Кого да четем

Привържениците на централизацията в Европа поддържат виждането, че правителствената власт по-добре управлява местните общини, които не могат да управляват сами себе си: това може да бъде вярно, когато централното правителство е просветено, а местните общини – безпросветни, когато правителството е действено, а те – бездействени, когато правителството има навика да нарежда, а те – да изпълняват...
Когато пожелае само със собствени усилия да създаде и задвижи толкова много различни пружини, то се задоволява с непълен резултат или се омаломощава в напразни усилия.

* * *

Наистина, централизацията успява лесно да подчини външните действия на човека на някакво еднообразие, което в крайна сметка е харесвано заради самото него – независимо от нещата, към които се прилага: както онези поклонници, които обожават статуята, забравяйки божеството, което тя представя...
Човек е устроен така, че предпочита да остане неподвижен, отколкото да върви в подчинение към цел, която не знае.

* * *

В Европа има народи, у които жителят се смята за нещо като колон, безразличен към съдбата на мястото, където живее...
Или може да се каже, че в Америка никога човек не се подчинява на друг човек, а на правосъдието или на закона.


Алексис дьо Токвил, "Демокрацията в Америка" Том І, гл. 5

Превод Антоний Тодоров, Евгения Грекова

Кого да четем

Именно в законите на Кънектикът, както и на Нова Англия, виждаме да се ражда и развива тази общинна независимост, която и днес съставлява началото и жизнеността на американската свобода...
Именно на централния площад и в общото събрание на гражданите се обсъждат – както в Атина – делата, които засягат интереса на всички.

* * *

Погледнете с какво умение са се погрижили, ако мога така да се изразя, да разпръснат властта в американската община, за да заинтересуват колкото се може повече хора от обществените дела....
Колко много са хората, които използват по този начин властта на общината и лично са заинтересовани от нея!

* * *

Трябва да сме убедени, че привързаността на хората като цяло се насочва натам, където има сила....
Но ако отнемете силата и независимостта на общината, ще намерите там само поданици, но никога граждани.

* * *

Всъщност има една мъжествена и законна страст към равенството, която подтиква хората да искат всички да са силни и почитани...
Но свободата не е главният и траен предмет на тяхното желание; те се хвърлят към свободата в бърз подтик и с краткотрайни усилия, и ако не улучат целта, се смиряват; но тъй като нищо не ги задоволява без равенството, те по-скоро ще се съгласят да загинат, отколкото да го загубят.


Алексис дьо Токвил, "Демокрацията в Америка", Том І, гл. 2-5

Превод Антоний Тодоров, Евгения Грекова

Кого да четем

Това било времето в разгара на религиозните разпри, които разтърсвали християнския свят...
Всички тези общи черти на нацията били откривани повече или по-малко в лицето на онези нейни синове, които дошли да намерят ново бъдеще на отсрещните брегове на Океана.

* * *

Религиозните и политическите страсти, които раздирали Британската империя през цялото царуване на Чарлс І, са отвеждали всяка година към бреговете на Америка нови рояци от секти...
Демокрацията – такава, за каквато не се е осмелявала да мечтае дори античността – е изникнала в цялата си мощ и всеоръжие из средите на старото феодално общество.

* * *

Така в нравствения свят всичко е определено, подредено, предвидено и решено предварително...
Тя смята религията за пазител на добрите нрави, а нравите – за опора на законите и залог за собствената си трайност.


Алексис дьо Токвил, "Демокрацията в Америка", Том І, гл. 2

Превод Антоний Тодоров, Евгения Грекова

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 21.05)

Ето как университетът на Касталия имаше престижа на резерват за “хора на духа”, а професорът беше законен жрец на тази малко мъглява и поради това твърде привлекателна за полуобразованите духовност. Така че всичко, което се случваше там, беше набеждавано за “представително” и “елитно”, и “това, на което действително може да се разчита”. Затова и легитимните медиевисти предпочитаха да представят плодовете на своите изследвания именно там.
И тъй, главният легитимен, а именно, Реформираният Медиевист, реши да огласи появата на едно свое Изследване. Тези огласявания съставяха част от празниците на Касталия и минаваха винаги по един и същ начин: авторът канеше група приятели, а те, ако сметнеха за уместно, канеха други приятели, обществото се осведомяваше – било с обяви по стените, било както е сега – по безжичната поща, заемаше се някое закрито помещение (заради акустиката, местата за сядане, пък и по традиция – нали университетът на Касталия следваше примера на северозападните университети, а на северозапад е студено); и най-важно – поканваха се говорители, които да произнесат похвални речи. Накрая можеше да има и почерпка – обикновено безмесна, но с алкохол. Липсваше само хор, който да изпее нещо в прослава на Изследователя. Това бяха, разбира се, малки празници – при големите, знайно е, има нужда от шествия из града, театрално-музически представления и спортни състезания.
В случая с премиерите на книги най-важно е да се изберат ораторите – по това се вижда на кого Изследователят разчита, кой му е близък, кой е готов да гарантира за него и кой го следва. От подбора им проличава какво е влиянието му.
Реформираният Медиевист беше избрал трима – и не случайно. Единият – колега медиевист – щеше да говори за Изследването като специалист. Другият – философ – щеше да покаже каква е формата на това изследване и какво го свързва с други, които се провеждат в Касталия, и какъв е смисълът от него (защото философията се занимава с общото и смисъла). Последният пък беше самият издател. Той можеше да сподели защо е щастлив, че е издал точно тази книга, но и нещо около процеса на подготовката й – защото издателят е важен персонаж, комуто дължим появата на изследването като тяло.

За нашия разказ тук не е толкова важно как говориха ораторите, колкото защо бяха поканени и какви внушения направиха. Специалистът, да кажем (това беше Византологът – него го познаваме добре), обяви, че Изследването е събитие, защото благодарение на него средновековието вече надали ще се струва на касталийците толкова мрачно, колкото им е изглеждало досега. И правилно, защото една от задачите на интелектуалеца е да се бори с клишетата, които задушават езика и така унищожават богатството на света. Наред с просветната стойност на труда той говори и за неговата философска дълбочина – за метафизичната визия, която авторът е вложил в него. Това, види се, беше извлечено от интереса на Реформирания Медиевист към джуджетата, вещиците и таласъмите, за които свидетелствали неговите извори. Защото, излезте на улицата и питайте когото щете, всеки ще го потвърди – където са таласъмите, там е и метафизиката.
Речта на втория оратор – философа – не беше толкова ясна и аргументирана, но и никой не очакваше това. Той беше поканен не за да твърди и доказва нещо около текста, не даже и да го хвали – и това не беше нужно, защото никой никога не беше взимал изказванията му насериозно. Той беше поканен за друго - за да пуска шеги.
Философът беше от онези популярни хора, които, застанат ли пред аудитория, всеки се усмихва широко и чака да бъде развеселен. И да не каже нищо остроумно, пак не пречи – хората се кискат, защото виждат, че е дошъл моментът за това. Правят го донякъде в аванс, а също от съпричастност и за подкрепа, накрая и вместо аплодисменти – дори и да не е смешно, следващият път може да бъде, а сега нека се посмеем, постарал се е човекът, за нас го прави.
Този Философ преди време впечатли касталийците със следната публична проява.
В университета се провеждал писмен кандидатстудентски изпит по – все едно какво, аудиторията била голяма и пълна, а за реда бдяла комисия от неколцина преподаватели, сред тях и Философът (възможно е да е бил дори председател на комисията). По едно време една кандидат-студентка станала от банката, събрала си материалите, и, както следвало, ги занесла на комисията, за да ги предаде за съхранение и преглед и да получи документа си за самоличност. Господин Философът като член (или направо председател) на комисията, поел изписаните листа, предал ги на някоя колежка за да ги прибере в плика, отворил документа за самоличност на кандидат-студентката, прочел й името и се провикнал тъй, че да го чуят и на последния ред: “Я-я, туркинче! Дали ще е бръснато отдолу?”
Точно така, уважаеми читателю. Да не си помислите, че на другия ден сутринта господин Философът е бил поканен на разговор в кабинета на Ректора на този престижен държавен университет, и че на по-другия ден на извънреден Ректорски съвет е било взето решение лицето да бъде предложено на академичните инстанции за дисциплинарно уволнение на основание на член №..., параграф №... от Правилника на Университета и във връзка с член №..., параграф №... от Закона за висше образование, пък и във връзка с някои други Закони и Кодекси, а най-много във връзка с член №..., параграф №... от Конституцията на Страната, в която се случвало това? И че решението е било взето с най-голяма бързина, сиреч преди вестниците да се заемат със случката? Ами! Нито Ректор се занимал с това, нито съвет бил сезиран, нито вестник се поинтересувал (глупости!), а историйката се разказвала по коридори и кабинети на този най-престижен държавен университет, при това и озвучавана с доволно хихикане от всички страни. И господин Философът станал още по-популярен.

* * *

- Какво си ме зяпнал? – казах аз на Пътуващия Археолог. – Това е положението.
- Това, ако е истина, е много гнусно – каза Археологът.
- Не е лесно да се каже какво е. Във всеки случай проблем нямало. На кого му пука за тази кандидат-студентка? Ами тя е малцинство! И освен това – жена! На какво може да разчита? Кой ще я защитава? Ти сега се дивиш, но имай предвид, че никой от онези, които познавали Философа, не се учудил. За него това било дреболия. Хората си казвали – ами да, такъв си е той. Е, малко соленички ги пуска...
- Отвратително – каза Археологът.
- Проблемът не е само в единичния случай – казах аз. – Че не са го изхвърлили от университета е скандално, съгласен съм. Но освен това той не е бил изолиран от колегите си. Те си го спирали по коридорите, тупали го по рамото, чакали още шеги и вицове. Колежките му също се радвали. И най-същественото – канели го на академични срещи, давали му възможност да говори за наука, да изяснява Смисъла. И сега е така. Какво ще кажеш?
- Канят го, за да се отличават – каза Археологът.
- Канят го, за да узаконяват мръсотията – казах аз. – За да я направят образец. Ето затова го канят.


* * *

(следва)

"Тези, които говорят, не са ли всички галилейци?"

А в Йерусалим се намираха юдеи, хора набожни, от всички страни под небето. Когато се чу този шум, събраха се много хора и бяха слисани, защото всеки слушаше как те говорят на неговия език. Всички се чудеха и се маеха, като си казваха един на друг: "Тези, които говорят, не са ли всички галилейци? Как тъй всеки от нас слуша родния си език? Ние - парти и мидийци, еламци и жители на Месопотамия, Юдея и Кападокия, на Понт и Мала Азия, на Фригия и Памфилия, на Египет и либийските области отколо Кириния, и дошлите от Рим, както и юдеи и прозелити, критяни и араби - как ги слушаме да говорят на нашите езици за великите Божии дела?"

Деяния, 2:5-11


НОВИЯТ ЗАВЕТ на нашия Господ Иисус Христос
Нов превод от оригинала
Българско библейско дружество, 2002

Пази съботния ден

1. Тогава Моисей свика цял Израил и им каза: слушай, Израилю, наредбите и законите, които ще изрека днес в ушите ви, научете ги и залягайте да ги изпълнявате.
2. Господ, Бог наш, сключи с нас завет на Хорив.
3. Тоя завет Господ сключи не с нашите отци, а с нас, които сме тука днес всички живи.
4. Лице с лице говори Господ с вас на планината изсред огъня:
5. аз пък стоях между Господа и между вас в онова време, за да ви предавам думите Господни, понеже вие се бояхте от огъня и не възлязохте на планината. Той тогава каза:
6. Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството;
7. да нямаш други богове пред лицето Ми.
8. Не си прави кумир и никакво изображение на това, що е на небето горе, и що е на земята долу, и що е във водите под земята,
9. не им се кланяй и не им служи; защото Аз съм Господ, Бог твой, Бог ревнител, Който, за греха на бащите, наказвам до трето и четвърто поколение децата, които Ме мразят,
10. и Който показвам милост до хиляди поколения към ония, които Ме обичат и пазят Моите заповеди.
11. Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог; защото Господ (Бог твой) няма да остави ненаказан оногова, който употребява името Му напразно.
12. Пази съботния ден, за да го светиш, както ти е заповядал Господ, Бог твой;
13. шест дена работи и върши всичките си работи,
14. а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог: не върши (в него) никаква работа, ни ти, ни син ти, ни дъщеря ти, ни робът ти, ни робинята ти, ни волът ти, ни оселът ти, нито някой твой добитък, нито пришълецът ти, който е у тебе, за да си почине робът ти и робинята ти (и оселът ти), както и ти;
15. и помни, че (ти) беше роб в Египетската земя, но Господ, Бог твой, те изведе оттам с твърда ръка и висока мишца, затова и ти заповяда Господ, Бог твой, да тачиш съботния ден (и свето да го пазиш).
16. Почитай баща си и майка си, както ти заповяда Господ, Бог твой, за да живееш дълго и да ти бъде добре в оная земя, която ти дава Господ, Бог твой.
17. Не убивай.
18. Не прелюбодействувай.
19. Не кради.
20. Не лъжесвидетелствувай против ближния си.
21. Не пожелавай жената на ближния си и не пожелавай дома на ближния си, нито нивата му, нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, (нито никакъв негов добитък,) нито нещо друго, което е на ближния ти.
22. Тия думи изрече Господ гръмогласно към цялото ви събрание на планината изсред огън, облак и мрак (и буря), и повече не говори, и ги написа на две каменни скрижали и ми ги предаде.

Второзаконие 5:1-22

БИБЛИЯ, СИРЕЧ КНИГИТЕ НА СВЕЩЕНОТО ПИСАНИЕ НА ВЕТХИЯ И НОВИЯ ЗАВЕТ
ИЗДАДЕНА НА ХАРТИЯ ОТ СВЕТИЯ СИНОД НА БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА
София 1992.

За невидимото

Нека да помислим за “справедливост” и “несправедливост” – до какви действия се отнасят те и каква средност е “справедливостта”; и на кои неща е среда “справедливото”...
И така, виждаме, че всички биха желали да наричат “справедливост” тази “настройка”, благодарение на която извършват “справедливите неща”, действат справедливо и желаят “справедливите”. Същото е и за “несправедливост” – това ще е такава настройка, благодарение на която “нанасят несправедливост” и желаят “несправедливите”. Затова нека и ние най-напред да приемем като общо очертание тези положения.

Защото не е едно и също положението, от една страна, със знанията и способностите, и, от друга, с “настройките”. Защото изглежда, че способността и знанието са едни и същи относно противоположните неща; но коя да е от противоположните помежду си “настройки” не се отнася до противоположни състояния. Така например от здравето не следват противоположните състояния за тялото, а само тези, които съответстват на здравето.

И така, нека видим колко смисли се придават на “несправедлив”. Приема се, че “несправедлив” е и закононарушителят, и користният, и отхвърлящият равенството...
А след като “несправедливият” е користен, то несправедливостта ще се случва заради блага - но не всякакви, а онези, около които има някакъв житейски успех или неуспех; и които, общо погледнато, винаги са блага, но пък за някой конкретен човек - не винаги. Хората се надяват и преследват тези неща; но не трябва така, а трябва да се надяват благата в общ смисъл да са блага и именно за тях; и да избират благата, които са такива за тях


Аристотел, "Никомахова етика", 1129а - 1129b

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от вторник, 15.05)

И тъй, Реформираният Медиевист, поради липса на гражданство и оттам – на собствено жилище – беше прекарал повечето години на своята младост в някаква палатка, или да е била най-много дъсчена барака, в покрайнините на Града: и то не сам, а с цялото си семейство, и бе търпял всякакви несгоди заради това, че е желаел да бъде Изследовател и да обитава Касталия. Чак към края на Утопията (сега казваме “към края”, но по онова време никой не знаеше дали изобщо ще има край) с цената на неизвестно какви прошения, споразумения и протекции той съумял да се сдобие със свое жилище. И защо не – всеки има право на няколко десетки квадратни метра здрав покрив над главата си.
Приблизително същия път е трябвало да извърви и няколко години по-младият Византолог. И ето така общата нелека съдба, съчетана с подобни интереси и наклонности, събрала тези двама мъже, раздухала искрите на взаимната симпатия и съединила волите им в трайно приятелство – и, закалено в споделените трудности, то не се огънало под тежестта на годините, не прихванало от ръждата на съперничеството и станало фактор за напредъка на всеки от тях.
Реформираният Медиевист бил мек и благ човек. Обичал да побъбри в компания, умеел да разказва вицове (какви и защо – ще видим по-нататък), заглеждал се по жените, накратко казано, имал вкус към всичко приятно, което можело да се опита в Касталия (a тя е вид манастир, знаете, и там асортиментът от сетивни удоволствия няма как да е голям). На авторитета си като учител, учен и мъдър човек държал извънредно. Затова се трудел ден и нощ върху лекциите си, не допускал професионални грешки, а пък бил сладкодумен и студентите го обичали. Подканвал ги да работят, но не им се месел; ако го попитали нещо и го знаел – казвал, ако не знаел, казвал чистосърдечно “не зная”. Не обичал да говори пряко срещу никого: когато попадал в особено тежък конфликт, споделял с приятели и колеги, че е натъжен от грубостта и незачитането, с което се сблъсквал. Никога срещу никого не пишел; дали защото смятал, че е под достойнството му, дали защото мразел конфликтите и се боял, че затъвайки в тях ще се отвлече от Изследването, или пък просто от мекосърдечие – не е лесно да се каже.
От своя страна Византологът – както видяхме – бил олицетворение на всичко противоположно. Говорел много и шумно, и без да слуша другите: не го бивало да участва в задушевен диалог. Вицове не разказвал (особено пък от онези, по-мръсните – към тях изпитвал отвращение); по жени не се заглеждал и никой не можел да го обвини в невярност към съпругата му. Бил борбен и безкомпромисен – когато и срещу когото можело, според метода; и пак според него, когато набележел цел, не се свенял да угодничи и да се предлага. Накратко – когато трябвало един от двамата да свърши нещо, за което после може и да бъде упрекнат, вършел го той. И когато противниците на дуета се изнервяли и започвали да ругаят за едно или за друго, обикновено всичките им стрели се вбивали в месото на Византолога – той отнасял и упреци, и насмешки. За Медиевиста обаче никой не казвал лоша дума – и как да каже? Кой ще има нещо против този кротък, работлив, умислен в Идеалното, и все пак ведър и засмян човек? И всичко в имиджа на двамата било устроено така, че Медиевистът да бъде с крачка напред не само в научната продукция и званията (и защо не, нали е по-стар), но и в езиковата и друга компетентност, и в широтата на академичния кръгозор, и в толерантносттта, и в благоразположението на младите. А другият – той нека е по-грубоват, нека е буен – то е защото е млад, ще дойде и неговото време да помъдрее.

2. Едно културно събитие

Касталийците са хора суетни и свадливи, но общителни – обичат да се събират и да си разказват един на друг за каквото са правили, а още повече – за каквото възнамеряват да правят. Тази склонност към устно и неформално общуване им е останала от времето на Утопията, когато културният живот беше разделен на две. От една страна бяха официалните творци на наука и изкуство, които се допускаха до публичност, и изобщо несериозното и клиширано ораторско слово, възприето от подчинените медии; от друга, живите, но непублични, недокументирани и поради това обречени на забрава диалози на неовластените интелектуалци. Между тези две форми на словесен живот имаше пропаст, а същевременно и двете – по противоположни причини – бяха негодни за развитие. Когато Археологът се установи за по-дълго в родината си, свободното публично касталийско слово беше съвсем младо и с мъка намираше начини да не повтаря нито един от тези дискурси.

Университетът на Касталия беше един от мостовете между времето на Утопията и последвалото го – нека го наречем “време на Съмнение”. На това се дължи големият авторитет, с който той се ползва и до днес. Преди Промяната Университетът, поради характерната за всяко сериозно образование консервативност, даваше достъп до един вид слово, наследено от времената преди Утопията. Наред с това, и под предлог, че се предлага неутрална информация (като че ли някой някога е правил така!), или че се критикува Отмиращото Зло, в Университета ставаше думи и за онова, което се случваше отвъд границите на Утопията. Очевидно това можеше да стане само с цената на множество оправдания, компромиси, премълчавания и недоразумения. Но от това произтичаше и чарът на хуманитарното образование, и дори – нека кажем така – неговият sex appeal.
И така, Университетът, който никога не успя да загуби изцяло връзката си със света преди и отвъд Утопията, и позволяваше да се говорят открито неща, които другаде и по друг повод не можеха да се кажат, напомняше на касталийците за прохода през Червено море и изглеждаше територия, призвана да приеме свободното слово в епохата на Съмнението. Изглеждаше, че словото, градено там, ще намери за основа не пясък, а твърда земя. Поради това званието на преподавателя, и особено на професора, носеше гордост и чест.
Университетът, накратко казано, предлагаше един вид легитимност. Университетският преподавател беше човек “чист”, незасегнат от заразата на Утопията, независим от нея, дори – сравнен с хора, работещи друго – изглеждаше като герой в борбата срещу нейната тирания. Даже църквата нямаше такъв престиж – особено в очите на касталийците, които, поради наивната си убеденост, че обитават градините на Духовността, не бяха придобили навик да контактуват със свещеници.

(следва)

"Тези, които говорят, не са ли всички галилейци?"

Estas cosas habló Jesús, y levantando los ojos al cielo, dijo:
Padre, la hora ha llegado: glorifica a tu Hijo, para que también tu Hijo te glorifique a ti, pues le has dado potestad sobre toda carne para que dé vida eterna a todos los que le diste. Y esta es la vida eterna: que te conozcan a ti, el único Dios verdadero, y a Jesucristo, a quien has enviado.
Yo te he glorificado en la tierra; he acabado la obra que me diste que hiciera.
Ahora pues, Padre, glorifícame tú al lado tuyo, con aquella gloria que tuve contigo antes que el mundo existiera.
He manifestado tu nombre a los hombres que del mundo me diste; tuyos eran, y me los diste, y han guardado tu palabra. Ahora han conocido que todas las cosas que me has dado proceden de ti, porque las palabras que me diste les he dado; y ellos las recibieron y han conocido verdaderamente que salí de ti, y han creído que tú me enviaste.
Yo ruego por ellos; no ruego por el mundo, sino por los que me diste, porque tuyos son, y todo lo mío es tuyo y lo tuyo mío; y he sido glorificado en ellos.
Ya no estoy en el mundo; pero estos están en el mundo, y yo voy a ti. Padre santo, a los que me has dado, guárdalos en tu nombre, para que sean uno, así como nosotros.
Cuando estaba con ellos en el mundo, yo los guardaba en tu nombre; a los que me diste, yo los guardé y ninguno de ellos se perdió, sino el hijo de perdición, para que la Escritura se cumpliera.
Pero ahora vuelvo a ti, y hablo esto en el mundo para que tengan mi gozo completo en sí mismos

Juan 17:1-13 (Reina-Valera 1995)

2760-a

Дхарави обикновено е наричан "най-голямото гето в Азия" - смътно определение, стигащо понякога до преувеличението "най-голямото гето в света". Това обаче не е вярно. В Неза-Чалко-Итца - квартал на Мексико Сити - хората са 4 пъти повече. В Азия районът Оранги в Карачи е надминал Дхарави. Дори в Мумбай, където около половината от бързо нарастващото 12-милионно градско население живее в такива, меко казано, "неформални жилища", някои квартали съперничат на Дхарави по размер и мизерия...
Доскоро малцина жители на Дхарави имаха водопровод. Местните жители като Мира Сингх - прегърбена жена, живяла на тази улица 35 години - вървели повече от километър и половина, за да донесат вода за ежедневното чистене и готвене. При отдалечения воден кран тя трябвало да плаща на местните мутри, за да напълни ведрата. Така стоят нещата в бюрократичната сумрачна зона на нелегалните квартали. Лишени от комунални услуги заради нелегалния си статут, обитателите на гетото често са оставени на произвола на кварталната мафия. Има водни банди, има електрически банди. В това отношение жителите на "Раджендра Прасад Чаул" са късметлии. Сега по всевъзможни начини и чрез всевъзможни средства почти всяко домакинство на улицата има собствен кран за вода. И днес като всеки ден местните жители пускат маркучите си да текат по улицата, докато стоят прави на вратите на домовете, за да си измият зъбите...

“Човек би казал, че съм роден с късмет – отбелязва [Мукеш Мета] в офиса си в Западна Бандра, гледащ към Арабско море. – Баща ми дошъл в Бомбай от Гуджарат без пукната пара и създал огромно предприятие за стомана. Един астролог му казал, че най-малкият му син – тоест аз – ще бъде най-успелият, затова ми угаждаше във всичко.” Което включвало най-доброто образование, плюс пребиваване в САЩ, където Мета учил архитектура в института “Прат” в Бруклин.
“За мен Америка винаги е била вдъхновение – казва Мета, който направил състояние, управлявайки бизнеса със стомана на баща си, преди да реши да се занимава с недвижими имоти на богаташкия северн бряг на Лонг Айлънд. - Гетата бяха последното, за което мислех.” Когато се върнал в Мумбай, нещата се променили. Видял същото, което виждали всички – че градът е пълен с малцина богати, огромно множество бедни и почти никой по средата. Това било особено очевидно поради ужасната жилищна ситуация. Градът бил разделен между небостъргачите с цени като в Манхатън, които изпъстряли хоризонта в южен Мумбай, и кафеникавите области на картата, отбелязани с буквите ZP – zopadpatti, или гета. Бизнесмените в центъра ругаели, че гетата задушават града, ограбвайки го от полагащото му се по прави място в ХХІ в...
“В началото подходих като предприемач. С други думи, като наемник – казва Мета. По бюрото му са разпръснати сателитни снимки на Дхарави. – Но нещо се случи. Отворих офис в Дхарави, започнах да говоря с хората, да научавам кои са те, колко упорито са работили и как можеш да прекараш тук месеци, без нито веднъж да ти поискат милостиня.” Именно тогава, казва Мета, “получих просветление. Запитах се дали тези хора се различават по нещо от моя баща, когато на времето е дошъл от Гуджарат. Те имат същите мечти. Тогава реших да посветя остатъка от живота си на справянето с гетата. Защото разбрах, че хората от Дхарави са моите истински герои”.

На уличката “Раджендра Прасад Чаул” новините за одобряването на плана бяха посрещнати с подчертано смесени чувства. Мира Сингх почти не отмести поглед от екрана на телевизора. Често беше слушала истории за предполагаемата трансформация на Дхарави. Досега така и почти нищо не станало. Защо планът на Мукеш Мета да е по-различен? А и какво чак толкова би я накарало да се пренесе в апартамент от 21 кв. м., дори и да й го подарят? Тя си има близо 37 кв. м. Нейното “неформално жилище” напълно я устройва...
Там, където на няколкостотин души се пада по една тоалетна (дебатите на тема дефекация не слизат от политическата сцена на Индия), перспективата за собствена баня и тоалетна би трябвало да осигури сериозно предимство на плана. Но много от живеещите в гетото не бяха трогнати от идеята за собствена тоалетна...

Членовете на рода Савдас са грънчари в Дхарави вече поколения наред, но на времето Танк Ранчход Савдас си представял друг живот. “Имах големи мечти – казва той. – Мислех, че ще стана адвокат.” Но през 1986 г. баща му починал и “тъй като съм най-големия син, поех неговия бизнес.” Наскоро обаче “г-н Танк”, на около 40, започнал да се страхува за бъдещето на кумбхарите в Дхарави. Все повече млади мъже от общността ставали моряци в търговския флот или компютърни специалисти в комплекса “Бандра Курла”. Кумбхарвада е пълна с младежи, които никога не са използвали грънчарско колело – нещо немислимо само допреди няколко години.
А сега изникна и този план. Само споменаването на “освобождаване на Дхарави от статута му на гето” е достатъчно да накара Танк да се разтрепери от гняв. Как смее някой да твърди, че Кумбхарвада е гето, което се нуждае от благоустрояване! Кумбхарвада е дом на работещи хора, мъже и жени, които винаги са се справяли сами. Ако Мукеш Мета е толкова влюбен в САЩ, не може ли да разбере, че Кумбхарвада е истински пример за въпросната американска мечта?...


Марк Джейкъбсън, National Geographic България

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 07.05)

* * *

- Е – каза Археологът – така, както си го написал, излиза, че един човек е корумпирал цяла Касталия.
- Тя, Касталия, си е попрогнила – казах аз. – Такива хора не внасят нещо оригинално – те просто използват възможности, които и така са си налице. И после, как един човек – нали виждаш, че става дума за организация, за група близки хора.
- Не може всички да са толкова еднотипни – каза той.
- Не са – казах аз. – Но мен не ме интересуват тези, които просто си мълчат и си вкусват комплиментите. Като членове на прогнилото общество те са скучни – плащат си за лиценза, напредват си в изкуството или науката, а когато им се доще да се изкажат за нещо извън това, говорят частно срещу политиците или срещу народа.
- Народ ли? – попита Археологът. – Какво имаш предвид?

Обясних му, че според моето убеждение народът съществува тогава, когато някой реши да се позовава на него. И тъй като в Касталия нямаме време да проучваме нещата наоколо, но държим да ги знаем, решаваме, че те са прости, и разделяме ближните си на две групи – управляващи и народ. Амбициозният касталиец се оплаква и от двете групи: а това, че такива групи може и да няма, въпреки че има думи за тях, това не го занимава. От друга страна, той не се интересува и от устройството на самата Касталия – и това го отегчава. Ако има свободно време, ще поклюкарства за някого, или пък, ако няма доверие на събеседника, ще се изкаже иронично за всичко наведнъж, но няма да се замисли как действа това общество, защото мислeнето за тези-тук-и-сега работи не обещава безсмъртие, пък и дори нещо да бъде измислено, от това няма защо да следва действие: тъй като нищо няма да се промени. Така че амбициозният, но пасивен касталиец не си губи времето с изучаване на каквото и да било, отнасящо се до функционирането на неговата институция и околностите й. Трябва да е ясно, че той се намира тук временно – и незаслужено. Сиреч, не че не заслужава да е пръв сред всичките си колеги – това да, но не заслужава да е пръв само тук. И тъй като Касталия е тясна и мърлява за неговия талант, по-добре е да не се интересува от нея.

- Имам чувството, че ме иронизираш – каза Археологът. – Аз така ли изглеждам?
- Хайде, кога стана и мнителен – рекох аз. – Ти си безотговорен, вярно, но поне не завързваш приятелства от корист.
- Не знам дали съм безотговорен – каза Археологът. – Аз съм скитник. Защо да няма и такива?

* * *

Действително, аз нямах намерение да обиждам Археолога. Като човек, твърде силно увлечен в своята работа, той не мислеше много за Цивилизацията като за сложен и крехък механизъм, за чието просъществуване трябва да се борим с всички сили. За него тя беше нещо дадено и сигурно като природата. Той не мислеше, че Бог участва в поддържането на природата: и по същия начин не си даваше труд да си представя колко малко е направено и колко още се очаква да се направи от всеки, за да има човешки свят. Той беше напълно очарован от гледката на света и произволното й преобразуване чрез думи, и това му стигаше. Но като човек напълно убеден в своя талант и образованост, щастлив от настоящето и следователно – богат, Археологът се интересуваше от хората заради самите тях и това му помагаше да бъде, общо взето, почтен. И още нещо – дразнеше се от комплиментите, независимо колко умело му се поднасяха. Ето защо той не приличаше много на типичния амбициозен и пасивен касталиец, за когото говорех.

И тъй, да се върна към започнатото. По своя път към съграждането на една нова патронно-клиентелистка Касталия (нова, защото патроните щяха да са нови) Господин Византологът не беше сам. Той самият, както е логично да се допусне, също беше ползван от някого. Или хайде – беше поканен да участва във взаимноизгодно сътрудничество с някой по-опитен от него. Този по-опитен в едно отношение му беше подобен, но в друго – различен: и това е необходимо, защото, както казва Аристотел, “общността между еднакви е невъзможна”, тъй като “нуждата е, която събира хората”, а “онзи, който не се нуждае от никого, е или животно, или бог”.

- Не гледай мен – каза Археологът. – Аз съм си човек.

* * *


ІV. Реформираният Медиевист

По-опитният приятел на Византолога – нека го наречем “Реформирания Медиевист” – също като него е пришелец в града, където се случиха всички тези неща. Това не е без значение, защото по времето преди Промяната пришълците extra muros, които желаеха да се установят в Касталия, търпяха всички обичайни унижения на тоталитарното робство, но към тях трябваше да вкусят и още едно – това, че независимо от способностите си и труда, който полагаха, не можеха да се установят задълго в Града. Сиреч, можеха, но все трябваше да измислят оправдания – да кажем, че са получили работа в някое държавно учреждение. Но дори и да имаха такава работа, те не можеха да придобиват жилище: нали бяха дошли extra muros, и бяха нещо като бедни италийци, или като диви германци или траки, които трябваше да покажат извънредна лоялност към Римската република, за да се доберат до привилегията на гражданството.

* * *

- Боя се, че ми предстои да чуя някоя глупост – каза Археологът. – Моля да не ме представяш като столичанин, който, виждате ли... Не ми харесват тези опозиции.
- Опозициите са инструмент на мисленето – казах аз. – Глупав човек не може да си служи с тях.
- Точно така – каза Археологът. – Красивото не е победителка в конкурс за госпожици и доброто не е да даваш по един лев на бедни хора в неделя. И столичността не е това, да си роден някъде си или да си роднина на някого.
- Така е – казах аз. – И цивилизоваността не е това, да си висок, рус, скъпо облечен и с пари в солидна банка.
- Е, тогава? – попита Археологът.
- Това, да си чужденец, пришълец или просто незабележим е изпитание – казах аз. – Човек не трябва да се хвърля в битка за случайни белези на превъзходство, за да се маскира като онези, които са на власт. Провинциализмът е в това, да си лишен от религия и принципи и оттам да следваш случайни авторитети, все едно дали са хора, мнения или реклами. Това нещо в старите книги се нарича суеверие и идолопоклонство. Но съществува и заблуждението, че си столичанин, и тогава този човек идолизира себе си и своята среда. Когато две страни се свържат в такова отношение, едната е ожесточен господар, а другата е жалък роб и двете са нещастни и са в грях. А онова, което е между тях, има и от двете – то е негативният Ерос, Завистта.
- Добре – каза Археологът. – Разкажи нататък.

* * *

(следва)

Интелектуалците

Либералният интелектуалец в лошия случай

Ще го познаете по това, че обича да се оплаква и да въздиша. Не е доволен от всекидневието си, упреква “народа”, мърмори срещу правителството, партиите и “мафията”, и е на мнение, че нещата никога няма да се подобрят, или поне няма да се подобрят “тук”.
Станал е либерален случайно, а не защото е обмислял или опитал други възможности. Самият той би казал, че причина за либералността му е твърде строгият или твърде влиятелен баща, или пък лишенията, които е преживял в детството и младостта си. Смята, че е травмиран психически и затова се интересува от психология и психоанализа. Хипохондрик е и непрекъснато говори за лекарства и лечение; струва му се, че не само той, но и всички останали са болни физически и душевно, и че трябва да бъдат лекувани цял живот. Гордее се, че е осъзнал тази истина, и че от дълго време се занимава със самолечение.
Убеден е, че е заобиколен от нецивилизовани простаци, които не го разбират. Развеждал се е поне веднъж, или пък никога не се е женил, макар и да има партньорка. Смята, че е престижно да минаваш за хомосексуалист или поне за бисексуален.
Подиграва се на националистите, но същевременно се срамува от националността си и завижда на множество други нации. Невъзможно е да се опише отвращението му от другите раси, а също така и от гражданите на по-бедните страни. Ако е столичанин по рождение, се гордее безкрайно с това; ако не е, избягва темата и се нахвърля върху малцинствата или пък споделя омерзението си от сънародниците и страната като цяло.
Би желал да бъде вечно млад. Бръсне се често, не обича да променя външния си вид и се стряска от децата, защото му напомнят, че има и по-млади от него.
Може да бъде определен като “срамежлив хедонист”. Защото не вярва, че има нещо по-ценно от приятния живот, но не смее да го заяви гласно. Честолюбието му е толкова силно, че може да прекара целия си живот в аскетичен труд, надявайки се да дочака времето, в което ще се наслаждава на славата си.

"Тези, които говорят, не са ли всички галилейци?"

Zij brachten hem naar de Farizeeërs, want het was sabbat toen Jezus de ogen van de man genas.
De Farizeeërs vroegen de man ook hoe het kwam dat hij kon zien. Hij antwoordde: "Hij deed wat modder op mijn ogen. Daarna heb ik mij gewassen en nu kan ik zien."
Enkele Farizeeërs zeiden: "Die Jezus is niet door God gestuurd. Anders zou Hij niet op de sabbat werken." "Maar", brachten anderen er tegenin, "een slecht mens zou zulke goede dingen toch niet doen?" De meningen waren verdeeld.
Zij vroegen de man die vroeger blind was: "En u? Wat zegt u van Hem? Per slot van rekening waren het uw ogen die Hij genas." "Hij is een profeet", antwoordde de man.
De Joodse leiders wilden niet geloven dat hij vroeger blind was geweest. Daarom lieten zij zijn ouders roepen.
"Is dit uw zoon?" vroegen zij. "Is het waar dat hij blind geboren is? Hoe kan hij nu dan zien?"
Zijn ouders antwoordden: "Dit is onze zoon en hij is blind geboren.
Maar wij weten niet hoe het komt dat hij nu kan zien. Wij weten ook niet wie zijn ogen genezen heeft. Vraag het hem zelf. Wie weet het beter dan hij? Hij is oud en wijs genoeg."
Zij zeiden dit omdat zij bang waren voor de Joodse leiders. Want die hadden besloten dat ieder die erkende dat Jezus de Christus was, niet meer in de synagoge mocht komen.
Daarom zeiden zij: "Hij is oud en wijs genoeg. Vraag het hem zelf."
Daarop riepen de Joodse leiders de man nog eens bij zich en zeiden: "Geef alle eer aan God. Wij weten dat die Jezus een slecht mens is."
De man antwoordde: "Of Hij slecht is, weet ik niet. Ik weet maar één ding: Ik was blind en kan nu zien."
Zij vroegen weer: "Wat heeft Hij eigenlijk gedaan? Hoe heeft Hij uw ogen genezen?"
De man zei: "Dat heb ik toch al verteld? U luistert gewoon niet. Waarom wilt u het anders nog een keer horen? Of wilt u soms ook discipelen van Hem worden?"
Zij scholden hem uit en zeiden: "U bent een aanhanger van die Man, maar wij zijn discipelen van Mozes.
Wij weten dat God door Mozes heeft gesproken, maar van die Jezus weten wij niet eens waar Hij vandaan komt!"
De man zei: "Ik vind het maar vreemd dat u niet weet waar Hij vandaan komt. Hij heeft nog wel mijn ogen genezen!
Wij weten allemaal dat God niet naar slechte mensen luistert. Maar als iemand eerbied voor Hem heeft en doet wat Hij wil, luistert God wel. Nog nooit heeft iemand de ogen van een blindgeborene genezen. Als deze Man niet van God kwam, had Hij zoiets nooit kunnen doen."
De leiders werden kwaad en zeiden: "U bent zelf een zondaar! U moet niet denken dat u ons de les kunt lezen!" En zij joegen hem weg.
Jezus hoorde wat er met de man gebeurd was. Hij zocht hem op en vroeg: "Gelooft u in de Zoon van God?"
De man antwoordde: "Ik weet niet wie dat is, Here. Anders zou ik in Hem geloven."
"Ik ben het", antwoordde Jezus.
"Ja, Here", zei de man, "ik geloof in U." En hij knielde voor Jezus neer.


Johannes 9:13-38 (Het Boek)

Как е било някога

Сега ще отбележа в кои страни съм бил, които лежат между Дунав и морето.
Аз бях в три страни, които и трите се казват България. Първата България лежи там, където се преминава от Унгария през Железни врата и столицата й се казва Видин. Другата България лежи срещу Влашко и столицата й се казва Търново, а третата България лежи, където Дунав се влива в морето и столицата й се казва Калиакра.
Бях също и в Гърция. Столицата й се нарича Одрин и градът има петдесет хиляди къщи. Един също голям град в Гърция лежи на Италианското море и се казва Солун... В Гърция също има един голям град, който се казва Серес. Земите, които лежат между Дунава и морето, принадлежат на турския султан...
Столицата на Турция се нарича Бруса. Градът има двеста хиляди къщи и осем странноприемници, където се подслоняват бедните хора, независимо дали са християни, неверници или евреи...

Ханс Шилтбергер, "Пътепис", гл. 33
Превод Мария Киселинчева

ИСТОРИЯТА, разказана за професионалисти

(от 24.04)

5.
Царете на Божия народ влизали в спор с пророците на Бог. Пророците казвали, че царят не следва Закона и върши престъпления. Понякога царят спорел с пророците, друг път ги преследвал. Самият Божи народ не защитавал пророците и също ги преследвал.
В архипелага царете се допитвали до прорицатели. Прорицателят съветвал царя за успеха или неуспеха на предприетото. Понякога те спорели и се гневяли едни на други. Царят се грижел за армията и управлението, а прорицателят можел да оспорва решенията му.
В архипелага се появявали хора, които не били прорицатели, а измервали земята, наблюдавали звездите и твърдяли, че господар в държавата трябва да е законът. Звездите интересували мнозина заради мореплаването и земеделието. Законът пък показвал кой какво можел да владее. Тези измервачи и астрономи били наричани “мъдреци”.
Понякога се случвало самият владетел да бъде мъдрец или прорицател. Тогава той ставал деспот.

6.
В споровете между равните в архипелага се казвало, че владетелят може да прави нещо в държавата само тогава, когато има право. “Право” е слово, с което се съобразяват всички. Така станало ясно, че всеки може да бъде владетел, стига да спазва закона. Започнали да се произвеждат множество закони и един от тях бил владетелят да се сменя приживе. Узнали също, че не е нужно той да е един, а могат да са мнозина, както на съветите.
Забелязали, че законите можели да си противоречат и че се променяли бързо. Появили се групи, които враждували и всяка от които казвала, че предлага по-добри закони. Те убеждавали народа да ги подкрепи. Съгласили се, че мнозина могат да съдят кой закон е добър и кой – не. Така се появило гласуването.
Божият народ не променил Закона си, но и не го спазвал добре. Пророците го упреквали.

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 30.04)

Разказаното по-горе представя не просто една от отличните находки на Византолога като оратор, но и бележи преход към следващата стъпка от метода, който ти излагам, скъпи читателю. Както са забелязали още античните, един от сигурните белези на властта е, че притежателят й не действа лично навсякъде, където се простира тя. Напротив, колкото по-могъщ е някой, толкова по-дълга е веригата от посредници, която свежда волята му. Това, че Византологът отсъжда, без да се подписва, значи, че времето, в което той сам се е ангажирал, за да изтребва вредните същества из Касталия, вече изтича и предстои други да се заемат с това: а той, без да намесва името си, единствено ще направлява.

* * *

Поради недостиг на средства (кажи после, че живеем в нормална страна – и на такива хора да не им стигат парите!) Византологът се заема да напише учебник по антропословие за десети клас на средните училища. Тази работа си струва, защото антропословие се учи задължително, всеки трябва да има учебник и ако достатъчно ученици си купят точно този учебник, ще има реална полза (парите съществуват, тук вече каквото и да напишеш...). Учебникът се одобрява, изгледите за продажба са добри, но не щеш ли, оказва се, че друг колега, който се грижи от петнадесетина години за преподаването по антропословие в училище, също е написал учебник; и този учебник е не само на пазара, но и се продава, както уверяват източниците, далеч по-добре от произведението на Византолога. Това е недопустимо и трябва да се вземат мерки.
Тук обаче Византологът не може да се излага със собствен текст, пък макар и анонимен, защото всички знаят, че е заинтересован пряко и материално. Затова той посещава редакцията на седмичника “Културен народ”, повежда разговор с един от най-надеждните журналисти и не след дълго двамата се съгласяват, че не може да се мълчи, когато наоколо се случват такива безобразия. Надеждният журналист, комуто вече е омръзнало да поддържа рубрика за критика на нови вицове за тъщи, приема подкрепата на учебника за своя кауза и написва статия срещу конкурента. Статията е малограмотна и повърхностна (каква да бъде?), но важно е посланието, защото вестникът е популярен сред майките на целевата група тийнейджъри, та току-виж тенденцията се обърнала. Надеждният журналист е имал дори глупостта (или наглостта?) да посочи в края на статията си името на правилния автор на правилния учебник, а после за маскировка да добави и други имена (каква изобретателност!) на хуманитари, някои от тях почтени хора, които нито знаят за акцията, нито са молили надеждния журналист да ги рекламира в своите произведения.
А, щях да забравя най-хубавото: че в края на статията си журналистът въздиша пред читателите не за друго, а именно за това, че единият учебник се продавал по-добре от другия. Добре са казали някои етици, че крайното простодушие граничи с идиотизма. Сигурно и сам Византологът не е останал много доволен, като е видял как се изпълняват инструкциите му. Ама като са ни такива ресурсите...

* * *

Платон е казал: “животът на човека във всеки момент се нуждае от ритъм и хармония" (не от свое име, разбира се - нали е драматург!). Господин Византологът следва същия принцип, особено в метода си. Да се хвалят полезните хора е добре, но не може да се прави само това – ще ти излезе име на угодник. Ако пък само хвърляме кал наляво-надясно, ще ни намразят всички, а от това полза няма. Следователно трябва по малко (а в случая с Византолога с неговата екстравертна природа – и по много) от двете. И тук не става въпрос само да се избегнат укорите за изпадане в крайност – това би била дефанзивна стратегия, съвсем чужда на характера му. Целта е да се изгради цялостен образ – образът на активния, безкомпромисния, яркия интелектуалец. Тази част от метода, която се занимава с правилното съчетание между ласкателството и арогантната агресивност е отделна и иска специално изложение, защото не цели просто приобщаване на един и очерняне на друг. Това е изкуство, умение да се изобразява характер. Затова ще го наречем ethopoiia.
Тук обаче аз няма да посмея да пристъпя дори към едно най-общо представяне на ethopoiia-та. Това е, както казах и преди, същото като да се опитваш да изложиш основите на готварското изкуство. Клиентът трябва да е доволен – какво друго? Да, порцията не трябва да е нито твърде малка, нито твърде голяма и нищо не трябва да е извънредно мазно, солено, горчиво, сладко и т.н. А после? После няма място за правила: трябва да се готви и да се вкусва, и така отново и отново. И да се учим от успехите и грешките. Затова, вместо да мислим абстрактно как се съчетават комплименти и нападки, по-добре да разгледаме нещо по-лесно – какъв е обектът. За това, кой следва да бъде хвален, вече казахме. Нека сега да видим кой трябва – и кой може – да бъде хулен.
Кой трябва е ясно – несговорчивият конкурент, а също и онзи, чието обругаване ще бъде приятно на определена аудитория. Но дали всеки може да бъде охулен? Като погледнем практиката на Византолога и като се позамислим, нищо няма да попречи да си кажем смело – всеки! Нека си спомним, че в началото на академичната си кариера Византологът се бе заел да опровергае съществуването на не Кого да е. А справедливостта иска да добавим, че по онова време такъв опит, независимо от своята грандиозност, беше не само напълно безопасен, но дори похвален – и това в среда, където на всякакъв мащабен изследователски проект, идващ “отдолу”, се гледаше или с насмешка, или с подозрение. Ето това е отговорът – да, всеки може да бъде охулен, но не всякога и не по всякакъв повод. Да видим няколко примера.
1. Млад Изследовател, пребивавал някога в Касталия, но напоследък зает с друго, публикува труд, чиято стойност (и самостоятелност) надминава всичко, сторено в тази насока от Византолога. Трудът бива обруган по време на лекция пред студенти (и кой знае още къде и пред кого). Причината е очевидна. Но необходимото условие, за да си го позволи, е по-различно – човекът е “аут”: няма институционална позиция, ще работи друго, значи не представлява заплаха. За какво да го хвалим? Тъй или иначе няма да имаме полза от него. А Византологът се нуждае от критична и активна изследователска позиция – заради хармонията.
Или пък: 2. друг Изследовател, автор на доста книги, известен, със солидно положение в Университета. На пръв поглед трябва да се съобразяваме. В този случай Византологът се въздържа да пише, но говори охотно против човека. Има защо. Първо, не е “наш”; второ (също важно), предстои му пенсиониране. Не е трудно да се предскаже, че Византологът не се грижи за името на изхабени дъртаци – той търси перспективното.
3. С жените като цяло е лесно – те са безперспективни, защото имат или ще имат семейни задължения, които пречат. Разбира се, изключения колкото щеш – има жени, които са на работа в авторитетни външни университети. Други пък управляват медии, трети са просто известни.
Също: 4. ако забележиш, че някой е изолиран сред колегите си, не го щади. Такива са най-безполезни, доказали са комуникативната си немощ. И да влязат в конфликт с теб, ще го загубят, защото собствените им колеги ще са на твоя страна.
5. Друг пък е популярен и влиятелен, но отдавна е ясно, че ни е “чужд”. Трябва да се знае какви точно са нагласите към него в “нашето общество”. Ако важни хора са настроени против, тогава не се колебай, обстрелвай го, защото Византологът разчита на групата, към която принадлежи – той се е създал чрез нея – и й е безукорно лоялен.

Но, ще каже някой, ако всички тези персонажи са просто граждани на Касталия, да се сражаваш с тях не е голяма смелост – те са дребни риби, най-често без влияние в Голямото общество. Може ли обаче един човек с амбиции да е аполитичен, да не заема позиция по онова, което се случва в държавата, където е сериозната власт? Не може. Господин Византологът има и политическа позиция: и ето върху какво е съградена тя.
В страна като нашата никой индивид или партия не се задържат дълго на власт. Така е, защото изборите са свободни, а хората – недоволни: и има вероятност това да продължи дълго.

* * *

- Дано – каза Археологът. – Има и много по-лошо.
- Точно така – казах аз.

* * *

Ето защо Господин Византологът разсъждава по следния начин. Човекът с характер е последователен и лоялен. И както вървят нещата у нас, легитимните демократи (има и такива, уважаеми читателю, не се смей!) ту ще са на власт, ту няма да са. Но каквото и да се случи, няма да бъдат репресирани, ще са тук, ще бъдат фактор. Следователно са перспективни. Аз пък трябва да бъда човек с характер, значи да съм политически верен някому. Но в Касталия легитимните демократи са доста влиятелни (те преди бяха легитимни други, но нека гледаме напред, а когато трябва да се нападне някой, тогава ще му мислим и ще се ровим, сега да видим по-главната платформа). Да добавим, че легитимните медиевисти са до един легитимни демократи, тук сме бетон, няма недостиг на легитимност. Следователно аз ще съм демократ, сиреч, несъмнен симпатизант на легитимните демократи, човек с кауза (но не член на партия, това го остави, то е анахронизъм, пък и някои от най-непосредствените колеги доста се набутаха с това членство преди време).
След като е узнал, че е демократ, византологът нито за миг не се усъмнил в ползата от поддържането на ясна обществено-политическа позиция. Нека всеки от “ония” да си бъде депутат, министър или президент – не може да ни уплаши, дните му са преброени. И Господин Византологът излиза с полемични дописки в печата, иска оставки на министри, безпощаден е към овластените, но не с оглед на това, че “като им се разклатят краката, ще им ритнем едно текме и с новите пак на власт, а?” – не, това е остаряло, не се схожда с характера, за който работим, сега са по-цивилизовани времена и хората трябва да са по-достойни. Ето, г-н Византологът не иска да си сменя партийните симпатии, не е тръгнал да става ни депутат, ни кмет; той е замесен от друго тесто, пък и знае, че неговото не се губи.

(следва)

"Тези, които говорят, не са ли всички галилейци?"

Then came He to a city of Samaria, which is called Sychar, near to the parcel of ground that Jacob gave to his son Joseph.
Now Jacob's well was there. Jesus therefore, being wearied with His journey, sat thus by the well; and it was about the sixth hour.
There came a woman of Samaria to draw water. Jesus said unto her, "Give Me to drink." (For His disciples had gone away unto the city to buy meat.)
Then said the woman of Samaria unto Him, "How is it that thou, being a Jew, askest a drink of me, who am a woman of Samaria?" For the Jews have no dealings with the Samaritans.
Jesus answered and said unto her, "If thou knewest the gift of God and who it is that saith to thee, `Give Me to drink,' thou wouldest have asked of Him, and He would have given thee living water."
The woman said unto Him, "Sir, thou hast nothing to draw with, and the well is deep. From whence then hast thou that living water? Art thou greater than our father Jacob, who gave us the well and drank thereof himself, and his children and his cattle?"
Jesus answered and said unto her, "Whosoever drinketh of this water shall thirst again, but whosoever drinketh of the water that I shall give him shall never thirst; but the water that I shall give him shall be in him a well of water springing up into everlasting life."
The woman said unto Him, "Sir, give me this water, that I thirst not, neither come hither to draw."

The woman then left her waterpot, and went her way into the city and said to the men, "come, see a man who told me all things that ever I did. Is not this the Christ?"
Then they went out of the city and came unto Him.
Meanwhile His disciples entreated Him, saying, "Master, eat."
But He said unto them, "I have meat to eat that ye know not of."
Therefore the disciples said one to another, "Hath any man brought Him aught to eat?"
Jesus said unto them, "My meat is to do the will of Him that sent Me, and to finish His work. Say not ye, `There are yet four months and then cometh the harvest' Behold, I say unto you, lift up your eyes and look on the fields, for they are white already to harvest. And he that reapeth receiveth wages and gathereth fruit unto life eternal, that both he that soweth and he that reapeth may rejoice together. And herein is that saying true, `One soweth and another reapeth.' I sent you to reap that whereon ye bestowed no labor; other men labored, and ye have entered into their labors."
And many of the Samaritans of that city believed in Him because of the saying of the woman who testified, "he told me all that ever I did."
So when the Samaritans had come unto Him, they besought Him that He would tarry with them; and He abode there two days.
And many more believed because of His own word, and said unto the woman, "Now we believe, not because of thy saying, for we have heard Him ourselves and know that this is indeed the Christ, the Savior of the world."

John 4:5-15, 28-42 (21st Century King James Version)

Политикът е служител на свободата

28.
По това време латинците нямали хора, нито архиепископи, нито свещеници, които да възхваляват светата Божия църква. Кралете един след друг пращали при светейшия папа и му казвали да изпрати епископ, митрополити и свещеници. Той отговарял: “С радост ще го направя, само да ми посочите откъде ще се издържат, понеже не е справедливо да ви изпратя архиерей, учители по богословие и дякони, а те да нямат препитание...”
И кралят съобщил, че ще дава достатъчна месечна заплата за препитанието им. Но папата отказал това и му съобщил: “Мое мило чедо, онези, които получават месечна заплата, са под волята на онези, които им я плащат; и когато началникът поиска да отстрани служителя си, той държи хляба му в ръцете си, и служителят ще бъде притеснен и ще страда. Но ако ти искаш тези хора, направи препитанието им сигурно през целия им живот и никой след теб да няма власт да им го отнеме. Тогава ще ти изпратя толкова хора, от колкото имаш нужда, за да се слави името Божие и Светата Троица в страната ти съгласно нашия ред; и от латински архиереи да бъдат ръкополагани дякони, свещеници и останалите църковни служители...”
29.
След това кралете и архонтите един след друг построили църкви и много манастири. И установили съответните закони (асизи) и уредили да имат доход през целия си живот.


Леонтий Махера, “Кипърска хроника”, гл. 28, 29.

въз основа на превода на Петър Тивчев и
http://www.phys.uoa.gr/~nektar/history/2romanity/makhairas_chronicle.htm