Помислите

Истинското призвание на богословието е лечението на човека. Истинският богослов е този, който лекува човека, който познава болестта и е способен да я изцели. Защото е несъмнено, че болестта в същността си е помрачение на ума. Истинското богословие е будно, трезво (viptiki) и истинският богослов е по същество трезв (niptikos), защото трябва да познава всички скрити страни на тази духовна борба и да притежава разсъдителност (diakrisis), която е плод и последица от неговото собствено здраве.
Следователно цялото богословие на Православната църква е богословие на трезвението, защото то е съставна част от изцелението на човека. Христос казва на учениците си: Бъдете будни и се молете (Мат.26:41).

***

Умът е нашето богатство и опора. Когато умът ни е утвърден в Бога, ние сме в добро състояние. Когато отваряме вратите за страстите, тогава умът се разсейва и постоянно скита по земните и плътските неща, в многообразието на насладите и страстните помисли. Той ни отделя от истинската любов, от любовта към Бога и ближния, внушава ни привързаност към безполезното и жажда за празна слава. Така се развиват сластолюбието, сребролюбието и славолюбието. Когато човек се разболее, както казва св. Григорий Палама, той става нещастен, и вече не го радват нито слънчевата светлина, нито свежият полъх на вятъра.
Ако умът пренебрегва божиите заповеди, той се сражава с ближните, освирепява против другите, враждува против тези, които не се съгласяват с безумните му желания и - за съжаление! - човекът става човекоубиец... и всичко това - този, чието предназначение е да стане син Божи!?

***

Когато говорим за помисли, имаме предвид не просто мисли, а внушения на разсъдъка, съединени с образи и подбуди, идващи от зрението или слуха, или и от двете заедно. Когато например се появи образ, обвързан със слава, богатство и наслаждение, той може да бъде съпроводен от следната мисъл: "Ако постъпиш така, ще спечелиш слава и пари, нищо няма да ти липсва..." Целият този комплекс наричаме помисъл. Помисълът е внушение, което може да прерасне в грях.
Помислите прерастват в грях и страст. Страстта не само се ражда от помислите, но и се укрепва от тях. Тя пуска дълбоки корени и тогава човекът вече трудно се променя. Помислите ни разрушават. Помислите буквално разлагат душата. Много телесни недъзи също произлизат от безконтролните помисли. Накрая човек, който е овладян от помисъла, губи чистотата на сърцето си и възможността за общение с Бога.
Този, който върви по пътя на изцелението, се освобождава от помислите, става вътрешно уравновесен, а поведението му - нормално. Той не измъчва себе си, не измъчва и другите. Това е много важно, защото ако се вгледаме в психически неуравновесените хора, ще се убедим, че те са обладани от натрапчиви идеи и стереотипно мислене и са неспособни да се освободят от тях. Това е изкуството на лукавия; и с тези свои стрели той трови всяка душа.

архим. Иеротеос Влахос. Православната духовност. Превод Мариян Стоядинов. "Праксис", 2005