Интелигентните хора стават социалисти

Първоначалното учудване от откритието за склонността на интелигентните хора да стават социалисти намалява, щом разберем, че е естествено интелигенцията да надценява разума и да допуска, че всички предимства и възможности, които ни предлага цивилизацията, трябва да се дължат по-скоро на обмислен проект, отколкото на придържане към традиционните правила; и че можем да премахнем всички останали нежелани характеристики чрез още по-интелигентно размишление и "разумна координация". Тази нагласа кара интелектуалците да са благосклонно настроени към централно планираната икономика и контрол, които са сърцевината на социализма. Разбираемо е, че те ще искат да застанат на страната на науката и разума, и на изключителния успех, постигнат от физическите науки през последните няколко столетия; на тях им се струва трудно за вярване, че е възможно полезно знание, което да не е породено от съзнателно експериментиране.

***

През 1970 г. на симпозиум, организиран от Нобеловата фондация на тема "Мястото на ценностите в света на фактите", той [Жак Моно, молекулярен биолог] заяви: "Научното развитие най-накрая разруши, сведе до абсурд, снижи до състоянието на безсмислено самозалъгване идеята, че етиката и ценностите не са въпрос на нашия свободен избор, а са по-скоро въпрос на задължение за нас". По-късно през същата година той ни препоръчва, аскетично отхвърляйки всякаква друга духовна храна, да признаем науката за новия и фактически единствен източник на истината и в съответствие с нея да ревизираме основите на етиката [Chance and Necessity, 1970/77].
Друг велик биолог, Джоузеф Нидам, пише, че "новият световен ред на социална справедливост и другарство - разумната и безкласова държава - не е недомислена идеалистическа мечта, а логическо продължение на целия еволюционен процес, опиращо се на неговата сила - и затова е най-разумната вяра".
Не толкова изявеният, но все пак влиятелен учен - психоаналитикът, който стана първият генерален секретар на Световната здравна организация [Чизъм], искаше ни повече, ни по-малко от това, "да се изкорени представата за правилно и неправилно" и твърдеше, че задачата на психиатрите е да освободят човешкото общество от "парализиращия товар на доброто и злото" - съвет, който на времето беше похвален от американските юридически власти.
Според своя биограф, Айнщайн смятал за очевидно, че "човешкият разум трябва да е способен да намери начин за разпределение, който би се оказал също толкова ефективен, колкото и начинът на производство". Използвайки популярен социалистически лозунг, той [Айнщайн] писа, че "производство за потребление" трябва да измести "производството за печалба" в капиталистическия свят ["Why Socialism?" in Out of My Later Years, 1949/56]. В цитираното съчинение Айнщайн повтаря познатите фрази на социалистическата агитация, засягащи "икономическата анархия на капиталистическото общество", в което "заплатата на работниците не се определя от стойността на продукта", докато "плановата икономика... ще разпредели необходимата за извършване работа между всички, които са способни да се трудят" и други подобни.

Примерите ми са взети от твърденията на влиятелни личности през ХХ в.; не съм включил безброй други като Миликен, А. Едингтън, Соди, Оствалд, Солуей, Бърнъл, всеки от които е изрекъл много безсмислици по икономическите въпроси.

Фаталната самонадеяност

Посочените по-горе четири изисквания, според които всичко, което 1) не е научно доказано; 2) не е напълно разбрано; 3) няма съвсем определена цел; или 4) притежава някакви неизвестни последствия, е неразумно, прилягат особено добре на конструктивисткия рационализъм и на социалистическото мислене...

Още преди 250 години Хюм е забелязал, че "моралните норми не са резултат от дейността на нашия разум". Но твърденията на Хюм не са достатъчни да възпрат повечето съвременни рационалисти, продължаващи да вярват, че щом нещо не е изведено с помощта на разума, то трябва да е или глупост, или въпрос на случайни предпочитания и затова трябва да се нуждае от рационално оправдание.
На тези изисквания не успяват да отговорят не само вярата в Бог и по-голямата част от традиционната нравственост, засягаща секса и семейството (с които не се занимавам в тази книга), а също и специфичните морални традиции, които тук наистина ме интересуват - като частната собственост, спестяванията, размяната, честността, верността, договора. Чизъм и Кейнс разглеждат споменатите традиции и вярвания като "осакатяващо бреме", а Уелс и Форстър - като тясно обвързани с презряната търговия и търгашеството. А те могат да бъдат разглеждани, както е особено модерно днес, и като източници на отчуждение, подтисничество и "социална несправедливост".
След подобни възражения се стига до извода, че е налице неотложна нужда да се конструира нова, разумно преработена и обоснована нравственост, която ще отговори на посочените изисквания и поради това няма да бъде осакатяващо бреме, отчуждение, принуждение или "несправедливост", нито пък ще има нещо общо с търговията. Но това е само част от голямата задача, която новите законодатели - социалисти като Айнщайн, Моно и Ръсел и самообявилите се "аморалисти" като Кейнс - са поставили пред себе си. Трябва също така да се създаде нов разумен език и ново право, защото съществуващите език и право също не отговарят на споменатите изисквания и по същите причини. Тази величествена задача може да им изглежда съвсем неотложна, защото те повече не вярват в каквото и да е свръхестествено утвърждаване на нравствеността, но все още остават убедени, че някакво основание е необходимо. Амбициозната цел на социализма е да предизвика цялостна преработка на традиционния ни морал, право, език и на тази основа да задуши стария ред заедно с предполагаемите непроницаеми и неоправдани условия, ограничаващи разума, истинската свобода и справедливостта.

Но действителните носители на конструктивисткия рационализъм и социализъм все пак не са изтъкнатите учени. Те се срещат по-скоро сред така наречените "интелектуалци", които на друго място [The Intellectuals and Socialism, 1949/67] нарекох "втора ръка поддръжници на идеи": учители, журналисти и "представители на информационните служби", които, усвоили слуховете в коридорите на науката, определят себе си като представители на съвременната мисъл, като личности, чието истинско задължение е да предлагат нови идеи на обществото - и които, за да направят стоката си да изглежда нова, осмиват всичко установено. За такива хора "новостта" или "новините", а не истината стават главната ценност.

Нашият отровен език

Терминът "социален" е станал най-вредният пример за онова, което американците наричат "изсмукваща дума". Както се твърди за невестулката, че е в състояние да изпразни яйце, без да остави видими следи, така и тези думи лишават от съдържание всеки термин, към който се присъединят, оставяйки впечатлението, че изобщо не го засягат.
Въпреки че злоупотребата с тази дума е международна, тя приема може би най-крайните си форми в Западна Германия, където конституцията от 1949 г. използва израза "социална правова държава" и където се разпространи представата за "социална пазарна икономика" в смисъл, който популяризаторът на израза Лудвиг Ерхард никога не е имал предвид. От това използване на думата социален германски учени стигат до извода, че регулирането чрез закона и чрез пазара по конституция е подчинено на принципа за "социалната държава", което означава почти отхвърляне на регулирането чрез закона. По същия начин германски учени съзират конфликт между правова и социална държава и по тази причина вкарват термина "социална правова държава" в своята конституция - документ, който, бих казал, е написан от обърканите фабиански глави, вдъхновени от изобретателя на "националния социализъм" през миналия век Фридрих Науман.
Точно така и терминът "демокрация" е имал доста ясно значение; но "социална демокрация" служи не само като име на радикалния австро-марксизъм от междувоенния период, но и във Великобритания е избран днес за название на политическа партия, обвързана с една разновидност на фабианския социализъм. Традиционният термин за онова, което днес се нарича "социална държава", е бил "милостив (щедър) деспотизъм".

Отчуждението, аутсайдерите и претенциите на готованковците

Социализмът научи много хора да предявяват искания независимо от ролята им, независимо от участието им. Всички, които твърдят, че са "отчуждени" от онова, което очевидно никога не са научили, и предпочитат да живеят като паразитиращи аутсайдери, изсмукващи продуктите на процеса, в който отказват да участват, са истински последователи на призива на Русо за връщане към природата: неговият призив представя като най-велико зло институциите, осигурили възможност за формирането на порядък в човешкото сътрудничество.
Аз не оспорвам индивидуалното право на всеки по своя воля да се оттегли от участие в цивилизацията. Но какви "правомощия" притежават подобни индивиди? Трябва ли да подпомагаме тяхната изолация? Никой няма право да иска да бъде изключение от нормите, на които се опира цивилизацията. Ние можем да помагаме на слабите и на инвалидите, на невръстните и на старците, но само когато нормалните и зрелите се присъединят към безличната дисциплина, предоставяща ни средствата да го сторим.
Би било съвършено неправилно да смятаме подобни грешки за присъщи на младостта. Децата възпроизвеждат онова, на което са научени: декларациите на техните родители, на факултетите по психология и социология, и на характерния тип интелектуалци, произведени от тях.

Фридрих Хайек. Фаталната самонадеяност. Грешките на социализма. Превод Любен Сивилов. "Отворено общество", 1997.

За какво да се живее в Германия

В началото на ХІХ в. възниква една напълно нова група евреи, която съществува и до днес. Тези хора не се чувстват вкоренени в нищо юдейско - било то религиозно или национално. Остават си евреи [доколкото] не са се обърнали към друга религия. Такива хора ние наричаме "нееврейски евреи".
Обвързването на евреите с революционни учения и социални преврати за съжаление не е плод на антисемитско въображение. Маркс, Троцки, Каменев, Зиновиев, Роза Люксембург, Бела Кун, Аби Хофман, Норман Финкелщайн и Ноам Чомски са сред по-известните. Социалният психолог Ернест ван ден Хааг отбелязва: "5 на всеки 100 евреи може да са радикали, но от 10 радикали определно 5 ще са евреи. Ето защо е неправилно да се каже, че голям брой евреи са радикали, но но е съвсем точно да се каже, че несъразмерно голям е броят на радикалите евреи. Така е било в миналото и нещата днес не са се променили".

Радикалните нееврейски евреи са без корени - не се чувстват вкоренени нито в езическата, нито в еврейската религия или държава. Понеже отказват да станат като неевреите, те търсят неевреи (и евреи) да станат като тях - отчуждени от всички религии и национални идентичности. С.М. Липсет от Станфордския университет в края на 60-те години на миналия век отбелязва, че "присъединяването към социалистическия и комунистическия свят за много евреи означава начин да се избавят от юдаизма, да се асимилират в универсалния нееврейски свят".
Като хора без корен много нееврейски евреи са смятали за необходимо да се превърнат в радикали и да работят за събарянето на традициите и националните институции в името на социализма, комунизма и другите общоуниверсални идеологии. Тъй като не чувстват никаква роднинска връзка, следователно и никаква отговорност към някой народ (освен само към "човечеството"), тези евреи не са били загрижени и за последствията от такива разрушителни действия... Когато е запитан за какъв се смята - за руснак или за евреин, Леон Троцки отговаря: "Не, сбъркали сте. Аз съм социалдемократ".

***

Сред болшевиките е имало по-малко евреи, отколкото сред меншевиките, въпреки че през 1922 г. те са съставлявали 15-20% от болшевишките лидери. След смъртта на Ленин през 1924 г. борбата за негов "наследник" се води между петима мъже - Сталин, Бухарин, Троцки, Каменев и Зиновиев. Последните трима са нееврейски евреи.

Определено голяма част от руското простолюдие е отъждествявало марксизма с евреите. И тъй като огромен брой руснаци и украинци не подкрепят комунизма, това отъждествяване изостря вече дълбокия антисемитизъм у тези два народа. По време на гражданската война (1918-1920 г.), последвала болшевишката революция, украинските борци срещу комунизма ("белите", които се борят срещу Червената армия) избиват 50 000 украински евреи. Техните антиеврейски страсти са разпалени от генерал Симон Петлюра, който непрекъснато споменава болшевишката армия под предводителството на "евреина Троцки".

Почти забравена глава от дейността на радикалните евреи и вдъхновената през 1919 г. от Съветския съюз Унгарска революция. През март същата година евреинът Бела Кун основава кратко просъществувалата Унгарска съветска република. От 48-те народни комисари в своето правителство 30 са били евреи, така както и 161 евреи от общо 202-мата най-високопоставени държавници.

***

Има много какво да се разбере от изучаването на немските леви евреи преди 1933 г., понеже докато нацисткият и немският антисемитизъм е бил породен от фактори, далеч по-стари и по-дълбоки от немските евреи радикали, радикалните нееврейски евреи от Ваймарската република изострят до крайност немския антисемитизъм... От 68-те писатели [около седмичника Die Weltbühne] чийто религиозен произход може да бъде установен, 42-ма са евреи. Разбира се, това са били нееврейски евреи - толкова нееврейски, че единствено неколцина от кръга на Weltbühne открито признават, че са евреи. Списанието се възползва от популярността си и изоблието от талантливите си писатели, за да напада безразборно немската култура и националност. Дописниците не толкова защитават реформите, колкото нападат самата идея за съществуването на германската нация. Следното е написано от дългогодишния издател и всеизвестен писател Курт Тухолски, евреин: "Тази страна, за която слуховете твърдят, че предавам, не е моята страна; тази държава не е моята държава; тази правна система не е моята правна система. Различните й флагове за мен са толкова безсмислени, колкото и провинциалните й идеали... Ние сме изменници. Но предаваме една държава, от която се отричаме в името на земята, която обичаме, за мира и нашата истинска татковина: Европа".
Според Тухолски единственото нещо, за което си заслужава човек да живее в Германия, е природата.

Денис Праджър, Джоузев Телушкин. Защо евреите. Причините за антисемитизма. Превод Анастасия Виденова. "Витлеем", 2006

Борбата за глобална хегемония

Всички политически и икономически конкуренти на американското превъзходство са от Евразия. Като цяло евразийската мощ далеч превъзхожда тази на Америка. За късмет на Съединените щати Евразия е прекалено голяма, за да бъде политически единна. Така тя представлява шахматна дъска, на която продължава да се разгръща борбата за глобална хегемония...

***

Един независим Азербайджан, обвързан със западните пазари посредством петролопроводи, които не минават през контролирана от Русия територия, се превръща в магистрала, отваряща достъп за напредналите и консумиращи много енергия икономики към богатите централноазиатски републики. Почти както в случая с Украйна бъдещето на Азербайджан и на Централна Азия е от решаващо значение за това какво може и какво не може да стане с Русия.
Турция стабилизира региона на Черно море, контролира достъпа до него от Средиземно море, балансира руското присъствие в Кавказ, все още противодейства на мюсюлманския фундаментализъм и служи като южно предмостие на НАТО. Иран предлага стабилна подкрепа на новото политическо разнообразие в Централна Азия. Той господства над източното крайбрежие на Персийския залив, а независимостта му, въпреки иранската враждебност към Съединените щати понастоящем, е препятствие пред всяка дългосрочна руска заплаха за американските интереси в района на Персийския залив.

***

Германия - намерила спокоен пристан в Европа, безопасна и със сигурни граници благодарение на забележимото американско военно присъствие - сега е в състояние да подкрепя интегрирането на новоосвободена Централна Европа в общоевропейските структури. Това вече няма да бъде старата Средна Европа на немския империализъм, а едно по-спокойна територия на икономическо обновление, стимулирано от немските инвестиции и пазари, като Германия действа активно като привърженик на евентуалното формално включване на тази нова Средна Европа в Европейския съюз и НАТО.

Европа не може да се превърне в една национална държава поради жилавостта на различните национални традиции, но може да стане единица, която посредством общи политически институции изразява споделени демократични ценности, вижда собствените си интереси в тяхното универсализиране и упражнява магнетична сила върху съседите си в евразийското пространство... Оставени сами на себе си, европейците са изправени пред риска да бъдат погълнати от вътрешните си социални проблеми. Кризата на политическата легитимност и на икономическата жизненост е дълбоко вкоренена в разрастването на една поддържана от държавата социална структура, която поощрява патернализма, протекционизма и тесногръдието. В резултат се получава културна ситуация, съчетаваща искейпистки хедонизъм с духовна празнота - ситуация, която може да бъде експлоатирана от националистично настроени екстремисти или от догматични идеолози...
Ето защо Америка трябва да работи в особено тясно сътрудничество с Германия за разширяването на Европа на изток. Първото присъединяване на държави от Централна Европа към ЕС не може да се очаква преди 2002 г. Въпреки това, след включването на първите три нови члена на НАТО и ЕС, двете организации трябва да се обърнат с въпроса за разширяване и към балтийските републики, Словения, Румъния, България и Словакия, а може би и към Украйна.

Седемдесет и петте години комунистическа власт нанесоха безпрецедентна биологическа вреда на руския народ. Огромна част от най-талантливите и най-предприемчиви индивиди бяха убити или умряха в ГУЛАГ, като броят им се равнява на милиони. Към това трябва да се прибави, че през този век страната трябваше да понесе и опустошенията на Първата световна война, касапницата на една продължителна гражданска война, варварщината и лишенията на Втората световна война. Управляващият комунистически режим наложи задушаващ идеологически догматизъм, изолирайки страната от останалата част на света... Според официалната руска статистика към средата на 90-те години само около 49% от новородените са се появили здрави на бял свят, а близо една пета от първокласниците страдат от някаква форма на умствено изоставане. Средната продължителност на живота на мъжете спадна до 57,3 години, като броят на починалите надвишава броя на новородените. Социалните условия в Русия са типични за една среднозначима страна от Третия свят.

***

Евразийските Балкани включват девет страни - Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Узбекистан, Туркменистан, Азербайджан, Армения и Грузия - всички те бивши части от разпадналия се Съветски съюз - като и Афганистан... Всъщност Узбекистан е основният кандидат за регионално лидерство в Централна Азия. Макар и по-малък по територия и с по-малко природни ресурси, той има по-голямо население (почти 25 милиона) и то е значително по-хомогенно от това на Казахстан. Нещо повече, политическият елит съзнателно приема новата държава за пряк наследник на огромната средновековна империя на Тамерлан (1336-1404), чиято столица Самарканд става прочут център на религията, астрономията и изкуствата.

Традиционните Балкани в Европа са били поле на непосредствено съперничество между три имперски сили: Османската империя, Австро-Унгария и Русия. Налице са ли също така три непреки участника: Германия се е страхувала от руската мощ, Франция се е противопоставяла на Австро-Унгария, а Великобритания е предпочитала по-скоро да види една отслабена Османска империя, контролираща Дарданелите, отколкото да позволи на който и да било от другите големи съперници да господства над Балканите. През целия ХІХ век тези сили са успявали да се справят с конфликтите на Балканите, без да се съобразяват с жизнените интереси на когото и да било, но не са успели да направят това през 1914 г., което е било с катастрофални последици за всички.

Збигнев Бжежински. Голямата шакматна дъска. Превод Кольо Коев. "Обсидиан", 1997.

Думата "ционизъм"

Редакторът на културното приложение на "Нойе фрайе пресе" се казваше Теодор Херцл и беше първият човек, предопределен да играе значителна роля в световноисторически мащаб, който срещах в моя живот...
Теодор Херцл беше преживял в Париж авантюра, разтърсила душата му, един от онези часове, които променят цяло съществование: като кореспондент присъствал на публичното развенчаване на Алфред Драйфус, видял как откъсват еполетите на този пребледнял човек, когато високо извикал: "Аз съм невинен." В този миг Херцл дълбоко в сърцето си бе осъзнал, че Драйфус е невинен и че това жестоко подозрение за измяна се беше стоварило върху него единствено защото е евреин. Всъщност още като студент Теодор Херцл беше изпитал с присъщата си открита, мъжествена гордост страданията на еврейската съдба. Нещо повече, с пророчески инстинкт той беше доловил целия й трагизъм още когато неговата дълбочина въобще не можеше да се предвиди. С чувство за предопределеност, че е роден за вожд, той беше съставил по онова време фантастичния план веднъж завинаги да сложи край на еврейския проблем именно чрез съединяване на еврейството с християнството посредством доброволни масови кръщения. Мислещ винаги драматично, той си беше представил как ще поведе в дълго шествие хилядите австрийски евреи към катедралата "Свети Стефан", за да освободи там и завинаги чрез един уникален символичен акт този гонен и безотечествен народ от проклятието на разединението и омразата. Но твърде скоро разбра неизпълнимостта на плана си, чието "решение" той считаше за същинската своя задача... но в момента на развенчаването на Драйфус мисълта за вечното презрение, тегнещо върху неговия народ, го бе пронизала като меч през сърцето. И ако разединението е неизбежно, казваше си той, то нека бъде радикално! И ако унижението остава наша съдба, то нека я посрещаме с гордост. Така той издаде брошурата "Еврейската държава", в която заявяваше, че всяко асимилиране, всяка надежда за абсолютна толерантност са невъзможни за еврейския народ. Той трябва да основе нова, собствена родина в древната своя люлка - Палестина.
Когато се появи тази кратка, но изпълнена с пронизващата сила на стоманена стрела брошура, бях още ученик в гимназията, но си спомням добре всеобщото смайване и възмущение на виенските буржоазно еврейски кръгове... Защо е нужно да отиваме в Палестина? Нашият език е немският, а не еврейският, нашата родина е красивата Австрия. Не се ли чувстваме отлично при добрия император Франц Йозеф? Нямаме ли порядъчен доход, осигурено положение? Не сме ли равноправни поданици, пуснали корени тук, предани граждани на тази обичана Виена? И не живеем ли в прогресивно време, което за няколко десетилетия ще премахне всички предразсъдъци на вярата?... Директорът на "Нойе фрайе пресе" забрани дори да се споменава думата "ционизъм" в неговия вестник.

Стефан Цвайг. Светът от вчера. В: Избрани творби. Т.5. Превод Анна Лилова. "Народна култура", 1989

"Ще водим война..."

На 29 ноември 1918 г. в едно писмо, което френското правителство изпраща на президента Уилсън и където са описани трудностите, свързани с установяването на мира, намираме изненадващо изречение. Става дума за предварителните мирни преговори с Германия, вече победеният враг №1 на Антантата, както и с България, "вечният проблем". Там четем: "Що се отнася до Австро-Унгария [въпросът за предварителни преговори] дори не се поставя, тъй като тази велика сила е изчезнала... "
Опиянени от победния си национализъм, новосъздадените държави бързат да се укрепят в своите граници, начертани без капка здрав разум. Нека към това прибавим и опита на Австрия да се присъедини към Германия; горчивината и обидата на победените и тяхната воля за отмъщение, която кара страните, спечелили от пълната победа - Чехословакия, Румъния и Югославия - да се съюзят в малка Антанта, насочена основно срещу ревизионистка Унгария. Този съюз принуждава Унгария да потърси закрила от Италия, както и от също ревизионистично настроената Германия.

***

Според италианския историк Дж. Е. Рускони непосредствената причина за войната е в невъзможността да се намери приемлив компромис относно сръбската автономия, чието "съществено унищожаване" би удовлетворило Австрия, но Русия не би се съгласила с подобно решение. Това неизбежно води до австро-руския конфликт и до намесата на Германия и Франция.
Един ден тя [Анастасия, жената на цар Николай ІІ] казва на френския посланик Морис Палеолог: "Ще водим война... Няма да остане нищо от Австрия... Вие ще си върнете Елзас и Лотарингия, а нашите войски ще влязат в Берлин". Има основания да мислим, че руските събеседници на френските генерали още тогава споделят основните си цели - да завладеят Протоците, Константинопол, зоната, в която техните интереси явно се сблъскват с германските експанзионистични намерения... Всъщност тези [на Русия] претенции се заявяват постепенно и чак през март 1915 г. царят открито обявява, че иска да завземе Константинопол.

***

Унгарската политическа класа се противопоставя остро на всяка мярка, която в рамките на Монархията би довела до равнопоставеност на Чехия и Хърватия, на словаците от северна Унгария и на румънците от Трансилвания... Те [унгарците] смятат, че пътят на прогреса и духовното извисяване на изостаналите в културно отношение народности и налагането на унгарския език, като по този начин просто отказват да признаят на словаците и на румънците статута на "историческа нация". С въвеждането на задължително обучение на унгарски език, с насилствената смяна на словашките, сръбските и румънските имена, с отхвърлянето на всеки административен акт, написан на друг език, те разгръщат широка кампания по маджаризиране на цялото население на Унгария. Съществуват множество поговорки, например: "Словак ли е - не е човек"... Трябва да се отбележи, че германската дипломация също настоява да се предотврати "славянизирането на Монархията". Антиславянското отношение на германците сякаш гарантира унгарското господство над "нейните" славяни. Почти цялата унгарска политическа класа е положително настроена към съюз с Германия.

***

Той [Ерентал] сляпо се доверява на могъществото на империята и подценява предупреждението, което идва от Русия, разчитайки да подкупи Сърбия чрез икономически компромиси, или да я подели с нейния "естествен враг" България. Съюзът на Австрия с Италия също постепенно става губещ, тъй като Виена сякаш е глуха и за най-умерените териториални претенции на Италия. Присъединяването на Босна и Херцеговина през 1908 г. е ненужна демонстрация на сила и прави монархията още по-зависима от Германия... На 1 август Германия и Франция обявяват едновременно всеобща мобилизация, а Райхът - война на Русия. На следващия ден германските войски завземат Люксембург.

Франсоа Фейтьо. Реквием за една загинала империя. Превод Цветилена Кръстева. "Кама", 2003.

Для интeллигeнции xapaктepнa бecпoчвeннocть

Релиrиозное и национальное в московском царстве так же междy собой срослось, как в сознании древнееврейскоrо народа. И так же как юдаизмy свойственно было мессианское сознание, оно свойственно было рyсскомy православию.
Hо религиозная идея царства вылилась в формy образования могyщественного госyдарства, в котором церковь стала играть
слyжебнyю роль. Иоанн Грозный, который был замечательным
теоретиком самодержавной монархии, yчил, что царь должен не только yправлять rосyдарством, но и спасать дyши. Bселенское сознание было
ослаблено в рyсской церкви настолько, что на греческyю церковь, от которой рyсский народ полyчил свое православие, перестали
смотреть как на истинно православнyю церковь, в ней начали видеть повреждение истинной веры. Греческие влияния воспринимались
народным религиозным сознанием как порча, проникающая в единственное в мире nравославное царство.
Kогда при патриархе Hиконе начались исправления ошибок в богослyжебных книгах по греческим образцам и незначительные
изменения в обряде, то это вызвало бyрный nротест народной религиозности. B ХVII веке произошло одно из самых важных событий
рyсской истории — религиозный раскол старообрядчества.

***

Приемы Петра относительно церкви и старой религиозности очень напоминают приемы большевизма. Он не любил старого
московского благочестия и был особенно жесток в отношении к старообрядчествy и староверию...
Mожно было бы сделать сравнение междy Петром и Лениным, междy
переворотом петровским и переворотом большевистским. Tа же грyбость, насилие, навязанность сверхy народy известных принципов,
та же прерывность органического развития, отрицание традиций, тот же этатизм, гипертрофия госyдарства, то же создание
привиллегированного бюрократическоrо слоя, тот же централизм, то же желание резко и радикально изменить тип цивилизации.
Переворот Петра, yсилив рyсское госyдарство, толкнyв Россию на пyть западного и мирового просвешения, yсилил
раскол междy народом и верхним кyльтyрным и правящим слоем. Петр секyляризировал православное царство, направил Россию на
пyть просветительства.

***

Для интeллигeнции xapaктepнa бecпoчвeннocть, paзpыв co вcяким cocлoвным бытoм и тpaдициями, нo этa бecпoчвeннocть былa
xapaктepнo pyсcкoй. Интeллигeнция вceгдa былa yвлeчeнa кaкими-либo идeями, пpeимyщecтвeннo coциaльными, и oтдaвaлacь им
беззаветно...
Pyccкиe вce cклoнны вocпpинимaть тoтaлитapнo,
им чyжд cкeптичecкий кpитицизм эaпaдныx людeй. У pyccкoй paдикaльнoй интeллигeнции выpaбoтaлocь
идoлoпoклoнничecкoe oтнoшeниe к caмoй нayкe. Koгдa pyccкий интeллигeнт дeлaлcя дapвиниcтoм, тo дapвинизм был для нeгo нe
биoлoгичecкoй тeopиeй, пoдлeжaщeй cпopy, a дorмaтoм, и кo вcякoмy нe пpинимaвшeмy этoгo дoгмaтa вoзникaлo мopaльнo пoдoзpитeльнoe oтнoшeниe...
Былa пpoпacть мeждy вepxним
кyльтypным cлoeм pyccкoro двopянcтвa, кoтopый тoгдa cлyжил в гвapдии, и cpeднeй мaccoй двopянcтвa. B этoм вepxнeм cлoe были
дyxoвныe и литepaтypныe движeния, в нeм пoдгoтoвлялocь движeниe дeкaбpиcтoв, нanpaвлeннoe к ocвoбoждeнию oт caмoдepжaвия и
кpeпocтнoгo пpaвa. Ho вce пpoиcxoдилo в тaкoм мaлeнькoм и coциaльнo yeдинeннoм cлoe, чтo нe мoглo cyщecтвeннo измeнить pyccкoй
жизни... Пocлe пoдaвлeния вoccтания дeкaбpиcтoв, пocлe вoцapeния Hикoлaя I вce пoшлo пyтeм нapocтaния pacкoлa и революции. Pyccкaя
интeллигeнция oкoнчaтeльнo oфopмилacь в pacкoльничий тип. Oнa вceгдa бyдeт гoвopить пpo ceбя «мы», пpo гocyдapcтвo, пpo влacть —
«oни».

Чaaдaeв выcтyпил peшитeльным зaпaдникoм и зaпaдничecтвo eгo былo кpикoм пaтpиoтичecкoй бoли. Eгo oтpицaниe Poccии, pyccкoй иcтopии — типичecкoe pyccкoe oтpицaниe. Eгo
зaпaдничecтвo былo peлигиoзным, в oтличиe от пocлeдyющиx фopм зaпaдничecтвa, oн oчeнь coчyвcтвoвaл кaтoличecтвy, видeл в нeм
aктивнyю, opгaнизyющyю и oбъeдиняющyro cилy вceмиpнoй иcтopии и в нeм видeл cпaceниe и для России. Pyccкaя иcтopия
пpeдcтaвлялacь eмy лишeннoй cмыcлa и cвязи, нe пpинaдлeжaщeй ни к Bocтoкy, ни к Зaпaдy — oтpaжeниe тoй пoтepи кyльтypнoгo cтиля
и eдинcтвa, кoтopaя xapaктepнa для Пeтpoвcкой эпoxи.

B cвoeм pacкoлe c
coвpeмeннocтью, в cвoeм пpoтecтe пpoтив нeпpaвд pyccкoй жизни pyccкиe кyльтypныe люди пpoбoвaли oбpaтитьcя к кaтoличecтвy и в
нeм иcкaть спасения. B этoм oтнoшeнии xapaктepнa фигypa Пeчopинa, кoтopый эмигpиpyeт и дeлаетcя кaтoличecким мoнaxoм. Oн
coeдиняeт кaтoличecтвo c yтoпичecким coциaлизмoм. B этoт пepиoд пытaлиcь xpиcтиaнcки oбocнoвaть coциaлизм,
интeллигeнция былa eщe peлигиoзнo нacтpoeнa. Пeчopин пиcaл в oднoм cвoeм cтиxoтвopeнии.
«Kaк cлaдocтнo отчизнy нeнaвидeть
И жaднo ждaть ee yничтoжeнья».

***

Инoгдa кaжeтcя, чтo в
мыcляx Ивaнa Kapaмaзoвa Дocтoeвcкий имeл в видy Бeлинcкoro, кoтopoгo oн xopoшo знaл личнo и c кoтopым много cпopил.
Oчeнь вaжнo, что в Бeлинcкoм pyccкий peвoлюциoнный coциaлизм эмoционaльно coeдиняeтcя, с атеизмом. Иcтoкoм
этoro aтeизмa былo cocтpaдaниe к людям, нeвoзмoжнoсть пpимиpитьcя c идeeй Бoгa в виду нeпoмepнoгo злa и cтpaдaний жизни... Из cocтpaдaния к людям Бeлинcкий
гoтoв пpoпoвeдывaть тиpaнcтвo и жecтoкocть. Kpoвь нeoбxoдимa. Для тoгo, чтoбы ocчacтливить бoльшyю чacть чeлoвeчecтвa, мoжнo
cнecти гoлoвy xoтя бы coтням тыcяч. Бeлинcкий пpeдшecтвeнник бoльшeвиcтcкoй мopaли. Oн гoвopит, чтo люди тaк глyпы, чтo иx
нacильнo нyжнo веcти к cчacтью. Бeлинcкий пpизнaeтcя, чтo, бyдь oн цapeм, он был бы тиpaнoм вo имя cпpaвeдливocти.

***

Hигилизм ecть xapaктepнo pycскoe явлeниe, в тaкoй фopмe нeизвecтнoe Зaпaднoй Eвpoпe. B yзкoм cмыcлe нигилизмoм нaзывaeтcя
эмaнcипaциoннoe yмcтвeнноe движeниe 60-x гoдoв и eгo глaвным идeoлoгoм пpизнaeтcя Писарев. Tип pyccкoгo нигилиcтa был
изoбpaжeн Typгeнeвым в oбpaзe Бaзapoвa. Ho в дeйcтвитeльнocти нигилизм ecть явлeниe гopaздo бoлee шиpoкиe, чeм пиcapeвщинa...
Pyccкий нигилизм oтpицaл Бoгa, дyx, дyшy, нopмы и выcшиe цeннocти. И тeм нe мeнee нигилизм нyжнo пpизнaть peлиrиoзным фeнoмeнoм.

Boзник oн нa дyxoвнoй пoчвe пpaвocлaвия, oн мoг вoзникнyть лишь в дyшe пoлyчившeй пpaвocлaвнyю формацию. Этo ecть
вывepнyтaя нaизнaнкy пpaвocлaвнaя acкeзa, бeзблaгoдaтнaя acкeзa. B ocнoвe pyccкoro нигилизмa, взятoгo в чиcтoтe и глyбияe, лeжит
пpaвocлaвнoe миpooтpицaниe, oщyщeниe миpa лeжaщия вo злe, пpизнaниe гpexoвнocти вcякoгo бoгaтcтвa и pocкoши жизни, вcякoгo
твopчecкoгo избыткa в иcкyccтвe, в мыcли. Пoдoбный пpaвocлaвнoй acкeтикe нигилизм был индивидyaлиcтичecким движeниeм, нo
тaкжe был нaпpaвлeн пpoтив твopчecкoй пoлнoты и бoгaтcтвa жизни чeлoвeчecкoй индивидyaльнocти. Hигилизм cчитaeт гpexoвнoй
pocкoшью нe тoлькo иcкyccтвo, мeтaфизикy, дyxoвныe цeннocти, нo и peлигию... Умcтвeнный acкeтизм нигилизмa нaшeл ceбe выpaжeниe в
мaтepиaлизмe, бoлee yтoнчeннaя филocoфия былa oбъявлeнa rpexoм... Maтepиaлизм пpeвpaтилcя в cвoeoбpaзнyю дoгмaтикy и тeoлoгию. Этo пopaжaeт в матеpиaлизмe кoммyниcтoв. Ho yжe в 60-x гг.
мaтepиaлизм пoлyчил этy тeoлoгичecкyю oкpacкy, oн cтaл мopaльнo обязaтeльным догматом и зa ним былa cкpытa cвoeoбpaзнaя
нигилиcтичecкaя acкeзa. Был coздaн мaтepиaлиcтичecкий кaтexизиc, кoтopый был ycвoeн фaнaтичecки шиpoкими cлoями лeвoй
pyccкoй интеллигенции. He быть мaтepиaлиcтoм былo пpизнaнo нpaвcтвeннo подозрительным. Ecли вы нe мaтepиaлиcт, тo знaчит
вы зa пopaбoщeниe чeлoвeкa и нapoдa. Отнoшeниe pyccкиx нигилиcтoв к нayкe былo идoлoпoклoнничecким. Hayкa, — пoд кoтopoй
пoнимaлиcь, глaвным oбpaзoм, ecтecтвeнныe нayки, в тo вpeмя oкpaшeнныe в мaтepиaлиcтичecкий цвeт, — cтaлa пpeдмeтoм вepы,
oнa былa пpeвpaщeнa в идoл... B нигилизмe в дeфopмиpoвaннoм видe oтpaзилacь eщe oднa чepтa pyccкoгo пpaвocлaвнoro peлигиoзнoro типa — нepeшeннocть нa
пoчвe пpaвocлaвия пpoблeмы кyльтypы. Peлигиoзнoe, мopaльнoe и coциaльнoe coмнeниe в oпpaвдaннocти кyльтypы, ecть
xapaктepнo pyccкий мoтив. У нac пocтoяннo coмнeвaлиcь в oпpaвдaннocти филocoфcкoгo и xyдoжecтвeннoгo твopчecтвa. Pyccкий нигилизм был yxoдoм из миpa лeжaщeгo вo злe, paзpывoм c ceмьeй и сo вcяким ycтанoвившимcя бытoм. Pyccкиe лeгчe
шли нa этoт paзpыв, чeм зaпaдныe люди. Гpexoвными пoчитaлиcь гocyдapcтвo, пpaвo, тpaдициoннaя мopaль, ибo oни oпpaвдывaли
пopaбoщeниe чeлoвeкa и нapoдa. Зaмeчaтeльнee вceгo, чтo pyccкиe люди, пoлyчившиe нигилиcтичecкyю фopмaцию, лeгкo шли нa
жepтвы, шли нa кaтopгy и нa висилицу. Oни были ycтpeмлeны к бyдyщeмy, нo для ceбя личнo oни нe имeли никaкиx нaдeжд, ни в
этoй зeмнoй жизни, ни в жизни вeчнoй, кoтopyю oни отpицaли. Oни нe пoнимaли тaйны Kpecтa, нo в выcшeй cтeпeни были
cпocoбны нa жepтвы и oтpeчeниe. Удивитeльнaя жepтвocпocoбнocть людeй нигилиcтичecкoro миpocoзepцaния
cвидeтeльcтвyeт o тoм, чтo нигилизм был cвoeoбpaзным peлигиoзным фeнюмeнoм.

He cлyчaйнo в pyccкoм нигилизмe бoльшyю poль игpaли ceминapиcты, дeти cвящeнникoв, пpoшeдшиe пpaвocлaвнyю шкoлy.
Дoбpoлюбoв и Чepньшeвcкий были cынoвья пpoтoиepeeв и yчилиcь в ceминaции. Pяды paзнoчиннoй «лeвoй» интeллигeнции y нac
пoпoлнялиcь в cильнoй cтeпeни выxoдцaми из дyxoвнoгo cocлoвия.

Н.А.Бердяев. Истоки и смысл русского коммунизма. Библиотека «Вехи», 2001.
(http://librussian.info/lib_page_104685.html)

Партията, тайната полиция и войската

По време на назряването на конфликта със Съветския съюз култът към Тито, който беше имитация на култа към Сталин, послужи на съпротивата на Югославия и на стремежа й към самостоятелност. Тя [Югославия] вече беше превърната в авторитарна и автократична, в комунистическа. Съветските претенции можеха да бъдат пресечени само с методи и възгледи, подобни на съветските...
При сблъсъците с Москва имаше и прекалено остри реакции. Особено в стремежа на Тито да изтръгне Албания от съветското влияние и да я подчини на Югославия... Но срещайки съветската и албанската съпротива Тито мъдро и реалистично се оттегли...
Тито още през войната разполагаше чрез лично преданите му хора с лостовете на властта - с гвардия, тайна полиция и армия - независими или полузависими от партията; до това се стигна поради опростеното "необходимо" отъждествяване на Тито, ЦК и партията.
За разлика от повечето комунистически вождове и особено от Сталин, който със своята недостъпност в Кремъл засилва тайнството на върховната си мъдрост и мощ, Тито често участва в митинги, посещава строежи и се радва на масови посрещания... Затова той обръща внимание и на специалните си, лични отношения с народа, както и с армията.
Държейки се здраво, непоколебимо за Югославия, той същевременно съзнава нейната слабост и бедност; противоположната страна на това убеждение е самохвалството с постижения, авторитет, особено със сила: сила, силен и други подобни са най-често употребяваните думи от Тито.

***

Наистина, в Югославия не се стигна до изселване на "кулаците" и масово умиране от глад - Югославия нямаше Сибир, а и САЩ започнаха да ни помагат в изхранването. Но затворите се оказаха твърде тесни, а спонтанната съпротива на селяните се задълбочаваше. Положението беше абсурдно - получавахме помощ от САЩ, в по-малка степен от Англия и Франция, въпреки че Югославия можеше да задоволява потребностите си от храна...
Когато в началото на 50-те години - по време на съветската блокада - Югославия беше принудена да приеме помощ от Запада и във връзка с това да либерализира становищата си по външната политика, Тито в тесен кръг изразяваше своята мъка и огорчение: "Без независима външна политика няма независимост!"... Когато през есента на 1953 г. САЩ и Англия решиха да предадат на италианците Триест и околностите му, Югославия пламна от демонстрации, а Тито заплаши, че югославската армия ще влезе в тази зона...

***

Марксизмът-ленинизмът остана за Тито докрай безспорен, свещен, незаменим. Тази идеология предполага не само болшевишка, комунистическа партия, но и вожд, или поне ръководство, което ще води партията и ще бди над нейната "идеологическа чистота".
Титовият начин на изразяване се отличаваше с яснота и простота. А колкото пъти съм чувал политици - особено през 1971-72 г., когато сръбски и хърватски партийни лидери имаха разногласия с партията - да се изразяват неясно, объркано и сложно, ми ставаше ясно, че те са прекършени и сломени. Може би защото аз самият бях изживял нещо подобно - изказвайки се на пленума на ЦК през 1954 г., когато, жигосан и отстранен за "ревизионизъм", постъпих като комунист прагматик - отричах се от част от своите идеи. Конкретното и възможното, яснотата и простотата при Тито служат на властта, бих казал, на чистата власт: за него беше важно да държи в свои ръце - тоест в ръцете на "своите" хора - партията, тайната полиция и войската.

***

Макар да бяха пощадени важни области на частната собственост - селските имоти, къщите, дори малките предприятия - незаконността и принуждението бяха взели такива размери, че по вътрешната си уредба Югославия приличаше повече на Съветския съюз, отколкото коя да е друга "народна демокрация". Бюрокрацията се роеше неудържимо във всички области, само бюрократичното местенце предлагаше стабилност и перспектива. За обществото, а и за самата управляваща партия беше разрушително разпростирането на контрола на тайната полиция върху всички области, върху всички кътчета, върху семейството и личния живот... Моята първа жена Митра ми се оплакваше през 1947 г., че дори и те, членовете на ЦК на Сърбия, се страхуват - внимават какво ще кажат, как ще се изразят - от своя другар, който ръководи тайната полиция.
След конфликта с Москва някои неща се промениха към по-добро. А ролята и всеобхватното присъствие на тайната полиция нараснаха: в началото това беше неизбежно и разбираемо заради просъветската дейност. Промяна се извърши през 1966 г., когато Тито заподозря или откри "заговор" в самата тайна полиция. Повечето полицаи бяха пенсионирани или преместени на друга работа; скоро в партията се появиха демократични течения - в Хърватско "националистическо", в Сърбия "либерално", в Словения - "технократско". Но след пет години неленинистките течения взеха такъв размах, че заплашиха "титовската" система, а с това и Тито; през 1971-72 г., опирайки се на войската, Тито "очисти" партията и отново пое в свои ръце тайната полиция. Дори формално неговата власт стана абсолютна. Доживотен председател на партията и държавата, той все по-рядко присъства на заседанията на ръководните органи, а все по-често представителите на ръководните органи му идват на крака да му докладват...

Милован Джилас. Общуване с Тито. Превод Жела Георгиева. “Христо Ботев”, 1991

Сурова, но приятна гордост

Постъпва в австрийската войска през 1913 г. и бързо бива приет в подофицерска школа. Изпращат го на сръбския фронт – доскоро и той, и биографите му премълчаваха този факт – а после и в Карпатите срещу руснаците. Когато го раняват и пленяват през пролетта на 1915 г., той не влиза в югославските доброволчески отряди, организирани от пленниците в Русия, а остава в пленническия лагер. След Февруарската революция избягва от лагера в Петроград... Прогонват го в Урал, той бяга в Сибир, където го заварва Октомврийската революция. В Русия бива приет за член на партията през 1920 г. В родината се връща през същата година. През август 1928 г. бива арестуван и в т.нар. “бомбаджийски процес” е осъден на пет години каторга. В съда заявява: “Не се чувствам виновен.. защото не смятам този съд за компетентен, а само съдът на партията...” В официалната историография се подчертава, че бомбите са били подхвърлени на Тито от полицията. Но... кралската полиция, въпреки своята безогледност и бруталност, не е подхвърляла никому нищо: кралство Югославия е било лошо, недемократично, но държава, в която законите са се спазвали много повече, отколкото днес, а съдът е бил по-независим от днешния....
След затвора в края на 1934 г. по решение на ЦК Тито емигрира във Виена, а после в Москва. 1935 г. е период на чистка в Съветския съюз; започва нов, съдбоносен етап за революционера Йосип Броз...
Коминтернът, тоест съветските служби, го поставя начело на партията през 1937 г., по време на чистките, след арестуването на секретаря на компартията на Югославия Горкич и избиването на всеки десети югославски емигрант в СССР... Спомням си как Тито се връщаше от Москва, от “първата страна на социализма”, притеснен и изтощен, за да си отдъхне радостно и облекчено във “военнофашистка” и “монархофашистка” Югославия...

***

Но каква е истинската му роля в чистките, специално в чистките в югославската партия?... Сътрудничеството със съветските служби в предвоенния период – а “”някъде” и за “някого” и днес! – се смяташе за чест и признание. Съветските агенти бяха обкръжени от тайнството на силата и изключителността: комунистите, така да се каже, мечтаеха да им се падне високата чест да служат на Съветския съюз. В други, променени отношения, това ще се превърне в срам и предателство за тях – естествено не за всички и не навсякъде.
Известно е вече колко жестоко – с нищожен или никакъв индивидуален подбор – се постъпи при победата с контрареволюционните противници... През лятото на 1946 г., пътувайки от Блед за Любляна, един висш полски деец от Министерството на външните работи – твърде млад за високия си пост, но комунист – ми разказваше, как Сталин е ругал полската делегация, в която е бил и той, заради малодушието към противниците и как е хвалел Тито: “Тито е юнак (на руски молодец), той ги изби всички!” Аз и другарите от ЦК, на които преразказвах случая, изпитвахме сурова, но приятна гордост...
Съобщавам тези неща не за да обвинявам някого, нито пък да оправдавам себе си – бивал съм според обстоятелствата в някои отношения “по-лош”, в други – “по-добър” от останалите – а като исторически източник и поука за бъдещето.

Милован Джилас. Общуване с Тито. Превод Жела Георгиева. “Христо Ботев”, 1991

Благоустройство и развитие

Brussels Freezes EUR 50 M of Bulgaria's PHARE Funds

The European Commission has frozen EUR 50 M of PHARE program funds because of irregularities in the executive agencies, managing their absorption.
This was announced Thursday by Bulgaria's Deputy Finance Minister Dimitar Ivanovski. The Finance Ministry received on February 29 a letter from the EC regarding the freezing of the funds...
The Deputy Finance Minister Ivanovski explained that the annex of the letter from the head of the EC Enlargement Directorate Michael Lee contained the list of the specific projects for which the funds have been frozen.
Ivanovski also said that in the week between March 17 and March 21, a technical meeting would take place in the head office of the EC Enlargement Directorate in Brussels, at which the Bulgarian side was going to have the opportunity to present its position.

http://www.novinite.com/view_news.php?id=91045

***

Pliny the Younger тo the Emperor Trajan (Letter 46)

The citizens of Nicomedia, Sir, have expended 3 000 329 sesterces in building an
aqueduct; but, not being able to finish it, the works are entirely
falling to ruin. They made a second attempt in another place,
where they laid out 2 000 000. But this likewise is
discontinued; so that, after having been at an immense charge to
no purpose, they must still be at a further expense, in order to be
accommodated with water. I have examined a fine spring from
whence the water may be conveyed over arches in such a manner that
the higher as well as the low parts of the city may be supplied...
But that this work may not meet with the same ill-success as the former,
it will be necessary to send here an architect, or some one skilled in the
construction of this kind of waterworks. And I will venture to say,
from the beauty and usefulness of the design, it will be an erection
well worthy the splendour of your times.

Trajan to Pliny (Letter 47)

Care must be taken to supply the city of Nicomedia with water;
and that business, I am well persuaded, you will perform with all
the diligence you ought. But really it is no less incumbent upon
you to examine by whose misconduct it has happened that such
large sums have been thrown away upon this, lest they apply the
money to private purposes, and the aqueduct in question, like the
preceding, should be begun, and afterwards left unfinished. You
will let me know the result of your inquiry.

http://www.gutenberg.org/dirs/etext01/ltpln10.txt

По-добре да се отделят от такъв съюз

А казаното за атиняните изглежда да е вярно и за всички гърци - че са добри в това, да се съпротивляват на наложени отвън властници, да побеждават перси, да харчат пари и да понасят различни трудности; но не бяха научени да управляват и когато опитваха, се проваляха.
Най-напред изпращаха гарнизони по градовете, които бяха не по-малобройни от силите на тамошните граждани; и така показваха и на останалите, че винаги ще действат с насилие. Но стана така, че не постигнаха сигурна власт над градовете, докато същевременно бяха мразени. Те не толкова експлоатираха, колкото имаха слава на експлоататори и, накратко, получаваха по-скоро злините, отколкото благата на властта.
Случи им се непрестанно да се разкъсват между военните си задачи; и точно поради това, че се стремяха да завладеят чужди страни, станаха неспособни да опазят своята собствена. Броят им беше недостатъчен както да се наложат над онези, срещу които изпращаха части от армията си, така и да се защитят от възможни атаки срещу града си. Напредъкът в нещата, които си бяха поставили за цел, им беше по-скоро вреден; и изглеждаха повече като роби-управители, отколкото като истински владетели.
Те нямаха изгода съюзниците им да са силни - защото така биха станали опасни за тях; нито пък да са слаби - защото каква би била ползата от такова съюзничество?
Когато някои от съюзниците се отцепваха, те ги усмиряваха с помощта на други; и така показваха, че за всички е по-добре да се отделят от съюза, и то наведнъж. Защото ако останат в такъв съюз, винаги биха били принуждавани да воюват едни срещу други (в интерес на атиняните): но ако се отделят заедно, тогава биха били свободни - защото атиняните не биха могли да ги задържат със свои сили.
В управлението им нямаше порядък; те се стремяха към него без да имат нужното знание. Владенията им бяха малки, но поради неопитност и безсилие не можеха да задържат дори и тях; във властването им нямаше нито човеколюбие, нито сила. И накрая, подобно на Езоповата сврака, останаха като оскубани - сами срещу всички.

по Елий Аристид. "Към Рим" 51-57. ІІ в. сл. Хр.

Из историята на Америка

Madalyn Murray O'Hair -
founder of "American Atheists"

Founded in 1963 by Madalyn Murray O'Hair as the Society of Separationists, American Atheists was the result of the legal cases Abington School District v. Schempp and Murray v. Curlett (1959) which were later consolidated. Both Abington and Murray challenged mandatory prayer in public schools. Over the years American Atheists has filed numerous lawsuits against public institutions it considers to have breached the wall of separation between church and state. The organization, which has approximately 2,200 members, is headquartered in Cranford, New Jersey.

In 1959, Murray filed a case on behalf of her son, William J. Murray, who was being forced to attend bible readings in school and was being harassed by teachers and school administrators for refusing to participate.

The consolidated case, usually cited as Abington School District v. Schempp (although, arguably, Murray v. Curlett became the more famous of the two,) was argued before the United States Supreme Court on February 27 and February 28, 1963.[4] In her opening statement, Madalyn Murray said, in part,"An atheist loves himself and his fellow man instead of a god. An atheist thinks that heaven is something for which we should work for now — here on earth — for all men together to enjoy."

The justices rendered their decision on June 17, 1963. It was in favor of the petitioners, 8-1. They ruled that state-mandated prayer and unison bible readings in public schools were a violation of the Establishment Clause in the First Amendment to the United States Constitution. Justice Potter Stewart was the sole dissenter.


The American Atheists logo, based on the atomic model. Officially, the letter 'A' in the middle stands for America, commonly used to refer to the United States. It would, in theory, change for expansion into other countries. The open-ended vertical orbital signifies that not all is known yet

преди 7 години

Гледахте ли в Early Show преди няколко дни интервюто на дъщерята на Били Греъм за терористичната атака на 11 септември, когато Jane Clayson я попита: “Как можа Бог да допусне да се случи такова нещо?” Ани Греъм каза:

“Вярвам, че Бог е дълбоко наскърбен от това, което стана, както самите ние сме, но дълги години ние казвахме на Бог да се махне от училищата ни, да се махне от правителството ни, да се махне от живота ни. И като джентълмен, какъвто е Той, мисля, че Той тихо си отиде. Как можем да очакваме Бог да ни даде благословението Си и защитата Си, ако искаме от Него да ни остави на мира?”

***

Нека помислим. Мисля, че се започна, когато Madeline Murray O'Hare (тя загина, тялото й беше намерено наскоро) протестираше, че не иска никой да се моли из нашите училища. И ние казахме “Добре.” След това някой каза, че не е нужно да четем Библията в училищата... Библията, която казва не убивай, не кради, обичай ближния си както себе си. И ние казахме “Добре.” След това д-р Бенджамин Спок каза, че не бива да наказваме децата си, когато грешат, защото чувството им за човешко достойнство ще се накърни и можем да им създадем комплекс за малоценност. (Синът на д-р Спок се самоуби). И ние си казахме: “Един специалист знае какво говори.” И казахме “Добре!” След това някой умен член на директорски борд на някакво училище каза: “Понеже момчитата са си момчета, дайте да им дадем достатъчно презервативи, за да могат да си правят кефа както им се иска, но да не умират от СПИН. И няма да сме длъжни да казваме за това на родителите.” Ние казахме - “Добре.” След това някой каза: “нека дъщерите ни, ако искат, да си махат бебетата като забременеят, и нека са свободни да не казват за това на родителите си.” Ние казахме “Добре.” След това някой каза, че е по-добре учителите и възпитателите да не накзват учениците в училищата и колежите, и директорите на учебни заведения им забраниха да докосват който и да е ученик, независимо то поведението му, защото “не искаме да си създаваме лошо име и да ни дават под съд.” И ние казахме “Добре!” (Има голяма разлика между възпитание и побой!). След това някой от управляващите по върховете каза, че няма значение какво правиш насаме, стига на работа да правиш това, за което ти плащат. И съгласявайки се с него, ние казахме, че няма значение за никого (вкл. и за президента) какво върши скришно, стига иначе да си върши работата и икономиката да е добре.
След това някой каза: “хайде да печатаме списания със снимки на голи жени и да го наречем благотворно и разумно оценяване на красотата на женското тяло.” И ние казахме “Добре!” След това някой друг взе това благотворно начинание и направи още една крачка, като започна да публикува снимки на голи деца, и още една – като ги пусна в Интернет. И ние казахме: “Добре, човекът си има право на свобода на словото.” След това развлекателната индустрия каза: “нека правим телевизионни шоута и филми, пълни с простащина, насилие и извратен секс. И хайде да записваме песни и да пишем текстове, които говорят за изнасилвания, наркотици, убийства, самоубийства и сатанизъм.” И ние казахме: ”... ми това си е само развлекателен бизнес, шоу, нищо повече. Със сигурност няма странични ефекти и никой не го взима насериозно, така че – карайте нататък!” Днес се питаме защо децата ни нямат съвест, защо не различават добро от зло, защо не им “пука” като убиват случайни хора, собствените си съученици, самите себе си. Може би ако помислим достатъчно дълго и достатъчно дълбоко, ще се досетим защо. Мисля, че това има нещо общо с “Жънем това, което сме посели”.
След това се появи ученикът, който написа: “Мили Боже, защо не запази малкото момиче, което се самоуби в класната стая? Искрено твой – загрижен съученик” И отговорът: “Скъпи ученико, Мен не ме пускат в училище. Искрено твой – Бог.”
Интересно е как всеки иска да отиде в рая, стига само да няма нужда да вярва, мисли, говори и върши каквото и да е, което Библията казва. Интересно е как казваме: “Аз вярвам в Бога”, но правим това, което прави Сатана, който, между другото, също “вярва” в Бога! Интересно е колко лесно съдим, но никога не се оставяме ние да бъдем съдени. Интересно е как пускаме мръсни картинки по електронната поща и те се разпространяват за секунди като огън из тръни, но ако вземеш да изпратиш нещо, което говори за Бога хората не се и замислят да го разпространят. Интересно е как похотливото, просташкото, вулгарното и неприличното минават свободно през киберпространството а обществени дискусии на тема Бог всячески се потискат в училище и на работното място. Интересно е как някой е така “изпълнен с Христос” в неделя, но е абсолютно “невидим християнин” през цялото останало време.

http://www.prayerfoundation.org/billy_grahams_daughter.htm
(препратено от Калин Михайлов)

Връщане във времето

...Един епископ трябва да направи всичко, каквото зависи от него за хората, за паството. Защото епископът ще отговаря пред Страшния съд за всяка една душа, на която е помогнал или не е помогнал.

Защо сте толкова категорично против концепцията на Обществения съвет към МОН?

Защото тази концепция внушава на децата „Не може да имате вяра на нито една религия”...
Никъде в нашата концепция не употребяваме думата „вероучение”. Децата могат да избират между „Религия – Православие”, „Религия – ислям” и „Религиознание”... Все пак едно дете, родено, в едно мюсюлманско семейство, чиито родители твърдо държат то да бъде мюсюлманин, ние нямаме право да му забраняваме да изучава своята вяра. Ако пък това дете някога Господ го призове към християнската вяра, ние ще му помогнем, никога няма да го оставим, но не можем да ограничаваме правата на хората. БПЦ винаги е била толерантна, тя никога не е забранявала на никого да изповядва своята вяра. А децата, чиито родители не принадлежат към никаква вяра, ще могат да изучават „Религиознание”. Някой все ще ни критикува... Но да отстъпваме просто няма накъде вече... Естествено, при други условия в бъдеще, ако видим, че е възможно да искаме по-задълбочено изучаване на религия, ще го направим. Защото то е само за доброто на децата. Не става дума за някакво фанатизиране на децата, както ни обвиняват. Става дума да ги научим да обичат, да вярват, да помагат, да са честни, да не се занимават с пороци, да не са наркомани, да не са алкохолици. Какво лошо има в това? Това ли е лошото?

Това е другото обвинение към Св. Синод - че с искането да се изучава православие, БПЦ влиза в противоречие със светския характер на държавата и на училището...

Мисля, че засега не, при тези закони. Ако бъдат създадени други закони, ще влезе в противоречие. Но „светско” не значи „атеистично”. Според тълковния речник на Найден Геров „светско” означава „отнасящо се до света”. Религията се отнася до света и светът съдържа религията. Религията, християнството, православието, църквата не са извън света... Ние не говорим за изучаване на катехизис, а за предмет, който е така направен от специалисти педагози, че може да бъде преподаван в училище.

Третото обвинение, е че в 21 век, векът на науката, вие връщате децата назад във времето... Влизат ли в противоречие вярата и знанието, науката?

...Има един праг, една стена, до която науката стига и оттам нататък само вярата може да премине. Науката няма тези методи, които има религията. Истинските, великите, сериозните учени са вярващи. Няма нищо ново под слънцето, казва още цар Соломон. Тези пороци, които са сега, тях ги е ималo и преди християнството, по време на езичеството. Не развитието на техниката е променила хората, а християнската нравственост. Христос е направил невъзможно робовладелството. И колкото по-малко е християнството, толкова повече тези пороци се връщат. Това не е нещо ново. То е нещо, което е било и сега се връща. Обществото е напреднало и никой не може да го върне, но човек може да напредва в техниката, а в нравствената област да върви назад. Ние искаме това нещо да не е така, някои ни обвиняват, че се връщаме към старото. В Евангелието е казано „Христос вчера, днес и утре е един и същ”. Законите на духовния живот са едни и същи. Обратното би означавало, че нравствеността, духовността, моралът са останали някъде в миналото и че в нашия век няма място за нравственост и духовност.

В 20 страни от ЕС има конфесионално религиозно образование, в 4 – неоконфесионално, в 5 – неконфесионално и само в 2 държави (Франция и Словения) конституцията забранява изучаването на религия...

Нека вземем от Европа как си пише законите, как се бори с престъпността, как създава материални блага за своите народи. А духовно те могат да взимат от нас. Нашата вяра е такава, че може много бързо да подигне хората, ако ние наистина им дадем възможност да се запознаят с нея и България може да има много духовни богатства ако се помага на децата, защото много по-трудно е да помогнеш на някой който се е определил, който се е изградил с отрицателни черти, даже с пороци. Един много опитен гръцки игумен ми каза „Старай се да изповядваш малки деца, да растат под твое ръководство, та когато пораснат да имаш кого да правиш и духовници, и монаси, и свещеници”...
Нашият враг е безплътен. И той винаги се е борил срещу Христос, срещу Христовата църква. Човек, който вярва правилно, който живее благочестиво тук, на земята, намира царството Божие, Божията благодат и отива там, където е Божията благодат за праведниците. И врагът на нашето спасение, който сам се е лишил от това пребиваване с Господ и със светите, завижда на човека и се стреми с всякакви средства да пречи на истината, на човека, на истинската вяра. Казано е, че им църква тържествуваща и църква войнстваща. Войнстваща срещу кого – срещу невидимия враг, който въоръжава срещу нея хора. Ние не можем да ги мразим тези хора, защото те са жертви на безплътния враг. Но ние тук на земята воюваме срещу най-различни врагове.

Тук на земята врагът съвсем не е безплътен.

Не е безплътен, но той не е истинският враг. Истинският враг е този, който му внушава да прави това нещо. Защото всеки човек, докато е жив, има възможност да се обърне към Бога.

Какво е най-важното, на което искате да научите децата?

Господ е казал – как ще знаете, ако няма кой да проповядва. Децата трябва да знаят православната вяра. И вече тези от тях, които по своята свободна воля пожелаят да следват вярата, ще я последват. Другите може един ден да си спомнят това, което са научили и то може да им помогне. Ние трябва да дадем възможност на всеки един човек да знае истината. И оттам нататък той ще си решава дали да тръгне към вярата или не. Но ако не знае истината, как да вземе решение?
... При нас насилие няма. Човекът е със своята свободна воля. Когато Божият Син е дошъл и е страдал и е приел кръстната смърт зарад нас и ние когато се обърнем към него, мнозина ще пламнат от любов към Господа и обичайки Него, ще обичат това, което Той прави. Това е пътят на православието. Любовта не може да стане със заповед. Както децата трябва да стигнат до вярата, така и вярата трябва да стигне до децата. Това е абсолютното задължение на един духовник. Ние ще отговаряме дали сме помогнали на децата.

(от интервю с Ловчански митрополит Гавриил, представител на Св. Синод по въпросите на религиозното образование)


http://www.vsekiden.com/?p=22629

1944 - 1989

Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен

Чл. 1.
(1) Българската комунистическа партия (тогава именуваща се Българска работническа партия /комунисти/) идва на власт на 9 септември 1944 г. с помощта на чужда сила, обявила война на България, и в нарушение на действащата Търновска конституция.
(2) Българската комунистическа партия е отговорна за управлението на държавата във времето от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г., довело страната до национална катастрофа.

Чл. 2.
(1) Ръководствата и ръководните дейци на Българската комунистическа партия са отговорни за:
1. целенасоченото и преднамереното унищожаване на традиционните ценности на европейската цивилизация;
2. съзнателното нарушаване на основните човешки права и свободи;
3. безпрецедентната разправа с народните представители от ХХV Народно събрание и всички невинно осъдени от така наречения "Народен съд";
4. моралния и икономическия упадък на държавата;
5. установяването на централизирано директивно управление на икономиката, довело я до разруха;
6. погазването и отмяната на традиционни принципи на правото на собственост;
7. рушенето на моралните ценности на народа и посегателството срещу религиозните му свободи;
8. провеждането на непрекъснат терор срещу несъгласните със системата на управление и срещу цели групи от населението;
9. злоупотребата с възпитанието, образованието, науката и културата за политически и идеологически цели, включително мотивиране и оправдаване на изброените по-горе действия;
10. безогледното унищожаване на природата.

(2) Комунистическият режим е отговорен за това, че:
1. отнемаше на гражданите всяка възможност за свободна изява на политическата воля, като ги принуждаваше да крият своята преценка за положението в страната и ги принуждаваше да изразяват публично съгласие за факти и обстоятелства с пълното съзнание за тяхната невярност и дори това, че те представляват престъпления; това то постигаше чрез преследване и заплахи от преследване към отделната личност, нейното семейство и близки;
2. системно нарушаваше основните човешки права, като потискаше и цели групи от населението, обособени по политически, социален, религиозен или етнически признак, въпреки че Народна република България още през 1970 г. се присъедини към международни актове по правата на човека;
3. нарушаваше основните принципи на демократичната и правова държава, международните договори и действащите закони, като с това поставяше интересите на комунистическата партия и нейните представители над закона;
4. при преследванията срещу гражданите използваше всички възможности на властта, като:
а) екзекуции, нечовешки затворнически режим, лагери за принудителен труд, мъчения, подлагане на жестоки насилия;
б) освидетелстване или настаняване в психиатрични заведения, като средство за политически репресии;
в) лишаване от право на собственост;
г) възпрепятстване и забрана за получаване на образование и упражняване на професия;
д) възпрепятстване на свободното движение във и извън страната;
е) лишаване от гражданство;
5. безнаказано се извършваха престъпления и се предоставяха незаконни предимства на лица, които вземаха участие в престъпления и преследвания на други лица;
6. подчиняваше интересите на страната на чужда държава до степен на обезличаване на националното достойнство и практическа загуба на държавен суверенитет.

Чл. 3.
(1) Посочените в чл. 1 и 2 обстоятелства дават основание да се обяви комунистическият режим в България от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. за престъпен.
(2) Българската комунистическа партия е била престъпна организация, подобно на други организации, основаващи се на нейната идеология, които в дейността си са били насочени към потъпкване на човешките права и демократичната система.

Чл. 4. Всички действия на лица, които през посочения период са били насочени към съпротива и отхвърляне на комунистическия режим и неговата идеология, са справедливи, морално оправдани и достойни за почит.

-------------------------

Законът е приет от ХХХVIII Народно събрание на 26 април 2000 г. и е подпечатан с официалния печат на Народното събрание.
ДВ, бр.37 от 5 Май 2000 г.

http://lex.bg/laws/ldoc.php?IDNA=2134920192

Някои са равни, но други...

Срамна страница в историята на БАН

Доживяхме и до този срам. Изборът за нов Председател на най-голямата и престижна научна организация в България, с почти 140-годишна история, да се проведе в рекордно кратки срокове (3 седмици), без да бъде обявен където и да било...
Първо, преди края на своя Председателски мандат акад. Юхновски бе избран за почетен член на БАН... Второ, малко по-късно ОС на БАН направи една срамна поправка в Устава на БАН, която дава право на Почетните членове на БАН без каквито и да е ограничения (разбирай възрастови и брой мандати) да заемат щатни длъжности в Академията, тъй като, видите ли, те, Почетните членове, били надарени с някакви по-висши качества и способности от останалите членове на Академията. И трето, логично подготвеното от първите две части на “трилогията” експресно обявяване на избор за “Нов” председател, като че ли гори пожар в БАН...

Спомняме си как неотдавна българските медии дадоха широка гласност при избора на нов Ректор на Софийския Университет. Защо ние трябва да се крием?

И това необмислено решение е взето от над 120-членното Общо Събрание на БАН в нарушение на собствения ни Устав...
Готов съм да се обзаложа, че в “избора” за нов Председател на БАН ще участва само един кандидат и това ще бъде досегашният Председател... Конкурсът не е обявен официално, но вече се подготвя масовото издигане кандидатурата на акад. Юхновски за “нов” Председател на БАН. За четвърти пореден път и след навършване на 70-годишна възраст, което не се допуска от Закона за БАН. Вече е насрочено заседание на Съвета на директорите от Биологичните институти, на което те, разбира се с явно гласуване, да предложат на акад. Юхновски да приеме, поне още веднъж, председателския пост... Предполагам, че и други Директорски съвети и институти ще се включат в тази акция, напомняща практиките на ранния тоталитаризъм...
Всъщност, няма нищо странно в поведението на тези хора [членовете на ОС на БАН]. Та нали директорите на институти се избират от УС на БАН и се назначават от председателя... Кой е този герой, който би рискувал с едно неправилно изказване и дори само въпрос да провали собствения си избор? Конформизмът е пълен...

Автономията на БАН не означава, че могат да се правят произволни нарушения на Устава на БАН и на нещо по-важно – на Закона за БАН... Неудобно ми е от поведението на голямата част от моите колеги – академици, които се въздържат да изразят официално становището си по този случай, било то положително или отрицателно...

акад. Камен Куманов
29 януари 2008

Целият текст, заедно с други материали около избора в БАН, може да се прочете на:
http://www.nauka2007.org/

Това е повод да се прочете и Джордж Оруел - Фермата на животните (малка и увлекателна книга, чете се за 1 ден). Ето едно известно място:
All animals are equal, but some animals are more equal than others (гл.X)
http://www.george-orwell.org/Animal_Farm/index.html

В защита на светското общество

Вестник "Капитал" е публикувал две статии по въпроса за въвеждането на обучение по религия в средното училище.

Едната е редакционна. Заглавието е "Хайде няма нужда". В началото се съобщава, че британски автор е издал книга, продадена в 1,5 милиона екземпляра, където пишело, че "атеизмът е доказателство за здрав, независим ум".

Ето текст от статията (тази в "Капитал"):
Така например една от предложените за изучаване теми в първи клас е "Всички живи същества са божии създания". Ако чувате странен шум, това е, защото Дарвин се върти в гроба си.
Остроумно.

После има един афоризъм:
"когато един човек страда от самозаблуждение, говорим за лудост, когато много хора страдат от самозаблуждение, говорим за религия"

Ето и завършека на статията:
Но зазубрянето на молитви няма да ти помогне да живееш пълноценно в едно мултикултурно общество. Изучаването на религиите в исторически, културен, философски и сравнителен план може да свърши тази работа. Но за това няма нужда от предмет религия, още по-малко от задължителен такъв. Религията би могла да бъде просто по-добре застъпена в предмети като история, литература, изкуство… А и за всичко си има територия. И както за едни търговците нямат място в храма, за други богословите нямат място в училище. Точно толкова просто е.

Втората статия започва с откровени богохулства, както в заглавието, така и в началото на текста. Тя е подписана, авторът е жена. Тя сигурно смята, че е смела и свободомислеща. Цитира проучване на "социолога Андрей Райчев" за това, колко процента са вярващите в страната. Това е все едно да цитираш какво мисли (като независим експерт) някой полковник от ДС за състоянието на демокрацията у нас.

После:
"...министърът на образованието Даниел Вълчев изведнъж се оказа между чука и наковалнята, или иначе казано Между църквата и хората. Последното е c bold и е изведено като подзаглавие. С една дума, "хора, бдете".

Ето заключението:
В днешно време някогашните основни функции на религията да задава норми на поведение отдавна са изместени от закони, наука и други не толкова духовни вярвания. В съвременния свят все още има много вярващи, които считат, че само Бог може да ги съди. Друг е въпросът доколко адекватни са амбициите да възпиташ децата да обръщат другата буза, докато ги джобят за дребни, или дали е по-добре да знаеш какво мисли църквата за аборта, вместо да си наясно какво трябва да направиш, за да не се докараш дотам. А иначе диагнози, че сме загубили духовните си ориентири, или сме атеисти и комунисти, лесно се поставят.

Към статията е приложен колаж - млада жена, облечена като монахиня, държи пръчка и се готви да бие момиченце на видима възраст 10-12 год.

Ако някой още се съмнява, че християнската Църква е недолюбвана от "хората" - били те журналисти от некомунистически/ненацистки/негей-лесбийски вестник, или пък обикновени читатели - нека погледне и дори да се помъчи да прочете част от коментарите под нея. Почти няма постинг без много правописни грешки. Нападките срещу свещениците, религията, Църквата и Бог са невежествени и шаблонни, но ожесточени и на моменти налудни.
Какво е това? Жажда за отмъщение? За какво? Или защита на свободата? На светското общество? На науката?

http://www.capital.bg/show.php?storyid=454303&sp=0#storystart

***

http://www.dveri.bg/content/view/5893/64/

...Истината е, че днес Църквата предлага концепция за религиозно образование, нямаща нищо общо с вероучителните практики от преди „края на 40-те години”. Предлаганият модел е конфесионален, но не съдържа елементи на индоктринация - проповеди, наставления, религиозни практики (молитви) и т. н. В европейските страни този модел е известен като "неоконфесионален". При него се преподават, изискват и оценяват единствено знанията, а не личното отношение към материята. Формата на преподаване е т. нар. ЗАИП (или АЗИП) - т. е. "задължителен алтернативно-избираем предмет". Такава форма на преподаване се практикува в 19 европейски страни, но към момента не е предвидена в българското законодателство. Това не представлява затруднение, тъй като към религиозното образование не бива да се подхожда опортюнистично. Необходимо е формата ЗАИП да се уреди принципно чрез законодателни промени, като например в подготвяния в Народното събрание нов Закон за народната просвета и в други нормативни актове.


Формата ЗАИП е подобна на преподаването на чужди езици. Всяко дете избира конкретен език, който да изучава. Сформира се група и в нея то изучава само избрания от него език, а не три или повече чужди езика наведнъж. Несъществената разлика тук е, че в предлаганата форма всички алтернативни профили, свободно и доброволно избирани от учениците, като например "Религия-Православие" и "Религия-Ислям", се водят не като отделни предмети, а като съставни части или профили на един и същ предмет "Религия". Това позволява да се гарантира задължителното изучаване на поне един от профилите. Друга разлика е и тази, че за децата, чиито родители не желаят те да получат религиозно образование, е предвиден алтернативен хуманитарен профил, например "Етика".

Очевидно формата ЗАИП предоставя демократични, справедливи, ефективни и качествени възможности за преподаване и изучаване на религия. Теоретично тя допуска въвеждането едновременно на голям брой профили (религии за изучаване), ограничен единствено от материалните възможности на училищата - налични преподаватели, средства за тях, класни стаи и брой желаещи ученици. При това положение евентуално възможните затруднения са чисто технически. Предметът не нарушава ничии права. Той не е в разрез със законодателствата в европейските страни, с международните конвенции (за човешките права, за правата на детето, за недопускане на религиозна и идеологическа индоктринация и т. н.). Напротив, той избягва всяка възможност за нарушаване на правата на учениците и учителите, като правото на свобода на съвестта и мн. др.


Такава възможност съществува именно при предлаганата от МОН синкретична концепция за интер-религиозно образование, предвиждаща смесеното изучаване на няколко различни религии. Тя е както педагогически несъстоятелна, така и недопустима по вероизповедни причини, понеже засяга религиозните убеждения на повечето граждани, познаващи своето изповедание. Със сигурност тя накърнява религиозните чувства и правата на православните християни - както на учениците и техните родители, така и на учителите.

Очевидно е, за съжаление, че Концепцията за религиозно образование на Св. Синод, както и другите публикувани църковни анализи и документи по темата или не се четат, или са недостатъчно ясни за своите читатели, или умишлено се игнорират. Избягва се всеки дебат и даже разговор по същество. Сериозните и обосновани доводи на Църквата упорито се премълчават и се заместват с басни. В медиите се внушава на народа, че Българската православна църква има смешни, нелепи, реакционни и даже незаконни искания към правителството.


Това не може да продължава вечно. На 6 февруари т. г. предстои пресконференция, давана от Св. Синод, на която църковната позиция ще бъде подробно разяснена. Искрено се надявам, че журналистите ще намерят време и добра воля да присъстват, да се запознаят с нея и адекватно да я отразят в своите медии. А дотогава моля екипа на "Двери" и всички желаещи да изказват, пишат и публикуват коментари и анализи на църковната позиция, да се запознаят с нея подробно. За целта могат да използват и сайта на Варненска и Великопреславска св. митрополия. В скоро време ще бъде публикувана специална страница в интернет с набор от документи, засягащи религиозното образование. За запитване към варненските сътрудници на Работната група по въпросите на религиозното образование: archangelmichael@abv.bg

(Владислав Митев)

Civil liberty

Almost all the civil liberty now enjoyed in the world owes its origin to the principles of the Christian religion…

It is the sincere desire of the writer that our citizens should early understand that the genuine source of correct republican principles is the bible, particularly the New Testament or the Christian religion...

The religion which has introduced civil liberty is the religion of Christ and His apostles, which enjoins humility, piety, and benevolence; which acknowledges in every person a brother, or a sister, and a citizen with equal rights. This is genuine Christianity, and to this we owe our free Constitutions of Government...

The moral principles and precepts contained in the Scriptures ought to form the basis of all of our civil constitutions and laws... All the miseries and evils which men suffer from vice, crime, ambition, injustice, oppression, slavery and war, proceed from their despising or neglecting the precepts contained in the Bible.

Noah Webster (1758-1843)
History of the United States, 1832

(http://crossandquill.com/journey/?p=269)

Демокрацията и конкуренция

Може би демокрацията е възможна само в тези държави, които не са достатъчно самостоятелни. Защото ако една държава стане напълно независима от съседите си (или е просто лишена от съседи) апетитът за власт ще предизвика несдържана от нищо конкуренция и унищожение, докато най-сетне една група с лидера си отстрани всички конкуренти. После този лидер ще наложи еднолично управление, което ще свършва само със смъртта му - естествена или насилствена. Държавата ще заприлича на самотно семейство, чийто глава се сменя по наследство, а всеки спор между наследниците - ако възникне - завършва с убийство.
Античните и по-късните демокрации (като флорентинската) са се опирали на противоречията между партиите и на това, че всяка от тях е можела да разчита и на външна подкрепа. Римската демокрация (републиката) се е сринала в момента, в който Рим се е освободил от всичките си конкуренти около Средиземно море. Европейските демокрации принадлежат на страни, които винаги са имали около себе си силна конкуренция на други страни.
Сега всяка от държавите с ядрено оръжие може да се държи така, все едно че е самотна или поне напълно независима от съседите си - защото никой няма да води война срещу нея. Поради това във всяка от тях демокрацията може да бъде унищожена лесно, тъй като опозицията няма как да разчита на решителна подкрепа отвън. Така става в Русия, но това е положението и в Китай. В Съединените щати вече изглежда нормално президентската власт да се задържа при едно-две семейства. Европа е богата, но без защитата на Съединените щати би трябвало да стане една държава, за да може да се противопостави на Русия.

За невидимото

Нека да помислим за “справедливост” и “несправедливост” – до какви действия се отнасят те и каква средност е “справедливостта”; и на кои неща е среда “справедливото”...
И така, виждаме, че всички биха желали да наричат “справедливост” тази “настройка”, благодарение на която извършват “справедливите неща”, действат справедливо и желаят “справедливите”. Същото е и за “несправедливост” – това ще е такава настройка, благодарение на която “нанасят несправедливост” и желаят “несправедливите”. Затова нека и ние най-напред да приемем като общо очертание тези положения.

Защото не е едно и също положението, от една страна, със знанията и способностите, и, от друга, с “настройките”. Защото изглежда, че способността и знанието са едни и същи относно противоположните неща; но коя да е от противоположните помежду си “настройки” не се отнася до противоположни състояния. Така например от здравето не следват противоположните състояния за тялото, а само тези, които съответстват на здравето.

И така, нека видим колко смисли се придават на “несправедлив”. Приема се, че “несправедлив” е и закононарушителят, и користният, и отхвърлящият равенството...
А след като “несправедливият” е користен, то несправедливостта ще се случва заради блага - но не всякакви, а онези, около които има някакъв житейски успех или неуспех; и които, общо погледнато, винаги са блага, но пък за някой конкретен човек - не винаги. Хората се надяват и преследват тези неща; но не трябва така, а трябва да се надяват благата в общ смисъл да са блага и именно за тях; и да избират благата, които са такива за тях


Аристотел, "Никомахова етика", 1129а - 1129b

Как е било някога

Сега ще отбележа в кои страни съм бил, които лежат между Дунав и морето.
Аз бях в три страни, които и трите се казват България. Първата България лежи там, където се преминава от Унгария през Железни врата и столицата й се казва Видин. Другата България лежи срещу Влашко и столицата й се казва Търново, а третата България лежи, където Дунав се влива в морето и столицата й се казва Калиакра.
Бях също и в Гърция. Столицата й се нарича Одрин и градът има петдесет хиляди къщи. Един също голям град в Гърция лежи на Италианското море и се казва Солун... В Гърция също има един голям град, който се казва Серес. Земите, които лежат между Дунава и морето, принадлежат на турския султан...
Столицата на Турция се нарича Бруса. Градът има двеста хиляди къщи и осем странноприемници, където се подслоняват бедните хора, независимо дали са християни, неверници или евреи...

Ханс Шилтбергер, "Пътепис", гл. 33
Превод Мария Киселинчева