Фотографията

„Забележи, - каза той, - че фотографическите снимки много рядко биват сполучливи и това е лесно обяснимо: самият оригинал, т.е. всеки от нас, много рядко прилича на себе си. Рядко, само в някои моменти, човешкото лице изразява своята главна черта, своята най-характерна мисъл.

Художникът изучава лицето, което ще рисува, и схваща тази главна мисъл в него макар даже в този момент, в който рисува, да не е била проявена тя на лицето. Фотографията заварва човека такъв, какъвто е, и много е възможно, че Наполеон в някоя минута би излязъл глупав, а Бисмарк – нежен.

Тук, на този портрет, осветлението е заварило Соня в един важен миг – на нейната срамежлива, кротка любов и малко диво, плашливо целомъдрие. Пък наистина тя тогава беше много щастлива, като се убеди най-после, че аз жадувам да имам портрета й..."

...

Ф.М. Достоевски. „Юноша“ III, 7, 1. 

София, "Игнатов". Превод Рачо Стоянов

"Дон Кихот"

І . Съдържанието

           

            “Дон Кихот” е разказ за пътешествие на двама приятели (господар и слуга, или по-точно, рицар и оръженосец).

Граници на пътешествието в т. І:[1]

Домът на дон Кихот в родното му село – ханът (който той смята за омагьосан замък с призраци) – планината Сиера Морена (място на отшелничеството му); обратно към хана (където той и Санчо се събират с двойките влюбени и с приятелите му от селото – и тържествено вечерят).

Съдържание според събитията и главите на романа

А. Първо излизане на дон Кихот от дома му

           

І – нрави и обичаи на дон Кихот; ІІ – излиза от родното си село;

ІІІ – посветен в рицарско звание; ІV – Андрес и господарят му; битка с мулетаря;

V – връщат се у дома; VІ – преглед на библиотеката, изгаряне на романите

            Б. Второ излизане на дон Кихот – този път с оръженосеца Санчо. Става ясно откъде авторът изобщо е научил за приключенията им (историята им е описана от учения мавър Сид Амет Бененхели)

VІІ – второ излизане, със Санчо; VІІІ – мелниците; иска да освободи принцесите в каляската; започва сражение с бискаеца

ІХ – авторът купува в Толедо тетрадките, написани на арабски, и то сравнително евтино – и поръчва превода; научава за победата над бискаеца; Х – разговор за чудотворното питие

            В. Първа новела – за Марсела и Хризостомо. Присъстват на погребението му

ХІ – при козарите; ХІІ – разказват им за смъртта на Хризостомо; ХІІІ – отиват на погребение: диалог на дон Кихот с Вивалдо, където се сравнява животът на рицаря с този на отшелника; говори се за любовта на рицарите към техните дами; и коя е Дулсинея; ХІV – песента на Хризостомо и речта на Марсела

            Г. Първо пристигане на дон Кихот в хана

ХV – поражение в битката с конярите.

Пристигат в хана; ХVІ – срещата с Мариторнес през нощта; ХVІІ – напускат хана. Подхвърлят Санчо с одеало

ХVІІІ – двете стада овце. Представяне на армиите. Поражението на дон Кихот

ХІХ – среща с ризоносците от погребалното шествие. Дон Кихот ги разгромява; ХХ – нощта пред мелницата; ХХІ – завоюва шлема на Мамбрино (това е леген) от един бръснар. Разказ за рицаря и принцесата; ХХІІ – освобождава затворниците

            Д. Втора новела – за Карденио, Фернандо, Лусинда и Доротея. Те стават техни спътници

ХХІІІ – Сиера Морена. Хинес открадва магарето на Санчо. Намират чантата на Карденио. Козарите им разказват за него; ХХІV – Разказът на Карденио. Скарват се заради кралица Мадасима;

ХХV – дон Кихот решава да обезумее от любов и написва писмо до Дулсинея. Колебае се дали да имитира страданието на Роланд или по-скоро това на Амадис Галски.

            Е. На връщане Санчо спира в хана, където заварва приятелите на дон Кихот (свещеника и бръснаря)

ХХVІ – Санчо среща свещеника и бръснаря в същия хан; ХХVІІ – тръгват към планината, срещат Карденио. Той им разказва останалото.

ХХVІІІ – среща с Доротея. Нейният разказ; ХХІХ – Доротея отива с тях при дон Кихот като принцеса Микомикона; ХХХ – Тя разказва историята си на дон Кихот. Ако й помогнел, можело да се ожени за нея. Спор на дон Кихот със Санчо – бие го заради непочтителните му дуим за Дулсинея.  Санчо си намира магарето. Лъже, че е запомнил писмото на дон Кихот до Дулсинея.

            Ж. Второ пристигане на дон Кихот в хана

ХХХІ – среща с Андрес; ХХХІІ – пристигат в същия хан

            З. Трета новела – за Анселмо, Камила и Лотарио. Героите не са действащи лица в романа, това е само прочит

ХХХІІІ – ХХХV - четат от ръкопис разказа за Анселмо, Камила и Лотарио. През това време дон Кихот се бие с великана, тоест с меховете с вино.

ХХХVІ – пристига Фернандо с Лусинда; ХХХVІІ – двойките се споразумяват, всяка от дамите отива при любимия си.

Пристигат Пленникът и Сораида. Вечеря и реч на дон Кихот за учените и военните; ХХХVІІІ – речта продължава;

            Е. Четвърта новела – за Пленника и Сораида

ХХХІХ-ХLІ – разказ на Пленника

ІІ. Споменавания на антични автори, сюжети, събития

1.      Автори на книги и други произведения на изкуството и науката

-         Поети

Омир; Овидий, Вергилий, Хораций

-         философи

Аристотел (няколко пъти), Платон (веднъж)

-         оратори и други прозаици

Ксенофонт, Цицерон, Цезар, Плутарх, Зоил

-         други

Зевксис

2.      Исторически личности – пълководци, държавници

Александър Македонски, Дарий, Ханибал;

Тарквиний, Марий, Катилина, Сула, Август

някои римски родове

3.      Митологични персонажи и литературни герои

Амур, Аполон, Музите; Бриарей, Антей

Медея, Калипсо, Кирка

Херакъл, Тезей, Кастор и Полукс,

Тантал, Сизиф, Иксион

Хектор, Ахил, Одисей, Еней

4. Места в книгата, препращи към стила на античните автори

Реч за златния век (гл. ХІ); Дон Кихот представя обединените войски на двата континента (гл. ХVІІІ)

5.   Отношение към гръцката античност

Гръцкият е непознат, неразбираем (като халдейския)

...

Местата в текста:

Пролог -  полезни съвети за това, как да придадем на труда си по-учен вид. За цитатите и библиографията.

“други книги са пълни със сентенции на Аристотел, Платон...” – с 13

списъкът от книги – завършва с “Ксенофонт, Зоил, Зевксис” – с 13

“сложете в бялото поле името на Хораций” – с 15

“известни жени” – Медея на Овидий, Калипсо на Омир, Цирцея на Вергилий

военачалници – Цезар в “коментари”, Плутарх – с 17

“Аристотел, св. Василий, Цицерон не са имали представа за рицарските романи” – с 18

Сонети в началото на книгата – споменават се Александър, Ханибал

гл. І

как Херакъл убил Антей – с 39; Росинант бил като Буцефал – с 41

Гл. VІ

“за Палмерин Английски” трябва да се намери “шкаф, като онзи, който Александър взел от Дарий, за да пази в него книгите на Омир” – с 87

“откакто Аполон е Аполон, а музите – музи…” – с 90

един автор е направил и великолепен превод на неща от Овидий” – с 93

гл. VІІІ

мелниците - “дори да размахвате ръце, по-многобройни от тези на великана Бриарей…”

гл. ХІ

реч пред козарите за златния век – с 134

гл. ХІІІ

за Дулсинея – “не е от рода на древните Курции, Гайовци, Сципионовци..”  – с 154

“Цезар Август не би се съгласил да се изпълни завещаното от божествения мантуанец” – с 157

гл. ХІV

песента на Хризостомо – “Амур със своя дар отровен…” “Тантал, Сизиф, Иксион” – с 161-162

за Марсела – “идваш да се насладиш като нов коравосърдечен Нерон на гледката на опожарения Рим?; или както дъщерята потъпка трупа на баща си Тарквиний ” (това се отнасяло за дъщерята на Сервий Тулий) – с 163

гл. ХVІ

“думи, неразбрани за тях, като да бяха изречени на гръцки” – с 184

гл. ХVІІІ

дон Кихот представя войските. Едната е източна, с участието перси, мидийци, парти, скити, нумидийци, етиопци, араби; живеещите около реките Ксант, Термодонт и Пактол; и “други безбройни народи”. В другата влизат населяващите “всичко, което включва в себе си Европа”  – с 211

“треви, описани от Диоскоридес” - с 218

гл. ХХІІІ

“не само Санта Ермандад, но и всички братя—Кастор и Полукс...” с 277

“дали Амур безумен е, не зная...”

гл. ХХV

“може да се подражава на Омировия Одисей или на Вергилиевия Еней”

“знае някои неща, колкото ги е знаел Аристотел, а може би дори по-добре...”

Амариди, Силвии, Диани, Галатеи, Филиди... са измислени - с 323

“нишката е показала пътя на Тезей в лабиринта” - с 328

ХХVІ

“Ах, Амур е зъл...” - с 334

ХХVІІ

“..славолюбиви Марий, жестоки Катилина, извратени Сула, отмъстителни Юлиан...” - с 350

гл. ХХХ

“остави написано черно на бяло на халдейски или гръцки език, който не разбирам” - с 402

гл. ХХХІІ

“дон Сиронхилио Тракийски”

“такава книга би затъмнила славата на Хекторовци, Ахиловци и Роландовци” – с 427

 ІІІ. Литературни особености

1.      За книгата

Оказва се, че книгата е историческо изследване. Сервантес започва да проучва живота на дон Кихот, но не намира достатъчно свидетелства. За щастие в Толедо попада на ръкописа на един арабски учен – Сид Амет Бененхели, автор на съчинениот: “История на дон Кихот де ла Манча”. Лесно намира един мавър-християнин, който да му го преведе. Мавърът поискал като хонорар двадесет килограма сухо грозде и сто килограма жито, и за по-малко от два месеца превел съчинението (гл. ІХ).

2.      Главният герой

Проблемът за лудостта му. Подражава на прочетеното в книги. Обяснява всичко в съгласие със своите предпоставки – че е рицар, който възстановява древните обичаи на това съсловие, сражава за справедливост, но е атакуван от магьосници и призраци.

Не може да бъде победен в спор от никого, тъй като разсъждава логично и говори красноречиво.

3.      Относно композицията на романа

Вмъкнати разкази – като този за Камила и двамата приятели. Той просто се чете.

Разкази, преплетени с основния: по-силно – този за Карденио и Фернандо и жените им. Те не са герои от прочетен в книгата разказ, а хора, които стават спътници на дон Кихот.

По-слабо преплетени в действието - Хризостомо и Марсела (героите присъстват на погребението на Хризостомо, виждат Марсела); Пленникът и Сораида (срещат се в хана, слушат разказа на Пленника).

            Диалози – дон Кихот със Санчо и с хора, срещнати по пътя

            Речи – на дон Кихот

4.      Епическото в “дон Кихот”

- Оглед на цялото общество в Испания:

благородници, селяни

мулетари, козари,

ханджии, проститутки

духовници, лекари, учени (преводачи, историци, писатели, студенти); военни, прислуга

полиция, престъпници,

християни и мюсюлмани (маври, турци)

-         Географски

на Испания, на Европа и света

5.      Смешното в “дон Кихот”

Принцип на смешното като естетическа форма. Недоразумение, неразбиране, неуместна претенция за умност, културност?

Сервантес и Гогол (в комедиите му)

6.      Препратки към литературата (освен античната)

-         Преглед на съвременната му литература, включително чуждоезична (покрай изгарянето на библиотеката)

-         Цитати от и препратки към Писанието

ІV. Сравнение на “дон Кихот” с античните романи:

Книгата, или поне по-голямата част от нея, е приписана на друг автор (донякъде платоновски похват)

Лудост – рядко се среща сред героите на антични романи; при това е настъпила под влияние на книги (героят се влияе от словото).

Рицарска любов – има ли нещо подобно в античността? Доколко това е платоническа любов в съгласие с “Федър” и “Пирът”?

Пътуват двама мъже, господар и служител, разговарят; мисия с идеална цел (справедливост, защита на слабите, подвизи в името на дамата и Бога; и заради рицарската чест). Има ли го в античността?

Има подобия: 

пътешествие, премеждия,

вмъкнати разкази,

допълнителните двойки (герои приятели, помощници, със сходна съдба)

            Да се обърне внимание на “Аполоний Тиански” на Филострат и “Златното магаре” на Апулей. Може би те стоят най-близо до “дон Кихот”.

            *

            Мигел де Сервантес Сааведра. “Знаменитият идалго дон Кихот де ла Манча”. Превод Петър и Тодор Нейкови. "Прогрес",  1947

[1] До началото на гл. ХLІІ, с. 576 според посоченото издание.

Димов. "Тютюн"

І. Съдържание

Част 1

Ирина е гимназистка в малкия западнобългарски град Х. Населението отглежда тютюн и работи в тютюневата фабрика, собственост на акционерно дружество "Никотиана".
Ирина се влюбва в две-три години по-възрастния от нея Борис Морев, син на учител от гимназията. Борис се интересува от принципите на тютюневия бизнес; успява да си издейства среща със собственика на "Никотиана" Спиридонов при едно от посещенията му в града (Спиридонов също е от Х.). Срещата е много успешна и Борис прави светкавична кариера във фирмата, за което му съдейства и дъщерята на Спиридонов - Мария. Двамата скоро сключват брак. Две години по-късно, след смъртта на баща й, Борис става генерален директор и съсобственик на "Никотиана".

Ирина завършва гимназия и става студентка по медицина в София. Една вечер, на връщане от университета, тя попада на Борис, който я поканва в колата си и я завежда в огромната си къща. Става ясно, че Мария е тежко болна - не разпознава почти никого и се нуждае от постоянен надзор. Ирина става любовница на Борис. Това се случва към 1932-а.

Същевременно тютюневите производители и работници от град Х. и селата наоколо се готвят за съпротива срещу политиката на "Никотиана", която ги застрашава с уволнения и намаляване на изкупните цени. Дейността им се оглавява от комунистите. В тази среда действат Динко - братовчед на Ирина и отдавна нещастно влюбен в нея, Стефан Морев (брат на Борис), евреинът-интелигент Макс Ешкенази, партийният лидер Лукан, тютюноработниците Шишко, Блаже, Спасуна, Симеон. Активистите организират стачка и демонстрация в центъра на Х. Демонстрацията завършва с кръвопролитен сблъсък между работниците и полицията. Загиват бащата на Ирина, който ръководи полицейския взвод, и работничката Спасуна; арестувани са повечето от стачните лидери. Симеон умира от изтезания в полицията, а Стефан - от малария във варненския затвор. Преследваният от полицията Макс се е самоубил няколко дни преди това. Блаже, Шишко и Лукан издържат на изтезанията и са освободени.

"Никотиана" се стабилизира благодарение на контактите на Борис в правителството, индустриалния елит и пресата. В годините преди войната Германия монополизира износа на българските тютюни, действайки чрез Немския папиросен концерн. Директор на Концерна за България и околните страни е фон Гайер, бивш военен летец. Експерти са потомственият аристократ барон Лихтенфелд и Прайбиш, чиито предци са били крепостни селяни на фамилията Лихтенфелд. Дейността им се наблюдава от госпожица Дитрих, агентка на Гестапо.
Борис заедно с вече възрастния, но крайно грижлив към външността си главен експерт Костов, се стараят да предразположат немците от Концерна с разни видове забавления. Борис намеква на Ирина, че е добре да обърне повече внимание на фон Гайер. Отношенията им рязко се влошават. Ирина преценява, че Борис трудно би се разделил с нея и решава да употреби връзката им за своя изгода. Това се случва във Варна през септември 1939.

Част 2

България влиза във войната и окупира Беломорието. Ирина е станала любовница на фон Гайер, като при това има и множество краткотрайни авантюри. Една нощ във вилата на Чамкория, където тя е сама с прислужницата си, неочаквано се вмъква Павел, по-големият брат на Борис. Той е активен деец на международното комунистическо движение, сражавал се е в Испания и е обучаван в СССР. След напрегнат разговор и проблясък на любовен интерес от страна и на двамата, Павел продължава пътя си към планината, за да се присъедини към един наскоро сформиран партизански отряд. Появяват се отново Динко (командир), Шишко (поликомисар) и висшият партиец Лукан. Има и нови лица - еврейката с партизанско име Варвара, която е влюбена в Динко, македонецът Ляте, двама дезертьори от царската армия - един майор и един фелдфебел-школник (Данкин) и млекарят Мичкин, чието внуче някога е получило безвъзмездна медицинска помощ от Ирина. Германия вече е нападнала СССР.

Годината е 1944. Мария Спиридонова отдавна е починала. Ирина е омъжена за Борис, но отношенията им са лоши и Борис пие все повече. Двамата заминават за Кавала, където "Никотиана" е монополизирала изкупуването и манипулацията на тютюна. На остров Тасос Костов попада на едно деветгодишно гладуващо гръцко момиченце - сираче, и пожелава да го осинови. Момиченцето, което се казва Аликс, е болно от малария и след усложнения, настъпили може би и заради погрешно лечение, умира.
Червената армия наближава България. Окупационният корпус започва да се оттегля от Беломорието, а отношенията между немските и българските военни се влошават. Борис, който опитва да продаде складирания си тютюн на местен търговец, се разболява от малария и умира в Солун. В района действат гръцки партизани, разделени на комунисти и прозападни националисти.

Българският партизански отряд, който видяхме край Чамкория, се появява в окупираната територия за да проведе акция - взривяване на немски бензинов склад. В разгара на акцията се появява цивилна кола, пътуваща за Кавала. В колата са Ирина, Костов, фон Гайер и трупът на Борис. Като лекарка Ирина е повикана да се погрижи за смъртно ранения Динко, който я разпознава. Отрядът успява да подпали цистерните, но мнозина партизани загиват, сред които е Шишко, който доброволно и съзнателно се жертва, за да прикрие отстъпващите си другари. Фон Гайер е разстрелян, а Ирина и Костов са освободени и продължават пътя си.
Кавала вече е завзета от група гръцки партизани-комунисти, подкрепени от български военни части, минали на страната на ОФ. След погребението на Борис, Ирина и Костов заминават за София, където да разположени съветски войски. Домът на Мореви се използва като щаб на отечественофронтовската армия. Там е настанен и Павел, сега генерал-майор. Ирина разговаря няколко пъти с него и го моли за съдействие да напусне страната. Павел отказва, но се съгласява да я заведе с колата си до родния им град. Двамата се разделят с усещане за несъстояла се любов.
9 май 1945 г. заварва Павел в Словакия, вече като генерал-лейтенант. Същия ден той получава писмо от бившия партизанин - сега подполковник - Данкин, от което научава за самоубийството на Ирина.


ІІ. "Тютюн" преди и след преработката си

Книгата е достатъчно голяма още преди преработката, след което е увеличена с около една трета. Но и в първия вариант, по който пиша, тя е 600 страници в изданието от 1993 - поне колкото "Бесове", или малко по-голяма.


ІІІ. Класовата борба

Следи се действието в две общества, които са във вражда ("антагонистични") и които се преплитат поради роднински, семейно-любовни или служебни връзки между героите. Показани са конфликти между техни представители, не само индивидуални, но и колективни (сблъсъци на демонстранти с полиция, сражение на партизани с немска военна част).
От една страна стои ръководството на "Никотиана", тютюневи босове, индустриалци, висши чиновници, представители на немския бизнес, армия и тайни служби; от друга - тютюноработници, работнически и партийни (комунистически) лидери, партизани. Главните действащи лица идват от средната класа в провинцията: Ирина е дъщеря на старши полицай, а братята Мореви - на гимназиален учител, и то по латински, което го доближава до по-високата интелигенция.


ІV. "Тютюн" като епос и трагедия

Епическият елемент в романа е сблъскът на индустриалната и политическа върхушка ("олигархия, естаблишмънт"), подкрепяна във втората част от представителите на хитлеристка Германия, срещу работническата класа, предвождана от българските комунисти, зад които стои СССР.

Животът на Ирина протича като трагедия. Тя е единствена дъщеря на патриархално семейство, малко затворена, честолюбива. Напусната от първата си любов, тя не отговаря на ухажванията на състудентите си от Медицинския факултет. Повторната й среща с Борис, когато той вече е богат, изглежда като щастливо, но рисковано продължение на ученическата й връзка. Тя се съгласява да стане любовница на семеен мъж, чийто брак се е разпаднал нещастно и не по негова вина, но не може да бъде законно прекратен. После привиква да разполага с пари и удобства, доволна е от приобщаването си към столичния елит. И след това сама решава от любовница на първия си и единствен дотогава мъж да стане почти независима, скъпо платена компаньонка. След катастрофата на предвоенния и прогермански елит тя се опитва да запази положение сред силните на деня чрез девера си Павел, но не успява. Самоубийството й съвпада с капитулацията на Германия и края на войната.


V. Героите на Димов и законът на историята

Димов мисли за нравствената (той пише "духовна") смърт преди физическата, а може би, макар да не го казва изрично, и за "духовно" безсмъртие (саможертвата на Шишко). Също за "стар" и "нов" свят, като отмирането на стария свят - този на олигарсите и националистите като Борис и баща му - се представя като справедливо и същевременно необходимо (неизбежно).
Ако героите на романа успеят да проумеят посоката на историята и нейната справедливост, те биха се жертвали за "новия живот" и така биха избегнали "духовната смърт". Димов често казва, че този или онзи герой е "съзнал" или "не е съзнал"; че е "знаел" част от истината, но пък "не е можел да знае" други неща - останалата част от истината. Способността за "съзнаване" на историческия закон може да бъде скована от пороци - сребролюбие, сладострастие, властолюбие, фанатизъм, сляпо покорство пред установения ред.

Лицата и ситуациите, представящи църквата, са изработени така, че да предизвикват отвращение. Ето какво се казва около погребението на Борис: ...Това бе нечист, сиромашки и гладен гръцки поп, с избеляло расо и мазна калимявка... И ровейки горчиво сметта, този служител на Христа бе постепенно престанал да вярва в Господ, в православието и в небесната правда... сиромашкия гръцки поп с кирливото расо и гладни очи. На улицата чакаше разнебитена катафалка с дръгливи коне, а до нея стоеха мършав, подобен на попа клисар и две момчета, от които едното държеше кръст, а другото — избеляла хоругва... И т.н.


**

Димитър Димов. Тютюн. "Труд", 1992

[Платон]. "Послезаконие"

Това е малко съчинение (около 20-25 стр.), замислено като епилог към "Законите" на Платон. Нищо не пречи да се чете като 13-та книга на "Законите", макар че текстът има смисъл и като самостоятелно произведение.

І. Съдържание и жанр

"Послезаконие" формално е разговор между трима, но в действителност е монолог. Действащото лице, което говори, е наречено "Атинянинът". Монологът му се прекъсва отвреме-навреме от репликите на друг персонаж - критянинът Клиний, който насърчава говорещия, подканва го да развие мисълта си или изказва колебание относно някои твърдения. Репликите му служат, за да се почувства, че говорещият не е сам. Третият персонаж - спартанецът Мегил - мълчи, макар че в "Законите" понякога е взимал думата. Читателят си ги представя да разговарят, разхождайки се. Мястото на действието е Крит.

"Послезаконие", както и целите "Закони", не представя нито действие, нито характери. Целта на текста е да покаже как нещо се доказва. Някой уверява слушателите си, осведомява ги за възгледа си относно нещо важно, което засяга всички хора, макар и не всички да са способни да изслушат и оценят казаното. В случая се говори за това, в какво се състои най-ценното образование, чрез което се достига до мъдростта (sophia).

ІІ. Темата на "Послезаконие"

Въпросът е важен по две причини. Първо, говорителят мисли, че само мъдрият (или мъдрецът?) може да бъде напълно щастлив. Така че слушателят разбира как човек може да стигне до щастие още приживе. Второ, държавата би била добре уредена и би действала добре, ако се управлява от мъдреци. В "Законите" Атинянинът прави проект на законодателството на един бъдещ град; но дори да се приеме, че това е идеалното законодателство при тези хора, това място и тези размери на държавата, пак би имало опасност от погрешно изменение, лошо прилагане или просто неспазване на законите. (Опасностите, независещи от устройството, се оставят настрана). Така че "Послезаконие" съобщава кое е образованието, чрез което водачите на държавата ще си предават мъдростта. Платон е правил веднъж проект за такова елитно образование - в "Държавата". Така че както "Законите" са различен опит за съставяне на идеална държава, така и "Послезаконие" е различно предложение за идеално образование.

Атинянинът казва, че в човешкия свят съществуват множество необходими и полезни науки и изкуства, а също и такива, които служат просто за развлечение. Но никое от тези занимания не изисква мъдрост и не предава мъдрост. Той споменава земеделието, строителството заедно с други занаяти, после гадателството, медицината, мореплаването, военното изкуство, поезията заедно с музиката, съдебната реторика. Отбелязва, че съществува и един вид природно предразположение към учене и разбиране(интелигентност?). Това е способност бързо да се възприема и помни, и лесно да се овладяват науки и изкуства. То може да бъде сметнато за мъдрост, но не е мъдрост.

Човек става действително мъдър въз основа на математическото образование - науката за числото. Само математиката дава сигурно знание. То е възможно поради това, че божеството е вложило в човека способност за схващане на числата и отношенията им. После от наблюдението на небесните тела, чието движение е основано на числови отношения, човек се научава да брои и да съпоставя числа.
Но мъдростта не е просто математическа способност и знание, а опознаване и благоговейно съзерцание на движението на небесните тела. Доброто научаване на законите, по които те се движат, съчетано с религиозна почит към тях и към самото им взаимодействие - това е основата на мъдростта. За да ги почитаме, е нужно да вярваме, че те са одушевени и блажени, че душата - както тяхната, така и всяка отделна душа - е по-стара и по-съвършена от всяко тяло, с което е свързана; и че душата притежава "ум". Колкото по-съвършено е едно същество, толкова по-добре и постоянно са съобразени неговите действия с ума.
Такъв човек би действал съобразно с ума навсякъде и би бил най-полезен за държавата и за другите хора. Би трябвало да се вярва, че той ще е блажен приживе и още повече след смъртта си. Щастието е в разбирането на порядъка на небесните движения, и то не просто поотделно и в подробности, но и като цяло и в тяхното единство. Атинянинът казва, че в момента на смъртта си такъв човек няма да усеща света с всичките си сетива, както по време на живота, но ще е причастен на един само дял; и от множествен ще стане единен, едновременно щастлив, блажен и мъдър... и, получавайки винаги еднакво тези неща от боговете, ще бъде вечно причастен на това щастие, независимо дали е живял като държавник или като обикновен човек (992b).

ІІІ. Как да се чете

Читателят на такъв нехудожествен увещателен текст може да е несъгласен с някои конкретни твърдения (небесните тела са богове), но да одобрява главното послание (мъдростта и щастието са непостижими без фундаментално научно образование); или да отхвърля главното послание, но да одобрява някои склонности на говорителя - търсене на път към щастието, интерес към справедливо обществено устройство, вяра в ценността на интелектуалната образованост, в съществуването и постижимостта на истината, в способността на човешката душа да бъде добра и съвършена, в съществуването на божеството, справедливостта и благосклонността му към хората.

Волтер. "Кандид"

"Кандид" е полуфантастична сатирична и шеговита повест за добросърдечен младеж, който обикаля света в търсене на първата си любов. Някои съвременни германски философи (Панглос, учител в семейството на един барон, комуто Кандид е незаконен син) твърдят, че този свят е прекрасен - "най-добър от всички възможни светове". В действителност светът, из който Кандид скита, е препълнен с престъпления и нещастия. Накрая се оказва, че е най-мъдро човек да се ожени за първата жена, която е обикнал, да изхранва семейството си със скромен земеделски труд и да философства в обществото на неколцина верни приятели. Така заживява Кандид след края на пътешествието си.

І. Пороци и нещастия

В света няма нищо сигурно и никой не е в безопасност. По време на пътешествието Кандид попада на свалени и прогонени крале и императори (руския император, английския крал и др.); благородни девици, станали кръчмарки, държанки, улични жени или робини (Кюнегонд, старицата); богати търговци и превозвачи между Стария и Новия свят, които се удавят в морето заедно с пътниците и екипажите си; наивни професори и честни християни, екзекутирани като еретици; мирни благородници, убити заедно със семействата си от нахлула в земите им вражеска войска (бащата на Кандид барон Тундер-тен-Тронх); висши военни, разстрелвани от собствените си войници без никаква вина (английският адмирал); невинни аборигени, поробени и малтретирани от европейци (в Южна Америка).
Пороците изобилстват. Духовниците, като се започне с папите и се стигне до най-обикновените монаси, развратничат, ползват проститутки, поддържат любовници и имат незаконни деца ("папа Урбан", брат Шибой, инквизиторът); търговците и превозвачите използват всяка възможност за измама и грабеж (холандският търговец); войниците вършат всякакви жестокости с мирното население ("българите", "аварите"); владетелите изтребват и тероризират поданиците си, като се започне от най-висшестоящите (Цариград); аристократите презират всички с по-нисък произход, независимо от доброделите и заслугите им към тях самите (синът на стария барон). Мяркат се богаташи, преситени от всичко и гледащи отвисоко на всяко постижение на изкуството и науката (Прокуранте); заможни граждани, прекарващи живота си в празнословие, клюкарство и разврат; възпитатели и философи, поддържащи абсурдни възгледи (Панглос). Ако пък някой действително е способен и се труди като учен или писател, той остава беден и неизвестен (Мартен, парижкият ерудит). Обстоятелствата в този свят принуждават дори най-добродетелните мъже и жени да извършват престъпления и да продават тялото си, за да оживеят (Кандид, Кюнегонд).

ІІ. "Кандид" в сравнение с други книги

"Кандид" прилича на Лукиановата "Истинска история". И тя е малка по обем, героят е интелигентен, любопитен и симпатичен, обикаля голяма част от познатия свят, попада на всякакви опасности и по чудо се избавя. Авторът показва осведоменост в географията, историята, философията и литературата.
Все пак книгата е полуфантастична, защото напълно въображаемите или невъзможни ситуации са малко - като че ли само приключенията в Елдорадо. В сравнение с "Истинска история" се споменават доста повече действителни и съвременни на автора места и реалии - държави, градове, народи, организации (римската църква, йезуитския орден), събития (земетресението в Лисабон от 1755).
Същевременно книгата прилича и на любовно-авантюрен роман. Има влюбена двойка, която се разделя задълго, но накрая се събира; изневери; мнима смърт; героите са съпровождани от слуги и приятели. Епизодите се сменят бързо, няма много ерудитски отклонения, освен разговорите в Париж и Венеция.

ІІІ. "Кандид" като пародия

Явно е, че Волтер прави пародия на любовно-авантюрно-фантастичен роман. Ако книгата беще сериозна, Кюнегонд нямаше да бъде зрелищно насилвана или да стане държанка на две лица едновременно, или поне това нямаше да се разказва така мимоходом и безгрижно. Освен това в края на историята нямаше да погрознее и да стане досадна съпруга. Още в самото начало тя и семейството й са представени иронично: Monsieur le baron était un des plus puissants seigneurs de la Westphalie, car son château avait une porte et des fenêtres... Ils l'appelaient tous monseigneur, et ils riaient quand il faisait des contes. Madame la baronne, qui pesait environ trois cent cinquante livres, s'attirait par là une très grande considération, et faisait les honneurs de la maison avec une dignité qui la rendait encore plus respectable. Sa fille Cunégonde, âgée de dix-sept ans, était haute en couleur, fraîche, grasse, appétissante.

Въпреки иронията, тук-там се срещат някои направо изказани възгледи - в репликите на Мартен за безправието и несигурността, и в монолога на парижкия писател за литературата. Това са нещо като набързо скицирани автопортрети.
Авторът обича да блести с остроумие и осведоменост за много неща. Характерите са слабо разработени, повестта напомня на куклен театър или рисуван филм.

на български:

Волтер. Философски новели. Превод Б. Атанасов. „Народна култура“, 1983
Волтер. Кандид или оптимизмът. Превод Мария Коева. "Фама", 2010

Достоевски. “Бесове”

Увод към "Наследени думи"

Това е първата художествена книга, за която ще напиша нещо без да съм професионално задължен и изобщо без някой да ми го е поискал. Така че ето няколко предварителни думи.

Не е много лесно да се говори за една книга “нацяло”. Това обикновено се очаква от авторите на предговори. Иначе, ако не е предговор, е по-естествено да се спомене за някое място от нея, или да бъде посочена във връзка с някаква тема, примерно ако става дума за автора, жанра или нещо за епохата.
Но все пак има причина да се пише нацяло за отделна книга и тя е, че авторът й я е мислил като нещо цяло, единно, изработвал я е според план, обхващал я е с поглед, накрая я е “завършил”. Книгата е като сграда, има си структура, външен вид и доста неща, които не се виждат отвън или пък изобщо не могат да се видят, а само архитектът и строителите знаят за тях. Но същевременно тя е изобщо нещо мислено, не може да се види и обхване с очи, не може да се снима или да се направи чертеж, който да е “верен”. Всяко “виждане” и представяне зависи от онзи, който я е прочел.

І. Характери

“Бесове” е за злото в човека. Ето например лекомислието и театралността, леността и разглезеността у Степан Верховенски. Като говори с продавачката на евангелия, казва: Народ религиозен, c'est admis, но он еще не знает Евангелия. Я ему изложу его... В изложении устном можно исправить ошибки этой замечательной книги, к которой я, разумеется, готов отнестись с чрезвычайным уважением.
Интригантство, цинизъм, хитрост и безмилостност у Пьотър Верховенски; Варвара Петровна гледа на всеки, комуто плаща или би могла да плаща издръжката, като на своя собственост; идолопоклонството на Еркел – щом си избере някого за водач, е готов на всякакво престъпление, за да му угоди. Разговаря с жертвата си Шатов минути преди да участва в убийството му и го прави съвсем спокойно, вежливо, с една лекота; студентката-нихилистка с промития мозък, която казва: То-есть мы знаем, например, что предрассудок о боге произошел от грома и молнии... слишком известно, что первоначальное человечество, пугаясь грома и молнии, обоготворило невидимого врага, чувствуя пред ним свою слабость. Но откуда произошел предрассудок о семействе?; хладнокръвната и практична акушерка Арина, която гледа с насмешка и презрително на решението на Шатов да приеме бившата си жена заедно с чуждото дете. Той приема жена си, защото я обича, а на акушерката точно това й е смешно.
Кирилов пък се самоубива, защото чрез размисъл е установил, че самоубийството е най-разумното, което може да направи един човек; наемният убиец Федка изповядва вярата си в Бога, но продължава да убива срещу заплащане и като че ли не вижда противоречие; Николай Ставрогин, по когото жените се лепят, показва независимост от всички и всичко – родина, любов, собствена чест, чест на другите хора.

Жените в книгата разчитат на хубостта си (Лизавета), парите си (Варвара Петровна) или на това, което мислят за образованост (студентката). Но някои са кротки, безобидни, дори самопожертвувателни (Дария Шатова, книжарката Софя).

Пълно е с хитруващи, театралничещи, суетни и слаби хора (Липутин, Лямшин, “великият” Кармазинов, Степан Верховенски), умуващи и фантазьорстващи фанатици (Кирилов, Шигальов, последният “лектор” на литературното утро).

ІІ. Руската интелигенция и руският народ

Книгата е за интелигенцията, чието безумство започва с атеизъм и отричане от Русия. Това е “свободомислието”, то е като зараза, която води до смърт, макар че някои - като Шатов - оздравяват. Свободомислието води най-напред към вярата, че е нужна “пълна промяна”, че трябва да се участва в нея като се създаде организация, чието ръководство и лидери вече съществуват “някъде”. На свободомислещите кандидати за революционери им е нужен някакъв посредник, представител на "онези", и Пьотър Верховенски се появява като такъв. Понеже е по-лесно да се повярва, че онзи, когото виждаш пред себе си, е изпратен (“натоварен”) от “тях”, отколкото че е способен сам да осъществи “идеята”. А когато се създава организация, благословена от “тях”, тогава не е нужно да се жалят хора.

Всичко това е от бесовете, излизащи от тялото на Русия (от тялото на руския народ) и влизащи в някои нещастни хора, за мнозина от които е били по-добре да не са се раждали. Те са “свини” като онези от притчата в Лука 8:32-36, както пророчески се досеща Степан Верховенски малко преди смъртта си.

ІІІ. Постройката на "Бесове". За разказвача

Достоевски не се е грижил да изработва сложна и увлекателна фабула. Характерите са разработени пространно и главно чрез думите им. Събитията обаче са малко и до катастрофата се стига бързо. Действието се върти около дейността на Пьотър Верховенски, който се стреми да създаде впечатление за анархия в града (пожар, провал на губернатора), да създаде “петорка” (свързана с общо участие в убийство) и чрез услуги и угодничество да си подсигурява “лидер на революцията” (Ставрогин).

Разказвачът е действащо лице. Той е мил млад човек, кротък и с мек характер, и по начало съчувствено настроен към хората. Той е верен приятел на Степан Верховенски, респектиран е от славата на Кармазинов и е леко влюбен в Лизавета. Светски човек, но доста прилича на Альоша от "Братя Карамазови".

В книгата има немалко комични места. Накрая се казва: Наши медики по вскрытии трупа совершенно и настойчиво отвергли помешательство - като че ли лудостта може да се установи с оглед на трупа.

**

на български:
Ф.М. Достоевски. Бесове. Превод В. Райчев. “Народна култура”, 1983; “Захарий Стоянов”, 1997
Ф.М. Достоевски. Бесове. Превод Васил Д. Юруков. "Т. Д. Юруков", 1924