Наплашеният Задиг, който така добре се беше справил с работите на своя приятел Сеток и чиито пари държеше у себе си, мислеше вече само как да замине от острова; реши сам да отиде да научи нещо за Астарте. “Защото, ако остана в Серендиб – си казваше той – жреците ще успеят да ме набият на кол. Но къде да отида? В Египет ще бъда роб, в Арабия по всяка вероятност ще бъда изгорен жив, във Вавилон ще бъда удушен. Но все пак трябва да узная какво е станало с Астарте; нека замина и видя какво ми готви моята тъжна съдба...”
Господарят на замъка беше един от онези араби, които наричаме “крадци”. Но между множеството лоши дела понякога той вършеше и добрини; крадеше с бясна алчност и раздаваше щедро наоколо си; беше смел в битките, доста благ в търговията, разпуснат на трапезата, весел в пиянството и главно напълно откровен. Задиг му хареса много. Разговорът се оживи и удължи вечерята. Най-после Арбогад му каза:
- Съветвам Ви да постъпите на служба при мен, това е най-хубавото, което бихте могли да направите; този занаят не е лош; един ден ще можете да станете това, което съм аз.
- Мога ли да Ви запитам – каза Задиг – откога упражнявате тази благородна професия?
- От най-ранна младост – поде благородникът. – Бях слуга на един доста хитър арабин; положението ми беше непоносимо. Бях се отчаял, като виждах, че по цялата земя, която принадлежи еднакво на всички хора, съдбата не ми е отредила никакъв дял. Поверих мъката си на един стар арабин, който ми рече: “Синко, не се отчайвай; имало едно време едно пясъчно зрънце, което се вайкало, че е никому неизвестна прашинка в пустинята; след няколко години то станало диамант и сега е най-хубавият накит на короната на индийския цар.” Тези думи ми направиха впечатление; аз бях зърно пясък, реших да стана диамант. Най-напред започнах с кражба на два коня; събрах другари и бях в състояние да ограбвам малки кервани. Така, малко по малко, премахнах несъответствието, което съществуваше между другите хора и мен. Получих своя дял от благата на този свят и дори бях обезщетен с лихва; взеха да ме уважават много; станах благородник разбойник; спечелих този замък с насилие. Сатрапът на Сирия поиска да ми го отнеме, но аз бях вече достатъчно богат, за да не се боя от нищо; дадох пари на сатрапа, срещу което запазих замъка и разширих владенията си; той дори ме натовари да събирам данъците, които камениста Арабия плаща на царя на царете. Изпълнявах задължението си на бирник, но съвсем не задълженията си на платец. Никога не е имало по-добри времена за грабеж от днешните, особено откакто Моабдар беше убит и във Вавилон избухнаха смутове и безредици.
- Убит ли е Моабдар? - извика Задиг. - А какво е станало с царица Астарте?
- Нямам представа - поде Арбогад...
И докато говореше така, Задиг даде на рибаря половината от парите си, които беше донесъл от Арабия; смаян и възхитен, рибарят целуваше краката му и казваше:
- Вие сте моят ангел-спасител.
Но Задиг продължаваше да го пита за новини и да пролива сълзи.
- Как, господарю – извика рибарят – нима и Вие сте тъй нещастен, Вие, който вършите добро?
- Сто пъти по-нещастен от Вас – отвърна Задиг.
- Нима Оркан е отвлякъл и твоята жена? – запита рибарят.
- О, Оркан заслужава да бъде наказан - каза Задиг на рибаря. - Но обикновено именно такива хора са любимци на съдбата. Както и да е, отидете при господин Кадор и ме чакайте.
Те се разделиха; рибарят тръгна, като благодареше на съдбата, а Задиг препусна, оплаквайки злата си орис.
* * *
- О, чудовище! О, най-голям злодей от всички хора!.. - извика Задиг.
- Вие ми бяхте обещали да бъдете по-търпелив - прекъсна го отшелникът. – Знайте, че под развалините на къщата, която провидението запали, собственикът вече е намерил огромно съкровище. Знайте, че този младеж, комуто провидението изви врата, щеше да убие леля си след една година и самия Вас – след две години.
- Кой ти каза това, варварино? – извика Задиг. – И дори да си прочел за това събитие в твоята книга на съдбите, позволено ли ти е да удавиш едно дете, което не ти е направило никакво зло?
Докато говореше, вавилонянинът забеляза, че старецът вече няма брада, че лицето му придобива младежки черти. Неговото отшелническо облекло изчезна и четири красиви крила покриваха величественото му, сияещо от светлина тяло.
- О, пратенико на небето! О, божествен ангел! – извика Задиг и се хвърли по очи на земята. – Ти, значи, си слязъл от висшите небесни сфери, за да научиш един слаб смъртен да се подчинява на предвечните закони.
- Хората съдят за всичко, без да разбират нищо – каза ангелът Йезрад. – Измежду всички хора ти най-много заслужаваше да бъдеш просветен.
Задиг му поиска разрешение да говори.
* * *
Задиг стана цар и беше щастлив. Той не забравяше какво му беше казал ангелът Йезрад. Изпрати да повикат разбойника Арбогад, комуто даде почетен чин в своята войска, като му обеща да го издигне до най-висок чин, ако се държи като истински войн, или да заповяда да го обесят, ако продължи занаята си на разбойник.
Сеток бе повикан заедно с хубавата Алмона от дълбините на Арабия, за да застане начело на търговията на Вавилон. Кадор получи висока длъжност и бе обичан според заслугите си; той беше приятел на царя и царят бе тогава единственият монарх на земята, който имаше приятел. Не бе забравено и нямото джудже. На рибаря дадоха хубава къща. Оркан бе осъден да му плати една голяма сума и да му върне жената, но помъдрял, рибарят взе само парите.
Нито красивата Семир можеше да се утеши, загдето е повярвала, че Задиг ще остане едноок, нито Азора преставаше да плаче, загдето бе поискала да му отреже носа. Той облекчи мъката им с подаръци. Завистливия умря от ярост и срам. Империята се радваше на мир, слава и изобилие; това беше най-прекрасният век на земята; тя се управляваше от справедливостта и любовта. Всички благославяха Задиг, а Задиг благославяше небето.*
* Тук свършва намереният ръкопис с историята на Задиг. Знае се, че той е преживял още много други приключения, които са били вярно описани. Умоляват се господа преводачите от ориенталски езици да ги съобщят, ако се доберат до тях.
Волтер, "Задиг, или съдбата. Ориенталска история", гл. ХV-ХХІ.
Превод Боян Атанасов
