Достоевски. "Братя Карамазови"

І. Действието

Действието се движи около конфликта между помешчика Фьодор Карамазов (55-годишен) и първородния му син Дмитрий (28-годишен), запасен поручик. Майката на Дмитрий е изоставила семейството скоро след раждането, а бащата се е грижил твърде зле за него, така че по същество момчето било отгледано от семейния слуга Григорий. Характерите и на двамата - бащата и сина - са трудни: старият Карамазов е сладострастник, циник, стиснат и коварен; а Дмитрий е честен и прям, но твърде избухлив и при това прахосник. Те са в несъгласие относно наследството на Дмитрий, което бащата отказва да му изплати изцяло.
Но най-лошото от всичко е това, че и двамата са отчаяно влюбени в една и съща жена - младата Аграфена Александрова Светлова (Грушенка) и еднакво желаят да заживеят с нея, дори да се оженят за нея, независимо от скромния й произход и неблестящо минало.
Един ден Дмитрий нахлува в дома на баща си и му нанася побой в присъствието на свидетели, сред които са и двамата му братя - Иван и Алексей (Альоша). Само няколко дни по-късно Фьодор Карамазов е открит мъртъв у дома си. Няма съмнение, че е бил убит през нощта с удар с тежък предмет в главата. Заподозрян е Дмитрий. Той е незабавно арестуван, разпитан и след двумесечно следствие е съден и признат за виновен в "убийство с цел грабеж". Предстоят му поне 20 години каторжен труд в Сибир. Иван и Альоша, с помощта на бившата годеница на Дмитрий - младата Катерина Ивановна - се опитват да организират бягството му от каторгата. Надяват се това да стане още по време на пътуването му към Сибир.

II. Главният герой

В самото начало, още преди да започне с изложението, разказвачът заявява, че това ще е книга за Альоша - най-младият от тримата братя. Кротък, но твърд, той решава да стане монах и заживява в местния манастир, където става ученик на "стареца" Зосима. Но преди да умре, Зосима съветва младежа да напусне манастира и да отиде "при хората", защото човек и така би могъл да живее като християнин. Альоша изпълнява съвета на учителя си и наистина напуска манастира. В продължение на цялото действие той се среща и говори и повечето герои. Независимо от видяното и чутото, той не осъжда никого, рядко спори или възразява, никога не се кара, старае се винаги да казва истината, да помирява враждуващите. Надява се на доброто за всеки. Понякога има прозрения, недостижими чрез обикновено разсъждение. Веднъж казва на брат си Иван: “Ти не си убил баща ни” – защото, без да има явно основание, се досеща, че брат му ми могъл силно да се самообвини за смъртта на Фьодор Карамазов.
Альоша разговаря еднакво лесно с възрастни и деца, светски хора и монаси, мъже и жени. Отнася се предпазливо, но сърдечно и с едно разглезено и душевно болнаво момиче, което се опитва да флиртува с него.
Романът завършва с една реч на Альоша пред група момчета по повод смъртта на малкия Илюша Снегирьов.

III. Отрицателните герои

1. Смердяков

Имало подозрения (според разказвача - основателни), че Фьодор Карамазов има още един, четвърти син - и това е отгледаният в дома му Павел Смердяков. Наречен е "Смердяков", защото негова майка била малоумната бездомница Лизавета, наричана в града "Лизавета Смердящая". Павел е отгледан от Григорий и жена му Марфа. Още от дете той се отличава с остър практичен ум, но му е скучно да чете. Опитът на Григорий да го образова религиозно претърпял провал. Момчето не само се усъмнило, но се отнесло и с презрение към разказа за Сътворението. Едно от забавленията му в детска възраст било да беси котки и да ги погребва, имитирайки църковния ритуал.
Адвокатът Фетюкович, който е говорил с него по време на подготовката си за процеса, казва така: На меня он произвел впечатление совершенно определенное: я ушел с убеждением, что существо это решительно злобное, непомерно честолюбивое, мстительное и знойно завистливое. Я собрал кой-какие сведения: он ненавидел происхождение свое, стыдился его и со скрежетом зубов припоминал, что „от Смердящей произошел“. К слуге Григорию и к жене его, бывшим благодетелями его детства, он был непочтителен. Россию проклинал и над нею смеялся. Он мечтал уехать во Францию, с тем чтобы переделаться во француза... Мне кажется, он никого не любил, кроме себя, уважал же себя до странности высоко. Просвещение видел в хорошем платье, в чистых манишках и в вычищенных сапогах.
Макар че убива господаря си, за да заграби безнаказано три хиляди рубли, Смердяков не е алчен човек. Напротив, преди години той е върнал на стария Карамазов случайно изгубени осемстотин рубли, заради което онзи му казал: ... Смердяков е уверен в ума си и не напразно. Умът според него е най-важното качество, и не само на хората, но дори и на народите: ...
Поради това той смята, че е несправедливо лишен от привилегии, които други са получили по рождение - защо, примерно, Дмитрий да може да повика всеки благородник на дуел, докато Смердяков, макар и далеч по-умен, да е презряно нищожество, защото е само един "смрадлив лакей"? Причината затова изглежда е просто в Русия (Я всю Россию ненавижу); изглежда във Франция не е така, там умните хора получават заслуженото. Смердяков не е нито алчен, нито сладострастен, нито избухлив - той е просто завистлив. И все пак, макар да е можел да си послужи с откраднатите три хиляди, и наистина да замине в чужбина, той разказва истината на Иван, и на другия ден се обесва (наистина, без да оправдае Дмитрий в предсмъртната си бележка). Но не всеки престъпник би казал истината и би се самоубил. Пьотър Верховенски от “Бесове” не би постъпил така.

2. Старият Карамазов

Фьодор Карамазов е “стар лъжец” и “шут”. Той не се смущава от това, че на младини преживявал като “храненик”и че дължи замогването си на наследството, придобито от първата му жена. Той не се пита дали е умен, не му се обсъждат въпроси на честта, нито на религията. На него просто му се живее: Я, милейший Алексей Федорович, как можно дольше на свете намерен прожить, было бы вам это известно, а потому мне каждая копейка нужна, и чем дольше буду жить, тем она будет нужнее...
Той не би се самоубил затова, че е извършил престъпление. Не би могъл да се отчае, както Смердяков, нито да се разболее душевно, както Иван. Лудостта на Иван е причинена, покрай другото, и от натиска на съвестта, която у баща му е замлъкнала, а у Смердяков говори, но не може да го спаси, защото в неговата душа побеждава гордостта.

IV. Иван Карамазов

Но за душата на Иван Карамазов се води борба. Тъкмо затова той е удостоен с посещението на дявола – дяволът идва лично само при онзи, когото не може да измами със страсти.
Подобно на Смердяков Иван разчита на интелекта си; също като баща си той е готов да играе роли, макар и само чрез слово, дори богословствайки; но това, което го удържа от падение е, че вярата, че истина съществува. Накрая на разговора им дяволът му казва: Всё это очень мило; только если захотел мошенничать, зачем бы еще, кажется, санкция истины? Но уж таков наш русский современный человечек: без санкции и смошенничать не решится, до того уж истину возлюбил...

V. Паузите

На три места в книгата действието прекъсва и се правят отклонения, при това съвсем различни по форма. Първото са записките на Альоша от някои "Беседи и поучения" на стареца Зосима; почти веднага след това е "поемата" за Великия инквизитор (съчинение на Иван, което той преразказва на Альоша). Тези двете са в първата половина на книгата - в края на втората от четирите части. Към края, в четвъртата част е поставен разговорът на Иван с дявола. И това е извън действието, защото случката е или фантастична или разказ за действителна халюцинация на болен човек.

"Беседите и поученията" предават духа на православието (на истинния живот съгласно Бога). Хората са призовани към любов, и то не само към себеподобните им, но и към всичко живо, цялата вселена; говори се, че борбата за права и задоволяване на всякакви желания не е свобода; за "отединението" на богатия, който разчита на парите си и на бедния, който се пропива: единият страда от тщеславие, а другият - от завист; за нуждата от всекидневна молитва; за руския народ-"богоносец", който ще победи атеизма; за ада, който при някои е мъка по невъзможността да обичаш, а при други - омраза към творението, Бога и самия себе си; за това, че човек може да служи на другите хора, дори и на слугите си, защото вижда в тях преди всичко хора.

"Великият инквизитор" е притча за речта на висш католически духовник пред самия Христос, дошъл втори път като човек. Инквизиторът уверява Бога, че той е обикнал човечеството повече, отколкото самият Бог го обича, или по-скоро - открил е по-добър начин да го дари със щастие. Защо Христос не е повел хората със силата си тук, на земята? Защо не ги е нахранил - всички тях, защо не е извършил такива чудеса, че да го поставят за вечен цар над цялата земя. Като Бог той би могъл да извърши това и така би направил хората щастливи. Защото това са истинските мечти на обикновения човек - да се поклони някому за видими чудеса, за види земен образ на величието ("авторитет"!), да благоговеее пред непонятността ("тайната") на видимите чудеса. Вместо това той е предпочел да живее като обикновен човек и да остави на хората само примера си и вярата. Ти твърде много уважаваш човека... а той е слаб и подъл.
Инквизиторът предлага по-умерено щастие, но по-сигурно и за повече хора - "по мярката на човека". Изглежда, че той не вярва нито в Бога, нито във вечния живот, а само в земното и временно щастие. Затова построява земната си църква, която предава духа си на богатите със земни блага западни народи.


VI. Бащи и синове. Борба за душата

В книгата се мисли за отсъствието на бащата и още повече за недостойния баща. Да видим примерно щабс-капитана Снегирьов. Той е беден, слаб телесно, некрасив, понякога нечестен, плах и смешно неловък човек. Мнозина биха го нарекли "нищожество". Но синът му Илюша го обича и е готов да се бие с всички заради честта му. Бащата обаче може да бъде не слаб, а крайно порочен човек, и тогава изпитанието е още по-голямо.
Някои изпитват омраза към недостойния баща: при Дмитрий тя е по-близо до обикновения гняв, при Иван - до злобата. На недостойнството на бащата единият отговаря със шумен и разпътен живот, а другият - със задълбочаване върху интелектуални, дори богословски въпроси; но омразата го отвежда до крайна горделивост и отхвърляне на Бога.
При едни недостигът на бащина любов и напътствие води до душевен хаос, при други - до гордост: синът се опитва да се учи от собствения си ум, поставя ума си на мястото на бащата. Нещо подобно се случва с момчето Коля Красоткин, но неговото сърце е по-меко от това на Иван, а и изпитанието е по-леко - баща му просто е починал съвсем рано. Или пък, по някаква благословия прощава на бащата, страдайки за него, и поглежда към Бога, към Когото същият този баща е трябвало да го води (като Альоша).

Всеки бива изпитван според чувствителността и силата си, за да бъде улеснен в пътя към духовния живот и предпазен от леност, гордост или отчаяние. Братът на стареца Зосима е бил обърнат към Бога чрез смъртоносна болест; самият Зосима - чрез смъртта на брат си, но също и чрез едно като че ли незначително за офицер и дворянин избухване (набива ординареца си); а събеседникът на младия Зосима - чрез тежко престъпление, извършено от него самия. Бог допуска изпитанията, за да разбуди съвестта и да обърне мислите на човека към вечното. Но има някои, които не се обръщат, независимо от изпитанието - упорити лъжци, сладострастници, честолюбци. Някои пък са пощадени - Дмитрий, които се промъква през нощта до дома на баща си, случайно не замахва да го убие; може би за него ще е по-добре да избяга от каторгата, отколкото да отиде там.
Понякога тщеславен, горд човек като Иван Карамазов може да бъде нападнат от много силни угризения на съвестта дори без да е извършил престъпление. Това показва, че той е духовно жив, има сили да стигне до разкаяние и оттам - до спасение. Но гордостта му е силна, и този сблъсък, където упоритата гордост не отстъпва пред живата съвест, може да доведе до лудост. В момента на полудяването сякаш по милост се допуска този човек да види с очите си истинския си враг - защото дотогава той не е познавал врага си, смятал е хората за врагове. И тази среща с дявола е като врата към отвъдното, през която се тръгва по пътека, отвеждаща към Бога. И тъй, Иван Карамазов ще оздравее и ще се спаси.


**

на български:

Ф.М. Достоевски. Братя Карамазови. Превод Д. Подвързачов, С. Андреев. „Народна култура“, София, 1984

Радев. "Строителите на съвременна България"

Том първи, кн. І-ІV

І. Съдържание на частта

Книги І-ІV обхващат събитията в княжество България от Берлинския договор до Съединението (юли 1878 - септември 1885).
В книга І се разказва за приемането на Търновската конституция и избирането на Александър Батенберг за български княз. Обсъжда се разпокъсването на българския народ в три държави, отношението на Екзархията с църквата в Княжеството и настроението в Румелия до встъпването в длъжност на губернатора Алеко Богориди (април 1879).
Книга ІІ - дейността на първите правителства: консервативните на Бурмов и митрополит Климент и либералните на Цанков и Каравелов (до април 1881).
Книга ІІІ - суспендирането на Коституцията, административните реформи (създаване на Държавен съвет), съпротивата на либералите (Цанков и избягалите в Румелия Славейков и Каравелов), напрежението между руските министри (Соболев, Каулбарс) от една страна и българските политици - включително консерваторите - и княза от друга, завършило с осуетяване на предполагаемото детрониране на Батенберг. Също, сблъсъкът на икономическите интереси на Австро-Унгария и Русия, особено във връзка с построяването на железопътните линии (българската част от линията Виена-Цариград и проект за линия, свързваща София с някой от дунавските градове). Князът отменя режима на Пълномощията и възстановява Конституцията (септември 1883).
Книга ІV се занимава с дейността на смесеното (либерали-консерватори) правителство Цанков-Начович, а после с либералното на Каравелов. Отношенията с Русия се влошават все повече. Един от последните параграфи на гл. 3 е озаглавен Как Д. Цанков стана русофил.

ІІ. Основният жанр в историографията

Михаил Кремен казва (в “Романът на Яворов”, гл. 8), че е чел неведнъж “Строителите на съвременна България” и че гледа на тази книга като на романизирана история за първите години на новата българска държава. Казва го по повод на случайната си среща с Радев на кръстовището на “Денкоглу” и “граф Игнатиев” – сегашният площад “Гарибалди”. Ето впрочем неговите думи: Двата тома на “Строителите” бях чел няколко пъти, и то не като история, а като роман из политическия живот на България през размирните години на Батенберг и Стамболов. И после добавя: ...премервах силата на словото му, следях оригиналността на мислите и гъвкавостта на логиката му. За моя пълeн възторг пречеше само едно: виждах, че Радев е премного доволен от себе си.
Историографията е нещо съвсем различно от художествената литература (белетристиката), но, подобно на нея, има различни жанрове. В белетристиката най-величественият и всеобхватен жанр е романът (както преди и наред с него е епосът). Най-добре е романът/епос да се занимава с големи събития от живота на някое общество и то да е цяло, отделно и независимо, каквото е примерно народът и още повече държавата. Такова събитие е, несъмнено, войната – и затова някои от образцовите романи/епоси се занимават с война.
Така и в историографията съществува един основен, класически и най-представителен вид изследване. В него обикновено се разказва за голямо изпитание, на което е подложено цяло едно общество – както е войната на гърците срещу чужденците при Херодот, или на самите гърци помежду си при Тукидид. Или пък за възхода на една държава-империя, както е във “Всеобщата история” на Полибий. Този класически вид историография, също като романът/епос се занимава преди всичко със съдбата на държави, което не пречи да се обърне внимание и на отделни хора. Дори помага, защото, както е забелязал Аристотел, чрез държавата човек достига своята пълна независимост от природата, защитеност от човешкия произвол и възможност за развитие на способностите си - значи достига формата си на социално същество (в “Политика” това e казано по следния начин ...).
Та Симеон Радев се захваща точно с този най-висш жанр историография, а не с нещо по-дребно, каквото е, примерно, биографията. А би могъл, защото по същото време са писани биографии върху същия материал, каквото е примерно биографията на Гавриил Кръстович, написана от М. Балабанов – самият той доста очернен от Радев в “Строителите”.

ІІІ. Кое движи българската история

Политическия живот на България изобилства от конфликти. Консервативната и либерална партии олицетворяват и продължават традиционното напрежение между “народ” и “чорбаджии”, за което Радев говори още в предговора. Като държавен глава князът е отговорен за единството на нацията и пореди това се опира ту на едните, ту на другите. Той самият, както и държавата като цяло, са подложени и на външен натиск – той идва най-напред от страна на Русия, стремяща се, както мисли Радев, да подчини Княжеството и да го направи просто един удобен инструмент за балканската и средиземноморската си политика. Като противотежест на Русия - и понякога в ущърб на интереса на народа (на единството му) - действа цяла Европа. Най-видима е намесата на Австро-Унгария, може би защото е териториално най-близка до България от всички западни Сили. Англия рядко се намесва пряко, но присъствието й се усеща. Тя е стратегически противник на Русия и се стреми към ограничаване на влиянието й където и да било. Формално Княжеството е васал на Турция. Румелия е турска “губерния”, макар и автономна, а Македония, където българите преобладават, е останала изцяло в нейните граници.
Ето ги задачите на българския народ: разпокъсан с решение “отгоре”, той естествено се стреми към обединение, което започва щастливо със Съединението от 1885; към пълна политическа независимост de jure, която е осъществена преди завършването на “Строителите”; към фактическа независимост, сиреч недопускане на решаващи външни влияния – ако не изцяло, то поне върху вътрешната политика на държавата; и към свобода на гражданите, която е възможна само чрез строго спазване на Конституцията.

ІV. Историография и действителност. Факти и смисъл

Относно избора на материала, характерите и действията, историографът е по-малко свободен от белетриста. Той не може да конструира каква да е фабула. От него се очаква да се заеме със събития, които са вече известни „като цяло”, и да ги проучи така, че да прибави още сведения и да премахне някои неясноти – най-вече относно „как” и „защо” се е случило онова, за което се говори. Това е в случаите, когато за някое събитие вече е писано и информацията е достъпна. Но може да се пише и за неща, които знае само – или поне най-добре - историографът (на основата на лични спомени, свидетелства, слабо достъпни документи). Тогава той не се стреми да изяснява онова, което “общо“ се знае, а пише, за да постави основата на историографията на неща, които не бива „ да се забравят” – както прави Херодот. И тъй, Симеон Радев се заема да напише една от първите истории на събитията в България от Освобождението до възкачването на Фердинанд. Някои от сведенията, които той има, с недостъпни за други – да кажем, личните спомени на Драган Цанков, които Радев изслушва и цитира в „Строителите”. Радев казва, че е дошло време да се напише такава история, пък макар и несъвършена, защото участниците в тези събития скоро ще бъдат покойници, при това неоставили мемоари.
Освен това историографът, за да създаде убедителен текст, трябва да придава смисъл на вече известните факти – какво все пак по същество се случва? Кой действа и защо действа така? В историята на Радев се оказва, че главният герой (вършителят на историческото действие) е българският народ, който действа чрез представителите си . Това са на първо място либералите (“младите”) – тези, които най-много се грижат за свободата му. Всеки народ , за да бъде действащо лице в историята – особено в модерна Европа - трябва да се сдобие с държава. Но не е все едно каква ще е тази държава. Добра държава, както мисли Радев, е тази, която осигурява свобода на гражданите си – а това става чрез действаща Конституция.

V. Въпросът за източниците

Белетристът няма нужда от източници. Той се опира на въображението си, на способността си да разкаже и драматизира (да имитира нечия реч). Историографът пък се стреми към „истината” за „ето тези събития” и „ето тези общества и индивиди”, доколкото участват в събитията. Без увереност, че съществува истина за историята, не може да се прави историография – тъй като тя съществува „заради” тази истина и следователно се поражда от вярата в такава истина и желанието тя да бъде постигната.
Източниците са: на първо място, лични спомени (каквито Радев не може да има - той е бил дете по онова време и е живял другаде); после, чужди устни свидетелства; публикувани реакции на съвременници (вестници); документи; публикувани изложения на събития от по-късно време, които ползват недостъпни за автора източници или пък са ценни с това, че придават определен смисъл на събитията. Наличието на тези източници удостоверява, че авторът се придържа, доколкото обстоятелствата позволяват, “към истината”. Добре е обаче тези източници да са достъпни и за читателите, дори само за да могат да обсъдят казаното. Това значи, че честото позоваване на устни свидетелства, които не могат да бъдат проверени, трябва да се избягва. То създава съмнение у читателя, тъй като го поставя в положение да бъде прекалено зависим от личната осведоменост на автора.

VІ. Пристрастия

Радев обича да характеризира персонажите си, говори за личността им, търси мотивите на действията, понякога представя дори мислите им. На такива места "Строителите" наистина заприличва на исторически роман. Още в началото той обявява, че в изложението си ще се стреми към справедливост, намеквайки може би за Тацитовото sine ira et studio. Но все пак изглежда пристрастен, когато говори, примерно, за честолюбието на Дондуков или за опортюнизма на Балабанов.
Консерваторите в книгата му са отрицателни герои, като изключенията са рядкост. По-одиозни от тях са само образите на руските генерали и дипломатически агенти. Ето какво се казва за Хитрово: (...);
Йонин: (...);
Соболев:(...);
Каулбарс: (...).


**

Симеон Радев. Строителите на съвременна България, Том 1-2. "Петър Глушков", 1910-1911
Симеон Радев. Строителите на съвременна България, Том 1-2. "Български писател", 1973, 1990

Димов. "Тютюн"

І. Съдържание

Част 1

Ирина е гимназистка в малкия западнобългарски град Х. Населението отглежда тютюн и работи в тютюневата фабрика, собственост на акционерно дружество "Никотиана".
Ирина се влюбва в две-три години по-възрастния от нея Борис Морев, син на учител от гимназията. Борис се интересува от принципите на тютюневия бизнес; успява да си издейства среща със собственика на "Никотиана" Спиридонов при едно от посещенията му в града (Спиридонов също е от Х.). Срещата е много успешна и Борис прави светкавична кариера във фирмата, за което му съдейства и дъщерята на Спиридонов - Мария. Двамата скоро сключват брак. Две години по-късно, след смъртта на баща й, Борис става генерален директор и съсобственик на "Никотиана".

Ирина завършва гимназия и става студентка по медицина в София. Една вечер, на връщане от университета, тя попада на Борис, който я поканва в колата си и я завежда в огромната си къща. Става ясно, че Мария е тежко болна - не разпознава почти никого и се нуждае от постоянен надзор. Ирина става любовница на Борис. Това се случва към 1932-а.

Същевременно тютюневите производители и работници от град Х. и селата наоколо се готвят за съпротива срещу политиката на "Никотиана", която ги застрашава с уволнения и намаляване на изкупните цени. Дейността им се оглавява от комунистите. В тази среда действат Динко - братовчед на Ирина и отдавна нещастно влюбен в нея, Стефан Морев (брат на Борис), евреинът-интелигент Макс Ешкенази, партийният лидер Лукан, тютюноработниците Шишко, Блаже, Спасуна, Симеон. Активистите организират стачка и демонстрация в центъра на Х. Демонстрацията завършва с кръвопролитен сблъсък между работниците и полицията. Загиват бащата на Ирина, който ръководи полицейския взвод, и работничката Спасуна; арестувани са повечето от стачните лидери. Симеон умира от изтезания в полицията, а Стефан - от малария във варненския затвор. Преследваният от полицията Макс се е самоубил няколко дни преди това. Блаже, Шишко и Лукан издържат на изтезанията и са освободени.

"Никотиана" се стабилизира благодарение на контактите на Борис в правителството, индустриалния елит и пресата. В годините преди войната Германия монополизира износа на българските тютюни, действайки чрез Немския папиросен концерн. Директор на Концерна за България и околните страни е фон Гайер, бивш военен летец. Експерти са потомственият аристократ барон Лихтенфелд и Прайбиш, чиито предци са били крепостни селяни на фамилията Лихтенфелд. Дейността им се наблюдава от госпожица Дитрих, агентка на Гестапо.
Борис заедно с вече възрастния, но крайно грижлив към външността си главен експерт Костов, се стараят да предразположат немците от Концерна с разни видове забавления. Борис намеква на Ирина, че е добре да обърне повече внимание на фон Гайер. Отношенията им рязко се влошават. Ирина преценява, че Борис трудно би се разделил с нея и решава да употреби връзката им за своя изгода. Това се случва във Варна през септември 1939.

Част 2

България влиза във войната и окупира Беломорието. Ирина е станала любовница на фон Гайер, като при това има и множество краткотрайни авантюри. Една нощ във вилата на Чамкория, където тя е сама с прислужницата си, неочаквано се вмъква Павел, по-големият брат на Борис. Той е активен деец на международното комунистическо движение, сражавал се е в Испания и е обучаван в СССР. След напрегнат разговор и проблясък на любовен интерес от страна и на двамата, Павел продължава пътя си към планината, за да се присъедини към един наскоро сформиран партизански отряд. Появяват се отново Динко (командир), Шишко (поликомисар) и висшият партиец Лукан. Има и нови лица - еврейката с партизанско име Варвара, която е влюбена в Динко, македонецът Ляте, двама дезертьори от царската армия - един майор и един фелдфебел-школник (Данкин) и млекарят Мичкин, чието внуче някога е получило безвъзмездна медицинска помощ от Ирина. Германия вече е нападнала СССР.

Годината е 1944. Мария Спиридонова отдавна е починала. Ирина е омъжена за Борис, но отношенията им са лоши и Борис пие все повече. Двамата заминават за Кавала, където "Никотиана" е монополизирала изкупуването и манипулацията на тютюна. На остров Тасос Костов попада на едно деветгодишно гладуващо гръцко момиченце - сираче, и пожелава да го осинови. Момиченцето, което се казва Аликс, е болно от малария и след усложнения, настъпили може би и заради погрешно лечение, умира.
Червената армия наближава България. Окупационният корпус започва да се оттегля от Беломорието, а отношенията между немските и българските военни се влошават. Борис, който опитва да продаде складирания си тютюн на местен търговец, се разболява от малария и умира в Солун. В района действат гръцки партизани, разделени на комунисти и прозападни националисти.

Българският партизански отряд, който видяхме край Чамкория, се появява в окупираната територия за да проведе акция - взривяване на немски бензинов склад. В разгара на акцията се появява цивилна кола, пътуваща за Кавала. В колата са Ирина, Костов, фон Гайер и трупът на Борис. Като лекарка Ирина е повикана да се погрижи за смъртно ранения Динко, който я разпознава. Отрядът успява да подпали цистерните, но мнозина партизани загиват, сред които е Шишко, който доброволно и съзнателно се жертва, за да прикрие отстъпващите си другари. Фон Гайер е разстрелян, а Ирина и Костов са освободени и продължават пътя си.
Кавала вече е завзета от група гръцки партизани-комунисти, подкрепени от български военни части, минали на страната на ОФ. След погребението на Борис, Ирина и Костов заминават за София, където да разположени съветски войски. Домът на Мореви се използва като щаб на отечественофронтовската армия. Там е настанен и Павел, сега генерал-майор. Ирина разговаря няколко пъти с него и го моли за съдействие да напусне страната. Павел отказва, но се съгласява да я заведе с колата си до родния им град. Двамата се разделят с усещане за несъстояла се любов.
9 май 1945 г. заварва Павел в Словакия, вече като генерал-лейтенант. Същия ден той получава писмо от бившия партизанин - сега подполковник - Данкин, от което научава за самоубийството на Ирина.


ІІ. "Тютюн" преди и след преработката си

Книгата е достатъчно голяма още преди преработката, след което е увеличена с около една трета. Но и в първия вариант, по който пиша, тя е 600 страници в изданието от 1993 - поне колкото "Бесове", или малко по-голяма.


ІІІ. Класовата борба

Следи се действието в две общества, които са във вражда ("антагонистични") и които се преплитат поради роднински, семейно-любовни или служебни връзки между героите. Показани са конфликти между техни представители, не само индивидуални, но и колективни (сблъсъци на демонстранти с полиция, сражение на партизани с немска военна част).
От една страна стои ръководството на "Никотиана", тютюневи босове, индустриалци, висши чиновници, представители на немския бизнес, армия и тайни служби; от друга - тютюноработници, работнически и партийни (комунистически) лидери, партизани. Главните действащи лица идват от средната класа в провинцията: Ирина е дъщеря на старши полицай, а братята Мореви - на гимназиален учител, и то по латински, което го доближава до по-високата интелигенция.


ІV. "Тютюн" като епос и трагедия

Епическият елемент в романа е сблъскът на индустриалната и политическа върхушка ("олигархия, естаблишмънт"), подкрепяна във втората част от представителите на хитлеристка Германия, срещу работническата класа, предвождана от българските комунисти, зад които стои СССР.

Животът на Ирина протича като трагедия. Тя е единствена дъщеря на патриархално семейство, малко затворена, честолюбива. Напусната от първата си любов, тя не отговаря на ухажванията на състудентите си от Медицинския факултет. Повторната й среща с Борис, когато той вече е богат, изглежда като щастливо, но рисковано продължение на ученическата й връзка. Тя се съгласява да стане любовница на семеен мъж, чийто брак се е разпаднал нещастно и не по негова вина, но не може да бъде законно прекратен. После привиква да разполага с пари и удобства, доволна е от приобщаването си към столичния елит. И след това сама решава от любовница на първия си и единствен дотогава мъж да стане почти независима, скъпо платена компаньонка. След катастрофата на предвоенния и прогермански елит тя се опитва да запази положение сред силните на деня чрез девера си Павел, но не успява. Самоубийството й съвпада с капитулацията на Германия и края на войната.


V. Героите на Димов и законът на историята

Димов мисли за нравствената (той пише "духовна") смърт преди физическата, а може би, макар да не го казва изрично, и за "духовно" безсмъртие (саможертвата на Шишко). Също за "стар" и "нов" свят, като отмирането на стария свят - този на олигарсите и националистите като Борис и баща му - се представя като справедливо и същевременно необходимо (неизбежно).
Ако героите на романа успеят да проумеят посоката на историята и нейната справедливост, те биха се жертвали за "новия живот" и така биха избегнали "духовната смърт". Димов често казва, че този или онзи герой е "съзнал" или "не е съзнал"; че е "знаел" част от истината, но пък "не е можел да знае" други неща - останалата част от истината. Способността за "съзнаване" на историческия закон може да бъде скована от пороци - сребролюбие, сладострастие, властолюбие, фанатизъм, сляпо покорство пред установения ред.

Лицата и ситуациите, представящи църквата, са изработени така, че да предизвикват отвращение. Ето какво се казва около погребението на Борис: ...Това бе нечист, сиромашки и гладен гръцки поп, с избеляло расо и мазна калимявка... И ровейки горчиво сметта, този служител на Христа бе постепенно престанал да вярва в Господ, в православието и в небесната правда... сиромашкия гръцки поп с кирливото расо и гладни очи. На улицата чакаше разнебитена катафалка с дръгливи коне, а до нея стоеха мършав, подобен на попа клисар и две момчета, от които едното държеше кръст, а другото — избеляла хоругва... И т.н.


**

Димитър Димов. Тютюн. "Труд", 1992

[Платон]. "Послезаконие"

Това е малко съчинение (около 20-25 стр.), замислено като епилог към "Законите" на Платон. Нищо не пречи да се чете като 13-та книга на "Законите", макар че текстът има смисъл и като самостоятелно произведение.

І. Съдържание и жанр

"Послезаконие" формално е разговор между трима, но в действителност е монолог. Действащото лице, което говори, е наречено "Атинянинът". Монологът му се прекъсва отвреме-навреме от репликите на друг персонаж - критянинът Клиний, който насърчава говорещия, подканва го да развие мисълта си или изказва колебание относно някои твърдения. Репликите му служат, за да се почувства, че говорещият не е сам. Третият персонаж - спартанецът Мегил - мълчи, макар че в "Законите" понякога е взимал думата. Читателят си ги представя да разговарят, разхождайки се. Мястото на действието е Крит.

"Послезаконие", както и целите "Закони", не представя нито действие, нито характери. Целта на текста е да покаже как нещо се доказва. Някой уверява слушателите си, осведомява ги за възгледа си относно нещо важно, което засяга всички хора, макар и не всички да са способни да изслушат и оценят казаното. В случая се говори за това, в какво се състои най-ценното образование, чрез което се достига до мъдростта (sophia).

ІІ. Темата на "Послезаконие"

Въпросът е важен по две причини. Първо, говорителят мисли, че само мъдрият (или мъдрецът?) може да бъде напълно щастлив. Така че слушателят разбира как човек може да стигне до щастие още приживе. Второ, държавата би била добре уредена и би действала добре, ако се управлява от мъдреци. В "Законите" Атинянинът прави проект на законодателството на един бъдещ град; но дори да се приеме, че това е идеалното законодателство при тези хора, това място и тези размери на държавата, пак би имало опасност от погрешно изменение, лошо прилагане или просто неспазване на законите. (Опасностите, независещи от устройството, се оставят настрана). Така че "Послезаконие" съобщава кое е образованието, чрез което водачите на държавата ще си предават мъдростта. Платон е правил веднъж проект за такова елитно образование - в "Държавата". Така че както "Законите" са различен опит за съставяне на идеална държава, така и "Послезаконие" е различно предложение за идеално образование.

Атинянинът казва, че в човешкия свят съществуват множество необходими и полезни науки и изкуства, а също и такива, които служат просто за развлечение. Но никое от тези занимания не изисква мъдрост и не предава мъдрост. Той споменава земеделието, строителството заедно с други занаяти, после гадателството, медицината, мореплаването, военното изкуство, поезията заедно с музиката, съдебната реторика. Отбелязва, че съществува и един вид природно предразположение към учене и разбиране(интелигентност?). Това е способност бързо да се възприема и помни, и лесно да се овладяват науки и изкуства. То може да бъде сметнато за мъдрост, но не е мъдрост.

Човек става действително мъдър въз основа на математическото образование - науката за числото. Само математиката дава сигурно знание. То е възможно поради това, че божеството е вложило в човека способност за схващане на числата и отношенията им. После от наблюдението на небесните тела, чието движение е основано на числови отношения, човек се научава да брои и да съпоставя числа.
Но мъдростта не е просто математическа способност и знание, а опознаване и благоговейно съзерцание на движението на небесните тела. Доброто научаване на законите, по които те се движат, съчетано с религиозна почит към тях и към самото им взаимодействие - това е основата на мъдростта. За да ги почитаме, е нужно да вярваме, че те са одушевени и блажени, че душата - както тяхната, така и всяка отделна душа - е по-стара и по-съвършена от всяко тяло, с което е свързана; и че душата притежава "ум". Колкото по-съвършено е едно същество, толкова по-добре и постоянно са съобразени неговите действия с ума.
Такъв човек би действал съобразно с ума навсякъде и би бил най-полезен за държавата и за другите хора. Би трябвало да се вярва, че той ще е блажен приживе и още повече след смъртта си. Щастието е в разбирането на порядъка на небесните движения, и то не просто поотделно и в подробности, но и като цяло и в тяхното единство. Атинянинът казва, че в момента на смъртта си такъв човек няма да усеща света с всичките си сетива, както по време на живота, но ще е причастен на един само дял; и от множествен ще стане единен, едновременно щастлив, блажен и мъдър... и, получавайки винаги еднакво тези неща от боговете, ще бъде вечно причастен на това щастие, независимо дали е живял като държавник или като обикновен човек (992b).

ІІІ. Как да се чете

Читателят на такъв нехудожествен увещателен текст може да е несъгласен с някои конкретни твърдения (небесните тела са богове), но да одобрява главното послание (мъдростта и щастието са непостижими без фундаментално научно образование); или да отхвърля главното послание, но да одобрява някои склонности на говорителя - търсене на път към щастието, интерес към справедливо обществено устройство, вяра в ценността на интелектуалната образованост, в съществуването и постижимостта на истината, в способността на човешката душа да бъде добра и съвършена, в съществуването на божеството, справедливостта и благосклонността му към хората.

Волтер. "Кандид"

"Кандид" е полуфантастична сатирична и шеговита повест за добросърдечен младеж, който обикаля света в търсене на първата си любов. Някои съвременни германски философи (Панглос, учител в семейството на един барон, комуто Кандид е незаконен син) твърдят, че този свят е прекрасен - "най-добър от всички възможни светове". В действителност светът, из който Кандид скита, е препълнен с престъпления и нещастия. Накрая се оказва, че е най-мъдро човек да се ожени за първата жена, която е обикнал, да изхранва семейството си със скромен земеделски труд и да философства в обществото на неколцина верни приятели. Така заживява Кандид след края на пътешествието си.

І. Пороци и нещастия

В света няма нищо сигурно и никой не е в безопасност. По време на пътешествието Кандид попада на свалени и прогонени крале и императори (руския император, английския крал и др.); благородни девици, станали кръчмарки, държанки, улични жени или робини (Кюнегонд, старицата); богати търговци и превозвачи между Стария и Новия свят, които се удавят в морето заедно с пътниците и екипажите си; наивни професори и честни християни, екзекутирани като еретици; мирни благородници, убити заедно със семействата си от нахлула в земите им вражеска войска (бащата на Кандид барон Тундер-тен-Тронх); висши военни, разстрелвани от собствените си войници без никаква вина (английският адмирал); невинни аборигени, поробени и малтретирани от европейци (в Южна Америка).
Пороците изобилстват. Духовниците, като се започне с папите и се стигне до най-обикновените монаси, развратничат, ползват проститутки, поддържат любовници и имат незаконни деца ("папа Урбан", брат Шибой, инквизиторът); търговците и превозвачите използват всяка възможност за измама и грабеж (холандският търговец); войниците вършат всякакви жестокости с мирното население ("българите", "аварите"); владетелите изтребват и тероризират поданиците си, като се започне от най-висшестоящите (Цариград); аристократите презират всички с по-нисък произход, независимо от доброделите и заслугите им към тях самите (синът на стария барон). Мяркат се богаташи, преситени от всичко и гледащи отвисоко на всяко постижение на изкуството и науката (Прокуранте); заможни граждани, прекарващи живота си в празнословие, клюкарство и разврат; възпитатели и философи, поддържащи абсурдни възгледи (Панглос). Ако пък някой действително е способен и се труди като учен или писател, той остава беден и неизвестен (Мартен, парижкият ерудит). Обстоятелствата в този свят принуждават дори най-добродетелните мъже и жени да извършват престъпления и да продават тялото си, за да оживеят (Кандид, Кюнегонд).

ІІ. "Кандид" в сравнение с други книги

"Кандид" прилича на Лукиановата "Истинска история". И тя е малка по обем, героят е интелигентен, любопитен и симпатичен, обикаля голяма част от познатия свят, попада на всякакви опасности и по чудо се избавя. Авторът показва осведоменост в географията, историята, философията и литературата.
Все пак книгата е полуфантастична, защото напълно въображаемите или невъзможни ситуации са малко - като че ли само приключенията в Елдорадо. В сравнение с "Истинска история" се споменават доста повече действителни и съвременни на автора места и реалии - държави, градове, народи, организации (римската църква, йезуитския орден), събития (земетресението в Лисабон от 1755).
Същевременно книгата прилича и на любовно-авантюрен роман. Има влюбена двойка, която се разделя задълго, но накрая се събира; изневери; мнима смърт; героите са съпровождани от слуги и приятели. Епизодите се сменят бързо, няма много ерудитски отклонения, освен разговорите в Париж и Венеция.

ІІІ. "Кандид" като пародия

Явно е, че Волтер прави пародия на любовно-авантюрно-фантастичен роман. Ако книгата беще сериозна, Кюнегонд нямаше да бъде зрелищно насилвана или да стане държанка на две лица едновременно, или поне това нямаше да се разказва така мимоходом и безгрижно. Освен това в края на историята нямаше да погрознее и да стане досадна съпруга. Още в самото начало тя и семейството й са представени иронично: Monsieur le baron était un des plus puissants seigneurs de la Westphalie, car son château avait une porte et des fenêtres... Ils l'appelaient tous monseigneur, et ils riaient quand il faisait des contes. Madame la baronne, qui pesait environ trois cent cinquante livres, s'attirait par là une très grande considération, et faisait les honneurs de la maison avec une dignité qui la rendait encore plus respectable. Sa fille Cunégonde, âgée de dix-sept ans, était haute en couleur, fraîche, grasse, appétissante.

Въпреки иронията, тук-там се срещат някои направо изказани възгледи - в репликите на Мартен за безправието и несигурността, и в монолога на парижкия писател за литературата. Това са нещо като набързо скицирани автопортрети.
Авторът обича да блести с остроумие и осведоменост за много неща. Характерите са слабо разработени, повестта напомня на куклен театър или рисуван филм.

на български:

Волтер. Философски новели. Превод Б. Атанасов. „Народна култура“, 1983
Волтер. Кандид или оптимизмът. Превод Мария Коева. "Фама", 2010

Достоевски. “Бесове”

Увод към "Наследени думи"

Това е първата художествена книга, за която ще напиша нещо без да съм професионално задължен и изобщо без някой да ми го е поискал. Така че ето няколко предварителни думи.

Не е много лесно да се говори за една книга “нацяло”. Това обикновено се очаква от авторите на предговори. Иначе, ако не е предговор, е по-естествено да се спомене за някое място от нея, или да бъде посочена във връзка с някаква тема, примерно ако става дума за автора, жанра или нещо за епохата.
Но все пак има причина да се пише нацяло за отделна книга и тя е, че авторът й я е мислил като нещо цяло, единно, изработвал я е според план, обхващал я е с поглед, накрая я е “завършил”. Книгата е като сграда, има си структура, външен вид и доста неща, които не се виждат отвън или пък изобщо не могат да се видят, а само архитектът и строителите знаят за тях. Но същевременно тя е изобщо нещо мислено, не може да се види и обхване с очи, не може да се снима или да се направи чертеж, който да е “верен”. Всяко “виждане” и представяне зависи от онзи, който я е прочел.

І. Характери

“Бесове” е за злото в човека. Ето например лекомислието и театралността, леността и разглезеността у Степан Верховенски. Като говори с продавачката на евангелия, казва: Народ религиозен, c'est admis, но он еще не знает Евангелия. Я ему изложу его... В изложении устном можно исправить ошибки этой замечательной книги, к которой я, разумеется, готов отнестись с чрезвычайным уважением.
Интригантство, цинизъм, хитрост и безмилостност у Пьотър Верховенски; Варвара Петровна гледа на всеки, комуто плаща или би могла да плаща издръжката, като на своя собственост; идолопоклонството на Еркел – щом си избере някого за водач, е готов на всякакво престъпление, за да му угоди. Разговаря с жертвата си Шатов минути преди да участва в убийството му и го прави съвсем спокойно, вежливо, с една лекота; студентката-нихилистка с промития мозък, която казва: То-есть мы знаем, например, что предрассудок о боге произошел от грома и молнии... слишком известно, что первоначальное человечество, пугаясь грома и молнии, обоготворило невидимого врага, чувствуя пред ним свою слабость. Но откуда произошел предрассудок о семействе?; хладнокръвната и практична акушерка Арина, която гледа с насмешка и презрително на решението на Шатов да приеме бившата си жена заедно с чуждото дете. Той приема жена си, защото я обича, а на акушерката точно това й е смешно.
Кирилов пък се самоубива, защото чрез размисъл е установил, че самоубийството е най-разумното, което може да направи един човек; наемният убиец Федка изповядва вярата си в Бога, но продължава да убива срещу заплащане и като че ли не вижда противоречие; Николай Ставрогин, по когото жените се лепят, показва независимост от всички и всичко – родина, любов, собствена чест, чест на другите хора.

Жените в книгата разчитат на хубостта си (Лизавета), парите си (Варвара Петровна) или на това, което мислят за образованост (студентката). Но някои са кротки, безобидни, дори самопожертвувателни (Дария Шатова, книжарката Софя).

Пълно е с хитруващи, театралничещи, суетни и слаби хора (Липутин, Лямшин, “великият” Кармазинов, Степан Верховенски), умуващи и фантазьорстващи фанатици (Кирилов, Шигальов, последният “лектор” на литературното утро).

ІІ. Руската интелигенция и руският народ

Книгата е за интелигенцията, чието безумство започва с атеизъм и отричане от Русия. Това е “свободомислието”, то е като зараза, която води до смърт, макар че някои - като Шатов - оздравяват. Свободомислието води най-напред към вярата, че е нужна “пълна промяна”, че трябва да се участва в нея като се създаде организация, чието ръководство и лидери вече съществуват “някъде”. На свободомислещите кандидати за революционери им е нужен някакъв посредник, представител на "онези", и Пьотър Верховенски се появява като такъв. Понеже е по-лесно да се повярва, че онзи, когото виждаш пред себе си, е изпратен (“натоварен”) от “тях”, отколкото че е способен сам да осъществи “идеята”. А когато се създава организация, благословена от “тях”, тогава не е нужно да се жалят хора.

Всичко това е от бесовете, излизащи от тялото на Русия (от тялото на руския народ) и влизащи в някои нещастни хора, за мнозина от които е били по-добре да не са се раждали. Те са “свини” като онези от притчата в Лука 8:32-36, както пророчески се досеща Степан Верховенски малко преди смъртта си.

ІІІ. Постройката на "Бесове". За разказвача

Достоевски не се е грижил да изработва сложна и увлекателна фабула. Характерите са разработени пространно и главно чрез думите им. Събитията обаче са малко и до катастрофата се стига бързо. Действието се върти около дейността на Пьотър Верховенски, който се стреми да създаде впечатление за анархия в града (пожар, провал на губернатора), да създаде “петорка” (свързана с общо участие в убийство) и чрез услуги и угодничество да си подсигурява “лидер на революцията” (Ставрогин).

Разказвачът е действащо лице. Той е мил млад човек, кротък и с мек характер, и по начало съчувствено настроен към хората. Той е верен приятел на Степан Верховенски, респектиран е от славата на Кармазинов и е леко влюбен в Лизавета. Светски човек, но доста прилича на Альоша от "Братя Карамазови".

В книгата има немалко комични места. Накрая се казва: Наши медики по вскрытии трупа совершенно и настойчиво отвергли помешательство - като че ли лудостта може да се установи с оглед на трупа.

**

на български:
Ф.М. Достоевски. Бесове. Превод В. Райчев. “Народна култура”, 1983; “Захарий Стоянов”, 1997
Ф.М. Достоевски. Бесове. Превод Васил Д. Юруков. "Т. Д. Юруков", 1924

24 май

Този, прочее, блажен и преподобен наш отец Методий, архиепископ на Горна Морава, е брат на преподобния Кирил Философ, първия учител на славянски книги, който е родом солунянин.

Този Методий бе със своя брат при сарацините и хазарите, учейки ги с него на православната вяра. Като преминаха през всички преждеспоменати земи и обучиха ученици в Морава, и ги взеха, те отидоха в Рим. А римляните нарекоха делото на двамата свято и апостолско; и ръкоположиха славянските ученици за презвитери. Блаженият Кирил пък почина съвсем скоро.

Адриан, римският папа, ръкоположи и блажения Методий за архиепископ на престола на апостол Андроник в Панонската област. Там, докато поучаваше, той претърпя много напасти и пакости от франкските епископи и презвитери, противопоставящи се на правата вяра според пустословието на Григорий Диалог [Двоеслов].

Докато пребиваваше в Моравската земя, [Методий] преведе всичките 60 книги на Стария и Новия завет от гръцки на славянски в третия индикт на 6-хилядната триста четиристотин и трета година при княз Светополк; гръцки цар беше Василий, а на българите — от Бога [дадения] княз Борис, крал на немските хора — [Людовик].

И той, като научи своите ученици на правата вяра, и като предрече за своята смърт три дни по-рано, почина в Господа с мир. А [тялото му] лежи във Великата моравска църква от лявата страна, в стената зад олтара на света Богородица. Предал душа в ръцете на Бога, той прие царството небесно. С молитвите им, Христе, спаси душата [ни].

Проложно житие на Константин-Кирил и Методий. Превод Кл. Иванова. Стара българска литература, т. ІV. 1986.
http://www.kroraina.com/knigi/zv/zv4_2.html