е свикнал да придиря много-много на преводите, публикувани с негово съдействие; той си казва, че важното е да има продукция, пък за подробностите ще му мислим (то и кой ти гледа), но е достатъчно разсъдлив, за да прецени, че отпечатването на един явно безсмислен текст ще е лоша реклама за колегията, а и лично за него. Ами ако някой реши да го чете? Не може хем да издаваме книги, хем да се надяваме, че никой няма да ги отваря. А и този византийски богослов как се е прочул, ако наистина ги е писал такива? Да можеше да прочете отнякъде какво се казва в пустите му слова, ще знае как да действа, но за зла беда преводи няма – само един гръцки текст, на него какво да му гледа – това е работа за по-низши кадри, а той е научен редактор, съставител, човек с авторитет, къде ще се рови сега с речник да сравнява ред по ред. А и как се превежда от старогръцки с един гол речник – това да не е есперанто? Гледай ти казус. Господин Византологът споделя притесненията си с останалите легитимни медиевисти, те клатят глави – тц, тц, наистина ли не става за печат, ами сега какво – ни напред, ни назад: защото от “Две хубави очи” са платили хонорарите и чакат превод, а да го дадем така няма да е добре. Ето защо не трябва да се нарушава правило номер 2 (вж. по-горе). Накратко, стига се дотам, докъдето медиевистите се надяваха вече да не стигат, а именно – консултация със специалист.
Но кой? С онези специалисти, които им вършеха работа преди време, те са се изпокарали, пък и да не са, никой не изглежда подходящ – един е минал на административна работа и няма време, друг не се вълнува от богословски въпроси, трети отсъства; и, което е най-лошо, с всички тях се познават прекалено добре, а на медиевистите не им се споделят такива проблеми с хора, които ги знаят професионално от години. Какво ще излезе, преди десетина години имахте нужда от специализирана помощ, получихте я; мина време, напреднахте, прочухте се в известни кръгове, школа, тъй да се каже, създавате, и какво – пак искате същото, което и тогава. Ами вашите собствени преводи, на които пише с едри букви “превел от оригинала легитимен медиевист №...” и-следва-научно-звание-и-степен? Значи, да пишем книги и дисертации за древни автори, които не сме чели, можем; да ги превеждаме от неизвестно какъв език пак можем; да критикуваме съкрушително (но главно устно и зад гърба) всеки, който работи в същата или близка област, без да ни пита – това го можем най-много, а да намираме конкретни грешки в смислово проблематичен превод – това не?
Ето защо Господин Византологът, като отговорен за случая, взема компромисно решение: обръща се към някой, който си владее занаята (това е отрицателно качество, от такива хора по начало по-далеч), но не ни познава като професионалисти (това вече е добре).
И ето, идва моментът, когато моят приятел, Пътуващият Археолог, най-сетне получава предложение за сътрудничество и бива натоварен с мисията да отредактира византийския текст, комуто е отредено да се помести в авторитетната поредица Cuius regiо eius religio. Той (Археологът) има всички необходими качества: знае езика на оригинала; от години работи над превода на античния философ, което значи, че има достатъчна квалификация, за да разбере за какво става дума и тук; и най-вече, проявява интерес и лично благоразположение към всички колеги, които изследват идеални предмети, включително и към обществото на легитимните медиевисти.

* * *

- Да, така беше – каза Пътуващият Археолог, докато разлистваше записките ми. - При това бях напълно непредубеден, защото идвах от чужбина, и не бях учил при тези хора, дори не ги познавах лично преди да започна работа в Университета. А имената им бях чувал, виждах, че пишат книги, и дори някой да кажеше нещо не съвсем положително, не обръщах внимание. Аз изобщо не вярвам на нападки срещу никого, докато не чуя отговор от човека, или не се запозная с него.
- Ти изобщо не си подозрителен – казах аз – и това е добре най-напред за теб. Пък и защо ти е било да отказваш? Ти се интересуваш от разни неща, също и от богословие: да поработиш над такъв текст е щяло да бъде полезно и за теб, и за студента и за всекиго, който евентуално би го чел.
- Да, точно така си мислех и аз – каза Археологът.

* * *

И така, Пътуващият Археолог се заел с поправяне на превода.


(следва)

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 05.02)

ІІ. Една съвсем истинска история

И тъй, издателството, за което стана дума по-горе, по своя инициатива, но и със съдействието на група академични интелектуалци-християни, реши да открие поредица за съответната литература. Моля читателя да не си мисли, че аз осъждам подобно решение или дейност – защото зная, че това, дето някой печата и разпространява християнски текстове далеч не значи, че същият човек злоупотребява с духовната жажда на останалите. Това е все едно да се възмущаваме срещу заплащането на свещениците. Нали онзи, който служи Богу, също трябва да живее. А грехът на човека не е в начина, по който встъпва в производствени отношения с другите – той е в сърцето му. Ето защо не трябва да се прибързва с упреци от такъв характер.
Преводите, които столичното издателство публикува през тези десетина-дванадесет години са, смея да кажа, съмнителни. Разбира се, изключения има и те са известни на малцината специалисти по такава словесност у нас. Причината донякъде идва от миналото – като не е могло да се работи открито в тази насока цели 40 години (спомнете си евреите в пустинята!), откъде да се вземат компетентните лица? Донякъде обаче и не е така – защото повече по нечия воля, отколкото по съвпадение се случи така, че нито един от участниците в комисията, която трябваше да предлага текстовете и, по-важното, да контролира работата на преводачите, не беше способен да разбере какъвто и да било неадаптиран текст, написан на латински или старогръцки. “Хайде, хубава работа”, би казал нашият Археолог – “това пък къде го има? Ами че тези хора не идват от гората – те са преподаватели в Държавен Университет, някои от тях дългогодишни. Че там, където аз учих като момче, беше пълно с учители – при това млади – които знаеха добре, отлично тези езици. И това в една проста гимназия. Ами тук – тук нивото следва да е друго, и тези хора нали са опитни, избрани, как така. Вярно, не съм ги виждал никъде, където се преподаваше латински и гръцки, но моят опит не е голям. В града съм учил едва шест години, после отсъствах - оттогава времената се смениха, класическото образование се утвърди. Не, не мога да слушам аз такива неща, това ще са едни злонамерени одумки.”
Така казва Пътуващият Археолог, повдига рамене и присяда да си пише докторската теза, написва я, после пък се захваща с мъчен и отговорен превод на велик античен философ, а преките му колеги – до един добри професионалисти – го подкрепят, не го товарят с излишни задължения, и го гледат, така да се каже, като писано яйце.
През това време интелектуалците-християни не бездействат. С подкрепата на доверчиви чуждестранни колеги те създават списание със заглавие Veritatis verba ultima, където публикуват разни статии и преводи с неголям обем, но също и продължават да поддържат спомената по-горе поредица, от която излизат средно един-два тома годишно. Поредицата, която също има латинско име – нека да я назовем Cuius regio eius religio – съдържа преводи от два типа. Едни от тях принадлежат на самите съставители и са направени от език-посредник, а други са от оригинала и са дело на външни на комисията хора, повечето възпитаници на класическа гимназия, а някои дори и с висше класическо образование. Но те, поради лоша запознатост с проблематиката на текстовете и слабо владеене на специфичната терминология на родния си език (която, сериозно погледнато, бива изработвана именно в течение на тяхната работа) се нуждаят от редактор и тази редакция се поема от самите съставители, доколкото те, очевидно, са следващата и последна инстанция, която има авторитета да прецени кой текст е подходящ за публикуване и кой – не.
Трябва да се обърне внимание, че всичко това е академична и културна новост в една обстановка, където духовете на хората са заети с всякакви дела, и точното предаване на средновековната мисъл не е нещото, което безпокои най-много дори и специалистите по латински и гръцки език в родината на Археолога; а те, поради прякото си познанство със съставителите на Cuius regio eius religio, единствени знаят каква е компетентността на всеки от преводачите и могат да си представят достатъчно подробности от подготовката на издаваните книги. Налице е политическа и всякаква друга нестабилност, много несигурност в утрешния ден, невероятно ниско заплащане на какъвто и да било вид образователен и научен труд; наред с това специалистите знаят, че превежданата литература е важна и полезна; и още – намират се в добри, почти приятелски отношения със съставителите и преводачите, или пък в по-особеното отношение на бивши учители и ученици: но и в двата случая това са контакти, които не изглежда разумно да бъдат влошавани от публични критики, още повече, че делото, за което говорим, се намира в самото си начало – възможно е то да се развие, задълбочи, подобри, възможно е да се сътрудничи и по-успешно и т.н. От тези напълно разумни съображения специалистите по класически езици не считат за нужно да притесняват своите колеги с въпроси около качеството на преводите и начина на изработването им, а още по-малко да ги злепоставят пред собствениците на намиращото се във възход издателство “Две хубави очи”.
И така, с годините и изданията колегията на медиевистите полека-лека набира самочувствие, и, което е естествено, започва да работи за повече самостоятелност – нямам предвид толкова финансова, колкото експертна самостоятелност. За тези неща ще разкажа подробно, осланяйки се на свидетелството на Археолога, по-нататък: засега само отбелязвам, че тази самостоятелност не се търси с привличане на вече обучени младежи, на които се дава възможност да се усъвършенстват чрез още работа, а – съвсем неочаквано от гледна точка на наивните късметлии като моя приятел – по обратния начин. А именно, за специалистите, които споменахме преди малко, се говори зле – ако, примерно, си публикувал преводи на “наши” автори, те (преводите) се осъждат; колегията се освобождава под различни предлози от най-перспективните си “външни” сътрудници; затова пък се привличат по-възрастни, но значително по-зле подготвени лица, на които се предлага да публикуват свободно във Veritatis verba ultima, а също и други изяви, съдействащи за академичното им развитие; същевременно погледът на медиевистите се обръща към още по-млади, и вероятно пак прилично подготвени хора, които, също като предишните, могат да свършат някоя работа за списанието и поредицата, пък дали стават и за друго – ще видим.
Ето как, за няма и десетилетие, тези любители на “средновековието изобщо”, жадни за духовност и научни успехи, и в тази връзка отворени към всяко сътрудничество, което може да е интересно и полезно и за двете страни, се превръщат в професионални познавачи на средновековната мисъл, а съвсем скоро след това и в – да си го кажем пак и по-смело – единствените легитимни медиевисти на територията на тази малка научна общност. Те, разбира се, не крият, че са осъзнали тази промяна. И тъй като следват малкото изброени по-горе правила – да се злослови, ако е възможно, срещу всички специалисти, да се отстраняват по-образованите млади, които вече са свършили нещо, да се привличат по-неспособните възрастни, а после да се предлага работа на парче на други надеждни и още неориентирани в ситуацията млади – легитимните медиевисти стигат по-далеч, отколкото изобщо са очаквали: те наистина започват да вярват, че са компетентни в научната област, която са се заели да представляват. А лесно ли е, впрочем, да не си го помислят? Човек вярва най-напред на очите си. Като гледаш ежедневно пред себе си по-невежи и по-лениви от теб (несъмнено, щом си положил толкова труд да се обградиш с такива), и други, които пък поради най-обикновена неосведоменост те смятат за майстор в работата, как няма да направиш заключението, че си №1? Още повече, че знаеш и как да разширяваш територията, която вече си овладял.

(следва)

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 29.01)

По онова време голямата задача на интелигенцията, и особено на тази, която се беше установила в идеологическите специалности, беше да установи що е тя и каква е. Тогава на малцина им хрумна, че могат да си останат просто марксисти или маркс-ленинци. И правилно, защото: 1) те и преди не бяха такива; 2) бояха се от репресии, и 3) съвсем не знаеха как се защитава идеология, която не е подкрепена от никаква политическа или институционална власт. Защото в новата обстановка марксистът трябваше да обясни защо е марксист. В старата – не.
В тази бъркотия интелигенцията се ориентира по един прост начин. Преди 89-та, когато на власт все още беше единствената Истина, хората, заети в образователните институции, си позволяваха да имат нещо като хобита. Един се интересува от източни религии, друг от платонизъм, трети от естетика, четвърти – от съвременна западна философия. Всички тези неща сами по себе си бяха маловажни, защото чрез тях само се трупаха потвърждения за онова, което тъй или иначе се знаеше. Така че нямаше какво да се намира, истината беше известна и затова човек можеше хем да ходи на работа, хем да си почива. Но когато дойде Краят и служебното положение трябваше да се спаси, пък и да се запази някакво достойнство, тогава остана само едно – забавлението да стане професия. И хората трябваше да си кажат бързо, че: “аз не любопитствам относно тези неща – аз работя тези неща”. И така, марксистът, интересуващ се от християнска философия, стана християнски философ.
Пътуващият Археолог обаче не беше в течение на тези работи и не ги разбираше, защото на него никога не му е трябвало да се справя с подобна криза. За този млад герой на историческата хуманитаристика нещата винаги са били достатъчно ясни. От младежка, не, от момчешка възраст, той е знаел – аз уча археология. И толкова. Какво общо има Ленин с археологията? Най-много да е писал някъде, че истински комунист ще е само онзи, който познава и владее всичко, включително и нея. Това е като да си женен за Мъдростта. Пътуващият Археолог, който винаги е мислел и марксизма, и ленинизма за инструменти на една власт и за преходни явления в дългата човешка история, би се усмихнал с отегчение на подобни приказки. Сега обаче на него му предстоеше да се срещне с хора, които бяха възпитавани да вярват именно на такива приказки. И в тези срещи той научи много нови неща за интелектуалната история на своята страна.

(следва)