Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 22.01)

През Средновековието на Европа, както мнозина знаят, се е пишело главно на латински и гръцки: така че бъдещите преводачи и редактори на средновековните текстове не можеха да бъдат всякакви хора. Така си е мислел тогава моят близък и даже не го е мислел специално, защото за него това е било напълно естествено и очевидно; та това трябваше да бъдат хора не само ентусиасти, но също и подготвени, школувани, учили където трябва и колкото трябва – или ако не, тогава ентусиазмът им би трябвало да се насочи повече към организацията на тази дейност, или пък към даване на консултации на преводачите – защото никой преводач не знае всичко, което си заслужава да се знае около неговия автор. Така си мислеше моят близък, когото от деликатност няма да нарека със собственото му име, а ще си послужа – тъй като и той е съгласен с това – с прозвището “Пътуващият Археолог”.
Пътуващият Археолог е бил, по времето на събитията, за които ще стане дума, още твърде млад, сравнително зле запознат с академичната ситуация в страната, и – предвид почти идеалната обстановка, в която е могъл да се образова – напълно неспособен да проумее как някой може да се захване с работа, за която не е учил; или пък, ако случайно се захване, как е възможно да не хвърли всички сили за квалификацията си, което включва контакти и молби за помощ от всекиго, който знае нещо повече за дейността, на която е решил да се посвети. Пътуващият Археолог – иначе човек небезупречен в много отношения – и до днес си въобразява, че пред Знанието трябва да се стои с наведена глава или направо да се коленичи, и че никакви крайни облаги и приятни съпътствия на една професия не струват и грош, ако човек не се пребори – с течение на годините, разбира се – да овладее самата нея.
Но Пътуващият Археолог си беше живял твърде безгрижно.

(следва)