"Ще водим война..."

На 29 ноември 1918 г. в едно писмо, което френското правителство изпраща на президента Уилсън и където са описани трудностите, свързани с установяването на мира, намираме изненадващо изречение. Става дума за предварителните мирни преговори с Германия, вече победеният враг №1 на Антантата, както и с България, "вечният проблем". Там четем: "Що се отнася до Австро-Унгария [въпросът за предварителни преговори] дори не се поставя, тъй като тази велика сила е изчезнала... "
Опиянени от победния си национализъм, новосъздадените държави бързат да се укрепят в своите граници, начертани без капка здрав разум. Нека към това прибавим и опита на Австрия да се присъедини към Германия; горчивината и обидата на победените и тяхната воля за отмъщение, която кара страните, спечелили от пълната победа - Чехословакия, Румъния и Югославия - да се съюзят в малка Антанта, насочена основно срещу ревизионистка Унгария. Този съюз принуждава Унгария да потърси закрила от Италия, както и от също ревизионистично настроената Германия.

***

Според италианския историк Дж. Е. Рускони непосредствената причина за войната е в невъзможността да се намери приемлив компромис относно сръбската автономия, чието "съществено унищожаване" би удовлетворило Австрия, но Русия не би се съгласила с подобно решение. Това неизбежно води до австро-руския конфликт и до намесата на Германия и Франция.
Един ден тя [Анастасия, жената на цар Николай ІІ] казва на френския посланик Морис Палеолог: "Ще водим война... Няма да остане нищо от Австрия... Вие ще си върнете Елзас и Лотарингия, а нашите войски ще влязат в Берлин". Има основания да мислим, че руските събеседници на френските генерали още тогава споделят основните си цели - да завладеят Протоците, Константинопол, зоната, в която техните интереси явно се сблъскват с германските експанзионистични намерения... Всъщност тези [на Русия] претенции се заявяват постепенно и чак през март 1915 г. царят открито обявява, че иска да завземе Константинопол.

***

Унгарската политическа класа се противопоставя остро на всяка мярка, която в рамките на Монархията би довела до равнопоставеност на Чехия и Хърватия, на словаците от северна Унгария и на румънците от Трансилвания... Те [унгарците] смятат, че пътят на прогреса и духовното извисяване на изостаналите в културно отношение народности и налагането на унгарския език, като по този начин просто отказват да признаят на словаците и на румънците статута на "историческа нация". С въвеждането на задължително обучение на унгарски език, с насилствената смяна на словашките, сръбските и румънските имена, с отхвърлянето на всеки административен акт, написан на друг език, те разгръщат широка кампания по маджаризиране на цялото население на Унгария. Съществуват множество поговорки, например: "Словак ли е - не е човек"... Трябва да се отбележи, че германската дипломация също настоява да се предотврати "славянизирането на Монархията". Антиславянското отношение на германците сякаш гарантира унгарското господство над "нейните" славяни. Почти цялата унгарска политическа класа е положително настроена към съюз с Германия.

***

Той [Ерентал] сляпо се доверява на могъществото на империята и подценява предупреждението, което идва от Русия, разчитайки да подкупи Сърбия чрез икономически компромиси, или да я подели с нейния "естествен враг" България. Съюзът на Австрия с Италия също постепенно става губещ, тъй като Виена сякаш е глуха и за най-умерените териториални претенции на Италия. Присъединяването на Босна и Херцеговина през 1908 г. е ненужна демонстрация на сила и прави монархията още по-зависима от Германия... На 1 август Германия и Франция обявяват едновременно всеобща мобилизация, а Райхът - война на Русия. На следващия ден германските войски завземат Люксембург.

Франсоа Фейтьо. Реквием за една загинала империя. Превод Цветилена Кръстева. "Кама", 2003.