Радев. "Строителите на съвременна България"

Том първи, кн. І-ІV

І. Съдържание на частта

Книги І-ІV обхващат събитията в княжество България от Берлинския договор до Съединението (юли 1878 - септември 1885).
В книга І се разказва за приемането на Търновската конституция и избирането на Александър Батенберг за български княз. Обсъжда се разпокъсването на българския народ в три държави, отношението на Екзархията с църквата в Княжеството и настроението в Румелия до встъпването в длъжност на губернатора Алеко Богориди (април 1879).
Книга ІІ - дейността на първите правителства: консервативните на Бурмов и митрополит Климент и либералните на Цанков и Каравелов (до април 1881).
Книга ІІІ - суспендирането на Коституцията, административните реформи (създаване на Държавен съвет), съпротивата на либералите (Цанков и избягалите в Румелия Славейков и Каравелов), напрежението между руските министри (Соболев, Каулбарс) от една страна и българските политици - включително консерваторите - и княза от друга, завършило с осуетяване на предполагаемото детрониране на Батенберг. Също, сблъсъкът на икономическите интереси на Австро-Унгария и Русия, особено във връзка с построяването на железопътните линии (българската част от линията Виена-Цариград и проект за линия, свързваща София с някой от дунавските градове). Князът отменя режима на Пълномощията и възстановява Конституцията (септември 1883).
Книга ІV се занимава с дейността на смесеното (либерали-консерватори) правителство Цанков-Начович, а после с либералното на Каравелов. Отношенията с Русия се влошават все повече. Един от последните параграфи на гл. 3 е озаглавен Как Д. Цанков стана русофил.

ІІ. Основният жанр в историографията

Михаил Кремен казва (в “Романът на Яворов”, гл. 8), че е чел неведнъж “Строителите на съвременна България” и че гледа на тази книга като на романизирана история за първите години на новата българска държава. Казва го по повод на случайната си среща с Радев на кръстовището на “Денкоглу” и “граф Игнатиев” – сегашният площад “Гарибалди”. Ето впрочем неговите думи: Двата тома на “Строителите” бях чел няколко пъти, и то не като история, а като роман из политическия живот на България през размирните години на Батенберг и Стамболов. И после добавя: ...премервах силата на словото му, следях оригиналността на мислите и гъвкавостта на логиката му. За моя пълeн възторг пречеше само едно: виждах, че Радев е премного доволен от себе си.
Историографията е нещо съвсем различно от художествената литература (белетристиката), но, подобно на нея, има различни жанрове. В белетристиката най-величественият и всеобхватен жанр е романът (както преди и наред с него е епосът). Най-добре е романът/епос да се занимава с големи събития от живота на някое общество и то да е цяло, отделно и независимо, каквото е примерно народът и още повече държавата. Такова събитие е, несъмнено, войната – и затова някои от образцовите романи/епоси се занимават с война.
Така и в историографията съществува един основен, класически и най-представителен вид изследване. В него обикновено се разказва за голямо изпитание, на което е подложено цяло едно общество – както е войната на гърците срещу чужденците при Херодот, или на самите гърци помежду си при Тукидид. Или пък за възхода на една държава-империя, както е във “Всеобщата история” на Полибий. Този класически вид историография, също като романът/епос се занимава преди всичко със съдбата на държави, което не пречи да се обърне внимание и на отделни хора. Дори помага, защото, както е забелязал Аристотел, чрез държавата човек достига своята пълна независимост от природата, защитеност от човешкия произвол и възможност за развитие на способностите си - значи достига формата си на социално същество (в “Политика” това e казано по следния начин ...).
Та Симеон Радев се захваща точно с този най-висш жанр историография, а не с нещо по-дребно, каквото е, примерно, биографията. А би могъл, защото по същото време са писани биографии върху същия материал, каквото е примерно биографията на Гавриил Кръстович, написана от М. Балабанов – самият той доста очернен от Радев в “Строителите”.

ІІІ. Кое движи българската история

Политическия живот на България изобилства от конфликти. Консервативната и либерална партии олицетворяват и продължават традиционното напрежение между “народ” и “чорбаджии”, за което Радев говори още в предговора. Като държавен глава князът е отговорен за единството на нацията и пореди това се опира ту на едните, ту на другите. Той самият, както и държавата като цяло, са подложени и на външен натиск – той идва най-напред от страна на Русия, стремяща се, както мисли Радев, да подчини Княжеството и да го направи просто един удобен инструмент за балканската и средиземноморската си политика. Като противотежест на Русия - и понякога в ущърб на интереса на народа (на единството му) - действа цяла Европа. Най-видима е намесата на Австро-Унгария, може би защото е териториално най-близка до България от всички западни Сили. Англия рядко се намесва пряко, но присъствието й се усеща. Тя е стратегически противник на Русия и се стреми към ограничаване на влиянието й където и да било. Формално Княжеството е васал на Турция. Румелия е турска “губерния”, макар и автономна, а Македония, където българите преобладават, е останала изцяло в нейните граници.
Ето ги задачите на българския народ: разпокъсан с решение “отгоре”, той естествено се стреми към обединение, което започва щастливо със Съединението от 1885; към пълна политическа независимост de jure, която е осъществена преди завършването на “Строителите”; към фактическа независимост, сиреч недопускане на решаващи външни влияния – ако не изцяло, то поне върху вътрешната политика на държавата; и към свобода на гражданите, която е възможна само чрез строго спазване на Конституцията.

ІV. Историография и действителност. Факти и смисъл

Относно избора на материала, характерите и действията, историографът е по-малко свободен от белетриста. Той не може да конструира каква да е фабула. От него се очаква да се заеме със събития, които са вече известни „като цяло”, и да ги проучи така, че да прибави още сведения и да премахне някои неясноти – най-вече относно „как” и „защо” се е случило онова, за което се говори. Това е в случаите, когато за някое събитие вече е писано и информацията е достъпна. Но може да се пише и за неща, които знае само – или поне най-добре - историографът (на основата на лични спомени, свидетелства, слабо достъпни документи). Тогава той не се стреми да изяснява онова, което “общо“ се знае, а пише, за да постави основата на историографията на неща, които не бива „ да се забравят” – както прави Херодот. И тъй, Симеон Радев се заема да напише една от първите истории на събитията в България от Освобождението до възкачването на Фердинанд. Някои от сведенията, които той има, с недостъпни за други – да кажем, личните спомени на Драган Цанков, които Радев изслушва и цитира в „Строителите”. Радев казва, че е дошло време да се напише такава история, пък макар и несъвършена, защото участниците в тези събития скоро ще бъдат покойници, при това неоставили мемоари.
Освен това историографът, за да създаде убедителен текст, трябва да придава смисъл на вече известните факти – какво все пак по същество се случва? Кой действа и защо действа така? В историята на Радев се оказва, че главният герой (вършителят на историческото действие) е българският народ, който действа чрез представителите си . Това са на първо място либералите (“младите”) – тези, които най-много се грижат за свободата му. Всеки народ , за да бъде действащо лице в историята – особено в модерна Европа - трябва да се сдобие с държава. Но не е все едно каква ще е тази държава. Добра държава, както мисли Радев, е тази, която осигурява свобода на гражданите си – а това става чрез действаща Конституция.

V. Въпросът за източниците

Белетристът няма нужда от източници. Той се опира на въображението си, на способността си да разкаже и драматизира (да имитира нечия реч). Историографът пък се стреми към „истината” за „ето тези събития” и „ето тези общества и индивиди”, доколкото участват в събитията. Без увереност, че съществува истина за историята, не може да се прави историография – тъй като тя съществува „заради” тази истина и следователно се поражда от вярата в такава истина и желанието тя да бъде постигната.
Източниците са: на първо място, лични спомени (каквито Радев не може да има - той е бил дете по онова време и е живял другаде); после, чужди устни свидетелства; публикувани реакции на съвременници (вестници); документи; публикувани изложения на събития от по-късно време, които ползват недостъпни за автора източници или пък са ценни с това, че придават определен смисъл на събитията. Наличието на тези източници удостоверява, че авторът се придържа, доколкото обстоятелствата позволяват, “към истината”. Добре е обаче тези източници да са достъпни и за читателите, дори само за да могат да обсъдят казаното. Това значи, че честото позоваване на устни свидетелства, които не могат да бъдат проверени, трябва да се избягва. То създава съмнение у читателя, тъй като го поставя в положение да бъде прекалено зависим от личната осведоменост на автора.

VІ. Пристрастия

Радев обича да характеризира персонажите си, говори за личността им, търси мотивите на действията, понякога представя дори мислите им. На такива места "Строителите" наистина заприличва на исторически роман. Още в началото той обявява, че в изложението си ще се стреми към справедливост, намеквайки може би за Тацитовото sine ira et studio. Но все пак изглежда пристрастен, когато говори, примерно, за честолюбието на Дондуков или за опортюнизма на Балабанов.
Консерваторите в книгата му са отрицателни герои, като изключенията са рядкост. По-одиозни от тях са само образите на руските генерали и дипломатически агенти. Ето какво се казва за Хитрово: (...);
Йонин: (...);
Соболев:(...);
Каулбарс: (...).


**

Симеон Радев. Строителите на съвременна България, Том 1-2. "Петър Глушков", 1910-1911
Симеон Радев. Строителите на съвременна България, Том 1-2. "Български писател", 1973, 1990

Димов. "Тютюн"

І. Съдържание

Част 1

Ирина е гимназистка в малкия западнобългарски град Х. Населението отглежда тютюн и работи в тютюневата фабрика, собственост на акционерно дружество "Никотиана".
Ирина се влюбва в две-три години по-възрастния от нея Борис Морев, син на учител от гимназията. Борис се интересува от принципите на тютюневия бизнес; успява да си издейства среща със собственика на "Никотиана" Спиридонов при едно от посещенията му в града (Спиридонов също е от Х.). Срещата е много успешна и Борис прави светкавична кариера във фирмата, за което му съдейства и дъщерята на Спиридонов - Мария. Двамата скоро сключват брак. Две години по-късно, след смъртта на баща й, Борис става генерален директор и съсобственик на "Никотиана".

Ирина завършва гимназия и става студентка по медицина в София. Една вечер, на връщане от университета, тя попада на Борис, който я поканва в колата си и я завежда в огромната си къща. Става ясно, че Мария е тежко болна - не разпознава почти никого и се нуждае от постоянен надзор. Ирина става любовница на Борис. Това се случва към 1932-а.

Същевременно тютюневите производители и работници от град Х. и селата наоколо се готвят за съпротива срещу политиката на "Никотиана", която ги застрашава с уволнения и намаляване на изкупните цени. Дейността им се оглавява от комунистите. В тази среда действат Динко - братовчед на Ирина и отдавна нещастно влюбен в нея, Стефан Морев (брат на Борис), евреинът-интелигент Макс Ешкенази, партийният лидер Лукан, тютюноработниците Шишко, Блаже, Спасуна, Симеон. Активистите организират стачка и демонстрация в центъра на Х. Демонстрацията завършва с кръвопролитен сблъсък между работниците и полицията. Загиват бащата на Ирина, който ръководи полицейския взвод, и работничката Спасуна; арестувани са повечето от стачните лидери. Симеон умира от изтезания в полицията, а Стефан - от малария във варненския затвор. Преследваният от полицията Макс се е самоубил няколко дни преди това. Блаже, Шишко и Лукан издържат на изтезанията и са освободени.

"Никотиана" се стабилизира благодарение на контактите на Борис в правителството, индустриалния елит и пресата. В годините преди войната Германия монополизира износа на българските тютюни, действайки чрез Немския папиросен концерн. Директор на Концерна за България и околните страни е фон Гайер, бивш военен летец. Експерти са потомственият аристократ барон Лихтенфелд и Прайбиш, чиито предци са били крепостни селяни на фамилията Лихтенфелд. Дейността им се наблюдава от госпожица Дитрих, агентка на Гестапо.
Борис заедно с вече възрастния, но крайно грижлив към външността си главен експерт Костов, се стараят да предразположат немците от Концерна с разни видове забавления. Борис намеква на Ирина, че е добре да обърне повече внимание на фон Гайер. Отношенията им рязко се влошават. Ирина преценява, че Борис трудно би се разделил с нея и решава да употреби връзката им за своя изгода. Това се случва във Варна през септември 1939.

Част 2

България влиза във войната и окупира Беломорието. Ирина е станала любовница на фон Гайер, като при това има и множество краткотрайни авантюри. Една нощ във вилата на Чамкория, където тя е сама с прислужницата си, неочаквано се вмъква Павел, по-големият брат на Борис. Той е активен деец на международното комунистическо движение, сражавал се е в Испания и е обучаван в СССР. След напрегнат разговор и проблясък на любовен интерес от страна и на двамата, Павел продължава пътя си към планината, за да се присъедини към един наскоро сформиран партизански отряд. Появяват се отново Динко (командир), Шишко (поликомисар) и висшият партиец Лукан. Има и нови лица - еврейката с партизанско име Варвара, която е влюбена в Динко, македонецът Ляте, двама дезертьори от царската армия - един майор и един фелдфебел-школник (Данкин) и млекарят Мичкин, чието внуче някога е получило безвъзмездна медицинска помощ от Ирина. Германия вече е нападнала СССР.

Годината е 1944. Мария Спиридонова отдавна е починала. Ирина е омъжена за Борис, но отношенията им са лоши и Борис пие все повече. Двамата заминават за Кавала, където "Никотиана" е монополизирала изкупуването и манипулацията на тютюна. На остров Тасос Костов попада на едно деветгодишно гладуващо гръцко момиченце - сираче, и пожелава да го осинови. Момиченцето, което се казва Аликс, е болно от малария и след усложнения, настъпили може би и заради погрешно лечение, умира.
Червената армия наближава България. Окупационният корпус започва да се оттегля от Беломорието, а отношенията между немските и българските военни се влошават. Борис, който опитва да продаде складирания си тютюн на местен търговец, се разболява от малария и умира в Солун. В района действат гръцки партизани, разделени на комунисти и прозападни националисти.

Българският партизански отряд, който видяхме край Чамкория, се появява в окупираната територия за да проведе акция - взривяване на немски бензинов склад. В разгара на акцията се появява цивилна кола, пътуваща за Кавала. В колата са Ирина, Костов, фон Гайер и трупът на Борис. Като лекарка Ирина е повикана да се погрижи за смъртно ранения Динко, който я разпознава. Отрядът успява да подпали цистерните, но мнозина партизани загиват, сред които е Шишко, който доброволно и съзнателно се жертва, за да прикрие отстъпващите си другари. Фон Гайер е разстрелян, а Ирина и Костов са освободени и продължават пътя си.
Кавала вече е завзета от група гръцки партизани-комунисти, подкрепени от български военни части, минали на страната на ОФ. След погребението на Борис, Ирина и Костов заминават за София, където да разположени съветски войски. Домът на Мореви се използва като щаб на отечественофронтовската армия. Там е настанен и Павел, сега генерал-майор. Ирина разговаря няколко пъти с него и го моли за съдействие да напусне страната. Павел отказва, но се съгласява да я заведе с колата си до родния им град. Двамата се разделят с усещане за несъстояла се любов.
9 май 1945 г. заварва Павел в Словакия, вече като генерал-лейтенант. Същия ден той получава писмо от бившия партизанин - сега подполковник - Данкин, от което научава за самоубийството на Ирина.


ІІ. "Тютюн" преди и след преработката си

Книгата е достатъчно голяма още преди преработката, след което е увеличена с около една трета. Но и в първия вариант, по който пиша, тя е 600 страници в изданието от 1993 - поне колкото "Бесове", или малко по-голяма.


ІІІ. Класовата борба

Следи се действието в две общества, които са във вражда ("антагонистични") и които се преплитат поради роднински, семейно-любовни или служебни връзки между героите. Показани са конфликти между техни представители, не само индивидуални, но и колективни (сблъсъци на демонстранти с полиция, сражение на партизани с немска военна част).
От една страна стои ръководството на "Никотиана", тютюневи босове, индустриалци, висши чиновници, представители на немския бизнес, армия и тайни служби; от друга - тютюноработници, работнически и партийни (комунистически) лидери, партизани. Главните действащи лица идват от средната класа в провинцията: Ирина е дъщеря на старши полицай, а братята Мореви - на гимназиален учител, и то по латински, което го доближава до по-високата интелигенция.


ІV. "Тютюн" като епос и трагедия

Епическият елемент в романа е сблъскът на индустриалната и политическа върхушка ("олигархия, естаблишмънт"), подкрепяна във втората част от представителите на хитлеристка Германия, срещу работническата класа, предвождана от българските комунисти, зад които стои СССР.

Животът на Ирина протича като трагедия. Тя е единствена дъщеря на патриархално семейство, малко затворена, честолюбива. Напусната от първата си любов, тя не отговаря на ухажванията на състудентите си от Медицинския факултет. Повторната й среща с Борис, когато той вече е богат, изглежда като щастливо, но рисковано продължение на ученическата й връзка. Тя се съгласява да стане любовница на семеен мъж, чийто брак се е разпаднал нещастно и не по негова вина, но не може да бъде законно прекратен. После привиква да разполага с пари и удобства, доволна е от приобщаването си към столичния елит. И след това сама решава от любовница на първия си и единствен дотогава мъж да стане почти независима, скъпо платена компаньонка. След катастрофата на предвоенния и прогермански елит тя се опитва да запази положение сред силните на деня чрез девера си Павел, но не успява. Самоубийството й съвпада с капитулацията на Германия и края на войната.


V. Героите на Димов и законът на историята

Димов мисли за нравствената (той пише "духовна") смърт преди физическата, а може би, макар да не го казва изрично, и за "духовно" безсмъртие (саможертвата на Шишко). Също за "стар" и "нов" свят, като отмирането на стария свят - този на олигарсите и националистите като Борис и баща му - се представя като справедливо и същевременно необходимо (неизбежно).
Ако героите на романа успеят да проумеят посоката на историята и нейната справедливост, те биха се жертвали за "новия живот" и така биха избегнали "духовната смърт". Димов често казва, че този или онзи герой е "съзнал" или "не е съзнал"; че е "знаел" част от истината, но пък "не е можел да знае" други неща - останалата част от истината. Способността за "съзнаване" на историческия закон може да бъде скована от пороци - сребролюбие, сладострастие, властолюбие, фанатизъм, сляпо покорство пред установения ред.

Лицата и ситуациите, представящи църквата, са изработени така, че да предизвикват отвращение. Ето какво се казва около погребението на Борис: ...Това бе нечист, сиромашки и гладен гръцки поп, с избеляло расо и мазна калимявка... И ровейки горчиво сметта, този служител на Христа бе постепенно престанал да вярва в Господ, в православието и в небесната правда... сиромашкия гръцки поп с кирливото расо и гладни очи. На улицата чакаше разнебитена катафалка с дръгливи коне, а до нея стоеха мършав, подобен на попа клисар и две момчета, от които едното държеше кръст, а другото — избеляла хоругва... И т.н.


**

Димитър Димов. Тютюн. "Труд", 1992