"Федър"

І. Медицина и философия


Има подобие между медицината и философския (сократическия) диалог. Медицината съществува заради лечението на тялото, а диалогът е замислен и се случва с цел лечение на душата. Разговарянето е процес на лечение; и там, както и при лекуването се предполага, че единият боледува и не знае как да се излекува, а другият е здрав и умее да лекува. Самата болест на душата, която философският диалог лекува, може да бъде наречена “невежество”. Философът (мъдрецът) водещ диалог, я установява и най-напред намира начин да осведоми, макар и предпазливо, събеседника си за нея. После, ако той е съгласен, повежда разговор, в течение на който (или които, ако са повече - което е и желателно) е възможно събеседникът да започне да оздравява. “Оздравява” значи, че се освобождава от невежеството и се приближава до състоянието на здраве, в което се намира събеседникът му, който вече познава истината – дотолкова, доколкото това е възможно за човек.
Лечението на душата, както и това на тялото, трудно може да стане без съгласието на страдащия, макар и той да не разбира напълно какво прави лекуващият го.


ІІ. Два вида реторика


Когато водещият разговора намеква на събеседника си, че страда от невежество и го подтиква към философстване, той се служи със словото по един полезен за другия начин. Тази употреба на словото може да се нарече и реторическа – това е “добра (философска) реторика”. Но има и друга, лоша реторика, който се практикува много по-често – и не толкова в части разговори, колкото публично и при обсъждане на важни за обществото въпроси. Ораторите, които си служат с нея, макар и понякога даровити и опитни хора, най-често са също толкова невежи относно истината, колкото и слушателите им.
Тази реторика не освобождава слушателя от невежеството му, а вместо това го задълбочава.


ІІІ. Истина и лъжа. Диалектика и софистика


Как се върви към истината? Съществуващото изглежда и единно, и разделено. То наистина е единно като съществуващо, а е разделено, доколкото отделните неща се обединяват от видове и родове според същността си. Знанието на философа се състои в правилното (съответстващо на истината) разделяне на видимите и мислими неща според техните видове и родове – от отделното към общото и обратно, от общото пак към отделното. Сократ дава пример за това – лудостта е вид поведение на душата, който се дели на видове – ман(т)ика, Дионисов екстаз, поетическа обладаност, любовна страст. Във всички случаи това е остър, неудържим стремеж на душата към отвъдното, където е “самата истина”.
Лъжата, обратно, е смесване на отделните видове и разделяне на неделимото. Примерно, за любовта се говори така, сякаш съществува само любов към тялото, а към безтелесното (вечното, отвъдното) – не. Това е уеднаквяване на две външно подобни, но по същност различни лудости, като за едната напълно се забравя, а се говори само за другата. Това е начин да се лъже. Също и обратното – когато за нещо неделимо се говори така, сякаш са две. Това се вижда, когато ораторът (софистът) демонстрира, че за едно и също нещо може да твърди ту това, ту противоположното. Ако то е наистина едно и неделимо, той лъже поне в единия случай. Ако пък са две, но той претендира, че е едно, за което може с основание да се говори ту така, ту иначе, пак лъже.


ІV. Пътищата на душата тук и на небето. Богопочитанието


Истината, която се постига от философа и се предава в течение на философския разговор, е не повече от сянка на истината, която душите виждат в отвъдното, когато не са свързани с тяло. Тогава те, оприличени на колесници с два коня и водач, следват боговете в тяхното денонощно движение по отвъднебесния свод. И която от колесниците успее макар и за малко да се издигне над видимото небе, тя вижда истината “направо” - а не чрез размисъл, с който си служи, когато е тук. Която пък не успее, слиза на земята в тяло; и ако не се насочи към философски живот, прекарва в различни тела десет хиляди години, местейки се от едно в друго. А душата на философа се завръща по-бързо.
Сократ казва, че философстването е дейност, извършвана в съгласие с волята на боговете и угодна на тях. Доколкото това е възможно, философът следва боговете, също както ги е следвал в отвъдното, когато е бил свободна душа. Самите богове не се нуждаят от това философско благочестие; то е само в полза на хората. Човек трябва да се пази от богохулство (“да не оскърбя Ерос”, казва Сократ) и да се обръща към боговете с молитви. И наиситна, в края на диалога Сократ произнася молитва към божествата, които може би са станали свидетели на разговора.


V. Речите за любовта


Речта на Лизий се отнася само до “лошата любов” и сякаш предупреждава слушателя да се пази от нея. Сократ произнася две речи. Първата е подобна на Лизиевата и в нея се твърди приблизително същото – че има любов, която само измъчва любимия. Сократ говори, че тази любов се стреми към заробване на любимия от стана на влюбения. Читателят узнава и защо това е така – причината е, че тя е насочена само към тялото. Но това не значи, че всяка любов е лоша и вредна. Има и любов, насочена към душата, което значи – към самия човек. Тази любов променя и самия любим към добро – обръща го към истинската красота, на която неговият телесен образ е само сянка.
Ако слушателят не разбере, че се говори за две различни по същност страсти, той би могъл да помисли, че за едно и също нещо е допустимо да се говори по противоположни начини; и така би повярвал, че съществуват само мнения, които могат да бъдат изказвани и употребявани според желанието на разговарящите; но истина не съществува. Това е най-голямата опасност за човека, който се вслушва дв думите на лошите оратори (софистите) и не знае в какво се състои тяхното заблуждение.


VІ. Каква е ползата от четенето


“Федър”, независимо дали предава точно някакъв разговор, или пък е чиста приумица на автора, все пак е писан текст. А възможно ли е писаният текст да служи за постигане на истината вместо истинския разговор? Платон отрича това. Философстването, за да постигне целта си, трябва да бъде реално общуване между лечителя на душата и неговия събеседник. Защото всеки човек се нуждае от различен подход, за да бъде поведен към истината, докато писаният текст остава винаги е един и същ. Той трудно би могъл да послужи и за насърчение (протрептически, като “добра реторика”), защото не е съобразен с никой конкретен читател. Затова ефектът от прочита му е неизвестен - един читаел би бил подтикнат към философстване, а друг – не.
Като разказва анекдота за египетския откривател на писмеността (Тот или Теут) Платон предупреждава, че от четенето може да има вреда, не по-малка от ползата. Впрочем по този повод Сократ подхвърля, че не е важно дали една случка е станала точно тогава и там, както се разказва – важно е дали чрез обсъждането й ще се насочим към истината.
Четенето ще е безполезно, ако човек не се обръща към истината, съхранена в собствената му душа – тъй като това е същата душа, която някога, в отвъдното, е виждала“самата истина”. Такъв читател само ще си въобразява, че е научил нещо, а в действителност просто ще повтаря думи. Вместо да преодолее невежеството си, той дори ще го задълбочи, убеждавайки себе си, че е помъдрял само от това, че е чел книги за мъдростта. Ако се върнем към подобието между философстване и медицина, може да кажем, че читателят е човек, който се опитва да се излекува сам – взима лекарства, но не се допитва до лекар. Такъв човек по-скоро влошава здравето си, отколкото да го подобри.


VІІ. Платон и Изократ


В края на диалога се споменава името на Изократ. Това сигурно значи, че “Федър” е писан донякъде по повод на спора между Платон и Изократ за това, какво заслужава да наречем “философия”. Платон твърди, че философията е диалектика - предоляване на невежеството чрез мислено делене и обединяване на съществуващото. Този метод има за цел да отведе по-бързо душата към вечното й жилище. От запазените речи на Изократ пък може да се заключи, че според него философията е начин човек да стане по-добър гражданин.
Сократ казва, че този млад човек – Изократ – надминава като оратор Лизий и освен това има дарба за философстване. Но дали ще стане философ – това е трудно да се предскаже.