Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 16.04)

Работата била в това, че по своя път напред Господин Византологът не можел да не срещне и врагове. Какво е враг? Несъмнено, това е някой, който ни желае злото. В този случай той сам си е виновен, че ни е враг; и е такъв, дори ние нищо да не знаем за него. Но има и друг вид врагове, и това са наречените от нас самите за врагове - досадниците, които се скитат из Касталия, изследват същото, което изследваме и ние, следователно се представят като Изследователи. Те се интересуват малко или никак от личността ни, и поради това са конкуренти – такива, с които нещо ще делим.
Уважаемият читател несъмнено вече е прозрял, че моят мил приятел и главен герой на тази сага – Археологът – беше особен човек. Защото неговите по-главни мечти и мотиви за действие се въртяха около нещо просто – нещо, което не може да се дели. А неделимото е онова, което може да се притежава от всички, при това без да намалява – колкото и много да са тези “всички”. Такова нещо, превъзходни читателю, е добродетелта в най-съвършения й вид (любовта!), но също и знанието, и особено онова, което е противоположно на всяко невежество, и за което е споменавал Сократ. А че тези неделими неща са по принцип достъпни всекиму, не ги прави лесни за постигане.
Та по пътя към това знание Археологът съвсем не очаквал, че може да срещне врагове. Не само защото по природа бил незлобив и не желаел никому нищо лошо, но и също, защото като жител на Касталия не можел да си представи, че някой ще му пречи за това, към което се стремял – да учи заедно с другите. Напротив, той смятал, че в Касталия няма нищо по-лесно от това, да се помага другиму – нали всички се или събрали там, за да стигнат заедно до едно и също нещо, от което, веднъж постигнали го, не могат да имат недостиг. Поради това едно от най-поразителните открития, които Археологът направил по време на престоя си тук, било точно това – че се оказал враг.
Но нека все пак да видим как стоят нещата с охулването. И то може да бъде два вида – документирано и недокументирано. Нека разкажем най-напред както вече сме правили – да започнем от втория вид.
Охулването, мислел Византологът, няма защо да бъде обстоятелствено(1).
Ако се заемеш да опровергаваш някого надълго и нашироко, това е все едно да го прославяш. Защото онзи, чието дело има нужда от голямо опровержение, сигурно е направил нещо голямо. Византологът обаче не желаел да си мисли, че някой от враговете му може да е причина за нещо сериозно – сериозно дори с оглед на размерите на малката им Касталия. Защото тук не ставало дума просто за омраза, а за омраза+завист. Тъй като ние можем да мразим някой човек само за това, че ни е причинил зло – тогава омразата е съчетана с гняв, и, съответно, с отмъстителност; но ако мразим някого във връзка с това, че го смятаме за конкурент, сиреч антагонист в битките за нещо делимо, каквото е властта-заради-самата-себе си, тогава нашата омраза ще бъде съчетана и със завист – тъй като завистта е нещо, което се явява там, където има конкуренция.
Тъй че враговете на Византолога би трябвало да бъдат нищожества, нещо като мравки (но вредни). Те са същества, срещу които не се сражаваме, а ги чистим, и поради това няма причина да говорим много за тях, но все пак говорим (за почивка, примерно, или за да запълним времето). Ето примери.
Византологът е в компанията на други, сравнително безобидни люде, сред които може да се поотпусне; но, от друга страна, никой жител на Касталия не е чак дотам безобиден, че да не си заслужава да се поработи върху него. Някой цитира изказване на местен интелектуалец (конкурент на Византолога, защото Византологът е интелектуалец). Цитираното изглежда забавно и умно. Византологът обаче не търпи да се приписват някому така безотговорно положителни качества и отсича гръмко: “Това не е негово! Той няма акъл да измисли такова нещо! Прочел го е някъде”. Безобидните люде не се сещат какво да кажат, поглеждат надолу и се смиряват.
Друг път дърдори близо час с някой познат в помещение, където се чете и трябва да е тихо, но пък не се вижда никой, заради когото да си струва да пази тишина. Залива го с инструкции за неща, които предстои да се свършат заедно и мимоходом унищожава вредните обитатели на резервата: “а, с него е изключено да се работи, нищо не може да свърши, много е мързелив – реставратор!” Следва повдигане на рамене, накланяне на глава и специфичен поглед встрани, които заедно значат: “има ли смисъл да го казвам – това за реставраторите се знае от всеки”. Ошашавеният познат отдавна е изморен от думи и не се сеща дори да забележи, че казаното е манипулация, камо ли да възрази. Защо реставраторите са по необходимост мързеливци, с които не може да се свърши нищо съвместно, е спонтанно изказано мнение, което Византологът не обосновава, но не защото не може да го обоснове (вярно е, че не може), а защото то върши работа и така. Събеседникът явно е човек с мек характер, той няма да пита за всяко нещо; пък и няма условия за това, тъй като Византологът говори бързо (езикът е оръжие, с оръжието се борави бързо), а и темата на разговора е друга. Така че бедният реставратор няма шанс да бъде защитен и вече е вписан с цялото си съсловие в отдела “мързеливци, не стават за нищо”.
Друг път се споменава името на колега от чужбина, с който събеседникът се познава бегло и който не е важна фигура, или поне няма вероятност Византологът да се сближи с него. Събеседникът не порицава чужденеца, но и не го хвали, просто споменава името му. Но Византологът не може да слуша спокойно как из въздуха се носят някакви имена. Самото споменаване на какво да е име (на Изследовател, на жител на Касталия, изобщо на човек от този свят) изисква реакция. Затова се казва така: “Бях на конгрес и там той чете доклад – безумен доклад, разбираш ли, безумен”. Посланието е: човекът е глупак, имай го предвид. Събеседникът не е слушал доклада, не го е и чел. Няма голяма възможност да влезе във връзка с току-що охуления и да прочете текста му – нима е възможно да защити обосновано всички, срещу които се злослови? И какво ще рече “безумен доклад”? Това може да се каже за всяко изказване и дори ако някой те познава, и те попита (това е в 1/100 от случаите) какво имаш предвид, все ще го замажеш някак (а и Византологът внимава пред кого говори!).

* * *

- Да – каза Археологът. – Като се замислиш, отблъскващо е. Някои от тези неща ги бях забравил.
- Работата не е в това, другият да запомни всичко – казах аз. – Когато злословим наред, ние не се интересуваме от никого поотделно, не готвим каталог с отрицателни квалификации срещу всеки ближен поименно. Още повече, че намерението на Византолога не е да прави портрет някому, а да замърсява онова, което вече е или би могло да се появи. Замърсяването е сливане на чертите на човека в нещо неразличимо и затова безинтересно. Безинтересното лице някак не съществува и това е целта.
- И кой би желал да обитава такова място? – запита Археологът.
- Завистливият – казах аз. – Той иска да е сам.

* * *

- Добре – каза Археологът. – А за документираните изявления какво ще разкажеш?
- За тях и ти можеш да разкажеш – казах аз. – Поне за едно си спомняш, няма как.
- Да – каза Археологът. – Бях много впечатлен. Това беше първият път, в който съм се почувствал, както ти казваш, враг. Но за друго не знам.
- То и това ти стига – казах аз. – Какво беше казал на едно място свети Василий? Че тази земя тук е сътворена, за да бъде училище на човешките души.
- Големи думи са това – каза Археологът. – И авторитетът, който ми цитираш, е сериозен. При нас, в Касталия, обикновено се мърмори за дреболии.
- Шарлатанството не е дреболия – казах аз. – Трябва да започнем да се стреляме ли, за да се замислим за едно-друго?
- Прав си – каза Археологът.

...

(1) Той не е първият, който го е мислел. В един от предговорите си към “Светът като воля и представа”, Шопенхауер казва така:
“Да се оспорва и оборва обаче не е лесна работа, защото и това е опасно средство, тъй като насочва вниманието на публиката върху автора и прочитът на моите книги би могъл да й развали вкуса към учените нощни трудове на професорите по философия... Ето защо толкова единодушно възприетата система за мълчание е единствено правилна и мога само да ги посъветвам да я спазват, и да продължават с нея, докато е възможно, именно до момента, когато неведението доведе до невежество...”
“Както е известно, този начин на действие, препоръчителен между другото и поради крайно лесното му изпълнение, се състои в пълно игнориране и така в засекретяване – по злостния израз на Гьоте – което всъщност означава скриване на важното и значимото. Ефектът от това тихо средство се усилва от корибантския шум при взаимното празнуване на раждането на духовните чада на единомишлениците, принуждавайки така публиката да поглежда към тях и да вижда тържественото им изражение, когато се поздравяват за постигнатото."

Превод Харитина Костова

(следва)