Кого да четем

Царят бе загубил първият си министър. Той избра Задиг да заеме мястото му.
Задиг накара всички да почувстват свещената власт на законите, но се постара никой да не почувства тежестта на неговия сан. Не ограничаваше ни най-малко разискванията на Дивана и всеки везир можеше да изкаже мнението си без да го раздразни. Когато разглеждаше дела съдеше не той, а законът; но когато законът беше прекалено строг, той го смекчаваше; и когато нямаше приложим закон неговата справедливост създаваше нов закон, който човек би взел за дело на самия Зороастър.

Всеки ден в двореца пристигаха оплаквания срещу управителя на Мидия, който се наричаше Иракс. Той беше голям благородник, който не беше лош по природа, но беше развален от суетността и сластолюбието. Рядко търпеше да му кажат нещо и никой не се осмеляваше да му противоречи. Задиг се зае да го поправи.
Изпрати му от страна на царя един диригент с дванадесет певци и двадесет и четири цигулари, домоуправител с шестима готвачи и четирима церемониалмайстори, които не трябваше да го оставят сам нито за миг. Заповедта на царя гласеше, че етикетът трябва да бъде съблюдаван без никакви нарушения; и ето как се развиха нещата.
Първия ден, щом сластолюбивият Иракс се събуди, диригентът влезе при него заедно с певците и цигуларите; изпълниха една кантата, която трая два часа и на всеки три минути се повтаряше следният припев:
"Колко велики са неговите заслуги!
Каква грация! Какво величие!
О, колко доволен от себе си
трябва да бъде негова светлост!"
След като изкараха кантатата, един шамбелан му държа реч от три четвърти час, в която нарочно възхваляваше всички добри качества, които му липсваха. Щом свърши приветствието, заведоха го на трапезата под звуците на музика. Обедът трая три часа; щом отвореше уста да заговори, първият шамбелан казваше: "Той ще бъде прав". Едва беше произнесъл няколко думи и вторият шамбелан се провикваше "Той е прав". Двамата други шамбелани избухваха в смях при духовитостите, които Иракс казваше или би трябвало да каже. След обяд му повториха кантатата.
Първият ден му се стори прекрасен, той смяташе, че царят на царете му оказва чест според заслугите; вторият му изглеждаше по-малко приятен; третият беше тягостен, четвъртият беше непоносим; петият беше мъчение. Най-после, вбесен да слуша непрекъснато да му пеят: "О, колко трябва да бъде доволен от себе си негова светлост", да чува постоянно, че е прав и да бъде поздравяван всеки ден с речи в същия час, Иракс писа в двореца, за да моли царя да благоволи да повика обратно церемониалмайсторите, музикантите и домоуправителя. Той обеща за в бъдеще да бъде по-малко суетен и по-прилежен; нареди по-малко да му кадят тамян, уреждаше по-малко празненства и беше по-щастлив...

Така Задиг проявяваше всеки ден тънката проницателност на своя ум и добротата на сърцето си; хората се възхищаваха от него и въпреки това го обичаха. Той минаваше за най-щастливия от всички хора, името му се носеше из цялата империя: всички жени му хвърляха погледи крадешком; всички граждани славеха справедливостта му; учените гледаха на него като на свой оракул; дори жреците признаваха, че знае повече, отколкото стария велик маг Йебор. По това време никой вече не мислеше да завежда дело срещу него заради грифоните; хората вярваха само това, което на него му изглеждаше вероятно.

(следва)

Волтер, "Задиг, или съдбата. Ориенталска история", гл. VІ-VІІ.

Превод Боян Атанасов