Интелигентните хора стават социалисти

Първоначалното учудване от откритието за склонността на интелигентните хора да стават социалисти намалява, щом разберем, че е естествено интелигенцията да надценява разума и да допуска, че всички предимства и възможности, които ни предлага цивилизацията, трябва да се дължат по-скоро на обмислен проект, отколкото на придържане към традиционните правила; и че можем да премахнем всички останали нежелани характеристики чрез още по-интелигентно размишление и "разумна координация". Тази нагласа кара интелектуалците да са благосклонно настроени към централно планираната икономика и контрол, които са сърцевината на социализма. Разбираемо е, че те ще искат да застанат на страната на науката и разума, и на изключителния успех, постигнат от физическите науки през последните няколко столетия; на тях им се струва трудно за вярване, че е възможно полезно знание, което да не е породено от съзнателно експериментиране.

***

През 1970 г. на симпозиум, организиран от Нобеловата фондация на тема "Мястото на ценностите в света на фактите", той [Жак Моно, молекулярен биолог] заяви: "Научното развитие най-накрая разруши, сведе до абсурд, снижи до състоянието на безсмислено самозалъгване идеята, че етиката и ценностите не са въпрос на нашия свободен избор, а са по-скоро въпрос на задължение за нас". По-късно през същата година той ни препоръчва, аскетично отхвърляйки всякаква друга духовна храна, да признаем науката за новия и фактически единствен източник на истината и в съответствие с нея да ревизираме основите на етиката [Chance and Necessity, 1970/77].
Друг велик биолог, Джоузеф Нидам, пише, че "новият световен ред на социална справедливост и другарство - разумната и безкласова държава - не е недомислена идеалистическа мечта, а логическо продължение на целия еволюционен процес, опиращо се на неговата сила - и затова е най-разумната вяра".
Не толкова изявеният, но все пак влиятелен учен - психоаналитикът, който стана първият генерален секретар на Световната здравна организация [Чизъм], искаше ни повече, ни по-малко от това, "да се изкорени представата за правилно и неправилно" и твърдеше, че задачата на психиатрите е да освободят човешкото общество от "парализиращия товар на доброто и злото" - съвет, който на времето беше похвален от американските юридически власти.
Според своя биограф, Айнщайн смятал за очевидно, че "човешкият разум трябва да е способен да намери начин за разпределение, който би се оказал също толкова ефективен, колкото и начинът на производство". Използвайки популярен социалистически лозунг, той [Айнщайн] писа, че "производство за потребление" трябва да измести "производството за печалба" в капиталистическия свят ["Why Socialism?" in Out of My Later Years, 1949/56]. В цитираното съчинение Айнщайн повтаря познатите фрази на социалистическата агитация, засягащи "икономическата анархия на капиталистическото общество", в което "заплатата на работниците не се определя от стойността на продукта", докато "плановата икономика... ще разпредели необходимата за извършване работа между всички, които са способни да се трудят" и други подобни.

Примерите ми са взети от твърденията на влиятелни личности през ХХ в.; не съм включил безброй други като Миликен, А. Едингтън, Соди, Оствалд, Солуей, Бърнъл, всеки от които е изрекъл много безсмислици по икономическите въпроси.

Фаталната самонадеяност

Посочените по-горе четири изисквания, според които всичко, което 1) не е научно доказано; 2) не е напълно разбрано; 3) няма съвсем определена цел; или 4) притежава някакви неизвестни последствия, е неразумно, прилягат особено добре на конструктивисткия рационализъм и на социалистическото мислене...

Още преди 250 години Хюм е забелязал, че "моралните норми не са резултат от дейността на нашия разум". Но твърденията на Хюм не са достатъчни да възпрат повечето съвременни рационалисти, продължаващи да вярват, че щом нещо не е изведено с помощта на разума, то трябва да е или глупост, или въпрос на случайни предпочитания и затова трябва да се нуждае от рационално оправдание.
На тези изисквания не успяват да отговорят не само вярата в Бог и по-голямата част от традиционната нравственост, засягаща секса и семейството (с които не се занимавам в тази книга), а също и специфичните морални традиции, които тук наистина ме интересуват - като частната собственост, спестяванията, размяната, честността, верността, договора. Чизъм и Кейнс разглеждат споменатите традиции и вярвания като "осакатяващо бреме", а Уелс и Форстър - като тясно обвързани с презряната търговия и търгашеството. А те могат да бъдат разглеждани, както е особено модерно днес, и като източници на отчуждение, подтисничество и "социална несправедливост".
След подобни възражения се стига до извода, че е налице неотложна нужда да се конструира нова, разумно преработена и обоснована нравственост, която ще отговори на посочените изисквания и поради това няма да бъде осакатяващо бреме, отчуждение, принуждение или "несправедливост", нито пък ще има нещо общо с търговията. Но това е само част от голямата задача, която новите законодатели - социалисти като Айнщайн, Моно и Ръсел и самообявилите се "аморалисти" като Кейнс - са поставили пред себе си. Трябва също така да се създаде нов разумен език и ново право, защото съществуващите език и право също не отговарят на споменатите изисквания и по същите причини. Тази величествена задача може да им изглежда съвсем неотложна, защото те повече не вярват в каквото и да е свръхестествено утвърждаване на нравствеността, но все още остават убедени, че някакво основание е необходимо. Амбициозната цел на социализма е да предизвика цялостна преработка на традиционния ни морал, право, език и на тази основа да задуши стария ред заедно с предполагаемите непроницаеми и неоправдани условия, ограничаващи разума, истинската свобода и справедливостта.

Но действителните носители на конструктивисткия рационализъм и социализъм все пак не са изтъкнатите учени. Те се срещат по-скоро сред така наречените "интелектуалци", които на друго място [The Intellectuals and Socialism, 1949/67] нарекох "втора ръка поддръжници на идеи": учители, журналисти и "представители на информационните служби", които, усвоили слуховете в коридорите на науката, определят себе си като представители на съвременната мисъл, като личности, чието истинско задължение е да предлагат нови идеи на обществото - и които, за да направят стоката си да изглежда нова, осмиват всичко установено. За такива хора "новостта" или "новините", а не истината стават главната ценност.

Нашият отровен език

Терминът "социален" е станал най-вредният пример за онова, което американците наричат "изсмукваща дума". Както се твърди за невестулката, че е в състояние да изпразни яйце, без да остави видими следи, така и тези думи лишават от съдържание всеки термин, към който се присъединят, оставяйки впечатлението, че изобщо не го засягат.
Въпреки че злоупотребата с тази дума е международна, тя приема може би най-крайните си форми в Западна Германия, където конституцията от 1949 г. използва израза "социална правова държава" и където се разпространи представата за "социална пазарна икономика" в смисъл, който популяризаторът на израза Лудвиг Ерхард никога не е имал предвид. От това използване на думата социален германски учени стигат до извода, че регулирането чрез закона и чрез пазара по конституция е подчинено на принципа за "социалната държава", което означава почти отхвърляне на регулирането чрез закона. По същия начин германски учени съзират конфликт между правова и социална държава и по тази причина вкарват термина "социална правова държава" в своята конституция - документ, който, бих казал, е написан от обърканите фабиански глави, вдъхновени от изобретателя на "националния социализъм" през миналия век Фридрих Науман.
Точно така и терминът "демокрация" е имал доста ясно значение; но "социална демокрация" служи не само като име на радикалния австро-марксизъм от междувоенния период, но и във Великобритания е избран днес за название на политическа партия, обвързана с една разновидност на фабианския социализъм. Традиционният термин за онова, което днес се нарича "социална държава", е бил "милостив (щедър) деспотизъм".

Отчуждението, аутсайдерите и претенциите на готованковците

Социализмът научи много хора да предявяват искания независимо от ролята им, независимо от участието им. Всички, които твърдят, че са "отчуждени" от онова, което очевидно никога не са научили, и предпочитат да живеят като паразитиращи аутсайдери, изсмукващи продуктите на процеса, в който отказват да участват, са истински последователи на призива на Русо за връщане към природата: неговият призив представя като най-велико зло институциите, осигурили възможност за формирането на порядък в човешкото сътрудничество.
Аз не оспорвам индивидуалното право на всеки по своя воля да се оттегли от участие в цивилизацията. Но какви "правомощия" притежават подобни индивиди? Трябва ли да подпомагаме тяхната изолация? Никой няма право да иска да бъде изключение от нормите, на които се опира цивилизацията. Ние можем да помагаме на слабите и на инвалидите, на невръстните и на старците, но само когато нормалните и зрелите се присъединят към безличната дисциплина, предоставяща ни средствата да го сторим.
Би било съвършено неправилно да смятаме подобни грешки за присъщи на младостта. Децата възпроизвеждат онова, на което са научени: декларациите на техните родители, на факултетите по психология и социология, и на характерния тип интелектуалци, произведени от тях.

Фридрих Хайек. Фаталната самонадеяност. Грешките на социализма. Превод Любен Сивилов. "Отворено общество", 1997.

За какво да се живее в Германия

В началото на ХІХ в. възниква една напълно нова група евреи, която съществува и до днес. Тези хора не се чувстват вкоренени в нищо юдейско - било то религиозно или национално. Остават си евреи [доколкото] не са се обърнали към друга религия. Такива хора ние наричаме "нееврейски евреи".
Обвързването на евреите с революционни учения и социални преврати за съжаление не е плод на антисемитско въображение. Маркс, Троцки, Каменев, Зиновиев, Роза Люксембург, Бела Кун, Аби Хофман, Норман Финкелщайн и Ноам Чомски са сред по-известните. Социалният психолог Ернест ван ден Хааг отбелязва: "5 на всеки 100 евреи може да са радикали, но от 10 радикали определно 5 ще са евреи. Ето защо е неправилно да се каже, че голям брой евреи са радикали, но но е съвсем точно да се каже, че несъразмерно голям е броят на радикалите евреи. Така е било в миналото и нещата днес не са се променили".

Радикалните нееврейски евреи са без корени - не се чувстват вкоренени нито в езическата, нито в еврейската религия или държава. Понеже отказват да станат като неевреите, те търсят неевреи (и евреи) да станат като тях - отчуждени от всички религии и национални идентичности. С.М. Липсет от Станфордския университет в края на 60-те години на миналия век отбелязва, че "присъединяването към социалистическия и комунистическия свят за много евреи означава начин да се избавят от юдаизма, да се асимилират в универсалния нееврейски свят".
Като хора без корен много нееврейски евреи са смятали за необходимо да се превърнат в радикали и да работят за събарянето на традициите и националните институции в името на социализма, комунизма и другите общоуниверсални идеологии. Тъй като не чувстват никаква роднинска връзка, следователно и никаква отговорност към някой народ (освен само към "човечеството"), тези евреи не са били загрижени и за последствията от такива разрушителни действия... Когато е запитан за какъв се смята - за руснак или за евреин, Леон Троцки отговаря: "Не, сбъркали сте. Аз съм социалдемократ".

***

Сред болшевиките е имало по-малко евреи, отколкото сред меншевиките, въпреки че през 1922 г. те са съставлявали 15-20% от болшевишките лидери. След смъртта на Ленин през 1924 г. борбата за негов "наследник" се води между петима мъже - Сталин, Бухарин, Троцки, Каменев и Зиновиев. Последните трима са нееврейски евреи.

Определено голяма част от руското простолюдие е отъждествявало марксизма с евреите. И тъй като огромен брой руснаци и украинци не подкрепят комунизма, това отъждествяване изостря вече дълбокия антисемитизъм у тези два народа. По време на гражданската война (1918-1920 г.), последвала болшевишката революция, украинските борци срещу комунизма ("белите", които се борят срещу Червената армия) избиват 50 000 украински евреи. Техните антиеврейски страсти са разпалени от генерал Симон Петлюра, който непрекъснато споменава болшевишката армия под предводителството на "евреина Троцки".

Почти забравена глава от дейността на радикалните евреи и вдъхновената през 1919 г. от Съветския съюз Унгарска революция. През март същата година евреинът Бела Кун основава кратко просъществувалата Унгарска съветска република. От 48-те народни комисари в своето правителство 30 са били евреи, така както и 161 евреи от общо 202-мата най-високопоставени държавници.

***

Има много какво да се разбере от изучаването на немските леви евреи преди 1933 г., понеже докато нацисткият и немският антисемитизъм е бил породен от фактори, далеч по-стари и по-дълбоки от немските евреи радикали, радикалните нееврейски евреи от Ваймарската република изострят до крайност немския антисемитизъм... От 68-те писатели [около седмичника Die Weltbühne] чийто религиозен произход може да бъде установен, 42-ма са евреи. Разбира се, това са били нееврейски евреи - толкова нееврейски, че единствено неколцина от кръга на Weltbühne открито признават, че са евреи. Списанието се възползва от популярността си и изоблието от талантливите си писатели, за да напада безразборно немската култура и националност. Дописниците не толкова защитават реформите, колкото нападат самата идея за съществуването на германската нация. Следното е написано от дългогодишния издател и всеизвестен писател Курт Тухолски, евреин: "Тази страна, за която слуховете твърдят, че предавам, не е моята страна; тази държава не е моята държава; тази правна система не е моята правна система. Различните й флагове за мен са толкова безсмислени, колкото и провинциалните й идеали... Ние сме изменници. Но предаваме една държава, от която се отричаме в името на земята, която обичаме, за мира и нашата истинска татковина: Европа".
Според Тухолски единственото нещо, за което си заслужава човек да живее в Германия, е природата.

Денис Праджър, Джоузев Телушкин. Защо евреите. Причините за антисемитизма. Превод Анастасия Виденова. "Витлеем", 2006

Борбата за глобална хегемония

Всички политически и икономически конкуренти на американското превъзходство са от Евразия. Като цяло евразийската мощ далеч превъзхожда тази на Америка. За късмет на Съединените щати Евразия е прекалено голяма, за да бъде политически единна. Така тя представлява шахматна дъска, на която продължава да се разгръща борбата за глобална хегемония...

***

Един независим Азербайджан, обвързан със западните пазари посредством петролопроводи, които не минават през контролирана от Русия територия, се превръща в магистрала, отваряща достъп за напредналите и консумиращи много енергия икономики към богатите централноазиатски републики. Почти както в случая с Украйна бъдещето на Азербайджан и на Централна Азия е от решаващо значение за това какво може и какво не може да стане с Русия.
Турция стабилизира региона на Черно море, контролира достъпа до него от Средиземно море, балансира руското присъствие в Кавказ, все още противодейства на мюсюлманския фундаментализъм и служи като южно предмостие на НАТО. Иран предлага стабилна подкрепа на новото политическо разнообразие в Централна Азия. Той господства над източното крайбрежие на Персийския залив, а независимостта му, въпреки иранската враждебност към Съединените щати понастоящем, е препятствие пред всяка дългосрочна руска заплаха за американските интереси в района на Персийския залив.

***

Германия - намерила спокоен пристан в Европа, безопасна и със сигурни граници благодарение на забележимото американско военно присъствие - сега е в състояние да подкрепя интегрирането на новоосвободена Централна Европа в общоевропейските структури. Това вече няма да бъде старата Средна Европа на немския империализъм, а едно по-спокойна територия на икономическо обновление, стимулирано от немските инвестиции и пазари, като Германия действа активно като привърженик на евентуалното формално включване на тази нова Средна Европа в Европейския съюз и НАТО.

Европа не може да се превърне в една национална държава поради жилавостта на различните национални традиции, но може да стане единица, която посредством общи политически институции изразява споделени демократични ценности, вижда собствените си интереси в тяхното универсализиране и упражнява магнетична сила върху съседите си в евразийското пространство... Оставени сами на себе си, европейците са изправени пред риска да бъдат погълнати от вътрешните си социални проблеми. Кризата на политическата легитимност и на икономическата жизненост е дълбоко вкоренена в разрастването на една поддържана от държавата социална структура, която поощрява патернализма, протекционизма и тесногръдието. В резултат се получава културна ситуация, съчетаваща искейпистки хедонизъм с духовна празнота - ситуация, която може да бъде експлоатирана от националистично настроени екстремисти или от догматични идеолози...
Ето защо Америка трябва да работи в особено тясно сътрудничество с Германия за разширяването на Европа на изток. Първото присъединяване на държави от Централна Европа към ЕС не може да се очаква преди 2002 г. Въпреки това, след включването на първите три нови члена на НАТО и ЕС, двете организации трябва да се обърнат с въпроса за разширяване и към балтийските републики, Словения, Румъния, България и Словакия, а може би и към Украйна.

Седемдесет и петте години комунистическа власт нанесоха безпрецедентна биологическа вреда на руския народ. Огромна част от най-талантливите и най-предприемчиви индивиди бяха убити или умряха в ГУЛАГ, като броят им се равнява на милиони. Към това трябва да се прибави, че през този век страната трябваше да понесе и опустошенията на Първата световна война, касапницата на една продължителна гражданска война, варварщината и лишенията на Втората световна война. Управляващият комунистически режим наложи задушаващ идеологически догматизъм, изолирайки страната от останалата част на света... Според официалната руска статистика към средата на 90-те години само около 49% от новородените са се появили здрави на бял свят, а близо една пета от първокласниците страдат от някаква форма на умствено изоставане. Средната продължителност на живота на мъжете спадна до 57,3 години, като броят на починалите надвишава броя на новородените. Социалните условия в Русия са типични за една среднозначима страна от Третия свят.

***

Евразийските Балкани включват девет страни - Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Узбекистан, Туркменистан, Азербайджан, Армения и Грузия - всички те бивши части от разпадналия се Съветски съюз - като и Афганистан... Всъщност Узбекистан е основният кандидат за регионално лидерство в Централна Азия. Макар и по-малък по територия и с по-малко природни ресурси, той има по-голямо население (почти 25 милиона) и то е значително по-хомогенно от това на Казахстан. Нещо повече, политическият елит съзнателно приема новата държава за пряк наследник на огромната средновековна империя на Тамерлан (1336-1404), чиято столица Самарканд става прочут център на религията, астрономията и изкуствата.

Традиционните Балкани в Европа са били поле на непосредствено съперничество между три имперски сили: Османската империя, Австро-Унгария и Русия. Налице са ли също така три непреки участника: Германия се е страхувала от руската мощ, Франция се е противопоставяла на Австро-Унгария, а Великобритания е предпочитала по-скоро да види една отслабена Османска империя, контролираща Дарданелите, отколкото да позволи на който и да било от другите големи съперници да господства над Балканите. През целия ХІХ век тези сили са успявали да се справят с конфликтите на Балканите, без да се съобразяват с жизнените интереси на когото и да било, но не са успели да направят това през 1914 г., което е било с катастрофални последици за всички.

Збигнев Бжежински. Голямата шакматна дъска. Превод Кольо Коев. "Обсидиан", 1997.

"Ще водим война..."

На 29 ноември 1918 г. в едно писмо, което френското правителство изпраща на президента Уилсън и където са описани трудностите, свързани с установяването на мира, намираме изненадващо изречение. Става дума за предварителните мирни преговори с Германия, вече победеният враг №1 на Антантата, както и с България, "вечният проблем". Там четем: "Що се отнася до Австро-Унгария [въпросът за предварителни преговори] дори не се поставя, тъй като тази велика сила е изчезнала... "
Опиянени от победния си национализъм, новосъздадените държави бързат да се укрепят в своите граници, начертани без капка здрав разум. Нека към това прибавим и опита на Австрия да се присъедини към Германия; горчивината и обидата на победените и тяхната воля за отмъщение, която кара страните, спечелили от пълната победа - Чехословакия, Румъния и Югославия - да се съюзят в малка Антанта, насочена основно срещу ревизионистка Унгария. Този съюз принуждава Унгария да потърси закрила от Италия, както и от също ревизионистично настроената Германия.

***

Според италианския историк Дж. Е. Рускони непосредствената причина за войната е в невъзможността да се намери приемлив компромис относно сръбската автономия, чието "съществено унищожаване" би удовлетворило Австрия, но Русия не би се съгласила с подобно решение. Това неизбежно води до австро-руския конфликт и до намесата на Германия и Франция.
Един ден тя [Анастасия, жената на цар Николай ІІ] казва на френския посланик Морис Палеолог: "Ще водим война... Няма да остане нищо от Австрия... Вие ще си върнете Елзас и Лотарингия, а нашите войски ще влязат в Берлин". Има основания да мислим, че руските събеседници на френските генерали още тогава споделят основните си цели - да завладеят Протоците, Константинопол, зоната, в която техните интереси явно се сблъскват с германските експанзионистични намерения... Всъщност тези [на Русия] претенции се заявяват постепенно и чак през март 1915 г. царят открито обявява, че иска да завземе Константинопол.

***

Унгарската политическа класа се противопоставя остро на всяка мярка, която в рамките на Монархията би довела до равнопоставеност на Чехия и Хърватия, на словаците от северна Унгария и на румънците от Трансилвания... Те [унгарците] смятат, че пътят на прогреса и духовното извисяване на изостаналите в културно отношение народности и налагането на унгарския език, като по този начин просто отказват да признаят на словаците и на румънците статута на "историческа нация". С въвеждането на задължително обучение на унгарски език, с насилствената смяна на словашките, сръбските и румънските имена, с отхвърлянето на всеки административен акт, написан на друг език, те разгръщат широка кампания по маджаризиране на цялото население на Унгария. Съществуват множество поговорки, например: "Словак ли е - не е човек"... Трябва да се отбележи, че германската дипломация също настоява да се предотврати "славянизирането на Монархията". Антиславянското отношение на германците сякаш гарантира унгарското господство над "нейните" славяни. Почти цялата унгарска политическа класа е положително настроена към съюз с Германия.

***

Той [Ерентал] сляпо се доверява на могъществото на империята и подценява предупреждението, което идва от Русия, разчитайки да подкупи Сърбия чрез икономически компромиси, или да я подели с нейния "естествен враг" България. Съюзът на Австрия с Италия също постепенно става губещ, тъй като Виена сякаш е глуха и за най-умерените териториални претенции на Италия. Присъединяването на Босна и Херцеговина през 1908 г. е ненужна демонстрация на сила и прави монархията още по-зависима от Германия... На 1 август Германия и Франция обявяват едновременно всеобща мобилизация, а Райхът - война на Русия. На следващия ден германските войски завземат Люксембург.

Франсоа Фейтьо. Реквием за една загинала империя. Превод Цветилена Кръстева. "Кама", 2003.

Для интeллигeнции xapaктepнa бecпoчвeннocть

Релиrиозное и национальное в московском царстве так же междy собой срослось, как в сознании древнееврейскоrо народа. И так же как юдаизмy свойственно было мессианское сознание, оно свойственно было рyсскомy православию.
Hо религиозная идея царства вылилась в формy образования могyщественного госyдарства, в котором церковь стала играть
слyжебнyю роль. Иоанн Грозный, который был замечательным
теоретиком самодержавной монархии, yчил, что царь должен не только yправлять rосyдарством, но и спасать дyши. Bселенское сознание было
ослаблено в рyсской церкви настолько, что на греческyю церковь, от которой рyсский народ полyчил свое православие, перестали
смотреть как на истинно православнyю церковь, в ней начали видеть повреждение истинной веры. Греческие влияния воспринимались
народным религиозным сознанием как порча, проникающая в единственное в мире nравославное царство.
Kогда при патриархе Hиконе начались исправления ошибок в богослyжебных книгах по греческим образцам и незначительные
изменения в обряде, то это вызвало бyрный nротест народной религиозности. B ХVII веке произошло одно из самых важных событий
рyсской истории — религиозный раскол старообрядчества.

***

Приемы Петра относительно церкви и старой религиозности очень напоминают приемы большевизма. Он не любил старого
московского благочестия и был особенно жесток в отношении к старообрядчествy и староверию...
Mожно было бы сделать сравнение междy Петром и Лениным, междy
переворотом петровским и переворотом большевистским. Tа же грyбость, насилие, навязанность сверхy народy известных принципов,
та же прерывность органического развития, отрицание традиций, тот же этатизм, гипертрофия госyдарства, то же создание
привиллегированного бюрократическоrо слоя, тот же централизм, то же желание резко и радикально изменить тип цивилизации.
Переворот Петра, yсилив рyсское госyдарство, толкнyв Россию на пyть западного и мирового просвешения, yсилил
раскол междy народом и верхним кyльтyрным и правящим слоем. Петр секyляризировал православное царство, направил Россию на
пyть просветительства.

***

Для интeллигeнции xapaктepнa бecпoчвeннocть, paзpыв co вcяким cocлoвным бытoм и тpaдициями, нo этa бecпoчвeннocть былa
xapaктepнo pyсcкoй. Интeллигeнция вceгдa былa yвлeчeнa кaкими-либo идeями, пpeимyщecтвeннo coциaльными, и oтдaвaлacь им
беззаветно...
Pyccкиe вce cклoнны вocпpинимaть тoтaлитapнo,
им чyжд cкeптичecкий кpитицизм эaпaдныx людeй. У pyccкoй paдикaльнoй интeллигeнции выpaбoтaлocь
идoлoпoклoнничecкoe oтнoшeниe к caмoй нayкe. Koгдa pyccкий интeллигeнт дeлaлcя дapвиниcтoм, тo дapвинизм был для нeгo нe
биoлoгичecкoй тeopиeй, пoдлeжaщeй cпopy, a дorмaтoм, и кo вcякoмy нe пpинимaвшeмy этoгo дoгмaтa вoзникaлo мopaльнo пoдoзpитeльнoe oтнoшeниe...
Былa пpoпacть мeждy вepxним
кyльтypным cлoeм pyccкoro двopянcтвa, кoтopый тoгдa cлyжил в гвapдии, и cpeднeй мaccoй двopянcтвa. B этoм вepxнeм cлoe были
дyxoвныe и литepaтypныe движeния, в нeм пoдгoтoвлялocь движeниe дeкaбpиcтoв, нanpaвлeннoe к ocвoбoждeнию oт caмoдepжaвия и
кpeпocтнoгo пpaвa. Ho вce пpoиcxoдилo в тaкoм мaлeнькoм и coциaльнo yeдинeннoм cлoe, чтo нe мoглo cyщecтвeннo измeнить pyccкoй
жизни... Пocлe пoдaвлeния вoccтания дeкaбpиcтoв, пocлe вoцapeния Hикoлaя I вce пoшлo пyтeм нapocтaния pacкoлa и революции. Pyccкaя
интeллигeнция oкoнчaтeльнo oфopмилacь в pacкoльничий тип. Oнa вceгдa бyдeт гoвopить пpo ceбя «мы», пpo гocyдapcтвo, пpo влacть —
«oни».

Чaaдaeв выcтyпил peшитeльным зaпaдникoм и зaпaдничecтвo eгo былo кpикoм пaтpиoтичecкoй бoли. Eгo oтpицaниe Poccии, pyccкoй иcтopии — типичecкoe pyccкoe oтpицaниe. Eгo
зaпaдничecтвo былo peлигиoзным, в oтличиe от пocлeдyющиx фopм зaпaдничecтвa, oн oчeнь coчyвcтвoвaл кaтoличecтвy, видeл в нeм
aктивнyю, opгaнизyющyю и oбъeдиняющyro cилy вceмиpнoй иcтopии и в нeм видeл cпaceниe и для России. Pyccкaя иcтopия
пpeдcтaвлялacь eмy лишeннoй cмыcлa и cвязи, нe пpинaдлeжaщeй ни к Bocтoкy, ни к Зaпaдy — oтpaжeниe тoй пoтepи кyльтypнoгo cтиля
и eдинcтвa, кoтopaя xapaктepнa для Пeтpoвcкой эпoxи.

B cвoeм pacкoлe c
coвpeмeннocтью, в cвoeм пpoтecтe пpoтив нeпpaвд pyccкoй жизни pyccкиe кyльтypныe люди пpoбoвaли oбpaтитьcя к кaтoличecтвy и в
нeм иcкaть спасения. B этoм oтнoшeнии xapaктepнa фигypa Пeчopинa, кoтopый эмигpиpyeт и дeлаетcя кaтoличecким мoнaxoм. Oн
coeдиняeт кaтoличecтвo c yтoпичecким coциaлизмoм. B этoт пepиoд пытaлиcь xpиcтиaнcки oбocнoвaть coциaлизм,
интeллигeнция былa eщe peлигиoзнo нacтpoeнa. Пeчopин пиcaл в oднoм cвoeм cтиxoтвopeнии.
«Kaк cлaдocтнo отчизнy нeнaвидeть
И жaднo ждaть ee yничтoжeнья».

***

Инoгдa кaжeтcя, чтo в
мыcляx Ивaнa Kapaмaзoвa Дocтoeвcкий имeл в видy Бeлинcкoro, кoтopoгo oн xopoшo знaл личнo и c кoтopым много cпopил.
Oчeнь вaжнo, что в Бeлинcкoм pyccкий peвoлюциoнный coциaлизм эмoционaльно coeдиняeтcя, с атеизмом. Иcтoкoм
этoro aтeизмa былo cocтpaдaниe к людям, нeвoзмoжнoсть пpимиpитьcя c идeeй Бoгa в виду нeпoмepнoгo злa и cтpaдaний жизни... Из cocтpaдaния к людям Бeлинcкий
гoтoв пpoпoвeдывaть тиpaнcтвo и жecтoкocть. Kpoвь нeoбxoдимa. Для тoгo, чтoбы ocчacтливить бoльшyю чacть чeлoвeчecтвa, мoжнo
cнecти гoлoвy xoтя бы coтням тыcяч. Бeлинcкий пpeдшecтвeнник бoльшeвиcтcкoй мopaли. Oн гoвopит, чтo люди тaк глyпы, чтo иx
нacильнo нyжнo веcти к cчacтью. Бeлинcкий пpизнaeтcя, чтo, бyдь oн цapeм, он был бы тиpaнoм вo имя cпpaвeдливocти.

***

Hигилизм ecть xapaктepнo pycскoe явлeниe, в тaкoй фopмe нeизвecтнoe Зaпaднoй Eвpoпe. B yзкoм cмыcлe нигилизмoм нaзывaeтcя
эмaнcипaциoннoe yмcтвeнноe движeниe 60-x гoдoв и eгo глaвным идeoлoгoм пpизнaeтcя Писарев. Tип pyccкoгo нигилиcтa был
изoбpaжeн Typгeнeвым в oбpaзe Бaзapoвa. Ho в дeйcтвитeльнocти нигилизм ecть явлeниe гopaздo бoлee шиpoкиe, чeм пиcapeвщинa...
Pyccкий нигилизм oтpицaл Бoгa, дyx, дyшy, нopмы и выcшиe цeннocти. И тeм нe мeнee нигилизм нyжнo пpизнaть peлиrиoзным фeнoмeнoм.

Boзник oн нa дyxoвнoй пoчвe пpaвocлaвия, oн мoг вoзникнyть лишь в дyшe пoлyчившeй пpaвocлaвнyю формацию. Этo ecть
вывepнyтaя нaизнaнкy пpaвocлaвнaя acкeзa, бeзблaгoдaтнaя acкeзa. B ocнoвe pyccкoro нигилизмa, взятoгo в чиcтoтe и глyбияe, лeжит
пpaвocлaвнoe миpooтpицaниe, oщyщeниe миpa лeжaщия вo злe, пpизнaниe гpexoвнocти вcякoгo бoгaтcтвa и pocкoши жизни, вcякoгo
твopчecкoгo избыткa в иcкyccтвe, в мыcли. Пoдoбный пpaвocлaвнoй acкeтикe нигилизм был индивидyaлиcтичecким движeниeм, нo
тaкжe был нaпpaвлeн пpoтив твopчecкoй пoлнoты и бoгaтcтвa жизни чeлoвeчecкoй индивидyaльнocти. Hигилизм cчитaeт гpexoвнoй
pocкoшью нe тoлькo иcкyccтвo, мeтaфизикy, дyxoвныe цeннocти, нo и peлигию... Умcтвeнный acкeтизм нигилизмa нaшeл ceбe выpaжeниe в
мaтepиaлизмe, бoлee yтoнчeннaя филocoфия былa oбъявлeнa rpexoм... Maтepиaлизм пpeвpaтилcя в cвoeoбpaзнyю дoгмaтикy и тeoлoгию. Этo пopaжaeт в матеpиaлизмe кoммyниcтoв. Ho yжe в 60-x гг.
мaтepиaлизм пoлyчил этy тeoлoгичecкyю oкpacкy, oн cтaл мopaльнo обязaтeльным догматом и зa ним былa cкpытa cвoeoбpaзнaя
нигилиcтичecкaя acкeзa. Был coздaн мaтepиaлиcтичecкий кaтexизиc, кoтopый был ycвoeн фaнaтичecки шиpoкими cлoями лeвoй
pyccкoй интеллигенции. He быть мaтepиaлиcтoм былo пpизнaнo нpaвcтвeннo подозрительным. Ecли вы нe мaтepиaлиcт, тo знaчит
вы зa пopaбoщeниe чeлoвeкa и нapoдa. Отнoшeниe pyccкиx нигилиcтoв к нayкe былo идoлoпoклoнничecким. Hayкa, — пoд кoтopoй
пoнимaлиcь, глaвным oбpaзoм, ecтecтвeнныe нayки, в тo вpeмя oкpaшeнныe в мaтepиaлиcтичecкий цвeт, — cтaлa пpeдмeтoм вepы,
oнa былa пpeвpaщeнa в идoл... B нигилизмe в дeфopмиpoвaннoм видe oтpaзилacь eщe oднa чepтa pyccкoгo пpaвocлaвнoro peлигиoзнoro типa — нepeшeннocть нa
пoчвe пpaвocлaвия пpoблeмы кyльтypы. Peлигиoзнoe, мopaльнoe и coциaльнoe coмнeниe в oпpaвдaннocти кyльтypы, ecть
xapaктepнo pyccкий мoтив. У нac пocтoяннo coмнeвaлиcь в oпpaвдaннocти филocoфcкoгo и xyдoжecтвeннoгo твopчecтвa. Pyccкий нигилизм был yxoдoм из миpa лeжaщeгo вo злe, paзpывoм c ceмьeй и сo вcяким ycтанoвившимcя бытoм. Pyccкиe лeгчe
шли нa этoт paзpыв, чeм зaпaдныe люди. Гpexoвными пoчитaлиcь гocyдapcтвo, пpaвo, тpaдициoннaя мopaль, ибo oни oпpaвдывaли
пopaбoщeниe чeлoвeкa и нapoдa. Зaмeчaтeльнee вceгo, чтo pyccкиe люди, пoлyчившиe нигилиcтичecкyю фopмaцию, лeгкo шли нa
жepтвы, шли нa кaтopгy и нa висилицу. Oни были ycтpeмлeны к бyдyщeмy, нo для ceбя личнo oни нe имeли никaкиx нaдeжд, ни в
этoй зeмнoй жизни, ни в жизни вeчнoй, кoтopyю oни отpицaли. Oни нe пoнимaли тaйны Kpecтa, нo в выcшeй cтeпeни были
cпocoбны нa жepтвы и oтpeчeниe. Удивитeльнaя жepтвocпocoбнocть людeй нигилиcтичecкoro миpocoзepцaния
cвидeтeльcтвyeт o тoм, чтo нигилизм был cвoeoбpaзным peлигиoзным фeнюмeнoм.

He cлyчaйнo в pyccкoм нигилизмe бoльшyю poль игpaли ceминapиcты, дeти cвящeнникoв, пpoшeдшиe пpaвocлaвнyю шкoлy.
Дoбpoлюбoв и Чepньшeвcкий были cынoвья пpoтoиepeeв и yчилиcь в ceминaции. Pяды paзнoчиннoй «лeвoй» интeллигeнции y нac
пoпoлнялиcь в cильнoй cтeпeни выxoдцaми из дyxoвнoгo cocлoвия.

Н.А.Бердяев. Истоки и смысл русского коммунизма. Библиотека «Вехи», 2001.
(http://librussian.info/lib_page_104685.html)

Партията, тайната полиция и войската

По време на назряването на конфликта със Съветския съюз култът към Тито, който беше имитация на култа към Сталин, послужи на съпротивата на Югославия и на стремежа й към самостоятелност. Тя [Югославия] вече беше превърната в авторитарна и автократична, в комунистическа. Съветските претенции можеха да бъдат пресечени само с методи и възгледи, подобни на съветските...
При сблъсъците с Москва имаше и прекалено остри реакции. Особено в стремежа на Тито да изтръгне Албания от съветското влияние и да я подчини на Югославия... Но срещайки съветската и албанската съпротива Тито мъдро и реалистично се оттегли...
Тито още през войната разполагаше чрез лично преданите му хора с лостовете на властта - с гвардия, тайна полиция и армия - независими или полузависими от партията; до това се стигна поради опростеното "необходимо" отъждествяване на Тито, ЦК и партията.
За разлика от повечето комунистически вождове и особено от Сталин, който със своята недостъпност в Кремъл засилва тайнството на върховната си мъдрост и мощ, Тито често участва в митинги, посещава строежи и се радва на масови посрещания... Затова той обръща внимание и на специалните си, лични отношения с народа, както и с армията.
Държейки се здраво, непоколебимо за Югославия, той същевременно съзнава нейната слабост и бедност; противоположната страна на това убеждение е самохвалството с постижения, авторитет, особено със сила: сила, силен и други подобни са най-често употребяваните думи от Тито.

***

Наистина, в Югославия не се стигна до изселване на "кулаците" и масово умиране от глад - Югославия нямаше Сибир, а и САЩ започнаха да ни помагат в изхранването. Но затворите се оказаха твърде тесни, а спонтанната съпротива на селяните се задълбочаваше. Положението беше абсурдно - получавахме помощ от САЩ, в по-малка степен от Англия и Франция, въпреки че Югославия можеше да задоволява потребностите си от храна...
Когато в началото на 50-те години - по време на съветската блокада - Югославия беше принудена да приеме помощ от Запада и във връзка с това да либерализира становищата си по външната политика, Тито в тесен кръг изразяваше своята мъка и огорчение: "Без независима външна политика няма независимост!"... Когато през есента на 1953 г. САЩ и Англия решиха да предадат на италианците Триест и околностите му, Югославия пламна от демонстрации, а Тито заплаши, че югославската армия ще влезе в тази зона...

***

Марксизмът-ленинизмът остана за Тито докрай безспорен, свещен, незаменим. Тази идеология предполага не само болшевишка, комунистическа партия, но и вожд, или поне ръководство, което ще води партията и ще бди над нейната "идеологическа чистота".
Титовият начин на изразяване се отличаваше с яснота и простота. А колкото пъти съм чувал политици - особено през 1971-72 г., когато сръбски и хърватски партийни лидери имаха разногласия с партията - да се изразяват неясно, объркано и сложно, ми ставаше ясно, че те са прекършени и сломени. Може би защото аз самият бях изживял нещо подобно - изказвайки се на пленума на ЦК през 1954 г., когато, жигосан и отстранен за "ревизионизъм", постъпих като комунист прагматик - отричах се от част от своите идеи. Конкретното и възможното, яснотата и простотата при Тито служат на властта, бих казал, на чистата власт: за него беше важно да държи в свои ръце - тоест в ръцете на "своите" хора - партията, тайната полиция и войската.

***

Макар да бяха пощадени важни области на частната собственост - селските имоти, къщите, дори малките предприятия - незаконността и принуждението бяха взели такива размери, че по вътрешната си уредба Югославия приличаше повече на Съветския съюз, отколкото коя да е друга "народна демокрация". Бюрокрацията се роеше неудържимо във всички области, само бюрократичното местенце предлагаше стабилност и перспектива. За обществото, а и за самата управляваща партия беше разрушително разпростирането на контрола на тайната полиция върху всички области, върху всички кътчета, върху семейството и личния живот... Моята първа жена Митра ми се оплакваше през 1947 г., че дори и те, членовете на ЦК на Сърбия, се страхуват - внимават какво ще кажат, как ще се изразят - от своя другар, който ръководи тайната полиция.
След конфликта с Москва някои неща се промениха към по-добро. А ролята и всеобхватното присъствие на тайната полиция нараснаха: в началото това беше неизбежно и разбираемо заради просъветската дейност. Промяна се извърши през 1966 г., когато Тито заподозря или откри "заговор" в самата тайна полиция. Повечето полицаи бяха пенсионирани или преместени на друга работа; скоро в партията се появиха демократични течения - в Хърватско "националистическо", в Сърбия "либерално", в Словения - "технократско". Но след пет години неленинистките течения взеха такъв размах, че заплашиха "титовската" система, а с това и Тито; през 1971-72 г., опирайки се на войската, Тито "очисти" партията и отново пое в свои ръце тайната полиция. Дори формално неговата власт стана абсолютна. Доживотен председател на партията и държавата, той все по-рядко присъства на заседанията на ръководните органи, а все по-често представителите на ръководните органи му идват на крака да му докладват...

Милован Джилас. Общуване с Тито. Превод Жела Георгиева. “Христо Ботев”, 1991

Сурова, но приятна гордост

Постъпва в австрийската войска през 1913 г. и бързо бива приет в подофицерска школа. Изпращат го на сръбския фронт – доскоро и той, и биографите му премълчаваха този факт – а после и в Карпатите срещу руснаците. Когато го раняват и пленяват през пролетта на 1915 г., той не влиза в югославските доброволчески отряди, организирани от пленниците в Русия, а остава в пленническия лагер. След Февруарската революция избягва от лагера в Петроград... Прогонват го в Урал, той бяга в Сибир, където го заварва Октомврийската революция. В Русия бива приет за член на партията през 1920 г. В родината се връща през същата година. През август 1928 г. бива арестуван и в т.нар. “бомбаджийски процес” е осъден на пет години каторга. В съда заявява: “Не се чувствам виновен.. защото не смятам този съд за компетентен, а само съдът на партията...” В официалната историография се подчертава, че бомбите са били подхвърлени на Тито от полицията. Но... кралската полиция, въпреки своята безогледност и бруталност, не е подхвърляла никому нищо: кралство Югославия е било лошо, недемократично, но държава, в която законите са се спазвали много повече, отколкото днес, а съдът е бил по-независим от днешния....
След затвора в края на 1934 г. по решение на ЦК Тито емигрира във Виена, а после в Москва. 1935 г. е период на чистка в Съветския съюз; започва нов, съдбоносен етап за революционера Йосип Броз...
Коминтернът, тоест съветските служби, го поставя начело на партията през 1937 г., по време на чистките, след арестуването на секретаря на компартията на Югославия Горкич и избиването на всеки десети югославски емигрант в СССР... Спомням си как Тито се връщаше от Москва, от “първата страна на социализма”, притеснен и изтощен, за да си отдъхне радостно и облекчено във “военнофашистка” и “монархофашистка” Югославия...

***

Но каква е истинската му роля в чистките, специално в чистките в югославската партия?... Сътрудничеството със съветските служби в предвоенния период – а “”някъде” и за “някого” и днес! – се смяташе за чест и признание. Съветските агенти бяха обкръжени от тайнството на силата и изключителността: комунистите, така да се каже, мечтаеха да им се падне високата чест да служат на Съветския съюз. В други, променени отношения, това ще се превърне в срам и предателство за тях – естествено не за всички и не навсякъде.
Известно е вече колко жестоко – с нищожен или никакъв индивидуален подбор – се постъпи при победата с контрареволюционните противници... През лятото на 1946 г., пътувайки от Блед за Любляна, един висш полски деец от Министерството на външните работи – твърде млад за високия си пост, но комунист – ми разказваше, как Сталин е ругал полската делегация, в която е бил и той, заради малодушието към противниците и как е хвалел Тито: “Тито е юнак (на руски молодец), той ги изби всички!” Аз и другарите от ЦК, на които преразказвах случая, изпитвахме сурова, но приятна гордост...
Съобщавам тези неща не за да обвинявам някого, нито пък да оправдавам себе си – бивал съм според обстоятелствата в някои отношения “по-лош”, в други – “по-добър” от останалите – а като исторически източник и поука за бъдещето.

Милован Джилас. Общуване с Тито. Превод Жела Георгиева. “Христо Ботев”, 1991

Там са решени всички въпроси

Всъщност, през 1937 г. беше официално възстановена българската войска и България получи разрешение да я въоръжи с модерно оръжие. Един енергичен офицер, генерал Луков, се грижеше за това. През същата година царицата отново очакваше дете... Пак тогава баща ми получи своето назначение за генерал-майор. Все през 1937 г. станаха и първите след 19 май 1934 г. избори, които протекоха при нова вълна на монархизъм. При тях значителна роля се падаше на кметовете, но едва ли те бяха причината за победата на правителството без видим терор и явни фалшификации...
Докато траеха безредиците, делегация от всички родолюбиви организации беше приета и изслушана от царя. На срещата той беше говорил патриотично, като показал и сабята, с която през 1913 г. влязъл в Солун, от което участниците в делегацията бяха впечатлени. След срещата с царя протестите против Ньойския договор бяха прекратени.
Всъщност, поемането на цялата власт от царя, който вече не само царуваше, но и управляваше, му създаде нови врагове в лицето не само на комунистите и на левите земеделци, но и на звенарите и уволнените офицери. В България за пръв път се създаваше истинска републиканска опозиция. Колкото до комунистите, те си оставаха винаги хора, чужди на българската нация. Те демонстрираха своя интернационализъм, като събираха например пари за гладуващите в Китай, за стачкуващите в Япония и др. Комунистите в цял свят бяха едни и същи. Аз ги помня още от гимназията. Имах един приятел Жак Петков, който по онова време беше ляв земеделец, но същите думи съм чувал и от комунистите и те бяха плод на тяхната логика. Жак питаше:
- Всесилен и всемогъщ ли е господ? Може ли той да направи толкова голям камък, че да не може да го повдигне?
- Не - беше отговорът на последния въпрос.
- Виждаш ли, той не е нито всесилен, нито всемогъщ.
Комунистическата пропаганда обаче печелеше с други неща: с призивите за социално равенство, за национално помирение между народите, както това беше в Съветския съюз. Комунистите живееха с вярата, че в Съветския съюз наистина са решени всички въпроси, че там наистина няма нито социални различия нито социални неправди. Те вярваха в това сляпо и никой не можеше да ги убеди в обратното. Нещо повече, те самите лъжеха съмишлениците си. Затова и борбите между комунисти и националисти ставаха все по-бурни. Те започнаха да се чувствуват дори и в една толкова малка специалност като класическата филология с 30-40 души студенти.

Иван Венедиков. Познайте ги по делата им. ИК "Христо Ботев", 1993.

Образователната реформа

Щом говорим не само за религия, но и за образование, ще си позволя да Ви обърна внимание върху някои събития в хуманитарното образование в страната ни през последните шест десетилетия.
Първо, в България след така наричаното "освобождение" през 1944 г. беше проведена образователна реформа. Да оставим настрана колко и какви учени и учители са останали без работата си и колко и какви лица са заели местата им. Разбира се, вероучението беше премахнато. Но заедно с него беше премахнато и обучението по класически езици (старогръцки и латински). Това защо? Кого застрашаваха някакви отмрели езици, преподавани в малко училища и то на отделни паралелки? Не са застрашавали никого, ще Ви кажат, а са били просто ненужни. Несъмнено, ненужни за строежа на социализма - особено по начина, по който беше проведен.
Тези "мъртви езици" бяха дори прекалено живи от гледна точка на реформаторите. Защото цялата християнска класика - от Септуагинтата и Новия завет до последните византийски теолози на Изток; и от превода на Библията до множество теологически текстове дори днес на Запад - са на старогръцки и латински. Тези езици дават достъп до тези текстове. И сега също, в 2008, високата компетентност в областта на религията е изключена без знанието на точно тези езици. Ето защо са пречели. По този начин просто се решава въпроса с теологическото образование - то се задушава.
Второ, наред с латински и старогръцки от средното образование е премахнат и още един, също като тях отмрял език - старобългарският (средновековният български). Той пък на кого е пречел? Нали тук е България, братя сънародници, нали реформаторите, макар и прогресивни хора, все пак са българи? Българи, да, но просветени, модерни и политически ангажирани. Старобългарският се премахва, защото почти цялата средновековна българска книжнина се занимава с духовни (религиозни) въпроси. Как тогава ще се учи този език в училищата? Какво ще се чете на него? Ясно, отпада.
Но не е само това. Хайде, старобългарския ще го забраним, но българската литература - и нея ли да я забраним? За чак толкова радикална реформа не им е стигнала смелостта (а може и някой съветски другар да ги е посъветвал да са по-малко ревностни - революцията иска търпение). Не са я забранили, но са изработили програми. Старобългарска литература - може, ако става дума за богомили (добри хора, преследвани от мракобесната Църква), азбука и малко от житието на Св. Кирил, срещата му с папата. Подробности не се разбираха, но ставаше ясно, че папата е опасен човек, подобен на византийските духовници, а в живота на Кирил най-съществено се оказваше, че майка му била “славянка”. На светите равноапостоли (признати за такива в целия християнски свят) не се оказваше честта да се наричат "Св. Св." - те бяха просто "Кирил и Методий".
Положението, уважаеми събеседнико, е същото и сега - старобългарски език с изключение на Класическата гимназия в София, не се преподава никъде; а старобългарската литература е засегната точно толкова, колкото и преди 20-50 години. Нали учителите са учили тогава, пък и програматорите какви промени да внесат? Кой обсъжда този въпрос? Щом и в "Капитал" не може, в "Шок" ли ще го обсъждат? Може сигурно в СКАТ, но там пък така ще го обсъдят, че по-добре да не гледаме.
По-нататък – възрожденска литература. Да вземем “Житие и страдание на грешния Софроний”. Всеки, който разбира нещо от литература, вижда, че това е една оригинална, увлекателна, сериозна книга. Да се чете ли от учениците? Не, защото:
1) авторът, освен много добър писател, е и свещеник.
2) в книгата няма богохулства, не се напада Църквата, не се пропагандира атеизъм
3) липсва похвала на Русия (и на Съветския съюз)
Българската литература си намери други образци - "Моята молитва" и останалите атеистични пасажи от "гения на българската литература". "Православните скотове" с ударение на второ "о" е негова инвенция - учено наизуст, цитирано навсякъде - никой нямаше нищо против, сега обаче, когато се спомена за "Отче наш", елате да видите обществена енергия. "Маминото детенце"; и разбира се, епическите умотворения на русофила Вазов (той пък беше "патриарх"). А, и да не забравя и "той бе предаден от един поп - този мръсен червяк и пр."
Следосвобожденското поколение? Да видим Алеко Константинов. Талантлив сатирик, а талантливите трябва да бъдат отречени или употребени (като Смирненски). Какво се разбира от първата част на “Бай Ганьо”? Че българинът “като такъв” е груб, див, нечистоплътен? Е, от това по-хубаво има ли? Веднага да се включи в програмите и да се набие в главите на всички. Така няма да възразяват, когато някой отвън дойде да ги управлява. А втората? Журналистика, политика, бизнес, обществен живот в автономното княжество? Хм. Не, това не е толкова интересно.
A propos, обръщал ли сте внимание на сякаш нищо незначещия факт, че бай Ганьо е мъж? Да сте чел нещо непохвално за българската жена? Не, нали? Българската жена е хубавица, чистофайница, добра стопанка, добра майка, добра баба. Също като учителката по литература. От нея сме видели само добро (като от Русия)
Оттук нататък - пролетарска поезия, Сивушка умира на нивата, "хлябът е от мъката по-чер" и накрая, логично, "съюз със СССР".
По история - в същия дух.

Е, това ли е светското хуманитарно образование, което екипът на "Капитал" сега се е заел да охранява?

Ето какво искам да Ви кажа - че онези хора, макар и неуки, правилно разбираха или по-скоро надушваха кой е истинският им враг - Църквата. Когато бъде разбита Църквата, се премахва най-старата и влиятелна недържавна организация; обществото се лишава от духовна опора (или, ако искате, авторитет), унищожава се надеждата на хората, че има Кой да въздаде за престъпленията, разбива се семейството (бракът не е дори "договор", защото законите при комунизма не действат, така че всеки да прави каквото иска), няма кръщение, човешкият живот не е свят (защото той се освещава при кръщението), хората са малко повече от другите бозайници, затова може да се избиват с десетки милиони (заради "идеята"), да живее Дарвин, Маркс бил казал нещо за религията и т.н. и т.н.
И ето, като завършек на нашия разговор от последния брой на "Капитал", нов приятен сюрприз в днешния брой - пак редакционна статия, пак по важен обществен въпрос - БАН. Много добре. Ето Ви едно място от статията (дано поне авторът да е същият, та да се надявам, че има кой да пише и по друг начин):

Държавата инвестира в наука, но нереформираната система на БАН ги прахосва в загадъчни институти. В кирилометодиевския научен център например 22-ма души целогодишно се занимават с дейността на...ясно на кого.

Ето за тази интуиция говоря. В БАН има наистина много и всякакви институти. Е как успяхме с един орлов поглед да забележим най-ненужния от всички? Макар на автор(ката) да й е ясно с какво се занимават тези учени, аз ще повторя нещо от казаното по-горе, за да стане още по-ясно. Те се занимават със старобългарската литература и общество, които са доминирани от християнския поглед към Бога, човека и света; с българо-византийски и българо-славянски, включително българо-руски литературни, културни и политически отношения. Това са хората, които познават българската езикова, литературна, а донякъде и политическа традиция в цялост; те са в състояние най-компетентно да критикуват разни идеологизации с политическа цел, които се представят за хуманитаристика; те имат с какво да отговорят на всеруско-панславистката реторика и на нейната коварна употреба на православието.
Така че от определена гледна точка са повече от безполезни.

***

По-кратък вариант на този постинг може да се намери на:
http://www.capital.bg/show.php?storyid=454389

1944 - 1989

Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен

Чл. 1.
(1) Българската комунистическа партия (тогава именуваща се Българска работническа партия /комунисти/) идва на власт на 9 септември 1944 г. с помощта на чужда сила, обявила война на България, и в нарушение на действащата Търновска конституция.
(2) Българската комунистическа партия е отговорна за управлението на държавата във времето от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г., довело страната до национална катастрофа.

Чл. 2.
(1) Ръководствата и ръководните дейци на Българската комунистическа партия са отговорни за:
1. целенасоченото и преднамереното унищожаване на традиционните ценности на европейската цивилизация;
2. съзнателното нарушаване на основните човешки права и свободи;
3. безпрецедентната разправа с народните представители от ХХV Народно събрание и всички невинно осъдени от така наречения "Народен съд";
4. моралния и икономическия упадък на държавата;
5. установяването на централизирано директивно управление на икономиката, довело я до разруха;
6. погазването и отмяната на традиционни принципи на правото на собственост;
7. рушенето на моралните ценности на народа и посегателството срещу религиозните му свободи;
8. провеждането на непрекъснат терор срещу несъгласните със системата на управление и срещу цели групи от населението;
9. злоупотребата с възпитанието, образованието, науката и културата за политически и идеологически цели, включително мотивиране и оправдаване на изброените по-горе действия;
10. безогледното унищожаване на природата.

(2) Комунистическият режим е отговорен за това, че:
1. отнемаше на гражданите всяка възможност за свободна изява на политическата воля, като ги принуждаваше да крият своята преценка за положението в страната и ги принуждаваше да изразяват публично съгласие за факти и обстоятелства с пълното съзнание за тяхната невярност и дори това, че те представляват престъпления; това то постигаше чрез преследване и заплахи от преследване към отделната личност, нейното семейство и близки;
2. системно нарушаваше основните човешки права, като потискаше и цели групи от населението, обособени по политически, социален, религиозен или етнически признак, въпреки че Народна република България още през 1970 г. се присъедини към международни актове по правата на човека;
3. нарушаваше основните принципи на демократичната и правова държава, международните договори и действащите закони, като с това поставяше интересите на комунистическата партия и нейните представители над закона;
4. при преследванията срещу гражданите използваше всички възможности на властта, като:
а) екзекуции, нечовешки затворнически режим, лагери за принудителен труд, мъчения, подлагане на жестоки насилия;
б) освидетелстване или настаняване в психиатрични заведения, като средство за политически репресии;
в) лишаване от право на собственост;
г) възпрепятстване и забрана за получаване на образование и упражняване на професия;
д) възпрепятстване на свободното движение във и извън страната;
е) лишаване от гражданство;
5. безнаказано се извършваха престъпления и се предоставяха незаконни предимства на лица, които вземаха участие в престъпления и преследвания на други лица;
6. подчиняваше интересите на страната на чужда държава до степен на обезличаване на националното достойнство и практическа загуба на държавен суверенитет.

Чл. 3.
(1) Посочените в чл. 1 и 2 обстоятелства дават основание да се обяви комунистическият режим в България от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. за престъпен.
(2) Българската комунистическа партия е била престъпна организация, подобно на други организации, основаващи се на нейната идеология, които в дейността си са били насочени към потъпкване на човешките права и демократичната система.

Чл. 4. Всички действия на лица, които през посочения период са били насочени към съпротива и отхвърляне на комунистическия режим и неговата идеология, са справедливи, морално оправдани и достойни за почит.

-------------------------

Законът е приет от ХХХVIII Народно събрание на 26 април 2000 г. и е подпечатан с официалния печат на Народното събрание.
ДВ, бр.37 от 5 Май 2000 г.

http://lex.bg/laws/ldoc.php?IDNA=2134920192

За състоянието на БПЦ

Много факти за отношенията държава-църква са приведени в доклада на помощник- министъра на вътрешните работа ген. Йонко Панов от 25 юни 1949 г. до министъра на вътрешните работи Антон Югов... Данните за "реакционната антиотечественофронтовска дейност на църквата", които органите на МВР са събрали и които помощник-министърът сочи, са следните:

1. Съставът на върховната управа на БПЦ - Светият синод, е "реакционно и опозиционно настроен към всички мероприятия на правителството на ОФ." Подмолната и явна дейност на отделните митрополити и някои от техните свещеници се изразявала в разпространение на най-разнообразни "злостни слухове", агитация за война, всяване страх и несигурност сред населението, "клевети" по адрес на властта, агитация против ТКЗС, бригадите, просветната политика, стопанския план и др., и се стигало до най-острите форми на борба - "бандитизъм и шпионаж".
2. Светият синод е станал "място за концентрация и приют на фашистки елементи." В църковното ведомство били назначени много уволнени офицери, съкратени адвокати и други "злостни врагове" на властта. Отбелязва се, че в канцеларията на Св. синод, митрополиите и духовните семинарии няма назначен на служба "нито един комунист" или хора, "благоприятно настроени спрямо властта" (с малки изключения).
3. Св. синод не провежда решенията на всеправославното Московско съвещание през 1948 за скъсване на връзките с Икуменическия съвет в Женева и Ватикана. Задоволил се само с публикуване на тези решения в църковния печат, но продължавал да поддържа връзки с Икуменическия съвет и да получава разни помощи от него.
...
5. Св. синод не проявява "особено благоразположение" към Руската православна църква и отбягва връзките с нея.
6. Считаният за "американско оръдие" нов Вселенски патриарх в Цариград Атенагор е поздравен от Св. синод без знанието на правителството.
7. На отстранения български епископ Андрей в Америка са изпратени материали и документи от Св. синод с цел "да уязви нашето правителство и предизвика вмешателство на англо-американските империалисти в нашите вътрешни работи".
...
9. Печатният орган на Св. синод - "Църковен вестник", е "строго църковен и реакционен вестник", който отказва да печати "работи с прогресивно съдържание".
...
13. За да отклонява провеждането направителствената политика по религиозния въпрос и поемането на лична отговорност за делата на БПЦ, Св. синод избягва да поставя и въпроса за избор на нов български екзарх.

Общото заключение на ген. Й. Панов е, че "Св. синод и отделните митрополити общо взето стоят на вражески позиции" и "са в услуга на международната реакция."
Причините за това състояние на БПЦ се търсят в олигархическите традиции в нея, служенето на режимите преди 9 септември 1944 г., "престъпният и неморален живот" на владиците, силните позиции на екзарх Стефан, назначаването на "най-големите реакционери" на възлови места в Църквата и реставраторските чувства и настроения сред митрополитите.
За да се неутрализира "вражеското отношение" на БПЦ към властта, ген. Панов прави 11 конкретни предложения за промени в църковната сфера.

Любомир Огнянов. Политическата система в България 1949-1956 (с. 221-224). "Стандарт", 2008