„Разбирам! Затова и толкова често изтъкваните: лицемерие, робска лакейщина, зъл инат, низка завист и отвратително недоверие не са главни черти в характера на нашия народ! - някакси радостно извика редакторът.“
...
Франтишек Свобода. „Разцвет“. Превод Св. Иванчев. В: „Чешка проза. Антология“. Съст. Е. Георгиев. София, 1946 (стр. 258)
*
Относно
този вид злословене (срещу „народа“) – то не се различава съществено от кое да е друго, тъй като има същото
предназначение.
Смисълът
на съществуването ни е в това, че пред нас стоят два свята. Единият е този тук,
временният, в който действаме сега; другият е отвъдният. Да живееш според
истината, това е да живееш „с оглед“ на онзи свят там. Не бива да се пропуска,
че при това живеене с „оглед“ ти не можеш да пренебрегваш тукашното, защото в
него се решава как ще е в отвъдното.
Злословенето
се случва тогава, когато някой иска да оспори това състояние на нещата (истината за битието). Тогава се
предлага (по всякакви начини) да се живее без оглед на отвъдното, а „всичко“ да се пренесе само тук. Това е едно от
значенията на думата „сектантство“ – когато „отрязваш“ част от битието и се
устройваш в другата, сякаш само тя съществува „наистина“.
При това положение тукашният свят, по силата на неизбежното убеждение (вложено като знание в душата) че битието е двойно, се дели на две. Но той не може да се раздели по истинния начин, а само по друг, който е лъжлив – тъй като настоява, че е истинен, без да е. Това е разделението на „същински“ и „несъщински“ хора, или на „истински човеци“ и „човекоподобни нищожества“ и пр. Злословието е начин да се утвърждава това разделение.
...
Античният
подход към тези неща, засвидетелстван в митологията, е въпросителен. Хората
смъртни ли са (по природа и завинаги) или не? Преведено,
това ще рече: Ако битието е разделено, как е разделено? Има ли преход от
смъртност към безсмъртие (божествен живот)?
Що се отнася до трагедията, там нещата стоят така: човекът се опитва да устрои света си сякаш е бог – значи, да отрече двойнствеността (подобно на модерния бунтовник и всеки „богоборец“). Божеството му припомня, че той се заблуждава (това е смисълът на Херодотовото „божеството е завистливо“). Трагическият герой се възмущава от станалото и се самоубива: това ще рече, че не понася провала си в устройването на „единичния свят“ и затова го напуска по своя воля, отказвайки да се помири с божеството.
...
Пак
относно злословието срещу „народа“: освен настояване, че той се състои от „несъщински“
човеци, то е и недоволство, че „народът“ в сравнение със „свръхчовека“ живее
повече според истината: живее сякаш има предвид отвъдното, „с оглед“ на него.
