Достоевски. “Бесове”

Увод към "Наследени думи"

Това е първата художествена книга, за която ще напиша нещо без да съм професионално задължен и изобщо без някой да ми го е поискал. Така че ето няколко предварителни думи.

Не е много лесно да се говори за една книга “нацяло”. Това обикновено се очаква от авторите на предговори. Иначе, ако не е предговор, е по-естествено да се спомене за някое място от нея, или да бъде посочена във връзка с някаква тема, примерно ако става дума за автора, жанра или нещо за епохата.
Но все пак има причина да се пише нацяло за отделна книга и тя е, че авторът й я е мислил като нещо цяло, единно, изработвал я е според план, обхващал я е с поглед, накрая я е “завършил”. Книгата е като сграда, има си структура, външен вид и доста неща, които не се виждат отвън или пък изобщо не могат да се видят, а само архитектът и строителите знаят за тях. Но същевременно тя е изобщо нещо мислено, не може да се види и обхване с очи, не може да се снима или да се направи чертеж, който да е “верен”. Всяко “виждане” и представяне зависи от онзи, който я е прочел.

І. Характери

“Бесове” е за злото в човека. Ето например лекомислието и театралността, леността и разглезеността у Степан Верховенски. Като говори с продавачката на евангелия, казва: Народ религиозен, c'est admis, но он еще не знает Евангелия. Я ему изложу его... В изложении устном можно исправить ошибки этой замечательной книги, к которой я, разумеется, готов отнестись с чрезвычайным уважением.
Интригантство, цинизъм, хитрост и безмилостност у Пьотър Верховенски; Варвара Петровна гледа на всеки, комуто плаща или би могла да плаща издръжката, като на своя собственост; идолопоклонството на Еркел – щом си избере някого за водач, е готов на всякакво престъпление, за да му угоди. Разговаря с жертвата си Шатов минути преди да участва в убийството му и го прави съвсем спокойно, вежливо, с една лекота; студентката-нихилистка с промития мозък, която казва: То-есть мы знаем, например, что предрассудок о боге произошел от грома и молнии... слишком известно, что первоначальное человечество, пугаясь грома и молнии, обоготворило невидимого врага, чувствуя пред ним свою слабость. Но откуда произошел предрассудок о семействе?; хладнокръвната и практична акушерка Арина, която гледа с насмешка и презрително на решението на Шатов да приеме бившата си жена заедно с чуждото дете. Той приема жена си, защото я обича, а на акушерката точно това й е смешно.
Кирилов пък се самоубива, защото чрез размисъл е установил, че самоубийството е най-разумното, което може да направи един човек; наемният убиец Федка изповядва вярата си в Бога, но продължава да убива срещу заплащане и като че ли не вижда противоречие; Николай Ставрогин, по когото жените се лепят, показва независимост от всички и всичко – родина, любов, собствена чест, чест на другите хора.

Жените в книгата разчитат на хубостта си (Лизавета), парите си (Варвара Петровна) или на това, което мислят за образованост (студентката). Но някои са кротки, безобидни, дори самопожертвувателни (Дария Шатова, книжарката Софя).

Пълно е с хитруващи, театралничещи, суетни и слаби хора (Липутин, Лямшин, “великият” Кармазинов, Степан Верховенски), умуващи и фантазьорстващи фанатици (Кирилов, Шигальов, последният “лектор” на литературното утро).

ІІ. Руската интелигенция и руският народ

Книгата е за интелигенцията, чието безумство започва с атеизъм и отричане от Русия. Това е “свободомислието”, то е като зараза, която води до смърт, макар че някои - като Шатов - оздравяват. Свободомислието води най-напред към вярата, че е нужна “пълна промяна”, че трябва да се участва в нея като се създаде организация, чието ръководство и лидери вече съществуват “някъде”. На свободомислещите кандидати за революционери им е нужен някакъв посредник, представител на "онези", и Пьотър Верховенски се появява като такъв. Понеже е по-лесно да се повярва, че онзи, когото виждаш пред себе си, е изпратен (“натоварен”) от “тях”, отколкото че е способен сам да осъществи “идеята”. А когато се създава организация, благословена от “тях”, тогава не е нужно да се жалят хора.

Всичко това е от бесовете, излизащи от тялото на Русия (от тялото на руския народ) и влизащи в някои нещастни хора, за мнозина от които е били по-добре да не са се раждали. Те са “свини” като онези от притчата в Лука 8:32-36, както пророчески се досеща Степан Верховенски малко преди смъртта си.

ІІІ. Постройката на "Бесове". За разказвача

Достоевски не се е грижил да изработва сложна и увлекателна фабула. Характерите са разработени пространно и главно чрез думите им. Събитията обаче са малко и до катастрофата се стига бързо. Действието се върти около дейността на Пьотър Верховенски, който се стреми да създаде впечатление за анархия в града (пожар, провал на губернатора), да създаде “петорка” (свързана с общо участие в убийство) и чрез услуги и угодничество да си подсигурява “лидер на революцията” (Ставрогин).

Разказвачът е действащо лице. Той е мил млад човек, кротък и с мек характер, и по начало съчувствено настроен към хората. Той е верен приятел на Степан Верховенски, респектиран е от славата на Кармазинов и е леко влюбен в Лизавета. Светски човек, но доста прилича на Альоша от "Братя Карамазови".

В книгата има немалко комични места. Накрая се казва: Наши медики по вскрытии трупа совершенно и настойчиво отвергли помешательство - като че ли лудостта може да се установи с оглед на трупа.

**

на български:
Ф.М. Достоевски. Бесове. Превод В. Райчев. “Народна култура”, 1983; “Захарий Стоянов”, 1997
Ф.М. Достоевски. Бесове. Превод Васил Д. Юруков. "Т. Д. Юруков", 1924