Записки на Археолога

Коренът на злото – отсъствието на идея за човек. Предполага се, че знаем що е човек; уверени сме, че знаем, и даже, че това е едно просто и дребно знание, с което не можем да се задоволим. И напредваме по този начин: не мислим за човека, а се занимаваме с разграничения вътре в този "вид", а те пък после се използват за дискриминация на разни индивиди и групи. При това положение "човекът" се губи, а взирането в неговите особености създава у хората презрение, срам, завист и страх. Някой мисли, пък и говори така: кучето ми, което е взето от богато, славно и силно място, сигурно не ме харесва. Може би не мога да му предложа това, което му подобава – защото съм от бедно, безславно и слабо място. Така че то сигурно си мисли – тези тук са зле. “Изненада се приятно, като видя, че имаме баня". В шегите около издигнатостта на кучето този човек не е способен да си въобрази, че то вижда стопаните си не като по-низши или по-висши от него същества, а просто като хора. Той се изненадва, ако това куче се държи като животно - да кажем, ако си вземе месо от чиния, без това месо да му е предложено. Някой би казал: че ако не направи това, то няма да е животно. Но лесно ли е да разбереш, че е животно? Ако намираш, че то е по-скоро цивилизован “чужденец”, значи няма да е животно. Изобщо за да имаш идея за животно, сигурно трябва да имаш и идея за човек.
Също така можем да се шегуваме, че месото, което ядем, е от същество, което е живяло "по този начин" и дори се е казвало ето така - и казваме името му. Някой на масата се нервира, но не може да каже защо. Нервира се, защото "познанството" с някое същество и особено знаенето на името му означават, че то има душа. А онова, което има душа (като нас), не бива да се яде. Но кой се сеща, че нещо може да има душа? Съществата са само тела. Някои от тези тела се ядат, други не, но, като изключим обичая, няма друго обяснение за това, защо някои не се ядат.