Достоевски. "Братя Карамазови"

І. Действието

Действието се движи около конфликта между помешчика Фьодор Карамазов (55-годишен) и първородния му син Дмитрий (28-годишен), запасен поручик. Майката на Дмитрий е изоставила семейството скоро след раждането, а бащата се е грижил твърде зле за него, така че по същество момчето било отгледано от семейния слуга Григорий. Характерите и на двамата - бащата и сина - са трудни: старият Карамазов е сладострастник, циник, стиснат и коварен; а Дмитрий е честен и прям, но твърде избухлив и при това прахосник. Те са в несъгласие относно наследството на Дмитрий, което бащата отказва да му изплати изцяло.
Но най-лошото от всичко е това, че и двамата са отчаяно влюбени в една и съща жена - младата Аграфена Александрова Светлова (Грушенка) и еднакво желаят да заживеят с нея, дори да се оженят за нея, независимо от скромния й произход и неблестящо минало.
Един ден Дмитрий нахлува в дома на баща си и му нанася побой в присъствието на свидетели, сред които са и двамата му братя - Иван и Алексей (Альоша). Само няколко дни по-късно Фьодор Карамазов е открит мъртъв у дома си. Няма съмнение, че е бил убит през нощта с удар с тежък предмет в главата. Заподозрян е Дмитрий. Той е незабавно арестуван, разпитан и след двумесечно следствие е съден и признат за виновен в "убийство с цел грабеж". Предстоят му поне 20 години каторжен труд в Сибир. Иван и Альоша, с помощта на бившата годеница на Дмитрий - младата Катерина Ивановна - се опитват да организират бягството му от каторгата. Надяват се това да стане още по време на пътуването му към Сибир.

II. Главният герой

В самото начало, още преди да започне с изложението, разказвачът заявява, че това ще е книга за Альоша - най-младият от тримата братя. Кротък, но твърд, той решава да стане монах и заживява в местния манастир, където става ученик на "стареца" Зосима. Но преди да умре, Зосима съветва младежа да напусне манастира и да отиде "при хората", защото човек и така би могъл да живее като християнин. Альоша изпълнява съвета на учителя си и наистина напуска манастира. В продължение на цялото действие той се среща и говори и повечето герои. Независимо от видяното и чутото, той не осъжда никого, рядко спори или възразява, никога не се кара, старае се винаги да казва истината, да помирява враждуващите. Надява се на доброто за всеки. Понякога има прозрения, недостижими чрез обикновено разсъждение. Веднъж казва на брат си Иван: “Ти не си убил баща ни” – защото, без да има явно основание, се досеща, че брат му ми могъл силно да се самообвини за смъртта на Фьодор Карамазов.
Альоша разговаря еднакво лесно с възрастни и деца, светски хора и монаси, мъже и жени. Отнася се предпазливо, но сърдечно и с едно разглезено и душевно болнаво момиче, което се опитва да флиртува с него.
Романът завършва с една реч на Альоша пред група момчета по повод смъртта на малкия Илюша Снегирьов.

III. Отрицателните герои

1. Смердяков

Имало подозрения (според разказвача - основателни), че Фьодор Карамазов има още един, четвърти син - и това е отгледаният в дома му Павел Смердяков. Наречен е "Смердяков", защото негова майка била малоумната бездомница Лизавета, наричана в града "Лизавета Смердящая". Павел е отгледан от Григорий и жена му Марфа. Още от дете той се отличава с остър практичен ум, но му е скучно да чете. Опитът на Григорий да го образова религиозно претърпял провал. Момчето не само се усъмнило, но се отнесло и с презрение към разказа за Сътворението. Едно от забавленията му в детска възраст било да беси котки и да ги погребва, имитирайки църковния ритуал.
Адвокатът Фетюкович, който е говорил с него по време на подготовката си за процеса, казва така: На меня он произвел впечатление совершенно определенное: я ушел с убеждением, что существо это решительно злобное, непомерно честолюбивое, мстительное и знойно завистливое. Я собрал кой-какие сведения: он ненавидел происхождение свое, стыдился его и со скрежетом зубов припоминал, что „от Смердящей произошел“. К слуге Григорию и к жене его, бывшим благодетелями его детства, он был непочтителен. Россию проклинал и над нею смеялся. Он мечтал уехать во Францию, с тем чтобы переделаться во француза... Мне кажется, он никого не любил, кроме себя, уважал же себя до странности высоко. Просвещение видел в хорошем платье, в чистых манишках и в вычищенных сапогах.
Макар че убива господаря си, за да заграби безнаказано три хиляди рубли, Смердяков не е алчен човек. Напротив, преди години той е върнал на стария Карамазов случайно изгубени осемстотин рубли, заради което онзи му казал: ... Смердяков е уверен в ума си и не напразно. Умът според него е най-важното качество, и не само на хората, но дори и на народите: ...
Поради това той смята, че е несправедливо лишен от привилегии, които други са получили по рождение - защо, примерно, Дмитрий да може да повика всеки благородник на дуел, докато Смердяков, макар и далеч по-умен, да е презряно нищожество, защото е само един "смрадлив лакей"? Причината затова изглежда е просто в Русия (Я всю Россию ненавижу); изглежда във Франция не е така, там умните хора получават заслуженото. Смердяков не е нито алчен, нито сладострастен, нито избухлив - той е просто завистлив. И все пак, макар да е можел да си послужи с откраднатите три хиляди, и наистина да замине в чужбина, той разказва истината на Иван, и на другия ден се обесва (наистина, без да оправдае Дмитрий в предсмъртната си бележка). Но не всеки престъпник би казал истината и би се самоубил. Пьотър Верховенски от “Бесове” не би постъпил така.

2. Старият Карамазов

Фьодор Карамазов е “стар лъжец” и “шут”. Той не се смущава от това, че на младини преживявал като “храненик”и че дължи замогването си на наследството, придобито от първата му жена. Той не се пита дали е умен, не му се обсъждат въпроси на честта, нито на религията. На него просто му се живее: Я, милейший Алексей Федорович, как можно дольше на свете намерен прожить, было бы вам это известно, а потому мне каждая копейка нужна, и чем дольше буду жить, тем она будет нужнее...
Той не би се самоубил затова, че е извършил престъпление. Не би могъл да се отчае, както Смердяков, нито да се разболее душевно, както Иван. Лудостта на Иван е причинена, покрай другото, и от натиска на съвестта, която у баща му е замлъкнала, а у Смердяков говори, но не може да го спаси, защото в неговата душа побеждава гордостта.

IV. Иван Карамазов

Но за душата на Иван Карамазов се води борба. Тъкмо затова той е удостоен с посещението на дявола – дяволът идва лично само при онзи, когото не може да измами със страсти.
Подобно на Смердяков Иван разчита на интелекта си; също като баща си той е готов да играе роли, макар и само чрез слово, дори богословствайки; но това, което го удържа от падение е, че вярата, че истина съществува. Накрая на разговора им дяволът му казва: Всё это очень мило; только если захотел мошенничать, зачем бы еще, кажется, санкция истины? Но уж таков наш русский современный человечек: без санкции и смошенничать не решится, до того уж истину возлюбил...

V. Паузите

На три места в книгата действието прекъсва и се правят отклонения, при това съвсем различни по форма. Първото са записките на Альоша от някои "Беседи и поучения" на стареца Зосима; почти веднага след това е "поемата" за Великия инквизитор (съчинение на Иван, което той преразказва на Альоша). Тези двете са в първата половина на книгата - в края на втората от четирите части. Към края, в четвъртата част е поставен разговорът на Иван с дявола. И това е извън действието, защото случката е или фантастична или разказ за действителна халюцинация на болен човек.

"Беседите и поученията" предават духа на православието (на истинния живот съгласно Бога). Хората са призовани към любов, и то не само към себеподобните им, но и към всичко живо, цялата вселена; говори се, че борбата за права и задоволяване на всякакви желания не е свобода; за "отединението" на богатия, който разчита на парите си и на бедния, който се пропива: единият страда от тщеславие, а другият - от завист; за нуждата от всекидневна молитва; за руския народ-"богоносец", който ще победи атеизма; за ада, който при някои е мъка по невъзможността да обичаш, а при други - омраза към творението, Бога и самия себе си; за това, че човек може да служи на другите хора, дори и на слугите си, защото вижда в тях преди всичко хора.

"Великият инквизитор" е притча за речта на висш католически духовник пред самия Христос, дошъл втори път като човек. Инквизиторът уверява Бога, че той е обикнал човечеството повече, отколкото самият Бог го обича, или по-скоро - открил е по-добър начин да го дари със щастие. Защо Христос не е повел хората със силата си тук, на земята? Защо не ги е нахранил - всички тях, защо не е извършил такива чудеса, че да го поставят за вечен цар над цялата земя. Като Бог той би могъл да извърши това и така би направил хората щастливи. Защото това са истинските мечти на обикновения човек - да се поклони някому за видими чудеса, за види земен образ на величието ("авторитет"!), да благоговеее пред непонятността ("тайната") на видимите чудеса. Вместо това той е предпочел да живее като обикновен човек и да остави на хората само примера си и вярата. Ти твърде много уважаваш човека... а той е слаб и подъл.
Инквизиторът предлага по-умерено щастие, но по-сигурно и за повече хора - "по мярката на човека". Изглежда, че той не вярва нито в Бога, нито във вечния живот, а само в земното и временно щастие. Затова построява земната си църква, която предава духа си на богатите със земни блага западни народи.


VI. Бащи и синове. Борба за душата

В книгата се мисли за отсъствието на бащата и още повече за недостойния баща. Да видим примерно щабс-капитана Снегирьов. Той е беден, слаб телесно, некрасив, понякога нечестен, плах и смешно неловък човек. Мнозина биха го нарекли "нищожество". Но синът му Илюша го обича и е готов да се бие с всички заради честта му. Бащата обаче може да бъде не слаб, а крайно порочен човек, и тогава изпитанието е още по-голямо.
Някои изпитват омраза към недостойния баща: при Дмитрий тя е по-близо до обикновения гняв, при Иван - до злобата. На недостойнството на бащата единият отговаря със шумен и разпътен живот, а другият - със задълбочаване върху интелектуални, дори богословски въпроси; но омразата го отвежда до крайна горделивост и отхвърляне на Бога.
При едни недостигът на бащина любов и напътствие води до душевен хаос, при други - до гордост: синът се опитва да се учи от собствения си ум, поставя ума си на мястото на бащата. Нещо подобно се случва с момчето Коля Красоткин, но неговото сърце е по-меко от това на Иван, а и изпитанието е по-леко - баща му просто е починал съвсем рано. Или пък, по някаква благословия прощава на бащата, страдайки за него, и поглежда към Бога, към Когото същият този баща е трябвало да го води (като Альоша).

Всеки бива изпитван според чувствителността и силата си, за да бъде улеснен в пътя към духовния живот и предпазен от леност, гордост или отчаяние. Братът на стареца Зосима е бил обърнат към Бога чрез смъртоносна болест; самият Зосима - чрез смъртта на брат си, но също и чрез едно като че ли незначително за офицер и дворянин избухване (набива ординареца си); а събеседникът на младия Зосима - чрез тежко престъпление, извършено от него самия. Бог допуска изпитанията, за да разбуди съвестта и да обърне мислите на човека към вечното. Но има някои, които не се обръщат, независимо от изпитанието - упорити лъжци, сладострастници, честолюбци. Някои пък са пощадени - Дмитрий, които се промъква през нощта до дома на баща си, случайно не замахва да го убие; може би за него ще е по-добре да избяга от каторгата, отколкото да отиде там.
Понякога тщеславен, горд човек като Иван Карамазов може да бъде нападнат от много силни угризения на съвестта дори без да е извършил престъпление. Това показва, че той е духовно жив, има сили да стигне до разкаяние и оттам - до спасение. Но гордостта му е силна, и този сблъсък, където упоритата гордост не отстъпва пред живата съвест, може да доведе до лудост. В момента на полудяването сякаш по милост се допуска този човек да види с очите си истинския си враг - защото дотогава той не е познавал врага си, смятал е хората за врагове. И тази среща с дявола е като врата към отвъдното, през която се тръгва по пътека, отвеждаща към Бога. И тъй, Иван Карамазов ще оздравее и ще се спаси.


**

на български:

Ф.М. Достоевски. Братя Карамазови. Превод Д. Подвързачов, С. Андреев. „Народна култура“, София, 1984

Достоевски. “Бесове”

Увод към "Наследени думи"

Това е първата художествена книга, за която ще напиша нещо без да съм професионално задължен и изобщо без някой да ми го е поискал. Така че ето няколко предварителни думи.

Не е много лесно да се говори за една книга “нацяло”. Това обикновено се очаква от авторите на предговори. Иначе, ако не е предговор, е по-естествено да се спомене за някое място от нея, или да бъде посочена във връзка с някаква тема, примерно ако става дума за автора, жанра или нещо за епохата.
Но все пак има причина да се пише нацяло за отделна книга и тя е, че авторът й я е мислил като нещо цяло, единно, изработвал я е според план, обхващал я е с поглед, накрая я е “завършил”. Книгата е като сграда, има си структура, външен вид и доста неща, които не се виждат отвън или пък изобщо не могат да се видят, а само архитектът и строителите знаят за тях. Но същевременно тя е изобщо нещо мислено, не може да се види и обхване с очи, не може да се снима или да се направи чертеж, който да е “верен”. Всяко “виждане” и представяне зависи от онзи, който я е прочел.

І. Характери

“Бесове” е за злото в човека. Ето например лекомислието и театралността, леността и разглезеността у Степан Верховенски. Като говори с продавачката на евангелия, казва: Народ религиозен, c'est admis, но он еще не знает Евангелия. Я ему изложу его... В изложении устном можно исправить ошибки этой замечательной книги, к которой я, разумеется, готов отнестись с чрезвычайным уважением.
Интригантство, цинизъм, хитрост и безмилостност у Пьотър Верховенски; Варвара Петровна гледа на всеки, комуто плаща или би могла да плаща издръжката, като на своя собственост; идолопоклонството на Еркел – щом си избере някого за водач, е готов на всякакво престъпление, за да му угоди. Разговаря с жертвата си Шатов минути преди да участва в убийството му и го прави съвсем спокойно, вежливо, с една лекота; студентката-нихилистка с промития мозък, която казва: То-есть мы знаем, например, что предрассудок о боге произошел от грома и молнии... слишком известно, что первоначальное человечество, пугаясь грома и молнии, обоготворило невидимого врага, чувствуя пред ним свою слабость. Но откуда произошел предрассудок о семействе?; хладнокръвната и практична акушерка Арина, която гледа с насмешка и презрително на решението на Шатов да приеме бившата си жена заедно с чуждото дете. Той приема жена си, защото я обича, а на акушерката точно това й е смешно.
Кирилов пък се самоубива, защото чрез размисъл е установил, че самоубийството е най-разумното, което може да направи един човек; наемният убиец Федка изповядва вярата си в Бога, но продължава да убива срещу заплащане и като че ли не вижда противоречие; Николай Ставрогин, по когото жените се лепят, показва независимост от всички и всичко – родина, любов, собствена чест, чест на другите хора.

Жените в книгата разчитат на хубостта си (Лизавета), парите си (Варвара Петровна) или на това, което мислят за образованост (студентката). Но някои са кротки, безобидни, дори самопожертвувателни (Дария Шатова, книжарката Софя).

Пълно е с хитруващи, театралничещи, суетни и слаби хора (Липутин, Лямшин, “великият” Кармазинов, Степан Верховенски), умуващи и фантазьорстващи фанатици (Кирилов, Шигальов, последният “лектор” на литературното утро).

ІІ. Руската интелигенция и руският народ

Книгата е за интелигенцията, чието безумство започва с атеизъм и отричане от Русия. Това е “свободомислието”, то е като зараза, която води до смърт, макар че някои - като Шатов - оздравяват. Свободомислието води най-напред към вярата, че е нужна “пълна промяна”, че трябва да се участва в нея като се създаде организация, чието ръководство и лидери вече съществуват “някъде”. На свободомислещите кандидати за революционери им е нужен някакъв посредник, представител на "онези", и Пьотър Верховенски се появява като такъв. Понеже е по-лесно да се повярва, че онзи, когото виждаш пред себе си, е изпратен (“натоварен”) от “тях”, отколкото че е способен сам да осъществи “идеята”. А когато се създава организация, благословена от “тях”, тогава не е нужно да се жалят хора.

Всичко това е от бесовете, излизащи от тялото на Русия (от тялото на руския народ) и влизащи в някои нещастни хора, за мнозина от които е били по-добре да не са се раждали. Те са “свини” като онези от притчата в Лука 8:32-36, както пророчески се досеща Степан Верховенски малко преди смъртта си.

ІІІ. Постройката на "Бесове". За разказвача

Достоевски не се е грижил да изработва сложна и увлекателна фабула. Характерите са разработени пространно и главно чрез думите им. Събитията обаче са малко и до катастрофата се стига бързо. Действието се върти около дейността на Пьотър Верховенски, който се стреми да създаде впечатление за анархия в града (пожар, провал на губернатора), да създаде “петорка” (свързана с общо участие в убийство) и чрез услуги и угодничество да си подсигурява “лидер на революцията” (Ставрогин).

Разказвачът е действащо лице. Той е мил млад човек, кротък и с мек характер, и по начало съчувствено настроен към хората. Той е верен приятел на Степан Верховенски, респектиран е от славата на Кармазинов и е леко влюбен в Лизавета. Светски човек, но доста прилича на Альоша от "Братя Карамазови".

В книгата има немалко комични места. Накрая се казва: Наши медики по вскрытии трупа совершенно и настойчиво отвергли помешательство - като че ли лудостта може да се установи с оглед на трупа.

**

на български:
Ф.М. Достоевски. Бесове. Превод В. Райчев. “Народна култура”, 1983; “Захарий Стоянов”, 1997
Ф.М. Достоевски. Бесове. Превод Васил Д. Юруков. "Т. Д. Юруков", 1924