Страници

6.28.2011

[Платон]. "Послезаконие"

Това е малко съчинение (около 20-25 стр.), замислено като епилог към "Законите" на Платон. Нищо не пречи да се чете като 13-та книга на "Законите", макар че текстът има смисъл и като самостоятелно произведение.

І. Съдържание и жанр

"Послезаконие" формално е разговор между трима, но в действителност е монолог. Действащото лице, което говори, е наречено "Атинянинът". Монологът му се прекъсва отвреме-навреме от репликите на друг персонаж - критянинът Клиний, който насърчава говорещия, подканва го да развие мисълта си или изказва колебание относно някои твърдения. Репликите му служат, за да се почувства, че говорещият не е сам. Третият персонаж - спартанецът Мегил - мълчи, макар че в "Законите" понякога е взимал думата. Читателят си ги представя да разговарят, разхождайки се. Мястото на действието е Крит.

"Послезаконие", както и целите "Закони", не представя нито действие, нито характери. Целта на текста е да покаже как нещо се доказва. Някой уверява слушателите си, осведомява ги за възгледа си относно нещо важно, което засяга всички хора, макар и не всички да са способни да изслушат и оценят казаното. В случая се говори за това, в какво се състои най-ценното образование, чрез което се достига до мъдростта (sophia).

ІІ. Темата на "Послезаконие"

Въпросът е важен по две причини. Първо, говорителят мисли, че само мъдрият (или мъдрецът?) може да бъде напълно щастлив. Така че слушателят разбира как човек може да стигне до щастие още приживе. Второ, държавата би била добре уредена и би действала добре, ако се управлява от мъдреци. В "Законите" Атинянинът прави проект на законодателството на един бъдещ град; но дори да се приеме, че това е идеалното законодателство при тези хора, това място и тези размери на държавата, пак би имало опасност от погрешно изменение, лошо прилагане или просто неспазване на законите. (Опасностите, независещи от устройството, се оставят настрана). Така че "Послезаконие" съобщава кое е образованието, чрез което водачите на държавата ще си предават мъдростта. Платон е правил веднъж проект за такова елитно образование - в "Държавата". Така че както "Законите" са различен опит за съставяне на идеална държава, така и "Послезаконие" е различно предложение за идеално образование.

Атинянинът казва, че в човешкия свят съществуват множество необходими и полезни науки и изкуства, а също и такива, които служат просто за развлечение. Но никое от тези занимания не изисква мъдрост и не предава мъдрост. Той споменава земеделието, строителството заедно с други занаяти, после гадателството, медицината, мореплаването, военното изкуство, поезията заедно с музиката, съдебната реторика. Отбелязва, че съществува и един вид природно предразположение към учене и разбиране(интелигентност?). Това е способност бързо да се възприема и помни, и лесно да се овладяват науки и изкуства. То може да бъде сметнато за мъдрост, но не е мъдрост.

Човек става действително мъдър въз основа на математическото образование - науката за числото. Само математиката дава сигурно знание. То е възможно поради това, че божеството е вложило в човека способност за схващане на числата и отношенията им. После от наблюдението на небесните тела, чието движение е основано на числови отношения, човек се научава да брои и да съпоставя числа.
Но мъдростта не е просто математическа способност и знание, а опознаване и благоговейно съзерцание на движението на небесните тела. Доброто научаване на законите, по които те се движат, съчетано с религиозна почит към тях и към самото им взаимодействие - това е основата на мъдростта. За да ги почитаме, е нужно да вярваме, че те са одушевени и блажени, че душата - както тяхната, така и всяка отделна душа - е по-стара и по-съвършена от всяко тяло, с което е свързана; и че душата притежава "ум". Колкото по-съвършено е едно същество, толкова по-добре и постоянно са съобразени неговите действия с ума.
Такъв човек би действал съобразно с ума навсякъде и би бил най-полезен за държавата и за другите хора. Би трябвало да се вярва, че той ще е блажен приживе и още повече след смъртта си. Щастието е в разбирането на порядъка на небесните движения, и то не просто поотделно и в подробности, но и като цяло и в тяхното единство. Атинянинът казва, че в момента на смъртта си такъв човек няма да усеща света с всичките си сетива, както по време на живота, но ще е причастен на един само дял; и от множествен ще стане единен, едновременно щастлив, блажен и мъдър... и, получавайки винаги еднакво тези неща от боговете, ще бъде вечно причастен на това щастие, независимо дали е живял като държавник или като обикновен човек (992b).

ІІІ. Как да се чете

Читателят на такъв нехудожествен увещателен текст може да е несъгласен с някои конкретни твърдения (небесните тела са богове), но да одобрява главното послание (мъдростта и щастието са непостижими без фундаментално научно образование); или да отхвърля главното послание, но да одобрява някои склонности на говорителя - търсене на път към щастието, интерес към справедливо обществено устройство, вяра в ценността на интелектуалната образованост, в съществуването и постижимостта на истината, в способността на човешката душа да бъде добра и съвършена, в съществуването на божеството, справедливостта и благосклонността му към хората.


добави в svejo.net добави в dao.bg добави в ping.bg добави в web-bg.com добави в dobavi.com добави в pipe.bg

6.15.2011

Волтер. "Кандид"

"Кандид" е полуфантастична сатирична и шеговита повест за добросърдечен младеж, който обикаля света в търсене на първата си любов. Някои съвременни германски философи (Панглос, учител в семейството на един барон, комуто Кандид е незаконен син) твърдят, че този свят е прекрасен - "най-добър от всички възможни светове". В действителност светът, из който Кандид скита, е препълнен с престъпления и нещастия. Накрая се оказва, че е най-мъдро човек да се ожени за първата жена, която е обикнал, да изхранва семейството си със скромен земеделски труд и да философства в обществото на неколцина верни приятели. Така заживява Кандид след края на пътешествието си.

І. Пороци и нещастия

В света няма нищо сигурно и никой не е в безопасност. По време на пътешествието Кандид попада на свалени и прогонени крале и императори (руския император, английския крал и др.); благородни девици, станали кръчмарки, държанки, улични жени или робини (Кюнегонд, старицата); богати търговци и превозвачи между Стария и Новия свят, които се удавят в морето заедно с пътниците и екипажите си; наивни професори и честни християни, екзекутирани като еретици; мирни благородници, убити заедно със семействата си от нахлула в земите им вражеска войска (бащата на Кандид барон Тундер-тен-Тронх); висши военни, разстрелвани от собствените си войници без никаква вина (английският адмирал); невинни аборигени, поробени и малтретирани от европейци (в Южна Америка).
Пороците изобилстват. Духовниците, като се започне с папите и се стигне до най-обикновените монаси, развратничат, ползват проститутки, поддържат любовници и имат незаконни деца ("папа Урбан", брат Шибой, инквизиторът); търговците и превозвачите използват всяка възможност за измама и грабеж (холандският търговец); войниците вършат всякакви жестокости с мирното население ("българите", "аварите"); владетелите изтребват и тероризират поданиците си, като се започне от най-висшестоящите (Цариград); аристократите презират всички с по-нисък произход, независимо от доброделите и заслугите им към тях самите (синът на стария барон). Мяркат се богаташи, преситени от всичко и гледащи отвисоко на всяко постижение на изкуството и науката (Прокуранте); заможни граждани, прекарващи живота си в празнословие, клюкарство и разврат; възпитатели и философи, поддържащи абсурдни възгледи (Панглос). Ако пък някой действително е способен и се труди като учен или писател, той остава беден и неизвестен (Мартен, парижкият ерудит). Обстоятелствата в този свят принуждават дори най-добродетелните мъже и жени да извършват престъпления и да продават тялото си, за да оживеят (Кандид, Кюнегонд).

ІІ. "Кандид" в сравнение с други книги

"Кандид" прилича на Лукиановата "Истинска история". И тя е малка по обем, героят е интелигентен, любопитен и симпатичен, обикаля голяма част от познатия свят, попада на всякакви опасности и по чудо се избавя. Авторът показва осведоменост в географията, историята, философията и литературата.
Все пак книгата е полуфантастична, защото напълно въображаемите или невъзможни ситуации са малко - като че ли само приключенията в Елдорадо. В сравнение с "Истинска история" се споменават доста повече действителни и съвременни на автора места и реалии - държави, градове, народи, организации (римската църква, йезуитския орден), събития (земетресението в Лисабон от 1755).
Същевременно книгата прилича и на любовно-авантюрен роман. Има влюбена двойка, която се разделя задълго, но накрая се събира; изневери; мнима смърт; героите са съпровождани от слуги и приятели. Епизодите се сменят бързо, няма много ерудитски отклонения, освен разговорите в Париж и Венеция.

ІІІ. "Кандид" като пародия

Явно е, че Волтер прави пародия на любовно-авантюрно-фантастичен роман. Ако книгата беще сериозна, Кюнегонд нямаше да бъде зрелищно насилвана или да стане държанка на две лица едновременно, или поне това нямаше да се разказва така мимоходом и безгрижно. Освен това в края на историята нямаше да погрознее и да стане досадна съпруга. Още в самото начало тя и семейството й са представени иронично: Monsieur le baron était un des plus puissants seigneurs de la Westphalie, car son château avait une porte et des fenêtres... Ils l'appelaient tous monseigneur, et ils riaient quand il faisait des contes. Madame la baronne, qui pesait environ trois cent cinquante livres, s'attirait par là une très grande considération, et faisait les honneurs de la maison avec une dignité qui la rendait encore plus respectable. Sa fille Cunégonde, âgée de dix-sept ans, était haute en couleur, fraîche, grasse, appétissante.

Въпреки иронията, тук-там се срещат някои направо изказани възгледи - в репликите на Мартен за безправието и несигурността, и в монолога на парижкия писател за литературата. Това са нещо като набързо скицирани автопортрети.
Авторът обича да блести с остроумие и осведоменост за много неща. Характерите са слабо разработени, повестта напомня на куклен театър или рисуван филм.

на български:

Волтер. Философски новели. Превод Б. Атанасов. „Народна култура“, 1983
Волтер. Кандид или оптимизмът. Превод Мария Коева. "Фама", 2010


добави в svejo.net добави в dao.bg добави в ping.bg добави в web-bg.com добави в dobavi.com добави в pipe.bg

6.08.2011

Достоевски. “Бесове”

Увод към "Наследени думи"

Това е първата художествена книга, за която ще напиша нещо без да съм професионално задължен и изобщо без някой да ми го е поискал. Така че ето няколко предварителни думи.

Не е много лесно да се говори за една книга “нацяло”. Това обикновено се очаква от авторите на предговори. Иначе, ако не е предговор, е по-естествено да се спомене за някое място от нея, или да бъде посочена във връзка с някаква тема, примерно ако става дума за автора, жанра или нещо за епохата.
Но все пак има причина да се пише нацяло за отделна книга и тя е, че авторът й я е мислил като нещо цяло, единно, изработвал я е според план, обхващал я е с поглед, накрая я е “завършил”. Книгата е като сграда, има си структура, външен вид и доста неща, които не се виждат отвън или пък изобщо не могат да се видят, а само архитектът и строителите знаят за тях. Но същевременно тя е изобщо нещо мислено, не може да се види и обхване с очи, не може да се снима или да се направи чертеж, който да е “верен”. Всяко “виждане” и представяне зависи от онзи, който я е прочел.

І. Характери

“Бесове” е за злото в човека. Ето например лекомислието и театралността, леността и разглезеността у Степан Верховенски. Като говори с продавачката на евангелия, казва: Народ религиозен, c'est admis, но он еще не знает Евангелия. Я ему изложу его... В изложении устном можно исправить ошибки этой замечательной книги, к которой я, разумеется, готов отнестись с чрезвычайным уважением.
Интригантство, цинизъм, хитрост и безмилостност у Пьотър Верховенски; Варвара Петровна гледа на всеки, комуто плаща или би могла да плаща издръжката, като на своя собственост; идолопоклонството на Еркел – щом си избере някого за водач, е готов на всякакво престъпление, за да му угоди. Разговаря с жертвата си Шатов минути преди да участва в убийството му и го прави съвсем спокойно, вежливо, с една лекота; студентката-нихилистка с промития мозък, която казва: То-есть мы знаем, например, что предрассудок о боге произошел от грома и молнии... слишком известно, что первоначальное человечество, пугаясь грома и молнии, обоготворило невидимого врага, чувствуя пред ним свою слабость. Но откуда произошел предрассудок о семействе?; хладнокръвната и практична акушерка Арина, която гледа с насмешка и презрително на решението на Шатов да приеме бившата си жена заедно с чуждото дете. Той приема жена си, защото я обича, а на акушерката точно това й е смешно.
Кирилов пък се самоубива, защото чрез размисъл е установил, че самоубийството е най-разумното, което може да направи един човек; наемният убиец Федка изповядва вярата си в Бога, но продължава да убива срещу заплащане и като че ли не вижда противоречие; Николай Ставрогин, по когото жените се лепят, показва независимост от всички и всичко – родина, любов, собствена чест, чест на другите хора.

Жените в книгата разчитат на хубостта си (Лизавета), парите си (Варвара Петровна) или на това, което мислят за образованост (студентката). Но някои са кротки, безобидни, дори самопожертвувателни (Дария Шатова, книжарката Софя).

Пълно е с хитруващи, театралничещи, суетни и слаби хора (Липутин, Лямшин, “великият” Кармазинов, Степан Верховенски), умуващи и фантазьорстващи фанатици (Кирилов, Шигальов, последният “лектор” на литературното утро).

ІІ. Руската интелигенция и руският народ

Книгата е за интелигенцията, чието безумство започва с атеизъм и отричане от Русия. Това е “свободомислието”, то е като зараза, която води до смърт, макар че някои - като Шатов - оздравяват. Свободомислието води най-напред към вярата, че е нужна “пълна промяна”, че трябва да се участва в нея като се създаде организация, чието ръководство и лидери вече съществуват “някъде”. На свободомислещите кандидати за революционери им е нужен някакъв посредник, представител на "онези", и Пьотър Верховенски се появява като такъв. Понеже е по-лесно да се повярва, че онзи, когото виждаш пред себе си, е изпратен (“натоварен”) от “тях”, отколкото че е способен сам да осъществи “идеята”. А когато се създава организация, благословена от “тях”, тогава не е нужно да се жалят хора.

Всичко това е от бесовете, излизащи от тялото на Русия (от тялото на руския народ) и влизащи в някои нещастни хора, за мнозина от които е били по-добре да не са се раждали. Те са “свини” като онези от притчата в Лука 8:32-36, както пророчески се досеща Степан Верховенски малко преди смъртта си.

ІІІ. Постройката на "Бесове". За разказвача

Достоевски не се е грижил да изработва сложна и увлекателна фабула. Характерите са разработени пространно и главно чрез думите им. Събитията обаче са малко и до катастрофата се стига бързо. Действието се върти около дейността на Пьотър Верховенски, който се стреми да създаде впечатление за анархия в града (пожар, провал на губернатора), да създаде “петорка” (свързана с общо участие в убийство) и чрез услуги и угодничество да си подсигурява “лидер на революцията” (Ставрогин).

Разказвачът е действащо лице. Той е мил млад човек, кротък и с мек характер, и по начало съчувствено настроен към хората. Той е верен приятел на Степан Верховенски, респектиран е от славата на Кармазинов и е леко влюбен в Лизавета. Светски човек, но доста прилича на Альоша от "Братя Карамазови".

В книгата има немалко комични места. Накрая се казва: Наши медики по вскрытии трупа совершенно и настойчиво отвергли помешательство - като че ли лудостта може да се установи с оглед на трупа.

**

на български:
Ф.М. Достоевски. Бесове. Превод В. Райчев. “Народна култура”, 1983; “Захарий Стоянов”, 1997
Ф.М. Достоевски. Бесове. Превод Васил Д. Юруков. "Т. Д. Юруков", 1924


добави в svejo.net добави в dao.bg добави в ping.bg добави в web-bg.com добави в dobavi.com добави в pipe.bg