"Федър"

І. Медицина и философия


Има подобие между медицината и философския (сократическия) диалог. Медицината съществува заради лечението на тялото, а диалогът е замислен и се случва с цел лечение на душата. Разговарянето е процес на лечение; и там, както и при лекуването се предполага, че единият боледува и не знае как да се излекува, а другият е здрав и умее да лекува. Самата болест на душата, която философският диалог лекува, може да бъде наречена “невежество”. Философът (мъдрецът) водещ диалог, я установява и най-напред намира начин да осведоми, макар и предпазливо, събеседника си за нея. После, ако той е съгласен, повежда разговор, в течение на който (или които, ако са повече - което е и желателно) е възможно събеседникът да започне да оздравява. “Оздравява” значи, че се освобождава от невежеството и се приближава до състоянието на здраве, в което се намира събеседникът му, който вече познава истината – дотолкова, доколкото това е възможно за човек.
Лечението на душата, както и това на тялото, трудно може да стане без съгласието на страдащия, макар и той да не разбира напълно какво прави лекуващият го.


ІІ. Два вида реторика


Когато водещият разговора намеква на събеседника си, че страда от невежество и го подтиква към философстване, той се служи със словото по един полезен за другия начин. Тази употреба на словото може да се нарече и реторическа – това е “добра (философска) реторика”. Но има и друга, лоша реторика, който се практикува много по-често – и не толкова в части разговори, колкото публично и при обсъждане на важни за обществото въпроси. Ораторите, които си служат с нея, макар и понякога даровити и опитни хора, най-често са също толкова невежи относно истината, колкото и слушателите им.
Тази реторика не освобождава слушателя от невежеството му, а вместо това го задълбочава.


ІІІ. Истина и лъжа. Диалектика и софистика


Как се върви към истината? Съществуващото изглежда и единно, и разделено. То наистина е единно като съществуващо, а е разделено, доколкото отделните неща се обединяват от видове и родове според същността си. Знанието на философа се състои в правилното (съответстващо на истината) разделяне на видимите и мислими неща според техните видове и родове – от отделното към общото и обратно, от общото пак към отделното. Сократ дава пример за това – лудостта е вид поведение на душата, който се дели на видове – ман(т)ика, Дионисов екстаз, поетическа обладаност, любовна страст. Във всички случаи това е остър, неудържим стремеж на душата към отвъдното, където е “самата истина”.
Лъжата, обратно, е смесване на отделните видове и разделяне на неделимото. Примерно, за любовта се говори така, сякаш съществува само любов към тялото, а към безтелесното (вечното, отвъдното) – не. Това е уеднаквяване на две външно подобни, но по същност различни лудости, като за едната напълно се забравя, а се говори само за другата. Това е начин да се лъже. Също и обратното – когато за нещо неделимо се говори така, сякаш са две. Това се вижда, когато ораторът (софистът) демонстрира, че за едно и също нещо може да твърди ту това, ту противоположното. Ако то е наистина едно и неделимо, той лъже поне в единия случай. Ако пък са две, но той претендира, че е едно, за което може с основание да се говори ту така, ту иначе, пак лъже.


ІV. Пътищата на душата тук и на небето. Богопочитанието


Истината, която се постига от философа и се предава в течение на философския разговор, е не повече от сянка на истината, която душите виждат в отвъдното, когато не са свързани с тяло. Тогава те, оприличени на колесници с два коня и водач, следват боговете в тяхното денонощно движение по отвъднебесния свод. И която от колесниците успее макар и за малко да се издигне над видимото небе, тя вижда истината “направо” - а не чрез размисъл, с който си служи, когато е тук. Която пък не успее, слиза на земята в тяло; и ако не се насочи към философски живот, прекарва в различни тела десет хиляди години, местейки се от едно в друго. А душата на философа се завръща по-бързо.
Сократ казва, че философстването е дейност, извършвана в съгласие с волята на боговете и угодна на тях. Доколкото това е възможно, философът следва боговете, също както ги е следвал в отвъдното, когато е бил свободна душа. Самите богове не се нуждаят от това философско благочестие; то е само в полза на хората. Човек трябва да се пази от богохулство (“да не оскърбя Ерос”, казва Сократ) и да се обръща към боговете с молитви. И наиситна, в края на диалога Сократ произнася молитва към божествата, които може би са станали свидетели на разговора.


V. Речите за любовта


Речта на Лизий се отнася само до “лошата любов” и сякаш предупреждава слушателя да се пази от нея. Сократ произнася две речи. Първата е подобна на Лизиевата и в нея се твърди приблизително същото – че има любов, която само измъчва любимия. Сократ говори, че тази любов се стреми към заробване на любимия от стана на влюбения. Читателят узнава и защо това е така – причината е, че тя е насочена само към тялото. Но това не значи, че всяка любов е лоша и вредна. Има и любов, насочена към душата, което значи – към самия човек. Тази любов променя и самия любим към добро – обръща го към истинската красота, на която неговият телесен образ е само сянка.
Ако слушателят не разбере, че се говори за две различни по същност страсти, той би могъл да помисли, че за едно и също нещо е допустимо да се говори по противоположни начини; и така би повярвал, че съществуват само мнения, които могат да бъдат изказвани и употребявани според желанието на разговарящите; но истина не съществува. Това е най-голямата опасност за човека, който се вслушва дв думите на лошите оратори (софистите) и не знае в какво се състои тяхното заблуждение.


VІ. Каква е ползата от четенето


“Федър”, независимо дали предава точно някакъв разговор, или пък е чиста приумица на автора, все пак е писан текст. А възможно ли е писаният текст да служи за постигане на истината вместо истинския разговор? Платон отрича това. Философстването, за да постигне целта си, трябва да бъде реално общуване между лечителя на душата и неговия събеседник. Защото всеки човек се нуждае от различен подход, за да бъде поведен към истината, докато писаният текст остава винаги е един и същ. Той трудно би могъл да послужи и за насърчение (протрептически, като “добра реторика”), защото не е съобразен с никой конкретен читател. Затова ефектът от прочита му е неизвестен - един читаел би бил подтикнат към философстване, а друг – не.
Като разказва анекдота за египетския откривател на писмеността (Тот или Теут) Платон предупреждава, че от четенето може да има вреда, не по-малка от ползата. Впрочем по този повод Сократ подхвърля, че не е важно дали една случка е станала точно тогава и там, както се разказва – важно е дали чрез обсъждането й ще се насочим към истината.
Четенето ще е безполезно, ако човек не се обръща към истината, съхранена в собствената му душа – тъй като това е същата душа, която някога, в отвъдното, е виждала“самата истина”. Такъв читател само ще си въобразява, че е научил нещо, а в действителност просто ще повтаря думи. Вместо да преодолее невежеството си, той дори ще го задълбочи, убеждавайки себе си, че е помъдрял само от това, че е чел книги за мъдростта. Ако се върнем към подобието между философстване и медицина, може да кажем, че читателят е човек, който се опитва да се излекува сам – взима лекарства, но не се допитва до лекар. Такъв човек по-скоро влошава здравето си, отколкото да го подобри.


VІІ. Платон и Изократ


В края на диалога се споменава името на Изократ. Това сигурно значи, че “Федър” е писан донякъде по повод на спора между Платон и Изократ за това, какво заслужава да наречем “философия”. Платон твърди, че философията е диалектика - предоляване на невежеството чрез мислено делене и обединяване на съществуващото. Този метод има за цел да отведе по-бързо душата към вечното й жилище. От запазените речи на Изократ пък може да се заключи, че според него философията е начин човек да стане по-добър гражданин.
Сократ казва, че този млад човек – Изократ – надминава като оратор Лизий и освен това има дарба за философстване. Но дали ще стане философ – това е трудно да се предскаже.

[Платон]. "Послезаконие"

Това е малко съчинение (около 20-25 стр.), замислено като епилог към "Законите" на Платон. Нищо не пречи да се чете като 13-та книга на "Законите", макар че текстът има смисъл и като самостоятелно произведение.

І. Съдържание и жанр

"Послезаконие" формално е разговор между трима, но в действителност е монолог. Действащото лице, което говори, е наречено "Атинянинът". Монологът му се прекъсва отвреме-навреме от репликите на друг персонаж - критянинът Клиний, който насърчава говорещия, подканва го да развие мисълта си или изказва колебание относно някои твърдения. Репликите му служат, за да се почувства, че говорещият не е сам. Третият персонаж - спартанецът Мегил - мълчи, макар че в "Законите" понякога е взимал думата. Читателят си ги представя да разговарят, разхождайки се. Мястото на действието е Крит.

"Послезаконие", както и целите "Закони", не представя нито действие, нито характери. Целта на текста е да покаже как нещо се доказва. Някой уверява слушателите си, осведомява ги за възгледа си относно нещо важно, което засяга всички хора, макар и не всички да са способни да изслушат и оценят казаното. В случая се говори за това, в какво се състои най-ценното образование, чрез което се достига до мъдростта (sophia).

ІІ. Темата на "Послезаконие"

Въпросът е важен по две причини. Първо, говорителят мисли, че само мъдрият (или мъдрецът?) може да бъде напълно щастлив. Така че слушателят разбира как човек може да стигне до щастие още приживе. Второ, държавата би била добре уредена и би действала добре, ако се управлява от мъдреци. В "Законите" Атинянинът прави проект на законодателството на един бъдещ град; но дори да се приеме, че това е идеалното законодателство при тези хора, това място и тези размери на държавата, пак би имало опасност от погрешно изменение, лошо прилагане или просто неспазване на законите. (Опасностите, независещи от устройството, се оставят настрана). Така че "Послезаконие" съобщава кое е образованието, чрез което водачите на държавата ще си предават мъдростта. Платон е правил веднъж проект за такова елитно образование - в "Държавата". Така че както "Законите" са различен опит за съставяне на идеална държава, така и "Послезаконие" е различно предложение за идеално образование.

Атинянинът казва, че в човешкия свят съществуват множество необходими и полезни науки и изкуства, а също и такива, които служат просто за развлечение. Но никое от тези занимания не изисква мъдрост и не предава мъдрост. Той споменава земеделието, строителството заедно с други занаяти, после гадателството, медицината, мореплаването, военното изкуство, поезията заедно с музиката, съдебната реторика. Отбелязва, че съществува и един вид природно предразположение към учене и разбиране(интелигентност?). Това е способност бързо да се възприема и помни, и лесно да се овладяват науки и изкуства. То може да бъде сметнато за мъдрост, но не е мъдрост.

Човек става действително мъдър въз основа на математическото образование - науката за числото. Само математиката дава сигурно знание. То е възможно поради това, че божеството е вложило в човека способност за схващане на числата и отношенията им. После от наблюдението на небесните тела, чието движение е основано на числови отношения, човек се научава да брои и да съпоставя числа.
Но мъдростта не е просто математическа способност и знание, а опознаване и благоговейно съзерцание на движението на небесните тела. Доброто научаване на законите, по които те се движат, съчетано с религиозна почит към тях и към самото им взаимодействие - това е основата на мъдростта. За да ги почитаме, е нужно да вярваме, че те са одушевени и блажени, че душата - както тяхната, така и всяка отделна душа - е по-стара и по-съвършена от всяко тяло, с което е свързана; и че душата притежава "ум". Колкото по-съвършено е едно същество, толкова по-добре и постоянно са съобразени неговите действия с ума.
Такъв човек би действал съобразно с ума навсякъде и би бил най-полезен за държавата и за другите хора. Би трябвало да се вярва, че той ще е блажен приживе и още повече след смъртта си. Щастието е в разбирането на порядъка на небесните движения, и то не просто поотделно и в подробности, но и като цяло и в тяхното единство. Атинянинът казва, че в момента на смъртта си такъв човек няма да усеща света с всичките си сетива, както по време на живота, но ще е причастен на един само дял; и от множествен ще стане единен, едновременно щастлив, блажен и мъдър... и, получавайки винаги еднакво тези неща от боговете, ще бъде вечно причастен на това щастие, независимо дали е живял като държавник или като обикновен човек (992b).

ІІІ. Как да се чете

Читателят на такъв нехудожествен увещателен текст може да е несъгласен с някои конкретни твърдения (небесните тела са богове), но да одобрява главното послание (мъдростта и щастието са непостижими без фундаментално научно образование); или да отхвърля главното послание, но да одобрява някои склонности на говорителя - търсене на път към щастието, интерес към справедливо обществено устройство, вяра в ценността на интелектуалната образованост, в съществуването и постижимостта на истината, в способността на човешката душа да бъде добра и съвършена, в съществуването на божеството, справедливостта и благосклонността му към хората.