Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 23.04)

- Впрочем аз нямах нищо против да се познаваме и да си говорим за разни неща – каза Археологът, като имаше предвид легитимните медиевисти. – Но не виждах какво бихме могли да работим заедно, особено след онази история с редактирането. Ето, аз умея разни неща и осведомявам всички за това, сиреч, всеки, който ме познава, знае каква работа мога да му свърша. Но за тях нищо не знам – странно е, но е точно така: от години се срещаме на разни места и аз продължавам да не зная какво те могат да предложат като професионалисти. Тогава как да си сътрудничим?
- Никой не ти е предлагал да си сътрудничите като професионалисти – казах аз. – Предлагали са ти лиценз. На нашия език се казва “разрешително”. Ясно е, че ти се отнесен човек, искаш да копаеш някъде и нещо да си пишеш. Добре, но според тях ти не можеш да го правиш на своя глава. Трябвало е да се споразумеете - ти ще работиш, а те ще те хвалят умерено или просто няма да ти пречат: но е трябвало да разбереш, че същественото зависи от тях.
- Кой може да си въобразява такива дивотии? – попита Археологът. – В Касталия има правила и те са едни и същи за всички. Моето образование е законно и когато е трябвало да ме приемат за гражданин и Изследовател, съм получил законни препоръки. Оттук нататък аз не дължа персонално никому нищо.
- Това значи, че искаш да създадеш алтернативен център на влияние и че претендираш за властта в Касталия – казах аз.
- Глупости – каза Археологът.

* * *

И тъй, нашият Археолог станал не само жител на Касталия (временно, разбира се – нали бил “пътуващ” Археолог), но и се заел да води разкопки, да пише и да превежда, и едно от делата, които извършил заедно с неколцина други Изследователи, за които обаче знаел какво могат, бил обемист превод на велик античен мислител. За Касталия това щяло да бъде полезно, тъй като там мислителите не изобилствали, а пък имало глад за сериозни книги. И точно такава била книгата, която Археологът след дългогодишен труд представил на родния си език.
Какво направил Господин Византологът? Мислите, че седнал да я чете ли? Ами! На него не му било до четене: първо, защото вече се бил образовал достатъчно и не виждал какво можел да научи от още една книга, пък макар и важна; и второ, защото в случая ставало въпрос не просто за превод – значи пренос на знание, който сам предполагал знание – а за контрабанден внос на търсена стока, от който вносителят можел да спечели много и то без да плати дължимия данък. Ето защо извършеното можело да се квалифицира като престъпление, а всяко престъпление подлежи на санкциониране.
Не само това, ами в печата се появили похвали за работата на Археолога и неговите колеги, които, също като него, не се съобразявали достатъчно с легитимните медиевисти, книгата се разпространявала и се четяла от кого ли не, накратко, нещата взели да излизат извън контрол. Византологът разбрал, че трябва да предприеме нещо.
Но какво? Да съчини пространна и аргументирана рецензия, в която да докаже некомпетентността на “онези хора” и безполезността на труда им, било неприемливо по три важни причини. Първо, това щяло да наруши основната аксиома: “охулвай кратко и неаргументирано”. Второ, не по-малко важно: как да рецензира превод на текст, чийто оригинален език не познава? И трето: какво ще стане, ако някой се заеме да отговори? Византологът съзнавал, че има опасност да подеме дискусия, която няма да е по силите му и че е най-добре да действа както досега – като оратор и актьор.
И тъй, първо трябвало да намери повод за изказване. Ето един – поканили го да редактира списание, което значело да решава какви текстове ще бъдат публикувани във всеки брой. Той пък предложил на един-двама по-наивни автори да напишат отзиви за омразната книга. Те написали, и, както можело да се очаква, отзивите били положителни. Превъзходно. Византологът получил сгоден случай да се изкаже: защото ако започне пръв, ще излезе, че сам се е сетил да пише срещу “онези”, следователно си е мислил за “тях”. А той не може да мисли за нищожества, не може дори да забележи, че те съществуват и че нещо правят - но пък може да бъде подсетен.
Как да се изкаже? Да напише: “преводът е неграмотен, неверен, непълен, неснабден с научен апарат (индекси, пагинация), не от оригинала, несъобразен с ето-тези авторитетни преводи и изследвания, некоментиран, необяснен в специални въведения, ненужен, не-какъв? Всичко това обаче трябва да се доказва. Пък което и да вземем от тези възражения, все изглежда слабо, все не-както-трябва, не-толкова-унищожително. И всички да вземем наведнъж, пак не стигат. А, ето я думата – у-нищо-жително. Вътре се чува “нищо”. Да, това е, което ни трябва. Византологът си спомня уроците по атеизъм, които е взимал на младини. “Не, колега, работата не е в това, да докажем, че този или онзи персонаж, за който се говори в християнските книги, е бил лош човек. Работата е в това, да докажем, че той изобщо не е съществувал.”
Това е верният път. Впрочем защо пък да се докаже? Не стига ли просто да се каже?
И така, Византологът сяда и пише в бележка под линия към последното мнение (той е редактор, няма кой да го редактира): “Във връзка с онова, което си въобразяват неколцина, сред тях и авторите на горните текстчета - че преводът на античния мислител имал такива или други качества, то ние, чието право и задължение е да имаме последната дума по тези въпроси, съобщаваме, че такава книга на нашия език не съществува.” Точно така, не съществува. Какво ще се обясняваме оттук нататък? Какво ще обсъждаме? Какво видимо и осезаемо ще ми показвате вие, смотаняци, които си позволявате да не зачитате установилите се тук Началници? Кой въпрос може да стои преди въпроса за съществуващото и не-съществуващото? Като главни Изследователи на Касталия ние ще решаваме какво съществува в нейните граници. Ето това, да кажем, не съществува.
За по-голяма тежест Господин Византологът дори не се подписва. Казаното идва от най-висока инстанция. Кой го е произнесъл ли? Който трябва, дръвници, вие си знаете.

* * *

- Тези хора наистина не са добре – каза Археологът. – Как може да твърдиш, че го няма онова, което е пред очите ти?
- Тази мъдрост не ти е достъпна, драги – казах аз. – Толкова ли не си чувал, че сетивата заблуждават? Че не всичко, което можем да посочим с пръст, е единно и същност? Че истинно съществуващото е достъпно само за мъдрия? И че мъдрият не може да бъде разпознат като такъв от всеки, а само от други мъдри?
- Е, и какво? – запита Археологът.
– Ето това - казах - че сега си имаш работа с неколцина Мъдри, които са се познали помежду си. Ето какво.
- Аз мисля, че тук става въпрос за най-обикновено нахалство – каза Археологът.
- Профан си ти – казах аз.

* * *

(следва)