Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 23.04)

- Впрочем аз нямах нищо против да се познаваме и да си говорим за разни неща – каза Археологът, като имаше предвид легитимните медиевисти. – Но не виждах какво бихме могли да работим заедно, особено след онази история с редактирането. Ето, аз умея разни неща и осведомявам всички за това, сиреч, всеки, който ме познава, знае каква работа мога да му свърша. Но за тях нищо не знам – странно е, но е точно така: от години се срещаме на разни места и аз продължавам да не зная какво те могат да предложат като професионалисти. Тогава как да си сътрудничим?
- Никой не ти е предлагал да си сътрудничите като професионалисти – казах аз. – Предлагали са ти лиценз. На нашия език се казва “разрешително”. Ясно е, че ти се отнесен човек, искаш да копаеш някъде и нещо да си пишеш. Добре, но според тях ти не можеш да го правиш на своя глава. Трябвало е да се споразумеете - ти ще работиш, а те ще те хвалят умерено или просто няма да ти пречат: но е трябвало да разбереш, че същественото зависи от тях.
- Кой може да си въобразява такива дивотии? – попита Археологът. – В Касталия има правила и те са едни и същи за всички. Моето образование е законно и когато е трябвало да ме приемат за гражданин и Изследовател, съм получил законни препоръки. Оттук нататък аз не дължа персонално никому нищо.
- Това значи, че искаш да създадеш алтернативен център на влияние и че претендираш за властта в Касталия – казах аз.
- Глупости – каза Археологът.

* * *

И тъй, нашият Археолог станал не само жител на Касталия (временно, разбира се – нали бил “пътуващ” Археолог), но и се заел да води разкопки, да пише и да превежда, и едно от делата, които извършил заедно с неколцина други Изследователи, за които обаче знаел какво могат, бил обемист превод на велик античен мислител. За Касталия това щяло да бъде полезно, тъй като там мислителите не изобилствали, а пък имало глад за сериозни книги. И точно такава била книгата, която Археологът след дългогодишен труд представил на родния си език.
Какво направил Господин Византологът? Мислите, че седнал да я чете ли? Ами! На него не му било до четене: първо, защото вече се бил образовал достатъчно и не виждал какво можел да научи от още една книга, пък макар и важна; и второ, защото в случая ставало въпрос не просто за превод – значи пренос на знание, който сам предполагал знание – а за контрабанден внос на търсена стока, от който вносителят можел да спечели много и то без да плати дължимия данък. Ето защо извършеното можело да се квалифицира като престъпление, а всяко престъпление подлежи на санкциониране.
Не само това, ами в печата се появили похвали за работата на Археолога и неговите колеги, които, също като него, не се съобразявали достатъчно с легитимните медиевисти, книгата се разпространявала и се четяла от кого ли не, накратко, нещата взели да излизат извън контрол. Византологът разбрал, че трябва да предприеме нещо.
Но какво? Да съчини пространна и аргументирана рецензия, в която да докаже некомпетентността на “онези хора” и безполезността на труда им, било неприемливо по три важни причини. Първо, това щяло да наруши основната аксиома: “охулвай кратко и неаргументирано”. Второ, не по-малко важно: как да рецензира превод на текст, чийто оригинален език не познава? И трето: какво ще стане, ако някой се заеме да отговори? Византологът съзнавал, че има опасност да подеме дискусия, която няма да е по силите му и че е най-добре да действа както досега – като оратор и актьор.
И тъй, първо трябвало да намери повод за изказване. Ето един – поканили го да редактира списание, което значело да решава какви текстове ще бъдат публикувани във всеки брой. Той пък предложил на един-двама по-наивни автори да напишат отзиви за омразната книга. Те написали, и, както можело да се очаква, отзивите били положителни. Превъзходно. Византологът получил сгоден случай да се изкаже: защото ако започне пръв, ще излезе, че сам се е сетил да пише срещу “онези”, следователно си е мислил за “тях”. А той не може да мисли за нищожества, не може дори да забележи, че те съществуват и че нещо правят - но пък може да бъде подсетен.
Как да се изкаже? Да напише: “преводът е неграмотен, неверен, непълен, неснабден с научен апарат (индекси, пагинация), не от оригинала, несъобразен с ето-тези авторитетни преводи и изследвания, некоментиран, необяснен в специални въведения, ненужен, не-какъв? Всичко това обаче трябва да се доказва. Пък което и да вземем от тези възражения, все изглежда слабо, все не-както-трябва, не-толкова-унищожително. И всички да вземем наведнъж, пак не стигат. А, ето я думата – у-нищо-жително. Вътре се чува “нищо”. Да, това е, което ни трябва. Византологът си спомня уроците по атеизъм, които е взимал на младини. “Не, колега, работата не е в това, да докажем, че този или онзи персонаж, за който се говори в християнските книги, е бил лош човек. Работата е в това, да докажем, че той изобщо не е съществувал.”
Това е верният път. Впрочем защо пък да се докаже? Не стига ли просто да се каже?
И така, Византологът сяда и пише в бележка под линия към последното мнение (той е редактор, няма кой да го редактира): “Във връзка с онова, което си въобразяват неколцина, сред тях и авторите на горните текстчета - че преводът на античния мислител имал такива или други качества, то ние, чието право и задължение е да имаме последната дума по тези въпроси, съобщаваме, че такава книга на нашия език не съществува.” Точно така, не съществува. Какво ще се обясняваме оттук нататък? Какво ще обсъждаме? Какво видимо и осезаемо ще ми показвате вие, смотаняци, които си позволявате да не зачитате установилите се тук Началници? Кой въпрос може да стои преди въпроса за съществуващото и не-съществуващото? Като главни Изследователи на Касталия ние ще решаваме какво съществува в нейните граници. Ето това, да кажем, не съществува.
За по-голяма тежест Господин Византологът дори не се подписва. Казаното идва от най-висока инстанция. Кой го е произнесъл ли? Който трябва, дръвници, вие си знаете.

* * *

- Тези хора наистина не са добре – каза Археологът. – Как може да твърдиш, че го няма онова, което е пред очите ти?
- Тази мъдрост не ти е достъпна, драги – казах аз. – Толкова ли не си чувал, че сетивата заблуждават? Че не всичко, което можем да посочим с пръст, е единно и същност? Че истинно съществуващото е достъпно само за мъдрия? И че мъдрият не може да бъде разпознат като такъв от всеки, а само от други мъдри?
- Е, и какво? – запита Археологът.
– Ето това - казах - че сега си имаш работа с неколцина Мъдри, които са се познали помежду си. Ето какво.
- Аз мисля, че тук става въпрос за най-обикновено нахалство – каза Археологът.
- Профан си ти – казах аз.

* * *

(следва)

"Тези, които говорят, не са ли всички галилейци?"

Darnach war ein Fest der Juden, und Jesus zog hinauf gen Jerusalem.
Es ist aber zu Jerusalem bei dem Schaftor ein Teich, der heißt auf hebräisch Bethesda und hat fünf Hallen,in welchem lagen viele Kranke, Blinde, Lahme, Verdorrte, die warteten, wann sich das Wasser bewegte. (Denn ein Engel fuhr herab zu seiner Zeit in den Teich und bewegte das Wasser.) Welcher nun zuerst, nachdem das Wasser bewegt war, hineinstieg, der ward gesund, mit welcherlei Seuche er behaftet war.
Es war aber ein Mensch daselbst, achtunddreißig Jahre lang krank gelegen.
Da Jesus ihn sah liegen und vernahm, daß er so lange gelegen hatte, spricht er zu ihm: Willst du gesund werden?
Der Kranke antwortete ihm: HERR, ich habe keinen Menschen, wenn das Wasser sich bewegt, der mich in den Teich lasse; und wenn ich komme, so steigt ein anderer vor mir hinein.
Jesus spricht zu ihm: Stehe auf, nimm dein Bett und gehe hin!
Und alsbald ward der Mensch gesund und nahm sein Bett und ging hin. Es war aber desselben Tages der Sabbat.
Da sprachen die Juden zu dem, der geheilt worden war: Es ist heute Sabbat; es ziemt dir nicht, das Bett zu tragen.
Er antwortete ihnen: Der mich gesund machte, der sprach zu mir: "Nimm dein Bett und gehe hin!"
Da fragten sie ihn: Wer ist der Mensch, der zu dir gesagt hat: "Nimm dein Bett und gehe hin!"?
Der aber geheilt worden war, wußte nicht, wer es war; denn Jesus war gewichen, da so viel Volks an dem Ort war.
Darnach fand ihn Jesus im Tempel und sprach zu ihm: Siehe zu, du bist gesund geworden; sündige hinfort nicht mehr, daß dir nicht etwas Ärgeres widerfahre.
Der Mensch ging hin und verkündete es den Juden, es sei Jesus, der ihn gesund gemacht habe.


Johannes 5:1-15 (Luther Bibel 1545)

2760-a

Аз виждам тази Франция преди всичко като свободна страна. Страна, където можеш да казваш нещата, без риск да те анатемосат. Страна, където се цени оригиналното мислене. Страна, където няма дискриминация според цвета на кожата, звученето на фамилното име или домашния адрес, а правото на успех е гарантирано на всички, които се стремят към него. В тази страна човек може да изповядва и да практикува религията си, без да бъде окачествяват като фанатик или терорист...
Хората могат да изразяват несъгласие, като запазват уважението си, могат и да променят мнението си. Дебатът в рамките на една партия се не се изживява като разделение, а напротив, като обогатяване.... В тази страна онези, които разполагат с власт, била тя политическа, съдебна или икономическа, се отчитат за начина, по който я упражняват...
Създаването на собствен бизнес е възможно, поощрявано и ценено, а не гледано с подозрение или заклеймявано... Който работи, винаги печели повече от онзи, който не работи. Който поема рискове, винаги се възнаграждава по-високо от този, който не ги поема...
Това е Франция, където изразът “кореняк французин” е изчезнал. Където разнообразието се възприема като богатство. Където всеки приема другия с неговата идентичност и го уважава. Където спекулирането с паметта отстъпва пред равенството, най-после станало действителност....
По същество това е все същата Франция, обърнала гръб на Франция на отчаянието, Франция на разделението, Франция на потъпкването, Франция на изоставането, на онази Франция, която вече не говори на света, защото не го разбира и няма какво да му каже.
Убеден съм, че мнозина от нас мечтаят за нея и мнозина от нас искат да я изградят.

Никола Саркози,
кандидат за президент на Франция

Превод Станимир Делчев

ИСТОРИЯТА, разказана за професионалисти

(от 17.04)

3.
Бог не може да направи за хората нищо, ако няма подкрепа сред самите тях. Той желае те да бъдат добри, но не може да им го заповяда, така че да го изпълнят.
Затова той потърси подкрепа от тях, и най-напред от един човек, който беше заможен и щастлив, но нямаше деца. Бог му даде син, а от него се родиха мнозина други. Така се появи Божият народ.
Бог поиска от народа Си да не вършат престъпления и да вярват в Него. Той не можеше да им говори Сам, а се обърна към тях чрез пророка Си. Но все пак им помагаше с видими чудеса, за да вярват.
Божият народ беше непокорен и капризен. Той пожела да има владетел, а не да слуша пророците. Божият народ не живееше до море, нито при голяма река, а получи земя между народи, които плаваха из морето и живееха около големи реки. Тези народи бяха по-могъщи и Божият народ беше притискан от тях.

4.
Народите от архипелазите се обединяват трудно. Дори и някой да завладее няколко острова, живелите там се преместват – намират други острови или се заселват по бреговете на континента. След това обаче могат да се върнат. Дори флотът на владетеля да е по-силен, той не е безкрайно голям и противниците му не могат да бъдат прогонени от всички брегове. Някои от тях могат да се оттеглят по-навътре в континента, където той трудно ще ги преследва. Така народите от архипелага привикват да обитават по-големи суши, но не се отказват от морето. Никой не успява да подчини всички.
Народът от архипелага може да се обедини за кратко, ако трябва да воюва с по-голяма сила. Но владетелите на острови и крайбрежни градове са равни и решенията се взимат с преговори на съвет. На тези съвети те спорят и се гневят. Дори и някой да е признат за пръв, той не може да им заповяда, а трябва да ги убеждава. Накрая тези владетели се разпръсват, а държавите им не се обединяват в една, но се познават. Така е в архипелага.

(следва)

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 16.04)

Работата била в това, че по своя път напред Господин Византологът не можел да не срещне и врагове. Какво е враг? Несъмнено, това е някой, който ни желае злото. В този случай той сам си е виновен, че ни е враг; и е такъв, дори ние нищо да не знаем за него. Но има и друг вид врагове, и това са наречените от нас самите за врагове - досадниците, които се скитат из Касталия, изследват същото, което изследваме и ние, следователно се представят като Изследователи. Те се интересуват малко или никак от личността ни, и поради това са конкуренти – такива, с които нещо ще делим.
Уважаемият читател несъмнено вече е прозрял, че моят мил приятел и главен герой на тази сага – Археологът – беше особен човек. Защото неговите по-главни мечти и мотиви за действие се въртяха около нещо просто – нещо, което не може да се дели. А неделимото е онова, което може да се притежава от всички, при това без да намалява – колкото и много да са тези “всички”. Такова нещо, превъзходни читателю, е добродетелта в най-съвършения й вид (любовта!), но също и знанието, и особено онова, което е противоположно на всяко невежество, и за което е споменавал Сократ. А че тези неделими неща са по принцип достъпни всекиму, не ги прави лесни за постигане.
Та по пътя към това знание Археологът съвсем не очаквал, че може да срещне врагове. Не само защото по природа бил незлобив и не желаел никому нищо лошо, но и също, защото като жител на Касталия не можел да си представи, че някой ще му пречи за това, към което се стремял – да учи заедно с другите. Напротив, той смятал, че в Касталия няма нищо по-лесно от това, да се помага другиму – нали всички се или събрали там, за да стигнат заедно до едно и също нещо, от което, веднъж постигнали го, не могат да имат недостиг. Поради това едно от най-поразителните открития, които Археологът направил по време на престоя си тук, било точно това – че се оказал враг.
Но нека все пак да видим как стоят нещата с охулването. И то може да бъде два вида – документирано и недокументирано. Нека разкажем най-напред както вече сме правили – да започнем от втория вид.
Охулването, мислел Византологът, няма защо да бъде обстоятелствено(1).
Ако се заемеш да опровергаваш някого надълго и нашироко, това е все едно да го прославяш. Защото онзи, чието дело има нужда от голямо опровержение, сигурно е направил нещо голямо. Византологът обаче не желаел да си мисли, че някой от враговете му може да е причина за нещо сериозно – сериозно дори с оглед на размерите на малката им Касталия. Защото тук не ставало дума просто за омраза, а за омраза+завист. Тъй като ние можем да мразим някой човек само за това, че ни е причинил зло – тогава омразата е съчетана с гняв, и, съответно, с отмъстителност; но ако мразим някого във връзка с това, че го смятаме за конкурент, сиреч антагонист в битките за нещо делимо, каквото е властта-заради-самата-себе си, тогава нашата омраза ще бъде съчетана и със завист – тъй като завистта е нещо, което се явява там, където има конкуренция.
Тъй че враговете на Византолога би трябвало да бъдат нищожества, нещо като мравки (но вредни). Те са същества, срещу които не се сражаваме, а ги чистим, и поради това няма причина да говорим много за тях, но все пак говорим (за почивка, примерно, или за да запълним времето). Ето примери.
Византологът е в компанията на други, сравнително безобидни люде, сред които може да се поотпусне; но, от друга страна, никой жител на Касталия не е чак дотам безобиден, че да не си заслужава да се поработи върху него. Някой цитира изказване на местен интелектуалец (конкурент на Византолога, защото Византологът е интелектуалец). Цитираното изглежда забавно и умно. Византологът обаче не търпи да се приписват някому така безотговорно положителни качества и отсича гръмко: “Това не е негово! Той няма акъл да измисли такова нещо! Прочел го е някъде”. Безобидните люде не се сещат какво да кажат, поглеждат надолу и се смиряват.
Друг път дърдори близо час с някой познат в помещение, където се чете и трябва да е тихо, но пък не се вижда никой, заради когото да си струва да пази тишина. Залива го с инструкции за неща, които предстои да се свършат заедно и мимоходом унищожава вредните обитатели на резервата: “а, с него е изключено да се работи, нищо не може да свърши, много е мързелив – реставратор!” Следва повдигане на рамене, накланяне на глава и специфичен поглед встрани, които заедно значат: “има ли смисъл да го казвам – това за реставраторите се знае от всеки”. Ошашавеният познат отдавна е изморен от думи и не се сеща дори да забележи, че казаното е манипулация, камо ли да възрази. Защо реставраторите са по необходимост мързеливци, с които не може да се свърши нищо съвместно, е спонтанно изказано мнение, което Византологът не обосновава, но не защото не може да го обоснове (вярно е, че не може), а защото то върши работа и така. Събеседникът явно е човек с мек характер, той няма да пита за всяко нещо; пък и няма условия за това, тъй като Византологът говори бързо (езикът е оръжие, с оръжието се борави бързо), а и темата на разговора е друга. Така че бедният реставратор няма шанс да бъде защитен и вече е вписан с цялото си съсловие в отдела “мързеливци, не стават за нищо”.
Друг път се споменава името на колега от чужбина, с който събеседникът се познава бегло и който не е важна фигура, или поне няма вероятност Византологът да се сближи с него. Събеседникът не порицава чужденеца, но и не го хвали, просто споменава името му. Но Византологът не може да слуша спокойно как из въздуха се носят някакви имена. Самото споменаване на какво да е име (на Изследовател, на жител на Касталия, изобщо на човек от този свят) изисква реакция. Затова се казва така: “Бях на конгрес и там той чете доклад – безумен доклад, разбираш ли, безумен”. Посланието е: човекът е глупак, имай го предвид. Събеседникът не е слушал доклада, не го е и чел. Няма голяма възможност да влезе във връзка с току-що охуления и да прочете текста му – нима е възможно да защити обосновано всички, срещу които се злослови? И какво ще рече “безумен доклад”? Това може да се каже за всяко изказване и дори ако някой те познава, и те попита (това е в 1/100 от случаите) какво имаш предвид, все ще го замажеш някак (а и Византологът внимава пред кого говори!).

* * *

- Да – каза Археологът. – Като се замислиш, отблъскващо е. Някои от тези неща ги бях забравил.
- Работата не е в това, другият да запомни всичко – казах аз. – Когато злословим наред, ние не се интересуваме от никого поотделно, не готвим каталог с отрицателни квалификации срещу всеки ближен поименно. Още повече, че намерението на Византолога не е да прави портрет някому, а да замърсява онова, което вече е или би могло да се появи. Замърсяването е сливане на чертите на човека в нещо неразличимо и затова безинтересно. Безинтересното лице някак не съществува и това е целта.
- И кой би желал да обитава такова място? – запита Археологът.
- Завистливият – казах аз. – Той иска да е сам.

* * *

- Добре – каза Археологът. – А за документираните изявления какво ще разкажеш?
- За тях и ти можеш да разкажеш – казах аз. – Поне за едно си спомняш, няма как.
- Да – каза Археологът. – Бях много впечатлен. Това беше първият път, в който съм се почувствал, както ти казваш, враг. Но за друго не знам.
- То и това ти стига – казах аз. – Какво беше казал на едно място свети Василий? Че тази земя тук е сътворена, за да бъде училище на човешките души.
- Големи думи са това – каза Археологът. – И авторитетът, който ми цитираш, е сериозен. При нас, в Касталия, обикновено се мърмори за дреболии.
- Шарлатанството не е дреболия – казах аз. – Трябва да започнем да се стреляме ли, за да се замислим за едно-друго?
- Прав си – каза Археологът.

...

(1) Той не е първият, който го е мислел. В един от предговорите си към “Светът като воля и представа”, Шопенхауер казва така:
“Да се оспорва и оборва обаче не е лесна работа, защото и това е опасно средство, тъй като насочва вниманието на публиката върху автора и прочитът на моите книги би могъл да й развали вкуса към учените нощни трудове на професорите по философия... Ето защо толкова единодушно възприетата система за мълчание е единствено правилна и мога само да ги посъветвам да я спазват, и да продължават с нея, докато е възможно, именно до момента, когато неведението доведе до невежество...”
“Както е известно, този начин на действие, препоръчителен между другото и поради крайно лесното му изпълнение, се състои в пълно игнориране и така в засекретяване – по злостния израз на Гьоте – което всъщност означава скриване на важното и значимото. Ефектът от това тихо средство се усилва от корибантския шум при взаимното празнуване на раждането на духовните чада на единомишлениците, принуждавайки така публиката да поглежда към тях и да вижда тържественото им изражение, когато се поздравяват за постигнатото."

Превод Харитина Костова

(следва)

"Тези, които говорят, не са ли всички галилейци?"

Et cum iam sero esset factum quia erat parasceve quod est ante sabbatum
venit Ioseph ab Arimathia nobilis decurio qui et ipse erat expectans regnum Dei et audacter introiit ad Pilatum et petiit corpus Iesu
Pilatus autem mirabatur si iam obisset et accersito centurione interrogavit eum si iam mortuus esset et cum cognovisset a centurione donavit corpus Ioseph
Ioseph autem mercatus sindonem et deponens eum involvit sindone et posuit eum in monumento quod erat excisum de petra et advolvit lapidem ad ostium monumenti
Maria autem Magdalene et Maria Ioseph aspiciebant ubi poneretur
et cum transisset sabbatum Maria Magdalene et Maria Iacobi et Salome emerunt aromata ut venientes unguerent eum et valde mane una sabbatorum veniunt ad monumentum orto iam sole et dicebant ad invicem quis revolvet nobis lapidem ab ostio monumenti
et respicientes vident revolutum lapidem erat quippe magnus valde
et introeuntes in monumento viderunt iuvenem sedentem in dextris coopertum stola candida et obstipuerunt
qui dicit illis nolite expavescere Iesum quaeritis Nazarenum crucifixum surrexit non est hic ecce locus ubi posuerunt eum sed ite et dicite discipulis eius et Petro quia praecedit vos in Galilaeam ibi eum videbitis sicut dixit vobis
at illae exeuntes fugerunt de monumento invaserat enim eas tremor et pavor et nemini quicquam dixerunt timebant enim

secundum Marcum 15:42-16:8 (Biblia Sacra Vulgata)

Археологията - наука за бъдещето

(продължение от сряда, 21.03)

Напротив, ще става по-лошо. Нищо не се подобрява “само”. Естествен подбор има, но при Вас той ще доведе до оцеляване на най-лошите. И ще Ви кажа защо.
Ако не се случи нещо неочаквано, Вашият Председател ще внимава още повече какво става в университета. Тъй като е убеден, че не всичко е наред (а то не е), той ще иска все повече контрол. Защото мисли, че това е, което не достига. Но за повече контрол е необходима повече информация. А как да се събере пълна информация за действията на 300 и повече хора? Това не може да се постигне дори с един и дори ако той е наш пленник. Защото мисленето също е действие, а ние не можем да знаем какво той мисли.
Желанието да притежава повече информация ще доведе Председателя Ви до 1) толериране на доносничеството и 2) тотално недоверие към всички, включително и към доносниците. Ще му се струва, че всеки го лъже, или поне не споделя достатъчно. Затова той ще Ви намрази.
В такава обстановка оцеляват не най-изобретателните, а най-незабележимите. Защото дори и най-изкусният ласкател ще бъде заподозрян, стига да се мярка достатъчно често около началника. Всеки ще се старае да се проявява все по-малко. Ако някой работи, той ще го прави така и дотолкова, че да остане незабележим. Университетът ще стане неконкурентноспособен. Всичко ще замре.
Природата, уважаеми колеги, все някога се намесва. Но е недостойно да чакаме тя да свърши нашата работа. Освен това тя не избира в зависимост от възрастта, качествата или позицията. Тя може да ни отстрани всички и го прави най-редовно. Но никого не може да направи по-добър.
Колеги, не разчитайте на финансиране при това положение. Не става дума, че то ще бъде спряно или намалено. Става дума, че то не може да помогне. Никакви пари не могат да спасят такова общество. Беден ли беше Съветският Съюз?


ІІІ. Бъдещето на НБУ

Ако нещата вървят, както досега, НБУ ще съществува дотогава, докато неговият спонсор сметне за необходимо. Не мога да предскажа, колко ще продължи това. Невъзможно е обаче един хуманитарен университет, какъвто е НБУ, да се издържа сам. В хуманитаристиката няма пари.
НБУ наистина е създаден като институция – опора на демокрацията и плурализма. Той затова се финансира. Но не може едно общество, в което свободата е задушена, да изпълнява такава роля. "Демокрация", "плурализъм", "гражданско общество" вече са кухи фрази, когато се произнасят от представители на НБУ. Това са заклинания, които уверяват спонсора, че “там всичко си е на мястото”. Но това са лъжи, декори. Мислите ли, че това не се знае?

Необходима е промяна. Първо – най-болезненото – ще трябва да предложите на Председателя си друг пост. Впрочем можете да му предложите множество постове. Той може да е директор на Департамент, почетен професор, член на Настоятелството, председател и член на някои комисии (но не на всички!). Можете да увеличите заплатата му – да кажем, двойно. Той заслужава това. Можете да дадете гаранции чрез Правилника, че той ще преподава в НБУ каквото пожелае и колкото дълго пожелае. Накратко, предложете му всичко, с изключение на едно – да притежава цялата власт.
Вие много добре разбирате, че няма защо Председателят на Настоятелството да бъде сменян персонално, ако следващият човек ще разполага със същите правомощия. Ще трябва да приемете промени в тази част на Правилника. Председателят на Настоятелството не би трябвало да управлява еднолично нищо. Върховната власт в университета трябва да е в ръцете на колективен орган. Възможно ли е това да Ви учудва?
Самото Настоятелство не може нито да упражнява власт, нито да я възлага на някого. Това са хора с престиж, които трябва да се намесват, когато в Университета се случва нещо нередно – както е сега. Защо те сега не се намесват, не е моя работа да обяснявам. Но това е тяхната задача. Те трябва да бъдат надзорници. А председателят им не трябва да разполага с никакви особени права.
Драги колеги! Независимостта на администрацията от преподавателите е абсурдна и осъдителна приумица. Администрацията на Настоятелството, съгласно сегашния Ви правилник (чл.11 ал.2), е лична гвардия на Председателя. Вие това за пръв път ли го чувате?
Законодателството на университета Ви трябва да е работа на колективен орган, в който преподавателите да са мнозинство. Ректорът трябва да е преподавател (както е сега) и да има реална власт над администрацията (а сега няма никаква); но той трябва да има и мандат – и нека този мандат да не е твърде дълъг. Директорите на Департаменти трябва да се избират от преподавателите, а не да се налагат отгоре. Ректорът и заместниците му не бива да се бъркат в учебната работа на департаментите. Деканите на факултетите трябва да бъдат сменяеми.
Колеги, човек не може да измисли много нови неща в теорията на управлението. След Аристотел и Полибий вече се знае от какво се нуждае едно общество, за да бъде свободно. Ако властта не се дели и ограничава, злоупотребата с нея е неизбежна. Оставете този експеримент, в който участвате – той вече е правен и е обречен.

(20-30. 01. 2007)

(край)


* * *

“Тъй мощта на Атина се увеличила. Ясно е не само от един пример, но и от много други навсякъде, че равноправието е отлично нещо, щом като дори и атиняните, управлявани от тирани, не били по-силни във война от нито един от живеещите около тях народи; но като отхвърлили тиранията, те станали първи по сила. Тези неща показват, че поробени, те се оставяли да бъдат мачкани, работейки за благото на господаря си, а след като били освободени, всеки работел, стараейки се за себе си.”

Херодот, V, 78.
Превод Петър Димитров

...

“После, когато царската власт, която в началото била средство за запазване на свободата и за уголемяване на държавата, се извратила в надменност и деспотизъм, формата на управлението била сменена; били избирани ежегодно двама властници за една година. Римляните смятали, че по този начин човешкият дух най-малко ще злоупотребява със законната власт.
Но от това време нататък всеки започна да изтъква и да показва открито своите дарби, защото способните винаги са по-подозрителни за царете, отколкото неспособните; и чуждите добродетели винаги създават у тях страх. Но почти невероятно е колко бързо се въздигнала държавата след възстановяването на свободата: толкова голяма страст към слава била обхванала всички.”

Салустий, “Заговорът на Катилина”, 6-7
Превод Марко Марков

...

“Сега предстои да разкажа за постиженията на освободения от царската тирания римски народ: за деянията му в мир и война, за ежегодно избираемите от него длъжностни лица, както и за могъществото на законите в изградената от него държава, превишаващо властта на хората в нея...”
“И няма съмнение, че самият Брут, спечелил си заслужена слава с изгонването на Тарквиний Горди, би нанесъл огромен ущърб на държавата, ако в стремежа си към незряла свобода бе имал възможността да изтръгне царската власт от ръцете на някой от предишните царе. Наистина, какво би станало, ако онази тълпа овчари и пришълци, избягали от своите родни племена и получили свобода или най-малкото безнаказаност под покровителството на неприкосновения храм, се бе почувствала освободена от страха към владетеля и бе започнала да се вълнува от бурите на трибунското красноречие, сеейки вражди със сенаторите във все още чуждия град, преди любовта към съпруги и деца, привързаноста към самата земя, който възниква след дълги години, да сплоти духовете в една здрава общност?...”
“Впрочем, заплахата дошла не оттам, откъдето я очаквали: свободата едва не била изгубена чрез коварство и измяна отвътре. Намерили се за тази цел неколцина младежи от най-знатно потекло, чиито прищевки били задоволявани далеч по-лесно по време на предишната власт, приятели и връстници на младите Тарквинии, хора, придобили навика да живеят по царски.
Мечтаейки сред всеобщото равноправие за предишната разпуснатост, те се оплаквали помежду си, че свободата на другите се била превърнала в робство за тях самите: царят бил човек, от когото можело да измолиш всичко – от законната справедливост до беззаконието; при него имало място и за благоволение, и за благодеяние, случвало се да се разгневи, но и да прости, знаел да прави разлика между приятел и неприятел. Законите обаче били глуха, неумолима материя, по-здравословна и изгодна за бедняка, отколкото за богатия, от тях не можело да се очаква нито снизхождение, нито пощада, ако човек наруши правилата...”
“Междувременно Тарквиниите избягали при Ларт Порсена, царя на град Клузий. Тук те, смесвайки съвети с молби, ту го заклевали да не допуска едно царско семейство от етруски произход, с една и съща кръв, с едно и също име като него, да бъде захвърлено в изгнание и нищета, ту го увещавали да не оставя безнаказан зараждащия се обичай царе да бъдат прогонвани от трона. Твърде привлекателно нещо била свободата. Ако царете не започнели да отбраняват своите царства със същата страст, с която народите се борели за свободата си, то висшето щяло да се изравни с низшето; нищо върховно, нищо извисено над обикновените неща нямало да се съхрани в държавите; настъпвал краят на царската власт – най-прекрасното постижение, стоящо между хората и боговете.”

Тит Ливий, ІІ, 1-9
Превод Владимир Атанасов

Записки на Археолога

Смисълът да се превежда Библията

Библията е адресирана до всеки човек и “доколкото” той е човек. Във всекидневието си, а и в повечето неща, които пишем, ние се обръщаме към другите за да направим нещо с тяхна помощ, а не “доколкото” са човеци. Научното или реторическото слово е адресирано до други, заедно с които искаме да си представим или да утвърдим нещо. Но и тогава не общуваме с тях като с човеци, а само като с мислещи и използващи слово същества.
В практическите действия словото трябва да бъде възможно най-просто и разбираемо, за да не е пречка за действието. В теоретичните дейности и в литературата, обратно, може да се правят всякакви опити с него.
Но ние имаме нужда от едно “основно” слово, където значенията на думите и на разказаното са ни ясни и където не си правим опити от любопитство. Това е словото, чрез което виждаме нещата “като човеци”. Ако човек не си служи с такова слово, той ще вярва на всичко според модата (случайността, властта).
Когато човек е необразован или лошо образован, всичко, което се опитва да каже по теоретични (“общи”) въпроси е случайно, недоказуемо, реторически безсъдържателно и със сигурност необмислено. Причината е, че той няма “с какво” да го обмисли – няма слово.
Апостолите, с изключение на Павел, са били необразовани хора. Но всички те са говорили истината за човека и при това не са казвали нищо случайно или безсъдържателно. Причината е, че не са говорили от себе си, а Светият Дух е говорел чрез тях.
Библията е история и слово, дадено на човека, за да вижда света не как да е, не според случайностите на времето си, а с помощта на Бог и като че ли в Негово присъствие. Затова човек трябва да ползва думите на Библията, ако иска да вижда нещата каквито се виждат от вечността, макар и той самият да е във времето. А затова има нужда от превод на първия си език, защото чрез първия си език е поставен някъде във времето. И ако този превод е неясен или необмислен, и погледът на човека към човешките неща ще е неясен.

ИСТОРИЯТА, разказана за професионалисти

1.
Първите държави се появили около големите реки и по островите, които са близо до други острови. Защото и морето, което минава между множеството острови, прилича на река, но е солено, има много разклонения и е по-широко от сушата.
Реката дава достатъчно вода за всекидневието на хората, храни живите същества и помага за придвижването. Заради нея хората строят плавателни съдове и мостове. Тя показва как се стига до морето и до планините, а също и до други реки. Реката е естествен път, по който хората се срещат.
Така е и с архипелага. Морето храни живи същества и позволява придвижване. Но ако е много голямо, а сушата – само една, тогава корабите няма да стигнат никъде. Архипелагът позволява пътуване до друга суша, при това – безопасно, защото островите са много и са наблизо. Морето между островите учи хората да строят кораби, с които може да се стига все по-далеч.
Хората по островите влизат в съюзи помежду си или се разделят, но непременно се познават. Те биха желали да се заселят на по-голям остров или на континента, където земята е повече и има повече сладка вода. Ако някой ги преследва, могат лесно да избягат, защото имат кораби.


2.
Първите държави били деспотии. Трудно е да се разбере, защо владетелят трябва да променя решението си по съвет на някой друг. Затова, дори ако го съветват, никой не трябва да научава за това.
Съветниците и другите служители са му необходими, но всеки от тях може да бъде сменен. Ако се обединят, това значи, че имат водач. Той може да бъде премахнат навреме, а останалите – наказани по-меко или по-сурово; или пък да им бъде простено.
Владетелят не бива да има противници извън държавата, защото бунтовниците ще се надяват на тях. Затова държавата трябва да воюва и да се разширява, докато границите й достигнат пустини или много голямо море.
Владетелят не бива да има слабости, защото това ще значи, че може да се намери по-добър от него. Затова се казва, че той е съвършен. Съвършен като него е и наследникът му, но той го замества само след смъртта му.
Владетелят трябва да бъде смятан за съвършен и след смъртта си, защото обратното би значело, че вярата в съвършенството му е била лъжлива.

(следва)