Древни ръкописи

Evidence

Most people, when reading an old piece of literature don't think about putting the book through a test to see if the author listed on the book is really in fact the actual author. Most who read a piece from Homer, Aristotle or even a piece of literature by the likes of Shakespeare, assume what they are reading is the original work by that author. When it comes to the authenticity of the Bible however, many people who don't believe in it, or believe it's some ancient book of fables. Many people don't realize that the Bible has been tested for validity.
Those who may scoff at someone who believes the Bible is unique and inspired by God, those who might think that we are believers in some archaic book, written over 2000 years ago, which is unreliable, full of error and discrepancies, find our claims that the Bible is the Word of God a ridiculous statement and that we are fools for believing this.
There really is no set test for historians to determine the validity or accuracy of any other ancient piece of literature - but there is for testing the truthful reliability of the Bible. For historical documents, there are basic methods for testing the authenticity - these being 1) bibliography, 2) internal evidence, and 3) external evidence.
The bibliographical test examine how documents come down through the years and centuries. Since in many cases there are no original documents, the reliability of manuscripts is not a sure thing in regard to the number of known manuscripts and the time between when the original was said to be written to the date of the existing copies. For example, Homer's Iliad was written sometime in 900 BC but the earliest copy is dated at somewhere in 400 BC - a difference of 500 years. There are 643 known copies (manuscripts). How about Caesar's Gaelic Wars? It was composed sometime between 58 and 50 BC, but the oldest of the nine or ten existing manuscripts that are even in decent condition is dated nearly 900 years later than Caesar's day. Here's one more. Of the 14 books of the Histories of Tacticus, which were written around 100 AD, only 4 and a half survived all this time, and of the 16 books of his Annals, 10 survive in full, and 2 in part. There are only 2 manuscripts, one dated from the 800's and the other in the 1000's AD. There are so many other cases based on history books and annals written in ancient times to where we are able to know ancient history, and what we base our knowledge on. How does the Bible compare in the bibliographical test?
First of all, there are now more than 5300 known Greek manuscripts of the New Testament, over 10,000 of the Latin Vulgate, 9300 other early versions and more than 24,000 manuscripts of portions of the N.T. In comparison, Homer's Iliad comes in second place for numbers of manuscripts at only 643. Careful studies of the different readings of various early manuscripts shows that none of them affects any doctrine of Scripture. This goes for the Old Testament as well - as what is written in standard Hebrew texts of the Old Testament is not changed or altered by any of the variant readings of manuscripts of earlier dates. The amazing discoveries of the Dead Sea Scrolls have shown that later manuscripts of the Old and New Testaments are almost exactly the same, except for a few punctuation or spelling errors - basically putting to rest many arguments that the Scriptures have been changed or corrupted over the centuries.
In many cases, there is further support of reliability by various versions of manuscripts. Considering that ancient literature was rarely translated into other languages, Christianity, on the other hand, was missionary based right from the beginning. That means that the earliest versions of the New Testament were made by missionaries to spread the Gospel among people who spoke Syriac, Latin and Coptic. Syriac and Latin versions of the N.T were made around 150 AD - which is very near the time of the originals. There are nearly 15000 existing manuscripts of various versions.


Someone once wondered what would happen if every single copy of the New Testament was lost or destroyed by the end of the 3rd century- would there be any way to collect it all together again just by using the writings of those in the church in the second and third century? A man by the name Sir David Dalrymple searched and researched through the church fathers writings - and was able to find the entire N.T except for 11 verses.
In the case of the Old Testament, there isn't quite the abundance of evidence in manuscripts as for the N.T. Until the Dead Sea discoveries, the oldest complete Hebrew manuscript was dated around 900 AD. This made a time gap of 1300 years, because the Hebrew Old Testament was completed about 400 BC. After the Dead Sea discoveries though, a number of Old Testament manuscripts have been found by historians and scholars date before the time of Christ.
Take also the methods in which the earliest Hebrew Scribes copied out the Old Testament Scriptures - no one in any other groups have been as meticulous about copying as the early scribes. The regulations alone in which they had to follow made a case for why there are fewer manuscripts for the O.T than the N.T. After having to follow more than 15 rules for copy work, and painstaking copying, any rolls which were found where the regulations were not followed to the letter were made to be buried in the ground or burned. Compared to other ancient writings of the period- such as the Egyptian Book of the Dead, it is amazing how the Hebrew texts have none of the discrepancies and manuscript change as these other ancient writings. Two copies of Isaiah were discovered in one of the caves in 1947 were older than the previously known manuscript - dated 980 AD - yet they proved to be word for word, identical to modern standard Bible texts in more than 95% of the text. The 5 % variations were mainly variations of spelling. They don't affect the message of the scriptures in any way.

(http://journals.aol.com/lifesabench6/is-the-bible-really-true/)

Образователната реформа

Щом говорим не само за религия, но и за образование, ще си позволя да Ви обърна внимание върху някои събития в хуманитарното образование в страната ни през последните шест десетилетия.
Първо, в България след така наричаното "освобождение" през 1944 г. беше проведена образователна реформа. Да оставим настрана колко и какви учени и учители са останали без работата си и колко и какви лица са заели местата им. Разбира се, вероучението беше премахнато. Но заедно с него беше премахнато и обучението по класически езици (старогръцки и латински). Това защо? Кого застрашаваха някакви отмрели езици, преподавани в малко училища и то на отделни паралелки? Не са застрашавали никого, ще Ви кажат, а са били просто ненужни. Несъмнено, ненужни за строежа на социализма - особено по начина, по който беше проведен.
Тези "мъртви езици" бяха дори прекалено живи от гледна точка на реформаторите. Защото цялата християнска класика - от Септуагинтата и Новия завет до последните византийски теолози на Изток; и от превода на Библията до множество теологически текстове дори днес на Запад - са на старогръцки и латински. Тези езици дават достъп до тези текстове. И сега също, в 2008, високата компетентност в областта на религията е изключена без знанието на точно тези езици. Ето защо са пречели. По този начин просто се решава въпроса с теологическото образование - то се задушава.
Второ, наред с латински и старогръцки от средното образование е премахнат и още един, също като тях отмрял език - старобългарският (средновековният български). Той пък на кого е пречел? Нали тук е България, братя сънародници, нали реформаторите, макар и прогресивни хора, все пак са българи? Българи, да, но просветени, модерни и политически ангажирани. Старобългарският се премахва, защото почти цялата средновековна българска книжнина се занимава с духовни (религиозни) въпроси. Как тогава ще се учи този език в училищата? Какво ще се чете на него? Ясно, отпада.
Но не е само това. Хайде, старобългарския ще го забраним, но българската литература - и нея ли да я забраним? За чак толкова радикална реформа не им е стигнала смелостта (а може и някой съветски другар да ги е посъветвал да са по-малко ревностни - революцията иска търпение). Не са я забранили, но са изработили програми. Старобългарска литература - може, ако става дума за богомили (добри хора, преследвани от мракобесната Църква), азбука и малко от житието на Св. Кирил, срещата му с папата. Подробности не се разбираха, но ставаше ясно, че папата е опасен човек, подобен на византийските духовници, а в живота на Кирил най-съществено се оказваше, че майка му била “славянка”. На светите равноапостоли (признати за такива в целия християнски свят) не се оказваше честта да се наричат "Св. Св." - те бяха просто "Кирил и Методий".
Положението, уважаеми събеседнико, е същото и сега - старобългарски език с изключение на Класическата гимназия в София, не се преподава никъде; а старобългарската литература е засегната точно толкова, колкото и преди 20-50 години. Нали учителите са учили тогава, пък и програматорите какви промени да внесат? Кой обсъжда този въпрос? Щом и в "Капитал" не може, в "Шок" ли ще го обсъждат? Може сигурно в СКАТ, но там пък така ще го обсъдят, че по-добре да не гледаме.
По-нататък – възрожденска литература. Да вземем “Житие и страдание на грешния Софроний”. Всеки, който разбира нещо от литература, вижда, че това е една оригинална, увлекателна, сериозна книга. Да се чете ли от учениците? Не, защото:
1) авторът, освен много добър писател, е и свещеник.
2) в книгата няма богохулства, не се напада Църквата, не се пропагандира атеизъм
3) липсва похвала на Русия (и на Съветския съюз)
Българската литература си намери други образци - "Моята молитва" и останалите атеистични пасажи от "гения на българската литература". "Православните скотове" с ударение на второ "о" е негова инвенция - учено наизуст, цитирано навсякъде - никой нямаше нищо против, сега обаче, когато се спомена за "Отче наш", елате да видите обществена енергия. "Маминото детенце"; и разбира се, епическите умотворения на русофила Вазов (той пък беше "патриарх"). А, и да не забравя и "той бе предаден от един поп - този мръсен червяк и пр."
Следосвобожденското поколение? Да видим Алеко Константинов. Талантлив сатирик, а талантливите трябва да бъдат отречени или употребени (като Смирненски). Какво се разбира от първата част на “Бай Ганьо”? Че българинът “като такъв” е груб, див, нечистоплътен? Е, от това по-хубаво има ли? Веднага да се включи в програмите и да се набие в главите на всички. Така няма да възразяват, когато някой отвън дойде да ги управлява. А втората? Журналистика, политика, бизнес, обществен живот в автономното княжество? Хм. Не, това не е толкова интересно.
A propos, обръщал ли сте внимание на сякаш нищо незначещия факт, че бай Ганьо е мъж? Да сте чел нещо непохвално за българската жена? Не, нали? Българската жена е хубавица, чистофайница, добра стопанка, добра майка, добра баба. Също като учителката по литература. От нея сме видели само добро (като от Русия)
Оттук нататък - пролетарска поезия, Сивушка умира на нивата, "хлябът е от мъката по-чер" и накрая, логично, "съюз със СССР".
По история - в същия дух.

Е, това ли е светското хуманитарно образование, което екипът на "Капитал" сега се е заел да охранява?

Ето какво искам да Ви кажа - че онези хора, макар и неуки, правилно разбираха или по-скоро надушваха кой е истинският им враг - Църквата. Когато бъде разбита Църквата, се премахва най-старата и влиятелна недържавна организация; обществото се лишава от духовна опора (или, ако искате, авторитет), унищожава се надеждата на хората, че има Кой да въздаде за престъпленията, разбива се семейството (бракът не е дори "договор", защото законите при комунизма не действат, така че всеки да прави каквото иска), няма кръщение, човешкият живот не е свят (защото той се освещава при кръщението), хората са малко повече от другите бозайници, затова може да се избиват с десетки милиони (заради "идеята"), да живее Дарвин, Маркс бил казал нещо за религията и т.н. и т.н.
И ето, като завършек на нашия разговор от последния брой на "Капитал", нов приятен сюрприз в днешния брой - пак редакционна статия, пак по важен обществен въпрос - БАН. Много добре. Ето Ви едно място от статията (дано поне авторът да е същият, та да се надявам, че има кой да пише и по друг начин):

Държавата инвестира в наука, но нереформираната система на БАН ги прахосва в загадъчни институти. В кирилометодиевския научен център например 22-ма души целогодишно се занимават с дейността на...ясно на кого.

Ето за тази интуиция говоря. В БАН има наистина много и всякакви институти. Е как успяхме с един орлов поглед да забележим най-ненужния от всички? Макар на автор(ката) да й е ясно с какво се занимават тези учени, аз ще повторя нещо от казаното по-горе, за да стане още по-ясно. Те се занимават със старобългарската литература и общество, които са доминирани от християнския поглед към Бога, човека и света; с българо-византийски и българо-славянски, включително българо-руски литературни, културни и политически отношения. Това са хората, които познават българската езикова, литературна, а донякъде и политическа традиция в цялост; те са в състояние най-компетентно да критикуват разни идеологизации с политическа цел, които се представят за хуманитаристика; те имат с какво да отговорят на всеруско-панславистката реторика и на нейната коварна употреба на православието.
Така че от определена гледна точка са повече от безполезни.

***

По-кратък вариант на този постинг може да се намери на:
http://www.capital.bg/show.php?storyid=454389

ИСТОРИЯТА, разказана за професионалисти

(от 24.04)

5.
Царете на Божия народ влизали в спор с пророците на Бог. Пророците казвали, че царят не следва Закона и върши престъпления. Понякога царят спорел с пророците, друг път ги преследвал. Самият Божи народ не защитавал пророците и също ги преследвал.
В архипелага царете се допитвали до прорицатели. Прорицателят съветвал царя за успеха или неуспеха на предприетото. Понякога те спорели и се гневяли едни на други. Царят се грижел за армията и управлението, а прорицателят можел да оспорва решенията му.
В архипелага се появявали хора, които не били прорицатели, а измервали земята, наблюдавали звездите и твърдяли, че господар в държавата трябва да е законът. Звездите интересували мнозина заради мореплаването и земеделието. Законът пък показвал кой какво можел да владее. Тези измервачи и астрономи били наричани “мъдреци”.
Понякога се случвало самият владетел да бъде мъдрец или прорицател. Тогава той ставал деспот.

6.
В споровете между равните в архипелага се казвало, че владетелят може да прави нещо в държавата само тогава, когато има право. “Право” е слово, с което се съобразяват всички. Така станало ясно, че всеки може да бъде владетел, стига да спазва закона. Започнали да се произвеждат множество закони и един от тях бил владетелят да се сменя приживе. Узнали също, че не е нужно той да е един, а могат да са мнозина, както на съветите.
Забелязали, че законите можели да си противоречат и че се променяли бързо. Появили се групи, които враждували и всяка от които казвала, че предлага по-добри закони. Те убеждавали народа да ги подкрепи. Съгласили се, че мнозина могат да съдят кой закон е добър и кой – не. Така се появило гласуването.
Божият народ не променил Закона си, но и не го спазвал добре. Пророците го упреквали.

ИСТОРИЯТА, разказана за професионалисти

(от 17.04)

3.
Бог не може да направи за хората нищо, ако няма подкрепа сред самите тях. Той желае те да бъдат добри, но не може да им го заповяда, така че да го изпълнят.
Затова той потърси подкрепа от тях, и най-напред от един човек, който беше заможен и щастлив, но нямаше деца. Бог му даде син, а от него се родиха мнозина други. Така се появи Божият народ.
Бог поиска от народа Си да не вършат престъпления и да вярват в Него. Той не можеше да им говори Сам, а се обърна към тях чрез пророка Си. Но все пак им помагаше с видими чудеса, за да вярват.
Божият народ беше непокорен и капризен. Той пожела да има владетел, а не да слуша пророците. Божият народ не живееше до море, нито при голяма река, а получи земя между народи, които плаваха из морето и живееха около големи реки. Тези народи бяха по-могъщи и Божият народ беше притискан от тях.

4.
Народите от архипелазите се обединяват трудно. Дори и някой да завладее няколко острова, живелите там се преместват – намират други острови или се заселват по бреговете на континента. След това обаче могат да се върнат. Дори флотът на владетеля да е по-силен, той не е безкрайно голям и противниците му не могат да бъдат прогонени от всички брегове. Някои от тях могат да се оттеглят по-навътре в континента, където той трудно ще ги преследва. Така народите от архипелага привикват да обитават по-големи суши, но не се отказват от морето. Никой не успява да подчини всички.
Народът от архипелага може да се обедини за кратко, ако трябва да воюва с по-голяма сила. Но владетелите на острови и крайбрежни градове са равни и решенията се взимат с преговори на съвет. На тези съвети те спорят и се гневят. Дори и някой да е признат за пръв, той не може да им заповяда, а трябва да ги убеждава. Накрая тези владетели се разпръсват, а държавите им не се обединяват в една, но се познават. Така е в архипелага.

(следва)

Записки на Археолога

Смисълът да се превежда Библията

Библията е адресирана до всеки човек и “доколкото” той е човек. Във всекидневието си, а и в повечето неща, които пишем, ние се обръщаме към другите за да направим нещо с тяхна помощ, а не “доколкото” са човеци. Научното или реторическото слово е адресирано до други, заедно с които искаме да си представим или да утвърдим нещо. Но и тогава не общуваме с тях като с човеци, а само като с мислещи и използващи слово същества.
В практическите действия словото трябва да бъде възможно най-просто и разбираемо, за да не е пречка за действието. В теоретичните дейности и в литературата, обратно, може да се правят всякакви опити с него.
Но ние имаме нужда от едно “основно” слово, където значенията на думите и на разказаното са ни ясни и където не си правим опити от любопитство. Това е словото, чрез което виждаме нещата “като човеци”. Ако човек не си служи с такова слово, той ще вярва на всичко според модата (случайността, властта).
Когато човек е необразован или лошо образован, всичко, което се опитва да каже по теоретични (“общи”) въпроси е случайно, недоказуемо, реторически безсъдържателно и със сигурност необмислено. Причината е, че той няма “с какво” да го обмисли – няма слово.
Апостолите, с изключение на Павел, са били необразовани хора. Но всички те са говорили истината за човека и при това не са казвали нищо случайно или безсъдържателно. Причината е, че не са говорили от себе си, а Светият Дух е говорел чрез тях.
Библията е история и слово, дадено на човека, за да вижда света не как да е, не според случайностите на времето си, а с помощта на Бог и като че ли в Негово присъствие. Затова човек трябва да ползва думите на Библията, ако иска да вижда нещата каквито се виждат от вечността, макар и той самият да е във времето. А затова има нужда от превод на първия си език, защото чрез първия си език е поставен някъде във времето. И ако този превод е неясен или необмислен, и погледът на човека към човешките неща ще е неясен.

ИСТОРИЯТА, разказана за професионалисти

1.
Първите държави се появили около големите реки и по островите, които са близо до други острови. Защото и морето, което минава между множеството острови, прилича на река, но е солено, има много разклонения и е по-широко от сушата.
Реката дава достатъчно вода за всекидневието на хората, храни живите същества и помага за придвижването. Заради нея хората строят плавателни съдове и мостове. Тя показва как се стига до морето и до планините, а също и до други реки. Реката е естествен път, по който хората се срещат.
Така е и с архипелага. Морето храни живи същества и позволява придвижване. Но ако е много голямо, а сушата – само една, тогава корабите няма да стигнат никъде. Архипелагът позволява пътуване до друга суша, при това – безопасно, защото островите са много и са наблизо. Морето между островите учи хората да строят кораби, с които може да се стига все по-далеч.
Хората по островите влизат в съюзи помежду си или се разделят, но непременно се познават. Те биха желали да се заселят на по-голям остров или на континента, където земята е повече и има повече сладка вода. Ако някой ги преследва, могат лесно да избягат, защото имат кораби.


2.
Първите държави били деспотии. Трудно е да се разбере, защо владетелят трябва да променя решението си по съвет на някой друг. Затова, дори ако го съветват, никой не трябва да научава за това.
Съветниците и другите служители са му необходими, но всеки от тях може да бъде сменен. Ако се обединят, това значи, че имат водач. Той може да бъде премахнат навреме, а останалите – наказани по-меко или по-сурово; или пък да им бъде простено.
Владетелят не бива да има противници извън държавата, защото бунтовниците ще се надяват на тях. Затова държавата трябва да воюва и да се разширява, докато границите й достигнат пустини или много голямо море.
Владетелят не бива да има слабости, защото това ще значи, че може да се намери по-добър от него. Затова се казва, че той е съвършен. Съвършен като него е и наследникът му, но той го замества само след смъртта му.
Владетелят трябва да бъде смятан за съвършен и след смъртта си, защото обратното би значело, че вярата в съвършенството му е била лъжлива.

(следва)

Записки на Археолога

Придобиването на знание 3

Трето, необходимо e познаване на самото разбиране на историята, което е и познаване на интерпретациите; на това, че едни и същи факти могат да значат различни неща, да бъдат използвани за различни нужди, да бъдат разбирани иначе. Примерно, историческата ситуация може да бъде коментирана така или иначе; на един и същ персонаж или общество могат да бъдат приписвани разни качества и значение; един и същ сюжет може да получава разни значения. Системата от факти (твърдения), която сме се постарали да овладеем, е стигнала до нас по някакъв начин, и достигайки, се е променяла. Римската история, да кажем, е стигнала до нас като донякъде случаен сбор от документи (те биха могли да бъдат и други) и същевременно като идея за “Римска история”. Тази идея също би могла да бъде друга и значението, което й се отдава, да бъде едно или друго. През времето и местата, през които е достигала до нас, както на нея, така и на частите й се е гледало по различни начини. Няма “едно разбиране” за значението и дори за устройството (комбинацията от части) на тази система.
Новото най-напред е, че тя изобщо има значение като цяло – защото формалната система (вж. “Придобиването на знание 1”) няма. Един текст, гледан като комбинация от езикови форми не значи нищо извън себе си, само частите му значат нещо в рамките му, или по-точно имат задача. Но тази задача, поне в идеалния случай, не може да подлежи на множество интерпретации. В изречението “Той се отправи към Рим” не може да има много сложни спорове за задачата на думата “към”.
Но историческата ситуация (Цезар се е отправил към Рим с войската си, макар да му е било наредено да я разпусне преди Рубикон) е обект на разни коментари. Тя може да бъде включена в по-обширни исторически изложения или литературни сюжети, да бъде разбрана така или иначе. Човекът, който познава разнообразието на значения на даден факт (било менящи се във времето значения, било просто защото материалът е станал предмет на спор, било защото е привлякъл вниманието по някаква причина на различни несвързани помежду си наблюдатели) се научава да се колебае, да сравнява и започва да избира. Осъдителни ли са действията на Брут и съзаклятниците му? Защо убийството на Цезар е важно събитие? За кого е важно? Кой и кога се е интересувал от него и как го е оценявал?
Ако по време на такова изследване човек започне да се вживява в разни гледни точки и да ги изразява, той става артистичен. Освен това научава, че той самият няма директен, а опосредстван достъп до историческата ситуация – достъпът е станал възможен чрез нечии усилия, подбор, оценка, интерес. Така той става и критичен спрямо мнението на другите (никой не знае много), а и спрямо собственото си мнение.

Записки на Археолога

Придобиването на знание 2

После, трябва да изучи някаква система от факти (твърдения), свързани помежду си и взаимно потвърждаващи се. Не става дума за формални и твърди отношения като тези в правилата на игрите, езика, музиката и математиката, а за факти/твърдения, които са съвместими. Такова нещо е сборът от исторически факти, основани на източници, които можем да посочим. Тези неща не са толкова сигурни, колкото резултатите от смятането или превода на думи и прости изречения. Но ние можем да кажем защо твърдим това, което твърдим, като се позовем на свидетелства, достъпни за всекиго. Ако кажа, че Цезар е бил гражданин на някаква държава, че е бил военен и е имал ето тези роднини и е бил по ето тези места – това, с оглед на източниците, ще е истина. А пък кажа нещо невярно или несигурно - примерно, че е починал от отравяне на 80-годишна възраст, или че е имал точно 20 извънбрачни деца – то всеки би могъл основателно да ми противоречи.
Вероятно такова е положението и с природните науки, основани на наблюдения.
За разлика от овладяването на правилата в играта, езика, музиката и математиката, тук съвършенството е по-слабо постижимо, защото не става дума за действия и твърдения, чиято коректност или успешност винаги може да бъде установена. Натрупването на факти може да продължава неограничено.
Човек става осведомен (експерт, ерудит, учен, познавач). Той познава не формални отношения, а някакви “свидетелства за неща”. Това е по-скоро ориентираност (приблизителна запознатост), отколкото сигурно знание или умение да се направи нещо точно.

Записки на Археолога

Придобиването на знание

Докато човек е млад, трябва да започне с изучаване на някоя формална (проста) система. Тя обаче трябва да е такава, че да бъде и инструмент за създаване на произведения. Нейното владеене трябва да може да се провери лесно.
Такива са някои игри – да кажем, шахът. Съвсем ясно е как се отличава и какво прави всяка фигура там и правилата могат да се научат бързо. Но тя позволява да се появят много и сложни произведения – това са отделните партии. Има типове партии, сиреч определени начини да се започне, които са известни в подробности – дотук нещата са прости, предсказуеми и могат да се знаят изчерпателно; но всяка конкретна партия, ако продължи по-дълго, ще е различна и в определен момент знанието за възможните й развития няма да е изчерпателно, а ще е въпрос на лично решение и риск.
Такова нещо е езикът, който има малко звуци и може да върши работа дори ако съдържа малко думи; но повечето езици изобилстват с думи. Текстовете, ако са прости, се повтарят и така се учи език – с прости фрази и прости текстове. Но могат да се създадат всякакви текстове и няма художествени, пък и изобщо големи произведения, които да съвпадат. Правенето на сложни текстове е лична работа, там не могат да се дадат точни правила. Резултатът не е победа, като в играта, а се преценява от вкуса.
Но е важно, че се започва с формалната система. Ако тя е език, най-добре той да е мъртъв, защото така ще изисква специално, насочено само към него внимание (не може да се научава покрай другото, както е с живите езици), редовни специални упражнения (родният език не се учи със специални упражнения) и чисто интелектуално усилие, чийто резултат не е непосредствен (да свършим някаква своя работа); и ако има удоволствие, то е чистото удоволствие от разбирането. В ученето на език няма победа, както в играта – значи няма такова удоволствие.
Така човек се научава да се труди, но и да обръща внимание на отвлечени неща, значи неща, които не го засягат практически. Това е работа с мисълта, а не със сетивата и чувствата.
Грешките се откриват много лесно и това е добре, защото учещият научава, че има неща, които са верни (отговарят на истината) и такива, които са неверни. Така той се убеждава, че някаква истина съществува.
Същото е и с музикалния инструмент – няма друг резултат, освен чисто познавателното удоволствие от вярно изсвиреното; изисква много труд без непосредствена практическа изгода и грешките не могат да се прикрият. Така е и с математиката – никаква полза, освен удоволствието от правилния резултат, от вярното доказателство, от намереното решение.
Човек става техник (умеещ нещо, разпознаващ вярното от невярното, способен да произвежда правилни неща и да поправя точно).