Някои са равни, но други...

Срамна страница в историята на БАН

Доживяхме и до този срам. Изборът за нов Председател на най-голямата и престижна научна организация в България, с почти 140-годишна история, да се проведе в рекордно кратки срокове (3 седмици), без да бъде обявен където и да било...
Първо, преди края на своя Председателски мандат акад. Юхновски бе избран за почетен член на БАН... Второ, малко по-късно ОС на БАН направи една срамна поправка в Устава на БАН, която дава право на Почетните членове на БАН без каквито и да е ограничения (разбирай възрастови и брой мандати) да заемат щатни длъжности в Академията, тъй като, видите ли, те, Почетните членове, били надарени с някакви по-висши качества и способности от останалите членове на Академията. И трето, логично подготвеното от първите две части на “трилогията” експресно обявяване на избор за “Нов” председател, като че ли гори пожар в БАН...

Спомняме си как неотдавна българските медии дадоха широка гласност при избора на нов Ректор на Софийския Университет. Защо ние трябва да се крием?

И това необмислено решение е взето от над 120-членното Общо Събрание на БАН в нарушение на собствения ни Устав...
Готов съм да се обзаложа, че в “избора” за нов Председател на БАН ще участва само един кандидат и това ще бъде досегашният Председател... Конкурсът не е обявен официално, но вече се подготвя масовото издигане кандидатурата на акад. Юхновски за “нов” Председател на БАН. За четвърти пореден път и след навършване на 70-годишна възраст, което не се допуска от Закона за БАН. Вече е насрочено заседание на Съвета на директорите от Биологичните институти, на което те, разбира се с явно гласуване, да предложат на акад. Юхновски да приеме, поне още веднъж, председателския пост... Предполагам, че и други Директорски съвети и институти ще се включат в тази акция, напомняща практиките на ранния тоталитаризъм...
Всъщност, няма нищо странно в поведението на тези хора [членовете на ОС на БАН]. Та нали директорите на институти се избират от УС на БАН и се назначават от председателя... Кой е този герой, който би рискувал с едно неправилно изказване и дори само въпрос да провали собствения си избор? Конформизмът е пълен...

Автономията на БАН не означава, че могат да се правят произволни нарушения на Устава на БАН и на нещо по-важно – на Закона за БАН... Неудобно ми е от поведението на голямата част от моите колеги – академици, които се въздържат да изразят официално становището си по този случай, било то положително или отрицателно...

акад. Камен Куманов
29 януари 2008

Целият текст, заедно с други материали около избора в БАН, може да се прочете на:
http://www.nauka2007.org/

Това е повод да се прочете и Джордж Оруел - Фермата на животните (малка и увлекателна книга, чете се за 1 ден). Ето едно известно място:
All animals are equal, but some animals are more equal than others (гл.X)
http://www.george-orwell.org/Animal_Farm/index.html

Археологията - наука за бъдещето

(продължение от сряда, 21.03)

Напротив, ще става по-лошо. Нищо не се подобрява “само”. Естествен подбор има, но при Вас той ще доведе до оцеляване на най-лошите. И ще Ви кажа защо.
Ако не се случи нещо неочаквано, Вашият Председател ще внимава още повече какво става в университета. Тъй като е убеден, че не всичко е наред (а то не е), той ще иска все повече контрол. Защото мисли, че това е, което не достига. Но за повече контрол е необходима повече информация. А как да се събере пълна информация за действията на 300 и повече хора? Това не може да се постигне дори с един и дори ако той е наш пленник. Защото мисленето също е действие, а ние не можем да знаем какво той мисли.
Желанието да притежава повече информация ще доведе Председателя Ви до 1) толериране на доносничеството и 2) тотално недоверие към всички, включително и към доносниците. Ще му се струва, че всеки го лъже, или поне не споделя достатъчно. Затова той ще Ви намрази.
В такава обстановка оцеляват не най-изобретателните, а най-незабележимите. Защото дори и най-изкусният ласкател ще бъде заподозрян, стига да се мярка достатъчно често около началника. Всеки ще се старае да се проявява все по-малко. Ако някой работи, той ще го прави така и дотолкова, че да остане незабележим. Университетът ще стане неконкурентноспособен. Всичко ще замре.
Природата, уважаеми колеги, все някога се намесва. Но е недостойно да чакаме тя да свърши нашата работа. Освен това тя не избира в зависимост от възрастта, качествата или позицията. Тя може да ни отстрани всички и го прави най-редовно. Но никого не може да направи по-добър.
Колеги, не разчитайте на финансиране при това положение. Не става дума, че то ще бъде спряно или намалено. Става дума, че то не може да помогне. Никакви пари не могат да спасят такова общество. Беден ли беше Съветският Съюз?


ІІІ. Бъдещето на НБУ

Ако нещата вървят, както досега, НБУ ще съществува дотогава, докато неговият спонсор сметне за необходимо. Не мога да предскажа, колко ще продължи това. Невъзможно е обаче един хуманитарен университет, какъвто е НБУ, да се издържа сам. В хуманитаристиката няма пари.
НБУ наистина е създаден като институция – опора на демокрацията и плурализма. Той затова се финансира. Но не може едно общество, в което свободата е задушена, да изпълнява такава роля. "Демокрация", "плурализъм", "гражданско общество" вече са кухи фрази, когато се произнасят от представители на НБУ. Това са заклинания, които уверяват спонсора, че “там всичко си е на мястото”. Но това са лъжи, декори. Мислите ли, че това не се знае?

Необходима е промяна. Първо – най-болезненото – ще трябва да предложите на Председателя си друг пост. Впрочем можете да му предложите множество постове. Той може да е директор на Департамент, почетен професор, член на Настоятелството, председател и член на някои комисии (но не на всички!). Можете да увеличите заплатата му – да кажем, двойно. Той заслужава това. Можете да дадете гаранции чрез Правилника, че той ще преподава в НБУ каквото пожелае и колкото дълго пожелае. Накратко, предложете му всичко, с изключение на едно – да притежава цялата власт.
Вие много добре разбирате, че няма защо Председателят на Настоятелството да бъде сменян персонално, ако следващият човек ще разполага със същите правомощия. Ще трябва да приемете промени в тази част на Правилника. Председателят на Настоятелството не би трябвало да управлява еднолично нищо. Върховната власт в университета трябва да е в ръцете на колективен орган. Възможно ли е това да Ви учудва?
Самото Настоятелство не може нито да упражнява власт, нито да я възлага на някого. Това са хора с престиж, които трябва да се намесват, когато в Университета се случва нещо нередно – както е сега. Защо те сега не се намесват, не е моя работа да обяснявам. Но това е тяхната задача. Те трябва да бъдат надзорници. А председателят им не трябва да разполага с никакви особени права.
Драги колеги! Независимостта на администрацията от преподавателите е абсурдна и осъдителна приумица. Администрацията на Настоятелството, съгласно сегашния Ви правилник (чл.11 ал.2), е лична гвардия на Председателя. Вие това за пръв път ли го чувате?
Законодателството на университета Ви трябва да е работа на колективен орган, в който преподавателите да са мнозинство. Ректорът трябва да е преподавател (както е сега) и да има реална власт над администрацията (а сега няма никаква); но той трябва да има и мандат – и нека този мандат да не е твърде дълъг. Директорите на Департаменти трябва да се избират от преподавателите, а не да се налагат отгоре. Ректорът и заместниците му не бива да се бъркат в учебната работа на департаментите. Деканите на факултетите трябва да бъдат сменяеми.
Колеги, човек не може да измисли много нови неща в теорията на управлението. След Аристотел и Полибий вече се знае от какво се нуждае едно общество, за да бъде свободно. Ако властта не се дели и ограничава, злоупотребата с нея е неизбежна. Оставете този експеримент, в който участвате – той вече е правен и е обречен.

(20-30. 01. 2007)

(край)


* * *

“Тъй мощта на Атина се увеличила. Ясно е не само от един пример, но и от много други навсякъде, че равноправието е отлично нещо, щом като дори и атиняните, управлявани от тирани, не били по-силни във война от нито един от живеещите около тях народи; но като отхвърлили тиранията, те станали първи по сила. Тези неща показват, че поробени, те се оставяли да бъдат мачкани, работейки за благото на господаря си, а след като били освободени, всеки работел, стараейки се за себе си.”

Херодот, V, 78.
Превод Петър Димитров

...

“После, когато царската власт, която в началото била средство за запазване на свободата и за уголемяване на държавата, се извратила в надменност и деспотизъм, формата на управлението била сменена; били избирани ежегодно двама властници за една година. Римляните смятали, че по този начин човешкият дух най-малко ще злоупотребява със законната власт.
Но от това време нататък всеки започна да изтъква и да показва открито своите дарби, защото способните винаги са по-подозрителни за царете, отколкото неспособните; и чуждите добродетели винаги създават у тях страх. Но почти невероятно е колко бързо се въздигнала държавата след възстановяването на свободата: толкова голяма страст към слава била обхванала всички.”

Салустий, “Заговорът на Катилина”, 6-7
Превод Марко Марков

...

“Сега предстои да разкажа за постиженията на освободения от царската тирания римски народ: за деянията му в мир и война, за ежегодно избираемите от него длъжностни лица, както и за могъществото на законите в изградената от него държава, превишаващо властта на хората в нея...”
“И няма съмнение, че самият Брут, спечелил си заслужена слава с изгонването на Тарквиний Горди, би нанесъл огромен ущърб на държавата, ако в стремежа си към незряла свобода бе имал възможността да изтръгне царската власт от ръцете на някой от предишните царе. Наистина, какво би станало, ако онази тълпа овчари и пришълци, избягали от своите родни племена и получили свобода или най-малкото безнаказаност под покровителството на неприкосновения храм, се бе почувствала освободена от страха към владетеля и бе започнала да се вълнува от бурите на трибунското красноречие, сеейки вражди със сенаторите във все още чуждия град, преди любовта към съпруги и деца, привързаноста към самата земя, който възниква след дълги години, да сплоти духовете в една здрава общност?...”
“Впрочем, заплахата дошла не оттам, откъдето я очаквали: свободата едва не била изгубена чрез коварство и измяна отвътре. Намерили се за тази цел неколцина младежи от най-знатно потекло, чиито прищевки били задоволявани далеч по-лесно по време на предишната власт, приятели и връстници на младите Тарквинии, хора, придобили навика да живеят по царски.
Мечтаейки сред всеобщото равноправие за предишната разпуснатост, те се оплаквали помежду си, че свободата на другите се била превърнала в робство за тях самите: царят бил човек, от когото можело да измолиш всичко – от законната справедливост до беззаконието; при него имало място и за благоволение, и за благодеяние, случвало се да се разгневи, но и да прости, знаел да прави разлика между приятел и неприятел. Законите обаче били глуха, неумолима материя, по-здравословна и изгодна за бедняка, отколкото за богатия, от тях не можело да се очаква нито снизхождение, нито пощада, ако човек наруши правилата...”
“Междувременно Тарквиниите избягали при Ларт Порсена, царя на град Клузий. Тук те, смесвайки съвети с молби, ту го заклевали да не допуска едно царско семейство от етруски произход, с една и съща кръв, с едно и също име като него, да бъде захвърлено в изгнание и нищета, ту го увещавали да не оставя безнаказан зараждащия се обичай царе да бъдат прогонвани от трона. Твърде привлекателно нещо била свободата. Ако царете не започнели да отбраняват своите царства със същата страст, с която народите се борели за свободата си, то висшето щяло да се изравни с низшето; нищо върховно, нищо извисено над обикновените неща нямало да се съхрани в държавите; настъпвал краят на царската власт – най-прекрасното постижение, стоящо между хората и боговете.”

Тит Ливий, ІІ, 1-9
Превод Владимир Атанасов

Археологията - наука за бъдещето

(продължение от сряда, 07.03)

Когато проф. Богданов идва в СУ “Св. Климент Охридски” за да преподава, към него се отнасят като към всеки друг възрастен и заслужил преподавател. Колегите му разговарят с него почтително. Стараят се да не влизат без работа в кабинета, който той ползва (иначе там работят и други). На катедрените съвети мнението му се изслушва внимателно. Студентите проявяват интерес към това, което има да им каже.

Но наред с това, колеги, тук няма ласкателства. Работещите в специалността знаят, че от него не зависи много. Предприемат разни неща, без да го питат. Съгласни са да го изслушат, но не смятат, че неговата дума трябва да е последна. Понякога му противоречат. Студентите се позволяват да отсъстват. Ако някой го похвали или му донесе подарък, това може да е по навик; може да е просто от любезност; а понякога е и от сърце.
Стига се дотам, колегите на проф. Богданов да проведат истински научен или философски спор и това да стане в негово присъствие. Този спор може да се води върху материал, върху който и той е работил. И все пак те не го питат веднага какво мисли. Не се съобразяват непременно с неговите възгледи и теории, за които иначе знаят. Мислят за предмета на своя разговор. Опитват се да кажат нещо ново. Това не е театър. Хората просто си спорят. Това го удивлява.
Ето затова, колеги, Вашият Председател не иска да напуска СУ. Защото тук той е равен с други хора. Може да е по-опитен, по-известен, с повече трудове зад гърба си. Някои неща може да ги знае по-добре. Но е равен. Тук той е свободен човек. Това е причината.

* * *

На някого цялата тази история може да му се стори маловажна или смешна. За мен обаче тя не е маловажна. И не ми е смешно. Все пак тук аз трябва да говоря за човек, когото познавам от много години. За един колега, от чието трудолюбие и любов към знанието съм се възхищавал. За един съгражданин, който е работил за образованието и свободата. Точно така е било. А как е сега?

* * *


6. Сега и при Вас

Нека да Ви разкажа следния случай. Преди няколко години по телефона ми се обади един интелектуалец, който тогава беше директор на департамент в НБУ. Той беше енергичен, общителен, интелигентен и продуктивен човек. Аз го знаех и като публична личност. Напоследък той не се явява често в медиите, но имаше години, в които го познаваше цялата страна – защото участваше в политиката. Бил е, струва ми се, репресиран преди 89-та. Накратко, човек с лице.
Та той ми се обади (познавахме се и отпреди) и предложи да му съдействам, в качеството си на античник, за създаването на нова хуманитарна бакалавърска програма. Проведохме няколко разговора и аз му обещах пълно съдействие. Предложих да привлека колеги, които много ценя като специалисти и преподаватели. Той ме увери, че имам голяма свобода на действие. Както казах в началото, предстоеше нещо ново.
Колеги, не ми се иска да Ви изморявам с подробности, но не мога да говоря и съвсем общо. Накратко, аз доведох при този Директор на Департамент специалистите, които имах предвид. Те се бяха постарали да изготвят програми за новите курсове – теми, литература, анотации, обосновки, както трябваше. Директорът беше извънредно удовлетворен. Останалите бъдещи участници в програмата, някои от които вече щатни преподаватели в НБУ – също. Харесаха всичко, което им предложихме, но най-много тематичното съдържание на един от избираемите курсове и обосновката на един друг. Направо ги аплодираха.
И така, програмата вече беше оформена, разделена на модули, на задължителни и избираеми предмети и предстоеше да започне от следващия семестър. Аз попитах за всеки случай дали ще има и студенти, но ми казаха да е се безпокоя. Щяло да има.
Сега за събитията нататък. На разширен съвет на Департамента (разширен с нещатните участници в бъдещата програма, какъвто бях и аз) се появи проф. Богданов. Аз бях много доволен да го видя. Макар и администратор в НБУ, сиреч, зает с всякакви неща, човекът е класицист, ще чуе лично какво сме направили, ще каже как му се вижда, ще разговаряме. Щеше да бъде интересно.
Проф. Богданов изслуша някои от нас, след което произнесе кратка реч, от която стана ясно следното. Той приветства появата на такава програма и ни поздравява за вложения труд и старание. Същевременно намира, че програмата не е построена много умно. Че някои от курсовете са ненужни и странни. Показват остаряло мислене, повтарят познати грешки. Особено онзи курс, който преподавателите бяха харесали много. Но въпреки това ние бихме могли да не се съобразяваме с неговото мнение и да действаме както намерим за добре. Като ни пожела успех в по-нататъшната работа, проф. Богданов си излезе.
Колеги, аз не обичам да разказвам за хората, описвайки техните лица или жестове. Смятам, че това е по-скоро работа за художници и актьори. Аз не съм такъв и единственото, с което мога донякъде да си служа, са думите. Така че ще Ви предам само една реплика. Една от преподавателите (и тя беше на щат в НБУ) ми каза със съчувствие: “Е, съжалявам, че стана така с този курс”.
Аз не можах да разбера какво ми казва. Какво е “станало”? Тя самата беше изказала най-много похвали за него. Относно думите на проф. Богданов ли? Ами човекът просто дойде, каза какво мисли и си отиде. Вярно, не изчака да му отговорят, но може да е бързал. Освен това той всекидневно е тук, другите също, разговорът може да продължи и да се задълбочи. Какво значи “станало”?

Оказа се, че не съм знаел къде съм попаднал. Както и да е, наесен програмата стартира. И точно в началото се случи още нещо. Този път дори и аз разбрах, че нещо “е станало”.
Една от специалистите, които бях поканил, за да подкрепят програмата (тя е доцент в СУ и е един от най-добрите учени-хуманитари, които познавам лично), ми съобщи, че малко преди да отиде на втората си лекция (втората!) й се обадила една колега, преподавател в НБУ, и й казала с голямо притеснение, че “тези часове” ще трябва да ги вземе тя. Просто така трябвало. Налагало се. Тя съжалявала и се извинявала. За съжалението и извинението не се съмнявам. А за “необходимостта”?
Колеги, би било много хубаво, ако тази история Ви звучи също толкова странно, колкото и на мен. И че ако на Вас Ви се случи нещо такова, Вие бихте били възмутени и бихте вдигнали голям скандал. Че бихте позвънили веднага на Директора на департамента и бихте му казали, че в този университет някои хора не са добре.
За себе си мога да кажа, че дотогава никога не се бях ядосвал толкова много на нещо, което ми се е случвало в работата. Незабавно се обадих на Директора на Департамента. Казах му, че недоумявам и съм изумен. Той ми отговаряше някакви неща, които не успях да запомня. Това, което помня е, че му казах да се обади на колегата и да й се извини. Той каза, че това би било съвсем редно и че ще го направи. Но после не научих някой някому да се е извинявал. Най-вероятно не й се е обадил, тя тъй или иначе е разбрала, каквото трябва. А ако се обади, какво да й каже? “Извинете, но тук аз нямам думата”. Е, като нямаш думата, защо губиш времето на толкова хора? А сега, след като си им изгубил времето, мислиш ли още да стоиш там?
Този наш колега и приятел, господа, продължава да бъде директор на същия департамент. Сигурно няма избор. А ако това се случва с хора, които имат имидж на публични личности, доказани бунтари, хора с характер, безкомпромисни, тогава как е положението с останалите?


7. Някои по-общи размисли

Колеги, в такава обстановка не може да се работи. В НБУ няма никакъв ред. Бедата не е в това, че там стават безобразия. Безобразия стават и на моето работно място и то в изобилие. Стават навсякъде, където има хора. Бедата е обаче, че при Вас няма как да се противодейства. Ако те произтичат оттам, откъдето се управлява, и ако няма опозиция, и няма как управляващите да бъдат сменени, към кого ще се обърне недоволният?
Бъдете сигурни, че ако оставите нещата, както са в момента, те няма да тръгнат на по-добре.


(20-30. 01. 2007)

(следва)

Археологията - наука за бъдещето

Уважаeми читатели на “Библиотеката”,
Тази сряда ще прекъсна публикуването на писмото, което следите и ще Ви поканя да помислим за едно средно училище.
Става дума за Националната гимназия за древни езици и култури, основана преди 30 години. Текстът, който Ви предлагам, беше публикуван през април 2006 в “Литературен вестник”. Той може да бъде намерен и на адрес:
http://30godiningdek.blogspot.com/
където е и част от дискусията, протекла благодарение на ЛВ.

* * *

За предстоящия юбилей на Класическата гимназия

Наближава 2007 г., а с това и 30-годишнината от основаването на Класическата гимназия (НГДЕК). Това е кръгла годишнина и дава повод да се каже нещо за училището и за неговата мисия като образователна институция. Някой би допуснал, че годишнината може да стане и повод да се предприеме нещо с цел подобрение: било в дейността на самото училище, било в разпространението на продукта, който то предлага – гимназиално класическо и хуманитарно образование.
Нека да кажа какво ще се случи на този юбилей, ако нещата вървят както са вървели досега.
1.Директорът на НГДЕК, г-жа Гергина Тончева, дава интервю за някой от многотиражните всекидневници, в което споделя, че гимназията е единствена по рода си, издържала е изпитанието на времето, откърмила е множество питомци, които взеха хляба в ръцете си (станаха учители и университетски преподаватели, депутати, журналисти, режисьори, пишат книги, някои емигрираха и разнасят славата ни по света).
2.По някоя от националните телевизии се излъчва кратък филм за гимназията, който съдържа едно основно интервю, излишно е да се казва с кого, и няколко кратки изказвания на най-изтъкнатите възпитаници.
3.Провежда се празненство в централната зала на някоя представителна сграда (НДК, Народния театър, в краен случай аулата на СУ), където се произнасят речи и приветствия, има цветя, старите alumni си кимат, макар и с отегчение; от подиума се казва, че делото на гимназията ще пребъде, защото е такава орисията й.
Аз, уважаеми читатели, от години вече не следя тези медийни изяви, тъй като познавам сценария и съдържанието на словата, смея да кажа, в детайли; и не посещавам празненствата, защото зная, че там ще се чувствам като на погребение, на което няма нито един опечален - тъй като покойникът от дълги години е бил напълно безразличен на всички присъстващи.

Тези редки и скучни акции в публичното пространство, тези безсъдържателни речи, препълнени с клишета и с архаични, за да не кажа нещо по-грубо, метафори, тези склеротични и кичозни ритуали не служат за нищо, освен да прикриват окаяното състояние на някога процъфтяващото училище и да поддържат едно десетилетно статукво - с надежда, уважаеми читатели, за какво?

Не е необходимо човек да бъде щатен или хоноруван служител в НГДЕК, за да се досеща как стоят нещата там. Достатъчно е да прави нещо, свързано с хуманитарното образование и изискващо контакти с хора, които са учили, работили или в момента работят на това място. Ситуацията е следната.

1. Училището се намира в сграда, разположена в далечната периферия на града. Няма и никой не може да каже дали някога ще има поносим транспорт. Учителите и учениците губят между два и четири часа на ден само за пътуване.
Някой интересувал ли се е какъв е ефектът на това обстоятелство върху качеството на учебния процес? Някой може ли да предположи какъв брой добри потенциални ученици се отказват от намерението да получат класическо образование само заради това неудобство? Наистина ли някой смята, че едно хуманитарно учебно заведение не губи нищо от изолацията си от града (а това е столичен град!) с неговите културни и държавни институции и с неговия обществен живот, който се вижда най-добре в центъра? Ами нали хуманитарното образование съществува точно заради обновлението и богатството на този обществен живот? Коя от по-старите елитни столични гимназии не е в центъра на града?
Това са въпроси, на които, надявам се, никой няма да се осмели да дава цинични отговори от рода на “нашата мисия е свята и иска себеотрицание” или “ами като няма градски транспорт да си дойдат с личните автомобили!”

2. Ръководството на училището не е претърпяло персонална промяна в продължение на 29 (двадесет и девет) години. Единственият учител (самият той изтъкнат преводач от латински и старогръцки), който си позволи да забележи, че прекомерното управленско дълголетие не е от полза за никоя общност, напусна преди около 10 години.
Нека да обърнем внимание на читателя, който сигурно вече си е помислил, че възрастните хора трябва да бъдат уважавани, а пенсиите у нас са ниски, че НГДЕК е държавно учебно заведение, а не частно предприятие; и още повече, че то съвсем не е собственост на своя директор (назначен преди 29 години, с покровителството, както е известно, на дъщерята на тогавашния диктатор). И след като то се издържа с държавни пари, то и всеки български данъкоплатец би могъл да се заинтересува защо някои от работещите в него се пенсионират на определена възраст (60-65 г.), а други – когато пожелаят. Каква да бъде обстановката в едно учреждение, където всички виждат, че ръководителят, държавен служител като останалите, показва независимост от закона в продължение на десет, петнадесет и повече години? Нали тези учители трябва да бъдат не само техници в работата си, но и някак възпитатели? Какви възпитатели ще са хора, който търпят години наред в собственото си общество очевидно беззаконие, мотивирано единствено от апетита за власт (колкото и нищожна да е тя) и страха от пенсиониране, което се мисли като социално декласиране?
Това, уважаеми читатели, се случи, защото шефът на НГДЕК съумя да се обгради с хора, възпитани в едно общество на безправие и възприели неговите нрави и ориентири за поведение (оцеляване). Тогава главната грижа на управляващите беше да създават клиентели чрез раздаване на привилегии. Така и самата гимназия, управлявана в този дух и до днес, се превърна в общност, където законността е абстракция (ако шефът е над закона, ние защо да сме под него?), където е по-важно да си послушен, отколкото предприемчив, “ритуалите” са по-важни от новостите, а най-важно е глупавото самодоволство, претенцията за “елитарност”, за “гордост от...” – от какво? Най-вероятно, гордост, че положението е такова, каквото е от отдавна, и че правилните хора продължават да си управляват. (Съвсем наскоро, извинете за досадното обръщане към актуалността, Лукашенко спечели третия си мандат като президент на Беларус, и то с разгромяващо мнозинство. Вижда се, че и там много хора са горди от нещо).

3. Да видим по какъв начин НГДЕК, с отговорността на своя десетилетен образователен опит и при наличието на повече от хиляда alumni, се грижи за разпространението на класическото образование в страната. От интернет-страницата на училището (http://ngdek.com/) узнаваме, че “НГДЕК възроди класическото, хуманитарно образование и подпомага развитието на други училища в страната - Априловската гимназия в Габрово, Хуманитарна гимназия във Варна, Хуманитарна гимназия в Сливен, Хуманитарна гимназия "Неофит Рилски" в Кюстендил и др.”

Че НГДЕК възроди класическото образование през 70-те и 80-те години на миналия век, доколкото това можеше да стане в границите на едно средно училище, е вярно. Но и хан Аспарух положи някога усилия да основе държава отсам Дунава и заслужава похвала за това. Нас обаче ни интересува какво се случва днес – както с държавата и с обществото, което я ползва, така и с хуманитарните гимназии и с класическото образование, което се разпространява чрез тях.

Как точно НГДЕК подпомага развитието на други училища в страната? С експерти, с информация, с учебни материали? В какъв обем? Как се осъществяват контактите? В каква насока изобщо е помощта?

Ако гимназията има нещо, с което да се отличава от всички останали училища, това е традицията в преподаването на класически езици и антична (и средновековна) цивилизация. Следователно това е стоката, което тя може да предложи. Е, какво се е случило с преподаването на тези дисциплини в споменатите училища, или пък в неспоменатите “други”? Убеден съм, нищо, заслужаващо отбелязване. През последните десетилетия в Катедра Класическа филология са постъпили само двама възпитаници на различно от НГДЕК училище, в което е имало преподаване на класически езици (Хуманитарната гимназия във Варна). Това стана преди около 12 години. Не съм срещал сред студентите по античност в СУ представители на гимназиите в Габрово, Сливен и Кюстендил. Не познавам нито един (освен споменатите двама) студент или колега с класическа подготовка, получена в някое от тези четири училища. За “другите” вече не мога да съм сигурен.

Каква е тази помощ, която фактически не съдейства за разпространяване на основния предмет на дейност на НГДЕК? Да не би да си я пазим само за нас (дейността)? Ами как е положението в София? Наистина ли никоя от софийските гимназии не проявява никакъв интерес към това, което може да предложи НГДЕК? Да не би училището, сиреч ръководството, да си е харесало положението на монополист и ловко да го поддържа? И хитроумно да разпространява мнението че, “виждате ли, то към тези работи няма голям интерес, защото те са много сложни и възвишени и са за малцина, така че ние тук сме предостатъчни – който е дошъл при нас, той вече е доказал причастност към духовното и възвишеното, а на останалите не им трябва, пък и работа мъчно се намира, но ние нашите деца добре ги подреждаме, ама за повече места няма”. Точно така се говори, драги читатели, и младежите от училището си ги възпроизвеждат тези приказки, защото това е елитарност даром, възпитаваща в мързел и надменност, но пък приятна – правиш или не правиш нещо, пак си голяма работа. Целта е видна – да не се променя нищо. Цената – мумифициране на институцията и обезобразяване на едни невинни млади души.

Толкова за ситуацията днес. Какво трябва да се направи?
1.Да изберем нов директор. Колкото по-бързо стане това, толкова по-добре – най-добре от тази пролет. Не е чак толкова важно как ще се казва той. Същественото е да се регламентира начинът на избора му и срокът, за който ще може да заема този пост. Ако твърдим, че училището има национално значение, нека тогава директорът му да се задоволи с мандат между две и четири години; и ако са четири, да няма право на втори.
2.Да организираме истинска, а не театрално-тържествена дискусия за бъдещето на гимназията и за развитието на средното класическо образование изобщо. На тази дискусия да изберем Настоятелство – значи съвет от дейни хора, но не единствено възпитаници на гимназията, нито само хуманитари, нито само родители на днешните ученици, а хора с различни професии и възможности, които просто виждат смисъл да съдействат за финансирането на училището, за преместването му в достъпен район на столицата и за раздвижване на присъствието му в образованието и обществения живот. Така ще се събуди и инициативността на сегашните преподаватели, сред които има достатъчно млади и способни хора; на самите ученици, а и на бившите възпитаници.
3.Да се свържем (а не да имитираме връзка) с училища и общини в страната и да започнем работа за разпространяване на дейността на класически образованите хуманитари. Защото класическото образование на Запад (където донякъде сме и ние, макар и това да не харесва на всеки) не трябва да е хоби за малцина избрани, а трябва - и може - да е възможност за създаване на индивиди с действаща езикова, историческа, естетическа и гражданска култура. Без множество такива хора ние няма да създадем цивилизовано и свободно общество.


Николай Гочев
СУ “Св. Климент Охридски”
Асоциация за Развитие на
Университетското Класическо Образование
e-mail: leda@tradel.net

Мнението на автора на статията се подкрепя от:
доц. д-р Димитър Димитров, ВТУ "Св. св. Кирил с Методий", дипломиран от НГДЕК 1985
д-р Николай Вазов, СУ "Св. Климент Охридски", дипломиран от НГДЕК 1984.

Археологията - наука за бъдещето

(продължение от сряда, 28.02)

Водил съм и пак понякога водя разговори с тях. Виждам ги често из града. Никой от тези хора, драги колеги, не казва нищо хубаво за НБУ. Те или си мълчат, или казват нещо кратко, но то не е хубаво. Ако някой е очевидно привилегирован, той мълчи, защото се срамува да каже каквото и да е. Ако не е, мълчи, защото не знае дали може да ми има доверие. Не вярвам обаче да мълчат само пред мен.
Това е положението с неофициалното слово. С официалното, както стана дума, е друго. Допускам, че всеки от работещите в НБУ може да хвали Университета публично. Но, от друга страна, трябва да внимава похвалите му да не звучат иронично. Това вече е едно много сложно изкуство и не всеки се справя добре. Затова и основните хвалители не са толкова много.
Уважаеми колеги. Доколкото познавам характера, културата и възгледите на Вашия Председател, не бих се учудил, ако узная, че в НБУ е обявен “Ден на свободната критика”. Сигурен съм, че това ще бъде един от най-тежките дни за преподавателите на НБУ. Сега те, ако не друго, поне имат право да мълчат. Тогава и това няма да може. Ще трябва да критикуват. Ръководството ще ги слуша внимателно. Да видим как ще се справят.
Колеги, в управлението на НБУ е вложен прекалено много интелект. Не може всичко да се подреди, всичко да се предвиди и всичко да се контролира. Не може, но този опит при Вас беше направен. Затова сте го докарали дотам. Срамота е. Между Вас има историци, включително и историци на политиката. Защо не се учите от историята?

5.
“Блаженият живот би трябвало да е завършен, съвършен и предпочитан от всички растения и живи същества... Ако пък някой от нас предпочете друго поради невежество или трагична необходимост, той е направил неволно избора си в разрез с природата на онова, което е истински за предпочитане.”

Платон, “Филеб”, 22 b. Превод Донка Марковска

Както е известно, колеги, не са много интелектуалците, които да са критикували толкова продължително и така интензивно традиционния университет и конкретно Софийския Университет, колкото го е правил проф. Богданов. Аз в никакъв случай не го упреквам за това. Напротив, аз съм съгласен с почти всичко, което той обикновено казва по въпроса. Сигурен съм, че той е отделил много време на тази тема както в частните си разговори, така и в устните си изложения пред разни аудитории. Той е вложил твърде много усилия, за да убеди хората около себе си – това са главно служителите и преподавателите в НБУ – че СУ е архаичен, склерозирал, неподдържан, негоден Университет и че е истинска беда за българското общество това, че той все още привлича студенти и задържа преподаватели. Надявам се, че това, което казвам, не Ви се струва клевета. Проф. Богданов мисли точно така. Той никога не го е крил. От неговите текстове, изложения и отделни реплики човек би останал с впечатление, че няма по-слаб университет от СУ и че всеки, който работи като преподавател или служител в него, е достоен за съжаление.
Така. Представете си сега следната сцена.
В централната сграда на същия СУ се провежда редовен катедрен съвет. Проф. Богданов присъства (сигурен съм, че му е неприятно). Водещият съвета и изпълняващ длъжността ръководител на катедрата се изправя пред преподавателите и казва с най-служебния си глас: “Колеги, предлагам Ви да предложим на Факултетния съвет да гласува удължаване на трудовия договор на проф. Богданов с една година. Нямаме право да го удължим с повече. Това са възможностите ни. Надявам се, че всички се присъединяваме.” Колегите мълчат. Аплодисменти няма, но няма и възражения. В действителност никой няма нищо против. Доколкото е възможно да се забележи, проф. Богданов също няма нищо против. Нито възразява, нито протестира. Не казва, че е нагло да му се предлага да остане цяла година извънредно преподавател в един университет, за който той ясно и многократно е изразявал отрицателното си мнение. Не казва: “Вие сте идиоти”. Просто приема.
Е, колеги, какво е това? Все пак той е получил пълно право на законно пенсиониране. Сега най-после може да замине и да си отдъхне. Да се посвети изцяло на НБУ. Да минава колкото се може по-рядко по тези мрачни коридори, под непочистени тавани, със счупени стъкла по немити прозорци, с паяжини и паднала мазилка из кабинетите. С безобразни тоалетни. Досега имаше дълг – към студентите, към обществото, към закона. А отсега нататък?
Преди няколко години аз лично споделих с проф. Богданов, че не харесвам нито заплатата си, нито хигиената, нито организацията на учебния процес, нито много други неща на работното си място, но все пак предпочитам да остана да преподавам тук. Той беше удивен. Сега пък съм удивен аз. Нали тук е ужасно зле? Непоносимо?
Вие имате ли обяснение, колеги? Как може човек, който разполага с цял университет, да отказва да преподава в този университет, а вместо това направо да настоява да преподава (и то на пълен работен щат, с пълно натоварване) в съвсем друг – който е, както той самият мисли, един от най-лошите в страната, региона и света?
Аз мисля, че мога да обясня това.


(20-30. 01. 2007)

(следва)

Археологията - наука за бъдещето

(продължение от сряда, 14.02)

“Да се осъждат неща, които са неизлечими, а и са отишли надалеч в погрешността си, не е никак приятно – но понякога е необходимо.”

Платон, “Закони”, 660 с

НБУ предлага, най-напред, постове. Ето, Вие сте Ректор и зам. Ректори (за Председателя не говоря, това е друга тема). Заплатата Ви е приемлива, можете да пътувате. Има около двадесет Директори на департаменти и центрове. Като изключим възможността във всеки момент да изпаднат в немилост, те би трябвало да харесват позицията си. Нека прибавим и Деканите и членовете на Настоятелството. Секретарките и директорите на административни отдели винаги са доволни. Няма чиновник, който да не си обича мястото. Същото се отнася за библиотекарките и портиерите. Техническият персонал и специалистите по информационната система са безразлични. Те си гледат работата.
Други?
Преподавателите над 60 години. Те могат да са добри професионалисти и честни хора, но на тях не им е до промени. Те вероятно нямат намерение да заемат постове – виждат, че няма за кога. На такава възраст на човек му стига просто да го оставят на мира и да си води часовете. Ако и заплатата е добра и аудиториите са чисти, какво друго?
Също: младите преподаватели, ако са назначени наскоро. Да кажем, до около година-две от назначаването им. Те могат да усещат проблемите, но тъй като наскоро се е случила голяма промяна (започнали са нова работа) им се струва, че промените ще продължават със същата скорост и че ще са благоприятни.
Е, значи не е толкова зле? Рано е да се каже, колеги. Обърнете внимание, че става въпрос за преподаватели, които са пасивни – едни заради напредналата си възраст, други заради липсата на ориентация. Дори те да са много на брой, това не значи, че обществото е в добро състояние.
Какво става със средното поколение (от което сте и Вие, г-да Ректоре и зам. Ректори)? Това са преподавателите, които са се установили в НБУ, вече са по-скоро наясно с неговото функциониране, но все още са много далеч от правото на пенсия. За Вас знам – Вие имате своите постове. А те?
Тук ще трябва да кажа някои мрачни неща, дано да не съм близо до истината. Хората от средното поколение се делят на привилегировани и непривилегировани. Какво да кажем за първите? Това са едни много активни хора, които 1) се появяват често в медиите и същевременно пишат много за успехите на НБУ и упадъка на СУ, и, доколкото е възможно, за упадъка на цялото общество извън НБУ; или 2) могат да пътуват извънредно често и задълго, но ръководството не смята, че изостават с изпълнението на преподавателските си задължения; или 3) са тук и движат интелектуалния живот в Университета.
Е, и в какво се състои привилегията им? – ще попита някой. - Да не би в другите ни университети да няма такива, които се стараят да са публични личности, или не се мяркат с години, защото са в чужбина, или движат непрекъснато разни семинари?
Има, разбира се. В СУ, да кажем, е пълно с такива. Но, колеги, в СУ тези хора най-често действат без съгласието на Ректора. Сиреч: няма централна власт, която да определя кой може да се явява в медиите и за кого това не е желателно; която да разрешава свободно отсъствието на едни, докато други не смеят да си го помислят (защото трябва да се работи); а най-малко пък да посочва някои преподаватели и да казва: “Ето това са интелектуалците. Оттук тръгват нашите нови идеи.” Ако Ректорът се опита да прави такива неща, той ще срещне яростна съпротива, ще бъде наруган и подигран (включително и в медиите).
Колко са тези преподаватели, които имат разрешението от ръководството да бъдат лицето, словото и умът на НБУ? Сигурно ще се изненадате, но аз мога да ги преброя. Те са около седем. Точно така. Двама интелектуалци, които се грижат за привилегирования семинар; двама-трима автори на похвални статии и есета; един, който може да отсъства неограничено дълго; двама, които оплакват българското общество в медиите въз основа на възгледите на Председателя на Настоятелството.
Това са най-печатаните публицисти и неформалните интелектуални лидери. Ето Ви сега и още една изненада. Сред тях няма нито един човек с класическо образование. Дали е случайно? Ръководството на Университета толкова ли не цени класическото образование? Трудно ми е да отговоря на този въпрос направо. Но знам, че част от тези интелектуалци се скъсват да цитират Софокъл, Платон и Аристотел, и си представям покровителствената усмивка на Председателя, докато ги чете, гледа или слуша.


4. Разделение между официално и неофициално слово

Уважаеми колеги! Във Вашия Университет няма никаква свобода на словото. Да се критикува ръководството, дори и със заобикалки и намеци, е абсолютно невъзможно. Такива хора просто си отиват.
Позволете ми да Ви дам следния пример. Аз лично, който работя като щатен преподавател в СУ “Св. Климент Охридски”, твърдя, че сегашният Ректор на моя Университет е съмнителен администратор, посредствен преподавател, слаб учен и некадърен писател. Мога да заявя това пред всякаква аудитория. Мога да го аргументирам нашироко. Мога да го напиша и да го публикувам във вестник. Ако във вестника не сметнат, че това е новина, мога да го напиша в Интернет и да разпратя адреса на 300 души (толкова са познатите ми, които това ги засяга). И на другия ден мога пак да отида в сградата на Ректората, да вляза в кабинета си или в библиотеката, да пия кафе и да преподавам на студентите. Никой няма да ме обезпокои. Малко вероятно е Ректорът да пожелае да разговаря с мен. Колегите ще се отнасят с мен както и дотогава. Това е положението днес.
Как е при Вас? Нали разбирате, че не става въпрос за ничии лични качества. Става дума за това, може ли да се говори в едно общество, или не може. При Вас не може.

Аз познавам немалко хора, които работят в НБУ – някои познавам отскоро, други отдавна.


(20-30. 01. 2007)

(следва)

Археологията - наука за бъдещето

(продължение от сряда, 07.02)

Държавният университет, който аз познавам, се управлява от Академичен съвет (после ще спомена и за Общото събрание). Този Съвет се състои главно от преподаватели – хора, които четат лекции и пишат книги. Текущите дела се движат от Ректора и неговия Съвет – и това също са преподаватели. Не казвам, че те задължително са блестящи интелектуалци или учени, не, много често не са. Те просто работят като преподаватели, това е всичко. Деканите на факултетите са преподаватели. И те, като Ректора, могат да управляват дълго и поради това да изостанат професионално. Но все пак те не могат да са на един и същ пост повече от осем години. Аз намирам този срок за много дълъг. Последно: всички тези хора се избират от съответното събрание (факултетно, общоуниверситетско) с тайно гласуване. Това е положението. То не е само текст в Правилника. Наистина става така.
Това, драги колеги, не значи, че администрацията, която се назначава от Ректора с безсрочни договори и без конкурси, няма никаква власт в университета. Напротив, тя има доста солидна позиция. Студентите се боят от нея. Отношенията й с преподавателския състав не са добри. Тя е мудна, ленива, често безцеремонна. Но, колеги, бъдете сигурни – тя не управлява СУ. Тя не се разпорежда в него. Не съществува администратор (чиновник), който да каже на преподавателите какво да преподават; нито да ги принуди да извършат каквито и да е промени в учебните планове. Никой чиновник не може да уволни преподавател, нито да го санкционира по какъвто и да е начин. Никой от тях не може да открива и закрива специалности, катедри и факултети. Чиновниците не представляват Университета никъде (не казвам, че Ректорите го представляват прекрасно). Чиновниците не могат да раздават на своя отговорност пари.
Нещата в НБУ, както ми изглежда на мен, стоят по друг начин. По правилник този Университет се управлява от Настоятелството и също така от Председателя на Настоятелството. Последният от своя страна управлява администрацията на Настоятелството (чл. 11 ал. 2). Как мислите, дали тази администрация може да бъде пренебрегвана лесно? Вие се срещате с нея всеки ден и знаете по-добре. На мен оттук тя ми изглежда като една сериозна сила. В сравнение с нея администрацията на СУ е като войска без командир.
Другаде, както стана дума, Деканите на факултетите са преподаватели, избрани с изрично ограничен мандат. В НБУ, излишно е да Ви го казвам, те не са преподаватели и не са избрани, а са назначени. Ще бъдат Декани докато някой прецени, че е нужно. Може ли един преподавател в НБУ да не се интересува какво мисли за него Деканът на факултета, където той има часове? В СУ може. На мен лично ми е все едно дали Деканът на ФКНФ (говоря за длъжността, не за конкретно лице) ми е ядосан или не. Ако ми е ядосан за това, че не си върша работата, ще се погрижа да си я свърша. Но това ще е само заради работата. Така ли е в НБУ?
Вие самите, с изключение на Председателя, сте длъжни да се грижите за академичната дейност в НБУ. Какво значи това? Вероятно мислите за учебните планове, за качеството на преподаването, за мобилността на преподаватели и студенти, за разни структурни промени, засягащи департаментите; вероятно и за персонални промени. Несъмнено академичната работа иска финансиране – трябва да мислите и за него. Има ли нещо от тези неща (няма защо да изброявам още), което може да стане без личното одобрение на Председателя на Настоятелството, който управлява администрацията? Не, няма.
Ето такава е отделеността на административното от академичното управление при Вас. Администрацията нарежда, преподавателите изпълняват. Администрацията забранява, преподавателите млъкват. Полека-лека се научават да предлагат това, което ще се одобри. Има начини да се узнае какво ще е то. Греша ли, колеги? Ако греша, моля Ви, кажете ми го.


3. Кой е доволен от НБУ?

Ако се съди по материалите, публикувани в сп. “Следва”, бр. 16 – всички. Всички, които са на работа в Университета. Недоволни няма. Щастието изобилства. Перспективите са светли. Не се шегувам. Мога да Ви цитирам доста извадки от тези публикации. Според мен те са позорни. Проблемът не е, че някой се е заел да похвали НБУ. Както виждате, и аз мога да го похваля. Проблемът е, че тези публикации са платени. Като започнем от хартията, като минем през заплатите и привилегиите и накрая ще стигнем до нещо като символно заплащане (престиж). Повечето хора си имат цена. Все ще се намери някой, който да е доволен, че е член на някакво настоятелство.
Нека все пак да разгледаме заедно онова, което Университетът предлага, за да видим кой наистина би могъл да намери причина да е доволен от НБУ.

(20-30. 01. 2007)

(следва)

Археологията - наука за бъдещето

(продължение от сряда, 31.01)

Като академично лице, хоноруван преподавател в НБУ и благодарение на познанството си с хора, знаех, че Университетът се управлява преди всичко от Председателя на Настоятелството. Веднъж пожелах да проверя дали правомощията, които той изглежда, че упражнява, имат съответствие в Правилника. Прочетох, и видях, че имат. Ето какво пише там (Вие го знаете много добре):
“ Чл. 9. Председателят на Настоятелството:
1/ следи за изпълнението на мисията, за спазването на стандартите и инициира промените с оглед плана за развитие на Университета.
2/ отговаря за развитието и финансите на Университета, съгласно приетата от Настоятелството политика;
3/ представлява Университета по въпросите, свързани с имуществото, финансите и материалното развитие, в това число договорите за разпореждане и покупка на недвижими имоти;
4/ свиква и ръководи заседанията на Настоятелството и го представлява;
5/ сключва трудовите договори с Ректора, Заместник-ректорите, Изпълнителния директор, служителите в Администрацията на Настоятелството и управителите на търговски дружества на Университета;
6/ взема окончателни решения по финансовата дейност на Университета, като:
а) утвърждава приетия от Настоятелството бюджет на НБУ;
б) утвърждава щатното и разгърнатото щатно разписание на НБУ и размера на възнагражденията на хоноруваните преподаватели;
в) утвърждава таксите за обучение в НБУ;
г) назначава Комисията по стратегическо развитие, Комисията за развитие на академичния състав, Комисията за управление на проекти за стратегическо развитие, Финансово-стопанската комисия и Издателския съвет;
е) осъществява функциите на собственик на дяловете и акциите на НБУ в търговските дружества и упълномощава свой представител в общите събрания.
...
Чл. 11.
(2) Администрацията на Настоятелството се ръководи от директор и се намира на пряко подчинение на Председателя на Настоятелството."

На мен тези права ми се струват големи. По-нататък ще обясня защо мисля така. Но има и друго. Отношенията между Председателя, от една страна, и Настоятелството, на което той е председател, от друга, са формулирани твърде неясно. От написаното в Правилника не се разбира по какъв начин Настоятелството може да ограничава правата на Председателя. На пръв поглед от него зависи много:

"Чл. 7. Настоятелството:
1/ разработва общите насоки за развитие на НБУ и неговата обществена стратегия;
2/ определя мисията, профила и приоритетите на Университета;
3/ определя структурата на НБУ;
4/ определя финансовата политика на Университета;
5/ приема годишния финансов отчет;
6/ приема и контролира изпълнението на бюджета на Университета;
7/ одобрява сделките с недвижимо имущество и участието в търговски дружества;
8/ пропагандира дейността на Университета и привлича средства за развитието му;
9/ избира от своя състав Председател и Заместник-председател на Настоятелството и определя възнаграждението на Председателя на Настоятелството;
10/ приема и освобождава членове на Настоятелството;
11/ избира Ректора на Университета;
12/ утвърждава Академичния съвет по предложение на Ректора;
13/ създава временни комисии за изпълнение на дейността си, като определя техния мандат;
14/ избира комисии за контрол на дейността на Университета;
15/ взема окончателни решения при спорове между изпълнителните органи на Университета;
16/ приема и изменя Правилника за устройството и дейността на НБУ и Наредбата за финансовата дейност и имуществото на НБУ."

Но какво прави то, ако, примерно, Председателят не утвърди приетия от него бюджет (чл. 9 ал. 6а)? Какви са процедурите, чрез които се съгласуват правата на Председателя и на Настоятелството като колективен орган, така че да се знае кой има последната дума? Убеден съм, че такива процедури или механизми съществуват. Но ако бях на работа в НБУ, бих бил много удовлетворен, ако те бяха записани в Правилника или в допълнение към него. От това всички биха имали полза.
После, Правилникът не е ясен относно едно също така много важно положение: мандатът на Председателя. Ако тук говорехме за позицията на един редовен професор, или дори за член на Настоятелството, това не би имало голямо значение. Тогава никой не би разпитвал за дължината и броя на мандатите му. Но тук става въпрос, драги колеги, за наистина големи правомощия. Наистина ли може да не се казва, колко продължава този мандат?

В Правилника пише така:
“Чл. 8. Председателят на Настоятелството се избира от Настоятелството за срок от четири години и изпълнява функциите на Президент на Университета.”

Колко пъти? Авторите на Правилника са заобиколили този въпрос. Простете ми за неоригиналното сравнение, но с такава конституция не разполага дори господин Владимир Путин, сегашният президент на Русия. А той сигурно вижда много добри основания да остане на поста си и занапред.
Колеги, действащият Правилник на НБУ дава твърде големи правомощия на Председателя на Настоятелството и не предвижда краен брой мандати, след които действащият Председател (сега това е проф. Богданов) ще бъде сменен от друг човек. Защо така? Някой изобщо повдигал ли е пред Вас този въпрос? Много бих искал да науча какво мислите.
Добре, ще каже някой, това не се казва изрично, но въпросът не е и чак толкова зле уреден. Все пак има орган, който избира Председателя и този избор е негова работа. Какво пречи на Настоятелството да избира когото намери за добре?
На мен този отговор, колеги, ми се струва малко наивен. Все пак Настоятелството също се състои от хора. Част от тях са преподаватели в НБУ (директори на департаменти, на центрове). Възможно е те да нямат амбицията да ръководят Университета и същевремено да са доволни от положението си в него. Освен тях там влизат и неколцина известни политици. Тези хора обаче си имат достатъчно занимания извън Университета. Те надали го посещават повече от веднъж-два пъти годишно. Защо им е да внасят промени? Някои от членовете на Настоятелството пък не живеят в България. Някои дори не знаят български.
Нека по този въпрос да не влизам в детайли. Вие знаете за членовете на Настоятелството и за него самото като орган много повече от мен. Като външен за НБУ човек аз просто казвам това, което виждам. Ще Ви припомня още нещо, което знаете: че някогашният генерален секретар на българската комунистическа партия също имаше мандат – той беше петгодишен. Съществуваше и орган, който можеше да го прекрати. Така и стана, но чак след като се промени обстановката извън страната – а тя се промени бързо и драматично. И НБУ ли чака нещо подобно?


2. Разделението академична дейност – управление

Уважаеми господин Председателю, уважаеми колеги. Моля Ви да забележите, че тук става въпрос единствено за Правилника, който самите Вие сте приели, и на който трябва да се подчинявате. Наистина ли смятате, че в тази своя част (чл. 6-11) той е замислен добре? Ако да, кажете защо мислите така. Ако не, защо не го промените бързо? Кой стои над Вас?

Бих желал да Ви запозная с впечатленията си от друга особеност на Правилника, която също съответства на действителността в Университета. Благодарение на НБУ В България беше въведено едно, струва ми се, новаторско разделение между административно и академично управление на институцията. Аз не съм изследовател на висшето образование и затова ще говоря главно въз основа на опита си като преподавател в СУ.

(20-30. 01. 2007)

(следва)

Археологията - наука за бъдещето

Уважаеми господин Председател, уважаеми господин Ректор, уважаеми господа заместник-Ректори,

Позволете ми да Ви поздравя по повод петнадесетгодишнината от създаването на Нов Български Университет. Създаването и поддържането на университет е безспорно и голямо постижение. Надявам се, че НБУ ще продължи да живее още много години, че ще се развива и Ви желая да бъдете участници в неговия живот и занапред.
Бих желал, като Ваш колега университетски преподавател и като скромен участник в академичния живот на НБУ, да Ви предложа своите мисли за заслугите, за днешното положение и за перспективите пред Университета. Дано тези наблюдения да не Ви отегчават и да бъдат полезни за Университета.


І. Алтернативата НБУ

Ще го кажа направо – в началото, когато НБУ започна да действа, той беше университетът на надеждата. Той създаде възможност за преподавателите от СУ (и за други, но преди всичко за тях) да водят курсове, които не можеха да се осъществят на тяхното работно място, или беше много трудно да се осъществят. Те получиха възможност да се срещнат с различни студенти. Влязоха в различни от познатите им канцеларии и се срещнаха с нови администратори (най-често млади, любезни и работливи хора). Срещнаха се професионално с колеги, които иначе познаваха отдавна, но с които дотогава нямаха условия да сътрудничат. Получиха възможност да започнат образованието отначало. Това беше събитие.
Университетът, както помните, беше разпръснат в разни сгради на София. Не всичко в тези сгради беше наред. Аудиториите се оказваха непочистени, понякога заключени, без да има кой да ги отключи. Понякога студентите отсъстваха и учебният процес се прекъсваше. Тоалетните обикновено бяха в лошо състояние.
Но всички тези неудобства бяха пренебрежими, защото тези няколко места, разхвърляни из града, създаваха усещане за движение. Университетът намираше опорни точки. Създаваше се нещо като мрежа от “места”.
Също: преподавателите получаваха хонорари за труда си, които не бяха неочаквано високи, но, с оглед на месечните им заплати в СУ, бяха добри. Действително човек можеше да ги има предвид, когато изчисляваше месечния си бюджет. Покрай това се сключваха договори, те пък предполагаха вече попълнени документи за работата, която предстоеше да се свърши. Това бяха делови отношения, и в тях имаше яснота. Хората правеха нещо определено въз основа на писани споразумения. Това създаваше чувство за законност и произвеждаше доверие към институцията.
Университетът имаше (или предстоеше да има) издателство. Дори и да не мислеше да предлага нещо за печат, всеки преподавател беше доволен от това. Това не беше държавно издателство, в което е немислимо просто да си занесеш ръкописа. Но не беше и частно, където човек трябваше да плати за издаването на книгата. Значи ставаше дума за истинска нова възможност за издаване на академична литература.
Появи се и библиотеката, където книгите не бяха укрити и във властта на библиотекарки, а бяха на разположение на читателя. Той можеше просто да върви между стелажите и да ги вижда. Това също беше ново и беше чудесно. Аз самият бях щастлив да чуя и да видя, че там са всички томове на Loeb Classical Library.
Ето и още нещо, особено важно – човекът, който влизаше в основната сграда на Университета, разбираше, че тук може да се получава информация. На стената отдясно на входа беше поставена голяма схема със структурата на Университета. Подобно нещо в СУ никой никога не беше виждал.
Накратко, нещата вървяха много добре. Впрочем някои от тях са така и днес. Но като става дума за днешното положение, аз ще предпочета да говоря за други неща. Ето какви са те.


ІІ. НБУ днес

1. Някои неясноти в Правилника

Аз и преди съм разглеждал правилника на НБУ.

(20-30.01.2007)

(следва)

Археологията - наука за бъдещето

Митко, здравей,

Волен Сидеров няма да стане президент, но дори и да стане - което би било много лошо - в страната няма да има конфискации, депортации, концлагери и масови убийства на хора, само защото са цигани или турци, или пък защото са българи, но са против нацизма (тях нацистите наричат "родоотстъпници" и "предатели"). Причината за това не е, че тук хората са станали масово по-добри, отколкото са били преди 60 или преди 20 години (по време на "възродителния процес"), а защото някои (и у нас, и в чужбина) имаха възможност и успяха да се преборят страната да влезе в общество, където такива работи отдавна не се правят и няма да се правят в близките десетилетия.
Това обаче значи само, че нацизмът у нас, макар вече да има политическо представителство, няма сериозна външна подкрепа на политическо равнище. Но той има много сериозна вътрешна подкрепа, и тя е главно светогледна: хората просто мислят, чувстват, говорят и действат като нацисти или симпатизанти на нацистите. За тази подкрепа трябва да благодарим преди всичко на хуманитарното образование (от началното училище до университета включително), а значи и на себе си, като създатели на такова образование.
Хуманитарното образование в нашата страна е изградено върху национализма, и следователно върху омразата, завистта и презрението. В училище децата научават две прости неща - че човек трябва да мрази турците и да се гордее с българите. Ефективността е 50 процента - децата се научават да мразят турците, но не и да се гордеят с българите. Гордостта идва после, но не като чувство - такова няма - а като нацистка идеологема.
На трето място, трябва да се презират циганите. Това не се преподава по учебник, но се говори, и там успехът е близо до 100 процента. Презрението към циганите се аргументира с това, че те са бедни и черни. Така децата научават нещо по-общо - че човек трябва да презира онези, които са бедни и черни. Ето ти алчност и расизъм. И тъй като бедността и чернотата се разпознават чрез сравнение, човек започва да презира и себе си - от момента, който узнае, че някои са по-бели и по-богати от него. Това презрение към самия себе си не остава само, а си прави компания със завистта и ксенофобията (тази, която е срещу русите и синеоките).
Всички тези работи се поддържат в частния живот на всеки (в разговорите с близки, където се разказват вицове, правят се планове за бъдещето, умува се кое е престижно и кое - не, кой е виновен за проблемите изобщо) и в публичното слово (медиите), което просто имитира частното.
Прави се всичко, за да се заглуши и окарикатури всяко смислено слово. Религията е оклеветявана по всякакви начини - подигравки, анекдоти, компромати, глупости за връзката й с "идентичността и традициите". Ако някой говори сериозно за морал, справедливост, човешки права, му се подиграват се по-малко, и го клеветят че е кариерист (натегач или с някакви други думички).
При това положение странно ли е, че имаме нацист, който е сериозен кандидат за президент? Пак си мисля, че това стана дори много късно, и че страната имаше щастие последните години.
Не чакай голяма подкрепа в академичните среди. Хората тук са като навсякъде - 90 процента нямат нищо против идеите на В.С. и партията му. Те така са възпитани, така си виждат нещата - те са оттук, не падат от небето. Почти никой няма идея за личност, за човек, за човешко достойнство - тези неща са им скучни, те си мислят за някакви допълнителни пари (но малко), за дрешки, роднини и ракия. И ако не подкрепят изрично и публично "Атака", то е само защото са свикнали да бъдат незабележими - това им се вижда разумно, защото гарантира оцеляване.
Независимо от това напиши, каквото мислиш, и го изпрати на повече хора. Аз ще ти отговоря бързо, и най-вероятно ще го подпиша.

Николай

(19. 10. 2006)