Кого да четем

Никога човек, заемащ висока длъжност, не е бил принуден да дава толкова аудиенции на дамите...

Астарте беше много по-красива от Семир, която толкова мразеше еднооките, както и от онази, която искаше да отреже носа на мъжа си. Непринудеността на Астарте, нейните нежни думи, от които почваше да се изчервява, погледите, които искаше да отвърне и които се впиваха в очите му, запалиха в сърцето на Задиг огън, който го учуди. Той се бори, обърна се за помощ към философията, която винаги му бе помагала; извлече от нея познания, но не получи облекчение. Дългът, признателността, оскърблението на царското величие бяха в неговите очи като богове на отмъщението; той се бореше, печелеше, но тези победи, които трябваше да извоюва всеки миг, му струваха стенания и сълзи.
Бе така дълбоко смутен, че разкри тайната си на своя приятел Кадор. Кадор му каза:
- Аз вече открих чувствата, които искахте да скриете от себе си. Страстите имат признаци, които не лъжат. Разсъдете сам, драги ми Задиг, щом аз можах да прочета каква става в сърцето Ви, нима царят няма да открие в него чувството, което го оскърбява? Единственият му недостатък е, че е най-ревнивият мъж в света. Вие устоявате на страстта си с повече сила, отколкото царицата се бори срещу своята страст, защото сте философ и защото сте Задиг. Астарте е жена. Тя оставя погледите си да говорят с такова неблагоразумие, защото смята, че още няма вина. За нещастие тя е спокойна за целомъдрието си и затова пренебрегва необходимата външна сдържаност. Ако двамата се бяхте разбрали, щяхте да съумеете да измамите всички очи; една зараждаща се и подтискана страст избухва; една задоволена любов знае да се крие.
Задиг изтръпна при това предложение да измами царя, своя благодетел; никога преди не беше толкова предан на своя господар, както след като се провини пред него с неволната си простъпка. Царицата обаче произнасяше тъй често името на Задиг, лицето й така пламваше в огън, когато го произнасяше, беше ту оживена, ту объркана и разстроена, когато му говореше в присъствие на царя; обхващаше я такава дълбока мечтателност, щом Задиг си отидеше, че царят се смути. Той повярва на всичко това, което виждаше, въобрази си всичко онова, което не виждаше. Особено му се хвърли в очи, че и пантофите на жена му и чехлите на Задиг бяха все сини; и че панделките на жена му бяха жълти, но и шапката на Задиг беше жълта; това бяха страшни указания за един деликатен владетел. В неговата огорчена душа съмненията се превърнаха в увереност.

Монархът мислеше вече само за начина, по който да си отмъсти. Той реши да отрови царицата през нощта и да заповяда да удушат Задиг призори.

(следва)

Волтер, "Задиг, или съдбата. Ориенталска история", гл. VІІ-VІІІ.

Превод Боян Атанасов