Радев. "Строителите на съвременна България"

Том първи, кн. І-ІV

І. Съдържание на частта

Книги І-ІV обхващат събитията в княжество България от Берлинския договор до Съединението (юли 1878 - септември 1885).
В книга І се разказва за приемането на Търновската конституция и избирането на Александър Батенберг за български княз. Обсъжда се разпокъсването на българския народ в три държави, отношението на Екзархията с църквата в Княжеството и настроението в Румелия до встъпването в длъжност на губернатора Алеко Богориди (април 1879).
Книга ІІ - дейността на първите правителства: консервативните на Бурмов и митрополит Климент и либералните на Цанков и Каравелов (до април 1881).
Книга ІІІ - суспендирането на Коституцията, административните реформи (създаване на Държавен съвет), съпротивата на либералите (Цанков и избягалите в Румелия Славейков и Каравелов), напрежението между руските министри (Соболев, Каулбарс) от една страна и българските политици - включително консерваторите - и княза от друга, завършило с осуетяване на предполагаемото детрониране на Батенберг. Също, сблъсъкът на икономическите интереси на Австро-Унгария и Русия, особено във връзка с построяването на железопътните линии (българската част от линията Виена-Цариград и проект за линия, свързваща София с някой от дунавските градове). Князът отменя режима на Пълномощията и възстановява Конституцията (септември 1883).
Книга ІV се занимава с дейността на смесеното (либерали-консерватори) правителство Цанков-Начович, а после с либералното на Каравелов. Отношенията с Русия се влошават все повече. Един от последните параграфи на гл. 3 е озаглавен Как Д. Цанков стана русофил.

ІІ. Основният жанр в историографията

Михаил Кремен казва (в “Романът на Яворов”, гл. 8), че е чел неведнъж “Строителите на съвременна България” и че гледа на тази книга като на романизирана история за първите години на новата българска държава. Казва го по повод на случайната си среща с Радев на кръстовището на “Денкоглу” и “граф Игнатиев” – сегашният площад “Гарибалди”. Ето впрочем неговите думи: Двата тома на “Строителите” бях чел няколко пъти, и то не като история, а като роман из политическия живот на България през размирните години на Батенберг и Стамболов. И после добавя: ...премервах силата на словото му, следях оригиналността на мислите и гъвкавостта на логиката му. За моя пълeн възторг пречеше само едно: виждах, че Радев е премного доволен от себе си.
Историографията е нещо съвсем различно от художествената литература (белетристиката), но, подобно на нея, има различни жанрове. В белетристиката най-величественият и всеобхватен жанр е романът (както преди и наред с него е епосът). Най-добре е романът/епос да се занимава с големи събития от живота на някое общество и то да е цяло, отделно и независимо, каквото е примерно народът и още повече държавата. Такова събитие е, несъмнено, войната – и затова някои от образцовите романи/епоси се занимават с война.
Така и в историографията съществува един основен, класически и най-представителен вид изследване. В него обикновено се разказва за голямо изпитание, на което е подложено цяло едно общество – както е войната на гърците срещу чужденците при Херодот, или на самите гърци помежду си при Тукидид. Или пък за възхода на една държава-империя, както е във “Всеобщата история” на Полибий. Този класически вид историография, също като романът/епос се занимава преди всичко със съдбата на държави, което не пречи да се обърне внимание и на отделни хора. Дори помага, защото, както е забелязал Аристотел, чрез държавата човек достига своята пълна независимост от природата, защитеност от човешкия произвол и възможност за развитие на способностите си - значи достига формата си на социално същество (в “Политика” това e казано по следния начин ...).
Та Симеон Радев се захваща точно с този най-висш жанр историография, а не с нещо по-дребно, каквото е, примерно, биографията. А би могъл, защото по същото време са писани биографии върху същия материал, каквото е примерно биографията на Гавриил Кръстович, написана от М. Балабанов – самият той доста очернен от Радев в “Строителите”.

ІІІ. Кое движи българската история

Политическия живот на България изобилства от конфликти. Консервативната и либерална партии олицетворяват и продължават традиционното напрежение между “народ” и “чорбаджии”, за което Радев говори още в предговора. Като държавен глава князът е отговорен за единството на нацията и пореди това се опира ту на едните, ту на другите. Той самият, както и държавата като цяло, са подложени и на външен натиск – той идва най-напред от страна на Русия, стремяща се, както мисли Радев, да подчини Княжеството и да го направи просто един удобен инструмент за балканската и средиземноморската си политика. Като противотежест на Русия - и понякога в ущърб на интереса на народа (на единството му) - действа цяла Европа. Най-видима е намесата на Австро-Унгария, може би защото е териториално най-близка до България от всички западни Сили. Англия рядко се намесва пряко, но присъствието й се усеща. Тя е стратегически противник на Русия и се стреми към ограничаване на влиянието й където и да било. Формално Княжеството е васал на Турция. Румелия е турска “губерния”, макар и автономна, а Македония, където българите преобладават, е останала изцяло в нейните граници.
Ето ги задачите на българския народ: разпокъсан с решение “отгоре”, той естествено се стреми към обединение, което започва щастливо със Съединението от 1885; към пълна политическа независимост de jure, която е осъществена преди завършването на “Строителите”; към фактическа независимост, сиреч недопускане на решаващи външни влияния – ако не изцяло, то поне върху вътрешната политика на държавата; и към свобода на гражданите, която е възможна само чрез строго спазване на Конституцията.

ІV. Историография и действителност. Факти и смисъл

Относно избора на материала, характерите и действията, историографът е по-малко свободен от белетриста. Той не може да конструира каква да е фабула. От него се очаква да се заеме със събития, които са вече известни „като цяло”, и да ги проучи така, че да прибави още сведения и да премахне някои неясноти – най-вече относно „как” и „защо” се е случило онова, за което се говори. Това е в случаите, когато за някое събитие вече е писано и информацията е достъпна. Но може да се пише и за неща, които знае само – или поне най-добре - историографът (на основата на лични спомени, свидетелства, слабо достъпни документи). Тогава той не се стреми да изяснява онова, което “общо“ се знае, а пише, за да постави основата на историографията на неща, които не бива „ да се забравят” – както прави Херодот. И тъй, Симеон Радев се заема да напише една от първите истории на събитията в България от Освобождението до възкачването на Фердинанд. Някои от сведенията, които той има, с недостъпни за други – да кажем, личните спомени на Драган Цанков, които Радев изслушва и цитира в „Строителите”. Радев казва, че е дошло време да се напише такава история, пък макар и несъвършена, защото участниците в тези събития скоро ще бъдат покойници, при това неоставили мемоари.
Освен това историографът, за да създаде убедителен текст, трябва да придава смисъл на вече известните факти – какво все пак по същество се случва? Кой действа и защо действа така? В историята на Радев се оказва, че главният герой (вършителят на историческото действие) е българският народ, който действа чрез представителите си . Това са на първо място либералите (“младите”) – тези, които най-много се грижат за свободата му. Всеки народ , за да бъде действащо лице в историята – особено в модерна Европа - трябва да се сдобие с държава. Но не е все едно каква ще е тази държава. Добра държава, както мисли Радев, е тази, която осигурява свобода на гражданите си – а това става чрез действаща Конституция.

V. Въпросът за източниците

Белетристът няма нужда от източници. Той се опира на въображението си, на способността си да разкаже и драматизира (да имитира нечия реч). Историографът пък се стреми към „истината” за „ето тези събития” и „ето тези общества и индивиди”, доколкото участват в събитията. Без увереност, че съществува истина за историята, не може да се прави историография – тъй като тя съществува „заради” тази истина и следователно се поражда от вярата в такава истина и желанието тя да бъде постигната.
Източниците са: на първо място, лични спомени (каквито Радев не може да има - той е бил дете по онова време и е живял другаде); после, чужди устни свидетелства; публикувани реакции на съвременници (вестници); документи; публикувани изложения на събития от по-късно време, които ползват недостъпни за автора източници или пък са ценни с това, че придават определен смисъл на събитията. Наличието на тези източници удостоверява, че авторът се придържа, доколкото обстоятелствата позволяват, “към истината”. Добре е обаче тези източници да са достъпни и за читателите, дори само за да могат да обсъдят казаното. Това значи, че честото позоваване на устни свидетелства, които не могат да бъдат проверени, трябва да се избягва. То създава съмнение у читателя, тъй като го поставя в положение да бъде прекалено зависим от личната осведоменост на автора.

VІ. Пристрастия

Радев обича да характеризира персонажите си, говори за личността им, търси мотивите на действията, понякога представя дори мислите им. На такива места "Строителите" наистина заприличва на исторически роман. Още в началото той обявява, че в изложението си ще се стреми към справедливост, намеквайки може би за Тацитовото sine ira et studio. Но все пак изглежда пристрастен, когато говори, примерно, за честолюбието на Дондуков или за опортюнизма на Балабанов.
Консерваторите в книгата му са отрицателни герои, като изключенията са рядкост. По-одиозни от тях са само образите на руските генерали и дипломатически агенти. Ето какво се казва за Хитрово: (...);
Йонин: (...);
Соболев:(...);
Каулбарс: (...).


**

Симеон Радев. Строителите на съвременна България, Том 1-2. "Петър Глушков", 1910-1911
Симеон Радев. Строителите на съвременна България, Том 1-2. "Български писател", 1973, 1990