Робът е ироничен

Робът е хитър, ироничен, ехиден. Той е огледало на господаря си - онзи господар, който управлява произволно. Той лесно може да заеме мястото му, защото знае как се управлява произволно. Но тъй като не знае как хората общуват на основата на закони, той не може да действа свободно, не може да се разбере със свободния човек и предпочита да не попада там, където има свобода.
Така че робът - онзи, който вече е научил как да се справя с робския си живот - работи за закрепване и разширяване на робството. Но тъй като знае, че никой не цени роба - нито свободният, нито господарят-тиранин, нито самите роби - той се преструва на свободен. Най-лесният и пръв начин за преструване е оплакването.
Той казва, че е недоволен - защото живеел зле (не получавал, каквото заслужавал) и нямал права (свобода). Но ако му предложат да получи права, ще откаже. Твърди, че иска да заживее другаде, но не отива другаде, освен ако не е сигурен, че там ще бъде господар или поне по-добре устроен роб.
Ироничен е, защото иронията е двусмислена, а двусмислието освобождава от отговорност. Винаги можеш да кажеш - "имах предвид друго". Иронията на роба подсказва, че той е неверен и следователно опасен - не бива да се разчита на него, винаги може да си намери друг господар. Иронията на роба е като яркия цвят на отровните растения и животни.
Господарят на такъв роб също е хитър. Но при него вместо ирония и ехидност има арогантност и бруталност - защото разполага със сила.
Нито той, нито робът му са способни да се засмеят като свободни хора.

Интелектуалците

Либералният интелектуалец в лошия случай

Ще го познаете по това, че обича да се оплаква и да въздиша. Не е доволен от всекидневието си, упреква “народа”, мърмори срещу правителството, партиите и “мафията”, и е на мнение, че нещата никога няма да се подобрят, или поне няма да се подобрят “тук”.
Станал е либерален случайно, а не защото е обмислял или опитал други възможности. Самият той би казал, че причина за либералността му е твърде строгият или твърде влиятелен баща, или пък лишенията, които е преживял в детството и младостта си. Смята, че е травмиран психически и затова се интересува от психология и психоанализа. Хипохондрик е и непрекъснато говори за лекарства и лечение; струва му се, че не само той, но и всички останали са болни физически и душевно, и че трябва да бъдат лекувани цял живот. Гордее се, че е осъзнал тази истина, и че от дълго време се занимава със самолечение.
Убеден е, че е заобиколен от нецивилизовани простаци, които не го разбират. Развеждал се е поне веднъж, или пък никога не се е женил, макар и да има партньорка. Смята, че е престижно да минаваш за хомосексуалист или поне за бисексуален.
Подиграва се на националистите, но същевременно се срамува от националността си и завижда на множество други нации. Невъзможно е да се опише отвращението му от другите раси, а също така и от гражданите на по-бедните страни. Ако е столичанин по рождение, се гордее безкрайно с това; ако не е, избягва темата и се нахвърля върху малцинствата или пък споделя омерзението си от сънародниците и страната като цяло.
Би желал да бъде вечно млад. Бръсне се често, не обича да променя външния си вид и се стряска от децата, защото му напомнят, че има и по-млади от него.
Може да бъде определен като “срамежлив хедонист”. Защото не вярва, че има нещо по-ценно от приятния живот, но не смее да го заяви гласно. Честолюбието му е толкова силно, че може да прекара целия си живот в аскетичен труд, надявайки се да дочака времето, в което ще се наслаждава на славата си.

Записки на Археолога

Преди няколко дни срещнах на улицата един човек, когото познавам от двадесет години. Не ми е приятел, но си говорим по малко, когато се видим. Той мисли, че трябва да ми казва смешни или умни неща. И ето какво намери да каже сега. Попита ме дали децата са здрави и като чу че са, и че са на десет-дванадесет години, изрече две мръсни шеги. Защото на тази възраст на момичетата им ставало това, а момчетата правели това. След това жена ми - тя е много учтива, даже много повече от нужното понякога - го попита за неговата дъщеря. Тогава той обясни, че дъщерята всъщност била на жена му. Замисълът беше, че само това било сигурно. Това също беше шега.
Човекът е над 50 години при всички положения, може би наближава 60. Шегите, които чух, ги бях чувал от него преди 20 години със сигурност - или по-скоро някой тогава ми беше казал, че той ги използва. Но не се съмнявам, че ги е казвал на всеки срещнат и по-отдавна - може би поне от 40 години. При това те не може да са измислени от него.
Това сигурно е начин да се поддържаш млад. Впрочем той е направил дори повече - престанал е изобщо да се влияе от времето. Щом говори едно и също вече 40 години, значи е независим от времето. Аз обаче не бих казал, че е останал млад. Струва ми се, че е умрял.

* * *

Това е положението и с един друг човек, който ми е много по-близък. Него пък познавам от 35 години. Пред около 30 години на него му хрумна, че унищожението на хора (той говореше главно за евреите) в газови камери е било много интересно и забавно нещо. Цитираше имена на концлагери, даже сам се нарече по името на един концлагер. Това му стана прякор. Несъмнено тези неща ги е чувал от някого, някой трябва да му ги беше набил в главата по онова време. Но той ги беше харесал извънредно много. Аз първо (тогава) се забавлявах, защото не разбирах какво говори. После ми омръзна. После започнах да се отвращавам. Сега не знам какво да мисля. Впрочем мисля си, че и той би трябвало да е умрял (може би е временно, дано поне да е така). Но това не ми изглежда да е станало случайно и против волята му, по-скоро е друго - самоубил се е. И това ме отвращава, защото не съм видял около него сериозни причини да се самоубие. Струва ми се, че го е направил от скука. Не е знаел какво друго да прави с живота си.

Това е отвратително, защото животът ни е подарък, при това безкрайно ценен. Не сме го произвели ние, не сме го купили, значи не е и просто наш. Той ни е поверен, трябва да се грижим за него.

Записки на Археолога

Във вестника от тази седмица пише това:
“Всеки черен човек, когото познавам, е бил нападан тук, мъж, жена, няма значение; някои хора са тук едва от четири месеца вече са нападани два пъти. Какво ще се случи, ако това продължи, питам, ами може би някои хора ще хванат оръжие, клати глава той... Нападенията на скинхедс изобщо не са единствения проблем на африканците тук; те срещат отвратени погледи и мръсни думи от наглед съвсем обикновени хора. Всъщност страдат не само те, но и онези, които обичат. `Нямаше ден, в който да излезем, и да не ни обиждат, казва Яна, която от миналата година е разведена със съпруга си Крис, нигериец...”

Когато апостол Петър отишъл при римския центурион Корнелий, Корнелий паднал на колене пред него. А Петър му казал: “Стани. И аз съм човек”. И после се обърнал към близките на Корнелий: “Вие тук всички знаете, че за мъж юдеин не е позволено да се събира с необрязани. Но Господ ми каза да не смятам никой човек за долен и нечист”.

Омразата срещу онези, които “замърсяват” с присъствието си, се пренася и върху онези, които не изпитват омраза към тях, не ги преследват, не бягат от тях и така позволяват да бъдат “замърсени”. Тази омраза е толкова голяма, че само Бог може да опази онези, които си позволяват да живеят така, сякаш са равни на всички други хора.