Сражения

Какво е любовната битка? Всеки се досеща – обсада и дуел. Разбира се, има крепости, които отварят вратите си още преди това да им е поискано. Но не става дума за тях.

В истинската любовна битка се узнават способностите на  „противника“: какво умее, какво е изкуството му, дали ни е равен. И добродетелите: дали е само коварен и властолюбив, или пък, напротив, смел, свободолюбив и благороден (ценящ личността на човека).  

Накрая се стига до мир и съгласие, ако противниците са равни; или до завоевание и поробване – ако единият се окаже по-слаб. А какво ще стане после? Трудно е да се предвиди.

Защото с това войната не свършва. Идва друго сражение, по-продължително и по-опасно: семейното (оставяме „съжителството“ настрана).

Ако мъжът си помисли, че си е „осигурил“ жената, съдейки по това, че тя е в леглото му, грижи се за домакинството и не влиза в много остри спорове с него, това значи, че той подготвя разпадането на семейството си.

Удържането на семейството е битка, подобна на любовната, но по-продължителна. Затова тя прилича повече на политика и дипломация, отколкото на война.

Жената е способна да води (или да участва в) политика по „изолация“ на мъжа си от семейния живот. Това значи обезсилване на семейството и постепенната му (и скрита) замяна с някаква друга общност: и това е обикновено родът на жената. Тогава глава на появилото се „фалшиво семейство“ се оказва най-често майката на жената. Разбира се, това никога не се обявява.

Възможно е и обратното: мъжът да се подчини на своите роднини (начело с неговата майка, разбира се) и да им съучаства в изолирането на жена си. Тогава „началник“ става свекървата.

Защо провалът на семействата се ръководи от жените? Защото мъжът изобщо рядко внимава в тези дела. Той намира, че не е негова работа да следи какво става в домовете на синовете и дъщерите му; и нищо чудно, след като не е видял какво става дори в собствения му. Значи вината за тези поражения е негова - бил е небрежен. А то е поради слабохарактерност и невежество.  

Какво да се прави? Първо, мъжът никога да не допуска роднините му да изразяват „позиция“ относно живота в семейството (да критикуват). Защото тези изказвания, направени под най-благовидни предлози, са само проверка – ще отвори ли той вратата на дома, така че да се вмъкнат те? Ако проверката даде отрицателен резултат, роднините ще помърморят, ще се помръщят и ще останат навън.

Второ, да не позволява на жена си да коментира делата на семейството въз основа на „външни“ мнения и авторитети. Но това ще се случи, ако той не успее да наложи в дома си „своя език“. Това значи – да направи така,  че в семейството да се мисли въз основа на неговите възгледи. Те може да не са изработени от него, но той трябва да ги е премислил (преживял); и думите, с които си служи, да ги поддържат. Тогава жената няма да намери външен авторитет и няма да може да изолира съпруга си.  

В тази битка - за щастие в дома - той не бива да разчита на „външни“ ресурси като обществено положение, доходи и пр. Те не прибавят авторитет в делата на семейството. Ако не разговаря непрестанно с жена си, ако не я въвежда – с кротост и любов, но неотклонно – в света на своите мисли, той ще остане в положението на „снабдител“ с материални средства и едно „необходимо неудобство“ за хората в собствения му дом.   

*

https://plus.google.com/u/0/108546925140973062559/posts/YB4VnwzAvj6

Неподвижност

Известно е, че любовта обездвижва. Човек прекратява всякакви практически дела, забравя за проектите си, не отговаря на писма, няма желание да вдига телефона. Не се нуждае от разговори.

Това се случва в млада възраст, но може и по-късно; и не е свързано с изчерпване на силите или „желанието за живот“.  Напротив, човекът изобилства от сили, но те всички са съсредоточени в една „точка“ (обект); и това е някой друг, с когото той трябва да се „събере“. В сравнение с тази цел всичко останало му е безинтересно.

В литературата това състояние е било показвано много пъти. Примерно: Онегин, докато е влюбен в Татяна, не прави нищо. Не че безделничи, а просто не може да се откъсне от мислите за нея; и поради това животът му не се движи в никаква  посока - той е „спрял“.

Има и едно друго състояние на обездвиженост, много подобно на това и понякога дори преплетено с него. Това е „спирането“ на делата в зряла възраст, когато човек е осъществил всичко, което е замислял; „решил е“ задачите си.

Това пак не е безсилие; напротив, той чувства в себе си сила да изживее още един живот – но различен, не същия. И поради това се отказва да действа „по инерция“ - да продължава този. Бездействието му наподобява размисъл, но е по-скоро съзерцание. Насочено е към досегашния му живот, но и към човешките дела като цяло.

Това състояние има и свой жанр (словесно облекло). Това е лириката, но също и сентенцията (апофтегмата). Затова не е чудно, че в историята на старата литература известните  сентенции на т.нар. „седем мъдреци“ и стиховете на първите лирици са от една и съща епоха.  

*

https://plus.google.com/u/0/108546925140973062559/posts/Emi2o9ZuX6j

Езици

Има естествени езици и езици на „видовете говорене“. Вторите са онова, върху което човек трябва да се съсредоточава с времето; и владеенето им свидетелства за интелектуална, а и духовна зрелост.

Има епически език, който служи за повествование. Чрез него се излага „действие“; там трябва, следователно, да се внимава с глаголите, особено с времената и вида им: „отиде“, „тръгна“, „ходеше“. Ако се улучи подходящият стил в употребата на глаголите, повествованието „тръгва“.

Има лирически език, който служи за „показване“. Там се търсят названия за неща и усещания. Изреченията не могат да са дълги. В лириката времето „не върви“.

Има драматически, който е силно имитативен. Показват се характери чрез стил на изказване, „интонация“. Там е важна съпоставката на "двамата", бързината на репликите, напрежението, възникващо заради противостоенето им. Драматизацията най-често представя „двубой“.

Има комически, който е нещо отделно от първите три. Неговият секрет е пародията. Той им е противопоставен; изкривява ги, и чрез лексиката (често „телесна“) и парадоксите създава смях.

Най-сетне, има прозаически език, който служи за „нехудожествено“ изразяване. Той е най-лесен за овладяване и като че ли не изисква специална дарба.

То е, защото духът му „практически“: за бързо осведомяване и споделяне на „съображения“ (аргументация). 

*

https://plus.google.com/u/0/108546925140973062559/posts/YrhBbXPVuk2

Расте бавно

Женският образ с неговата красота връхлита сърцето на мъжа като огън, като мълния... и той зачева.
Защото нейният образ е като семе – нахлува в сърцето му и го опложда. И това семе започва да расте.

Но това става бавно.
Затова жената, която се влюбва бързо, започва да се сърди, гневи се, тропа с крак – защо той не ме обича, както аз него? 

Защо ли? Защото любовта му трябва да порасне.

Женската любов към него пламва бързо, и бързо “прегаря“ и увяхва. А мъжката към нея расте бавно; и, ако я пази, достига зрелост и се ражда в сърцето му – и остава там за цял живот. Тя е тяхно общо „дете“, но той я пази.

Затова мъжът, по време на външната им „връзка“, се хвърля към жената, преследва я навсякъде, завлича я в леглото си и страстно я люби. 

За да „изсмуче“ нейния образ. Той е семето, за което сърцето му копнее – за да роди след време любовта.

*

https://plus.google.com/u/0/108546925140973062559/posts/b3NfkQToNMw

Душите имат ли пол

Имам една приятелка, която казва: „Омръзна ми да говориш за мъже и жени. Душите имат ли пол?“

Знам един монах, който казва: „Защо тези хора викат (на някои празници): `Да живее родината ни!`? И там (горе) ли ще се делим на такива и такива?...“

Всъщност няма нищо лошо в това, да си жена или мъж, или да си от тази или онази родина – тук на земята. Лошото е, когато покрай това се окажеш в неравностойно (робско) положение. Но кой ще е виновен?

Първата и главна трудност, с която се справяме като човеци, е трудността да сме свободни. А как да бъдеш свободен, ако не искаш да знаеш кой си? Ако пренебрегваш истината?

...

Възможно е една жена да избягва мислите, отнасящи се до нейната земна женственост, за да се предпазва "от изкушение". Но така тя няма да се предпази, защото пренебрегнатите мисли ще я нападнат коварно и в момент, когато не очаква.

Затова по-добре да ги остави да живеят "близо до нея", без да ги превръща в "главните си приятели".

Така и монахът: ако си мисли, че миналото му не съществува и че живее вече някъде "отвъд", той се залъгва. А родината е в миналото само дотолкова, доколкото той не е светски човек - не участва в армията, не плаща данък, не се жени. Но това не значи, че не бива да се грижи и за "онези неща"; да ги "зачита" .

А коя е причината за "отчуждаването" от онова, което сме - като земни хора?

Това е грехът, който си извършил "като" някакъв - било като жена, било като мъж. Защото, примерно, отричащият се от родината си се отрича и от това, да е мъж.

Това отричане (отчуждаване) ни прави по-чисти само на пръв поглед; в действителност обаче става обратното. Защото то само "покрива" греха. А той стои в нас и ни разяжда.

И, създавайки страх и враждебност към част от онова, което сме, създава в душата ни "разкол". И ни заробва. 

*

https://plus.google.com/108546925140973062559/posts/2WXUWfKq9ho

"Дон Кихот"

І . Съдържанието

           

            “Дон Кихот” е разказ за пътешествие на двама приятели (господар и слуга, или по-точно, рицар и оръженосец).

Граници на пътешествието в т. І:[1]

Домът на дон Кихот в родното му село – ханът (който той смята за омагьосан замък с призраци) – планината Сиера Морена (място на отшелничеството му); обратно към хана (където той и Санчо се събират с двойките влюбени и с приятелите му от селото – и тържествено вечерят).

Съдържание според събитията и главите на романа

А. Първо излизане на дон Кихот от дома му

           

І – нрави и обичаи на дон Кихот; ІІ – излиза от родното си село;

ІІІ – посветен в рицарско звание; ІV – Андрес и господарят му; битка с мулетаря;

V – връщат се у дома; VІ – преглед на библиотеката, изгаряне на романите

            Б. Второ излизане на дон Кихот – този път с оръженосеца Санчо. Става ясно откъде авторът изобщо е научил за приключенията им (историята им е описана от учения мавър Сид Амет Бененхели)

VІІ – второ излизане, със Санчо; VІІІ – мелниците; иска да освободи принцесите в каляската; започва сражение с бискаеца

ІХ – авторът купува в Толедо тетрадките, написани на арабски, и то сравнително евтино – и поръчва превода; научава за победата над бискаеца; Х – разговор за чудотворното питие

            В. Първа новела – за Марсела и Хризостомо. Присъстват на погребението му

ХІ – при козарите; ХІІ – разказват им за смъртта на Хризостомо; ХІІІ – отиват на погребение: диалог на дон Кихот с Вивалдо, където се сравнява животът на рицаря с този на отшелника; говори се за любовта на рицарите към техните дами; и коя е Дулсинея; ХІV – песента на Хризостомо и речта на Марсела

            Г. Първо пристигане на дон Кихот в хана

ХV – поражение в битката с конярите.

Пристигат в хана; ХVІ – срещата с Мариторнес през нощта; ХVІІ – напускат хана. Подхвърлят Санчо с одеало

ХVІІІ – двете стада овце. Представяне на армиите. Поражението на дон Кихот

ХІХ – среща с ризоносците от погребалното шествие. Дон Кихот ги разгромява; ХХ – нощта пред мелницата; ХХІ – завоюва шлема на Мамбрино (това е леген) от един бръснар. Разказ за рицаря и принцесата; ХХІІ – освобождава затворниците

            Д. Втора новела – за Карденио, Фернандо, Лусинда и Доротея. Те стават техни спътници

ХХІІІ – Сиера Морена. Хинес открадва магарето на Санчо. Намират чантата на Карденио. Козарите им разказват за него; ХХІV – Разказът на Карденио. Скарват се заради кралица Мадасима;

ХХV – дон Кихот решава да обезумее от любов и написва писмо до Дулсинея. Колебае се дали да имитира страданието на Роланд или по-скоро това на Амадис Галски.

            Е. На връщане Санчо спира в хана, където заварва приятелите на дон Кихот (свещеника и бръснаря)

ХХVІ – Санчо среща свещеника и бръснаря в същия хан; ХХVІІ – тръгват към планината, срещат Карденио. Той им разказва останалото.

ХХVІІІ – среща с Доротея. Нейният разказ; ХХІХ – Доротея отива с тях при дон Кихот като принцеса Микомикона; ХХХ – Тя разказва историята си на дон Кихот. Ако й помогнел, можело да се ожени за нея. Спор на дон Кихот със Санчо – бие го заради непочтителните му дуим за Дулсинея.  Санчо си намира магарето. Лъже, че е запомнил писмото на дон Кихот до Дулсинея.

            Ж. Второ пристигане на дон Кихот в хана

ХХХІ – среща с Андрес; ХХХІІ – пристигат в същия хан

            З. Трета новела – за Анселмо, Камила и Лотарио. Героите не са действащи лица в романа, това е само прочит

ХХХІІІ – ХХХV - четат от ръкопис разказа за Анселмо, Камила и Лотарио. През това време дон Кихот се бие с великана, тоест с меховете с вино.

ХХХVІ – пристига Фернандо с Лусинда; ХХХVІІ – двойките се споразумяват, всяка от дамите отива при любимия си.

Пристигат Пленникът и Сораида. Вечеря и реч на дон Кихот за учените и военните; ХХХVІІІ – речта продължава;

            Е. Четвърта новела – за Пленника и Сораида

ХХХІХ-ХLІ – разказ на Пленника

ІІ. Споменавания на антични автори, сюжети, събития

1.      Автори на книги и други произведения на изкуството и науката

-         Поети

Омир; Овидий, Вергилий, Хораций

-         философи

Аристотел (няколко пъти), Платон (веднъж)

-         оратори и други прозаици

Ксенофонт, Цицерон, Цезар, Плутарх, Зоил

-         други

Зевксис

2.      Исторически личности – пълководци, държавници

Александър Македонски, Дарий, Ханибал;

Тарквиний, Марий, Катилина, Сула, Август

някои римски родове

3.      Митологични персонажи и литературни герои

Амур, Аполон, Музите; Бриарей, Антей

Медея, Калипсо, Кирка

Херакъл, Тезей, Кастор и Полукс,

Тантал, Сизиф, Иксион

Хектор, Ахил, Одисей, Еней

4. Места в книгата, препращи към стила на античните автори

Реч за златния век (гл. ХІ); Дон Кихот представя обединените войски на двата континента (гл. ХVІІІ)

5.   Отношение към гръцката античност

Гръцкият е непознат, неразбираем (като халдейския)

...

Местата в текста:

Пролог -  полезни съвети за това, как да придадем на труда си по-учен вид. За цитатите и библиографията.

“други книги са пълни със сентенции на Аристотел, Платон...” – с 13

списъкът от книги – завършва с “Ксенофонт, Зоил, Зевксис” – с 13

“сложете в бялото поле името на Хораций” – с 15

“известни жени” – Медея на Овидий, Калипсо на Омир, Цирцея на Вергилий

военачалници – Цезар в “коментари”, Плутарх – с 17

“Аристотел, св. Василий, Цицерон не са имали представа за рицарските романи” – с 18

Сонети в началото на книгата – споменават се Александър, Ханибал

гл. І

как Херакъл убил Антей – с 39; Росинант бил като Буцефал – с 41

Гл. VІ

“за Палмерин Английски” трябва да се намери “шкаф, като онзи, който Александър взел от Дарий, за да пази в него книгите на Омир” – с 87

“откакто Аполон е Аполон, а музите – музи…” – с 90

един автор е направил и великолепен превод на неща от Овидий” – с 93

гл. VІІІ

мелниците - “дори да размахвате ръце, по-многобройни от тези на великана Бриарей…”

гл. ХІ

реч пред козарите за златния век – с 134

гл. ХІІІ

за Дулсинея – “не е от рода на древните Курции, Гайовци, Сципионовци..”  – с 154

“Цезар Август не би се съгласил да се изпълни завещаното от божествения мантуанец” – с 157

гл. ХІV

песента на Хризостомо – “Амур със своя дар отровен…” “Тантал, Сизиф, Иксион” – с 161-162

за Марсела – “идваш да се насладиш като нов коравосърдечен Нерон на гледката на опожарения Рим?; или както дъщерята потъпка трупа на баща си Тарквиний ” (това се отнасяло за дъщерята на Сервий Тулий) – с 163

гл. ХVІ

“думи, неразбрани за тях, като да бяха изречени на гръцки” – с 184

гл. ХVІІІ

дон Кихот представя войските. Едната е източна, с участието перси, мидийци, парти, скити, нумидийци, етиопци, араби; живеещите около реките Ксант, Термодонт и Пактол; и “други безбройни народи”. В другата влизат населяващите “всичко, което включва в себе си Европа”  – с 211

“треви, описани от Диоскоридес” - с 218

гл. ХХІІІ

“не само Санта Ермандад, но и всички братя—Кастор и Полукс...” с 277

“дали Амур безумен е, не зная...”

гл. ХХV

“може да се подражава на Омировия Одисей или на Вергилиевия Еней”

“знае някои неща, колкото ги е знаел Аристотел, а може би дори по-добре...”

Амариди, Силвии, Диани, Галатеи, Филиди... са измислени - с 323

“нишката е показала пътя на Тезей в лабиринта” - с 328

ХХVІ

“Ах, Амур е зъл...” - с 334

ХХVІІ

“..славолюбиви Марий, жестоки Катилина, извратени Сула, отмъстителни Юлиан...” - с 350

гл. ХХХ

“остави написано черно на бяло на халдейски или гръцки език, който не разбирам” - с 402

гл. ХХХІІ

“дон Сиронхилио Тракийски”

“такава книга би затъмнила славата на Хекторовци, Ахиловци и Роландовци” – с 427

 ІІІ. Литературни особености

1.      За книгата

Оказва се, че книгата е историческо изследване. Сервантес започва да проучва живота на дон Кихот, но не намира достатъчно свидетелства. За щастие в Толедо попада на ръкописа на един арабски учен – Сид Амет Бененхели, автор на съчинениот: “История на дон Кихот де ла Манча”. Лесно намира един мавър-християнин, който да му го преведе. Мавърът поискал като хонорар двадесет килограма сухо грозде и сто килограма жито, и за по-малко от два месеца превел съчинението (гл. ІХ).

2.      Главният герой

Проблемът за лудостта му. Подражава на прочетеното в книги. Обяснява всичко в съгласие със своите предпоставки – че е рицар, който възстановява древните обичаи на това съсловие, сражава за справедливост, но е атакуван от магьосници и призраци.

Не може да бъде победен в спор от никого, тъй като разсъждава логично и говори красноречиво.

3.      Относно композицията на романа

Вмъкнати разкази – като този за Камила и двамата приятели. Той просто се чете.

Разкази, преплетени с основния: по-силно – този за Карденио и Фернандо и жените им. Те не са герои от прочетен в книгата разказ, а хора, които стават спътници на дон Кихот.

По-слабо преплетени в действието - Хризостомо и Марсела (героите присъстват на погребението на Хризостомо, виждат Марсела); Пленникът и Сораида (срещат се в хана, слушат разказа на Пленника).

            Диалози – дон Кихот със Санчо и с хора, срещнати по пътя

            Речи – на дон Кихот

4.      Епическото в “дон Кихот”

- Оглед на цялото общество в Испания:

благородници, селяни

мулетари, козари,

ханджии, проститутки

духовници, лекари, учени (преводачи, историци, писатели, студенти); военни, прислуга

полиция, престъпници,

християни и мюсюлмани (маври, турци)

-         Географски

на Испания, на Европа и света

5.      Смешното в “дон Кихот”

Принцип на смешното като естетическа форма. Недоразумение, неразбиране, неуместна претенция за умност, културност?

Сервантес и Гогол (в комедиите му)

6.      Препратки към литературата (освен античната)

-         Преглед на съвременната му литература, включително чуждоезична (покрай изгарянето на библиотеката)

-         Цитати от и препратки към Писанието

ІV. Сравнение на “дон Кихот” с античните романи:

Книгата, или поне по-голямата част от нея, е приписана на друг автор (донякъде платоновски похват)

Лудост – рядко се среща сред героите на антични романи; при това е настъпила под влияние на книги (героят се влияе от словото).

Рицарска любов – има ли нещо подобно в античността? Доколко това е платоническа любов в съгласие с “Федър” и “Пирът”?

Пътуват двама мъже, господар и служител, разговарят; мисия с идеална цел (справедливост, защита на слабите, подвизи в името на дамата и Бога; и заради рицарската чест). Има ли го в античността?

Има подобия: 

пътешествие, премеждия,

вмъкнати разкази,

допълнителните двойки (герои приятели, помощници, със сходна съдба)

            Да се обърне внимание на “Аполоний Тиански” на Филострат и “Златното магаре” на Апулей. Може би те стоят най-близо до “дон Кихот”.

            *

            Мигел де Сервантес Сааведра. “Знаменитият идалго дон Кихот де ла Манча”. Превод Петър и Тодор Нейкови. "Прогрес",  1947

[1] До началото на гл. ХLІІ, с. 576 според посоченото издание.

"Федър"

І. Медицина и философия


Има подобие между медицината и философския (сократическия) диалог. Медицината съществува заради лечението на тялото, а диалогът е замислен и се случва с цел лечение на душата. Разговарянето е процес на лечение; и там, както и при лекуването се предполага, че единият боледува и не знае как да се излекува, а другият е здрав и умее да лекува. Самата болест на душата, която философският диалог лекува, може да бъде наречена “невежество”. Философът (мъдрецът) водещ диалог, я установява и най-напред намира начин да осведоми, макар и предпазливо, събеседника си за нея. После, ако той е съгласен, повежда разговор, в течение на който (или които, ако са повече - което е и желателно) е възможно събеседникът да започне да оздравява. “Оздравява” значи, че се освобождава от невежеството и се приближава до състоянието на здраве, в което се намира събеседникът му, който вече познава истината – дотолкова, доколкото това е възможно за човек.
Лечението на душата, както и това на тялото, трудно може да стане без съгласието на страдащия, макар и той да не разбира напълно какво прави лекуващият го.


ІІ. Два вида реторика


Когато водещият разговора намеква на събеседника си, че страда от невежество и го подтиква към философстване, той се служи със словото по един полезен за другия начин. Тази употреба на словото може да се нарече и реторическа – това е “добра (философска) реторика”. Но има и друга, лоша реторика, който се практикува много по-често – и не толкова в части разговори, колкото публично и при обсъждане на важни за обществото въпроси. Ораторите, които си служат с нея, макар и понякога даровити и опитни хора, най-често са също толкова невежи относно истината, колкото и слушателите им.
Тази реторика не освобождава слушателя от невежеството му, а вместо това го задълбочава.


ІІІ. Истина и лъжа. Диалектика и софистика


Как се върви към истината? Съществуващото изглежда и единно, и разделено. То наистина е единно като съществуващо, а е разделено, доколкото отделните неща се обединяват от видове и родове според същността си. Знанието на философа се състои в правилното (съответстващо на истината) разделяне на видимите и мислими неща според техните видове и родове – от отделното към общото и обратно, от общото пак към отделното. Сократ дава пример за това – лудостта е вид поведение на душата, който се дели на видове – ман(т)ика, Дионисов екстаз, поетическа обладаност, любовна страст. Във всички случаи това е остър, неудържим стремеж на душата към отвъдното, където е “самата истина”.
Лъжата, обратно, е смесване на отделните видове и разделяне на неделимото. Примерно, за любовта се говори така, сякаш съществува само любов към тялото, а към безтелесното (вечното, отвъдното) – не. Това е уеднаквяване на две външно подобни, но по същност различни лудости, като за едната напълно се забравя, а се говори само за другата. Това е начин да се лъже. Също и обратното – когато за нещо неделимо се говори така, сякаш са две. Това се вижда, когато ораторът (софистът) демонстрира, че за едно и също нещо може да твърди ту това, ту противоположното. Ако то е наистина едно и неделимо, той лъже поне в единия случай. Ако пък са две, но той претендира, че е едно, за което може с основание да се говори ту така, ту иначе, пак лъже.


ІV. Пътищата на душата тук и на небето. Богопочитанието


Истината, която се постига от философа и се предава в течение на философския разговор, е не повече от сянка на истината, която душите виждат в отвъдното, когато не са свързани с тяло. Тогава те, оприличени на колесници с два коня и водач, следват боговете в тяхното денонощно движение по отвъднебесния свод. И която от колесниците успее макар и за малко да се издигне над видимото небе, тя вижда истината “направо” - а не чрез размисъл, с който си служи, когато е тук. Която пък не успее, слиза на земята в тяло; и ако не се насочи към философски живот, прекарва в различни тела десет хиляди години, местейки се от едно в друго. А душата на философа се завръща по-бързо.
Сократ казва, че философстването е дейност, извършвана в съгласие с волята на боговете и угодна на тях. Доколкото това е възможно, философът следва боговете, също както ги е следвал в отвъдното, когато е бил свободна душа. Самите богове не се нуждаят от това философско благочестие; то е само в полза на хората. Човек трябва да се пази от богохулство (“да не оскърбя Ерос”, казва Сократ) и да се обръща към боговете с молитви. И наиситна, в края на диалога Сократ произнася молитва към божествата, които може би са станали свидетели на разговора.


V. Речите за любовта


Речта на Лизий се отнася само до “лошата любов” и сякаш предупреждава слушателя да се пази от нея. Сократ произнася две речи. Първата е подобна на Лизиевата и в нея се твърди приблизително същото – че има любов, която само измъчва любимия. Сократ говори, че тази любов се стреми към заробване на любимия от стана на влюбения. Читателят узнава и защо това е така – причината е, че тя е насочена само към тялото. Но това не значи, че всяка любов е лоша и вредна. Има и любов, насочена към душата, което значи – към самия човек. Тази любов променя и самия любим към добро – обръща го към истинската красота, на която неговият телесен образ е само сянка.
Ако слушателят не разбере, че се говори за две различни по същност страсти, той би могъл да помисли, че за едно и също нещо е допустимо да се говори по противоположни начини; и така би повярвал, че съществуват само мнения, които могат да бъдат изказвани и употребявани според желанието на разговарящите; но истина не съществува. Това е най-голямата опасност за човека, който се вслушва дв думите на лошите оратори (софистите) и не знае в какво се състои тяхното заблуждение.


VІ. Каква е ползата от четенето


“Федър”, независимо дали предава точно някакъв разговор, или пък е чиста приумица на автора, все пак е писан текст. А възможно ли е писаният текст да служи за постигане на истината вместо истинския разговор? Платон отрича това. Философстването, за да постигне целта си, трябва да бъде реално общуване между лечителя на душата и неговия събеседник. Защото всеки човек се нуждае от различен подход, за да бъде поведен към истината, докато писаният текст остава винаги е един и същ. Той трудно би могъл да послужи и за насърчение (протрептически, като “добра реторика”), защото не е съобразен с никой конкретен читател. Затова ефектът от прочита му е неизвестен - един читаел би бил подтикнат към философстване, а друг – не.
Като разказва анекдота за египетския откривател на писмеността (Тот или Теут) Платон предупреждава, че от четенето може да има вреда, не по-малка от ползата. Впрочем по този повод Сократ подхвърля, че не е важно дали една случка е станала точно тогава и там, както се разказва – важно е дали чрез обсъждането й ще се насочим към истината.
Четенето ще е безполезно, ако човек не се обръща към истината, съхранена в собствената му душа – тъй като това е същата душа, която някога, в отвъдното, е виждала“самата истина”. Такъв читател само ще си въобразява, че е научил нещо, а в действителност просто ще повтаря думи. Вместо да преодолее невежеството си, той дори ще го задълбочи, убеждавайки себе си, че е помъдрял само от това, че е чел книги за мъдростта. Ако се върнем към подобието между философстване и медицина, може да кажем, че читателят е човек, който се опитва да се излекува сам – взима лекарства, но не се допитва до лекар. Такъв човек по-скоро влошава здравето си, отколкото да го подобри.


VІІ. Платон и Изократ


В края на диалога се споменава името на Изократ. Това сигурно значи, че “Федър” е писан донякъде по повод на спора между Платон и Изократ за това, какво заслужава да наречем “философия”. Платон твърди, че философията е диалектика - предоляване на невежеството чрез мислено делене и обединяване на съществуващото. Този метод има за цел да отведе по-бързо душата към вечното й жилище. От запазените речи на Изократ пък може да се заключи, че според него философията е начин човек да стане по-добър гражданин.
Сократ казва, че този млад човек – Изократ – надминава като оратор Лизий и освен това има дарба за философстване. Но дали ще стане философ – това е трудно да се предскаже.

Достоевски. "Братя Карамазови"

І. Действието

Действието се движи около конфликта между помешчика Фьодор Карамазов (55-годишен) и първородния му син Дмитрий (28-годишен), запасен поручик. Майката на Дмитрий е изоставила семейството скоро след раждането, а бащата се е грижил твърде зле за него, така че по същество момчето било отгледано от семейния слуга Григорий. Характерите и на двамата - бащата и сина - са трудни: старият Карамазов е сладострастник, циник, стиснат и коварен; а Дмитрий е честен и прям, но твърде избухлив и при това прахосник. Те са в несъгласие относно наследството на Дмитрий, което бащата отказва да му изплати изцяло.
Но най-лошото от всичко е това, че и двамата са отчаяно влюбени в една и съща жена - младата Аграфена Александрова Светлова (Грушенка) и еднакво желаят да заживеят с нея, дори да се оженят за нея, независимо от скромния й произход и неблестящо минало.
Един ден Дмитрий нахлува в дома на баща си и му нанася побой в присъствието на свидетели, сред които са и двамата му братя - Иван и Алексей (Альоша). Само няколко дни по-късно Фьодор Карамазов е открит мъртъв у дома си. Няма съмнение, че е бил убит през нощта с удар с тежък предмет в главата. Заподозрян е Дмитрий. Той е незабавно арестуван, разпитан и след двумесечно следствие е съден и признат за виновен в "убийство с цел грабеж". Предстоят му поне 20 години каторжен труд в Сибир. Иван и Альоша, с помощта на бившата годеница на Дмитрий - младата Катерина Ивановна - се опитват да организират бягството му от каторгата. Надяват се това да стане още по време на пътуването му към Сибир.

II. Главният герой

В самото начало, още преди да започне с изложението, разказвачът заявява, че това ще е книга за Альоша - най-младият от тримата братя. Кротък, но твърд, той решава да стане монах и заживява в местния манастир, където става ученик на "стареца" Зосима. Но преди да умре, Зосима съветва младежа да напусне манастира и да отиде "при хората", защото човек и така би могъл да живее като християнин. Альоша изпълнява съвета на учителя си и наистина напуска манастира. В продължение на цялото действие той се среща и говори и повечето герои. Независимо от видяното и чутото, той не осъжда никого, рядко спори или възразява, никога не се кара, старае се винаги да казва истината, да помирява враждуващите. Надява се на доброто за всеки. Понякога има прозрения, недостижими чрез обикновено разсъждение. Веднъж казва на брат си Иван: “Ти не си убил баща ни” – защото, без да има явно основание, се досеща, че брат му ми могъл силно да се самообвини за смъртта на Фьодор Карамазов.
Альоша разговаря еднакво лесно с възрастни и деца, светски хора и монаси, мъже и жени. Отнася се предпазливо, но сърдечно и с едно разглезено и душевно болнаво момиче, което се опитва да флиртува с него.
Романът завършва с една реч на Альоша пред група момчета по повод смъртта на малкия Илюша Снегирьов.

III. Отрицателните герои

1. Смердяков

Имало подозрения (според разказвача - основателни), че Фьодор Карамазов има още един, четвърти син - и това е отгледаният в дома му Павел Смердяков. Наречен е "Смердяков", защото негова майка била малоумната бездомница Лизавета, наричана в града "Лизавета Смердящая". Павел е отгледан от Григорий и жена му Марфа. Още от дете той се отличава с остър практичен ум, но му е скучно да чете. Опитът на Григорий да го образова религиозно претърпял провал. Момчето не само се усъмнило, но се отнесло и с презрение към разказа за Сътворението. Едно от забавленията му в детска възраст било да беси котки и да ги погребва, имитирайки църковния ритуал.
Адвокатът Фетюкович, който е говорил с него по време на подготовката си за процеса, казва така: На меня он произвел впечатление совершенно определенное: я ушел с убеждением, что существо это решительно злобное, непомерно честолюбивое, мстительное и знойно завистливое. Я собрал кой-какие сведения: он ненавидел происхождение свое, стыдился его и со скрежетом зубов припоминал, что „от Смердящей произошел“. К слуге Григорию и к жене его, бывшим благодетелями его детства, он был непочтителен. Россию проклинал и над нею смеялся. Он мечтал уехать во Францию, с тем чтобы переделаться во француза... Мне кажется, он никого не любил, кроме себя, уважал же себя до странности высоко. Просвещение видел в хорошем платье, в чистых манишках и в вычищенных сапогах.
Макар че убива господаря си, за да заграби безнаказано три хиляди рубли, Смердяков не е алчен човек. Напротив, преди години той е върнал на стария Карамазов случайно изгубени осемстотин рубли, заради което онзи му казал: ... Смердяков е уверен в ума си и не напразно. Умът според него е най-важното качество, и не само на хората, но дори и на народите: ...
Поради това той смята, че е несправедливо лишен от привилегии, които други са получили по рождение - защо, примерно, Дмитрий да може да повика всеки благородник на дуел, докато Смердяков, макар и далеч по-умен, да е презряно нищожество, защото е само един "смрадлив лакей"? Причината затова изглежда е просто в Русия (Я всю Россию ненавижу); изглежда във Франция не е така, там умните хора получават заслуженото. Смердяков не е нито алчен, нито сладострастен, нито избухлив - той е просто завистлив. И все пак, макар да е можел да си послужи с откраднатите три хиляди, и наистина да замине в чужбина, той разказва истината на Иван, и на другия ден се обесва (наистина, без да оправдае Дмитрий в предсмъртната си бележка). Но не всеки престъпник би казал истината и би се самоубил. Пьотър Верховенски от “Бесове” не би постъпил така.

2. Старият Карамазов

Фьодор Карамазов е “стар лъжец” и “шут”. Той не се смущава от това, че на младини преживявал като “храненик”и че дължи замогването си на наследството, придобито от първата му жена. Той не се пита дали е умен, не му се обсъждат въпроси на честта, нито на религията. На него просто му се живее: Я, милейший Алексей Федорович, как можно дольше на свете намерен прожить, было бы вам это известно, а потому мне каждая копейка нужна, и чем дольше буду жить, тем она будет нужнее...
Той не би се самоубил затова, че е извършил престъпление. Не би могъл да се отчае, както Смердяков, нито да се разболее душевно, както Иван. Лудостта на Иван е причинена, покрай другото, и от натиска на съвестта, която у баща му е замлъкнала, а у Смердяков говори, но не може да го спаси, защото в неговата душа побеждава гордостта.

IV. Иван Карамазов

Но за душата на Иван Карамазов се води борба. Тъкмо затова той е удостоен с посещението на дявола – дяволът идва лично само при онзи, когото не може да измами със страсти.
Подобно на Смердяков Иван разчита на интелекта си; също като баща си той е готов да играе роли, макар и само чрез слово, дори богословствайки; но това, което го удържа от падение е, че вярата, че истина съществува. Накрая на разговора им дяволът му казва: Всё это очень мило; только если захотел мошенничать, зачем бы еще, кажется, санкция истины? Но уж таков наш русский современный человечек: без санкции и смошенничать не решится, до того уж истину возлюбил...

V. Паузите

На три места в книгата действието прекъсва и се правят отклонения, при това съвсем различни по форма. Първото са записките на Альоша от някои "Беседи и поучения" на стареца Зосима; почти веднага след това е "поемата" за Великия инквизитор (съчинение на Иван, което той преразказва на Альоша). Тези двете са в първата половина на книгата - в края на втората от четирите части. Към края, в четвъртата част е поставен разговорът на Иван с дявола. И това е извън действието, защото случката е или фантастична или разказ за действителна халюцинация на болен човек.

"Беседите и поученията" предават духа на православието (на истинния живот съгласно Бога). Хората са призовани към любов, и то не само към себеподобните им, но и към всичко живо, цялата вселена; говори се, че борбата за права и задоволяване на всякакви желания не е свобода; за "отединението" на богатия, който разчита на парите си и на бедния, който се пропива: единият страда от тщеславие, а другият - от завист; за нуждата от всекидневна молитва; за руския народ-"богоносец", който ще победи атеизма; за ада, който при някои е мъка по невъзможността да обичаш, а при други - омраза към творението, Бога и самия себе си; за това, че човек може да служи на другите хора, дори и на слугите си, защото вижда в тях преди всичко хора.

"Великият инквизитор" е притча за речта на висш католически духовник пред самия Христос, дошъл втори път като човек. Инквизиторът уверява Бога, че той е обикнал човечеството повече, отколкото самият Бог го обича, или по-скоро - открил е по-добър начин да го дари със щастие. Защо Христос не е повел хората със силата си тук, на земята? Защо не ги е нахранил - всички тях, защо не е извършил такива чудеса, че да го поставят за вечен цар над цялата земя. Като Бог той би могъл да извърши това и така би направил хората щастливи. Защото това са истинските мечти на обикновения човек - да се поклони някому за видими чудеса, за види земен образ на величието ("авторитет"!), да благоговеее пред непонятността ("тайната") на видимите чудеса. Вместо това той е предпочел да живее като обикновен човек и да остави на хората само примера си и вярата. Ти твърде много уважаваш човека... а той е слаб и подъл.
Инквизиторът предлага по-умерено щастие, но по-сигурно и за повече хора - "по мярката на човека". Изглежда, че той не вярва нито в Бога, нито във вечния живот, а само в земното и временно щастие. Затова построява земната си църква, която предава духа си на богатите със земни блага западни народи.


VI. Бащи и синове. Борба за душата

В книгата се мисли за отсъствието на бащата и още повече за недостойния баща. Да видим примерно щабс-капитана Снегирьов. Той е беден, слаб телесно, некрасив, понякога нечестен, плах и смешно неловък човек. Мнозина биха го нарекли "нищожество". Но синът му Илюша го обича и е готов да се бие с всички заради честта му. Бащата обаче може да бъде не слаб, а крайно порочен човек, и тогава изпитанието е още по-голямо.
Някои изпитват омраза към недостойния баща: при Дмитрий тя е по-близо до обикновения гняв, при Иван - до злобата. На недостойнството на бащата единият отговаря със шумен и разпътен живот, а другият - със задълбочаване върху интелектуални, дори богословски въпроси; но омразата го отвежда до крайна горделивост и отхвърляне на Бога.
При едни недостигът на бащина любов и напътствие води до душевен хаос, при други - до гордост: синът се опитва да се учи от собствения си ум, поставя ума си на мястото на бащата. Нещо подобно се случва с момчето Коля Красоткин, но неговото сърце е по-меко от това на Иван, а и изпитанието е по-леко - баща му просто е починал съвсем рано. Или пък, по някаква благословия прощава на бащата, страдайки за него, и поглежда към Бога, към Когото същият този баща е трябвало да го води (като Альоша).

Всеки бива изпитван според чувствителността и силата си, за да бъде улеснен в пътя към духовния живот и предпазен от леност, гордост или отчаяние. Братът на стареца Зосима е бил обърнат към Бога чрез смъртоносна болест; самият Зосима - чрез смъртта на брат си, но също и чрез едно като че ли незначително за офицер и дворянин избухване (набива ординареца си); а събеседникът на младия Зосима - чрез тежко престъпление, извършено от него самия. Бог допуска изпитанията, за да разбуди съвестта и да обърне мислите на човека към вечното. Но има някои, които не се обръщат, независимо от изпитанието - упорити лъжци, сладострастници, честолюбци. Някои пък са пощадени - Дмитрий, които се промъква през нощта до дома на баща си, случайно не замахва да го убие; може би за него ще е по-добре да избяга от каторгата, отколкото да отиде там.
Понякога тщеславен, горд човек като Иван Карамазов може да бъде нападнат от много силни угризения на съвестта дори без да е извършил престъпление. Това показва, че той е духовно жив, има сили да стигне до разкаяние и оттам - до спасение. Но гордостта му е силна, и този сблъсък, където упоритата гордост не отстъпва пред живата съвест, може да доведе до лудост. В момента на полудяването сякаш по милост се допуска този човек да види с очите си истинския си враг - защото дотогава той не е познавал врага си, смятал е хората за врагове. И тази среща с дявола е като врата към отвъдното, през която се тръгва по пътека, отвеждаща към Бога. И тъй, Иван Карамазов ще оздравее и ще се спаси.


**

на български:

Ф.М. Достоевски. Братя Карамазови. Превод Д. Подвързачов, С. Андреев. „Народна култура“, София, 1984

Радев. "Строителите на съвременна България"

Том първи, кн. І-ІV

І. Съдържание на частта

Книги І-ІV обхващат събитията в княжество България от Берлинския договор до Съединението (юли 1878 - септември 1885).
В книга І се разказва за приемането на Търновската конституция и избирането на Александър Батенберг за български княз. Обсъжда се разпокъсването на българския народ в три държави, отношението на Екзархията с църквата в Княжеството и настроението в Румелия до встъпването в длъжност на губернатора Алеко Богориди (април 1879).
Книга ІІ - дейността на първите правителства: консервативните на Бурмов и митрополит Климент и либералните на Цанков и Каравелов (до април 1881).
Книга ІІІ - суспендирането на Коституцията, административните реформи (създаване на Държавен съвет), съпротивата на либералите (Цанков и избягалите в Румелия Славейков и Каравелов), напрежението между руските министри (Соболев, Каулбарс) от една страна и българските политици - включително консерваторите - и княза от друга, завършило с осуетяване на предполагаемото детрониране на Батенберг. Също, сблъсъкът на икономическите интереси на Австро-Унгария и Русия, особено във връзка с построяването на железопътните линии (българската част от линията Виена-Цариград и проект за линия, свързваща София с някой от дунавските градове). Князът отменя режима на Пълномощията и възстановява Конституцията (септември 1883).
Книга ІV се занимава с дейността на смесеното (либерали-консерватори) правителство Цанков-Начович, а после с либералното на Каравелов. Отношенията с Русия се влошават все повече. Един от последните параграфи на гл. 3 е озаглавен Как Д. Цанков стана русофил.

ІІ. Основният жанр в историографията

Михаил Кремен казва (в “Романът на Яворов”, гл. 8), че е чел неведнъж “Строителите на съвременна България” и че гледа на тази книга като на романизирана история за първите години на новата българска държава. Казва го по повод на случайната си среща с Радев на кръстовището на “Денкоглу” и “граф Игнатиев” – сегашният площад “Гарибалди”. Ето впрочем неговите думи: Двата тома на “Строителите” бях чел няколко пъти, и то не като история, а като роман из политическия живот на България през размирните години на Батенберг и Стамболов. И после добавя: ...премервах силата на словото му, следях оригиналността на мислите и гъвкавостта на логиката му. За моя пълeн възторг пречеше само едно: виждах, че Радев е премного доволен от себе си.
Историографията е нещо съвсем различно от художествената литература (белетристиката), но, подобно на нея, има различни жанрове. В белетристиката най-величественият и всеобхватен жанр е романът (както преди и наред с него е епосът). Най-добре е романът/епос да се занимава с големи събития от живота на някое общество и то да е цяло, отделно и независимо, каквото е примерно народът и още повече държавата. Такова събитие е, несъмнено, войната – и затова някои от образцовите романи/епоси се занимават с война.
Така и в историографията съществува един основен, класически и най-представителен вид изследване. В него обикновено се разказва за голямо изпитание, на което е подложено цяло едно общество – както е войната на гърците срещу чужденците при Херодот, или на самите гърци помежду си при Тукидид. Или пък за възхода на една държава-империя, както е във “Всеобщата история” на Полибий. Този класически вид историография, също като романът/епос се занимава преди всичко със съдбата на държави, което не пречи да се обърне внимание и на отделни хора. Дори помага, защото, както е забелязал Аристотел, чрез държавата човек достига своята пълна независимост от природата, защитеност от човешкия произвол и възможност за развитие на способностите си - значи достига формата си на социално същество (в “Политика” това e казано по следния начин ...).
Та Симеон Радев се захваща точно с този най-висш жанр историография, а не с нещо по-дребно, каквото е, примерно, биографията. А би могъл, защото по същото време са писани биографии върху същия материал, каквото е примерно биографията на Гавриил Кръстович, написана от М. Балабанов – самият той доста очернен от Радев в “Строителите”.

ІІІ. Кое движи българската история

Политическия живот на България изобилства от конфликти. Консервативната и либерална партии олицетворяват и продължават традиционното напрежение между “народ” и “чорбаджии”, за което Радев говори още в предговора. Като държавен глава князът е отговорен за единството на нацията и пореди това се опира ту на едните, ту на другите. Той самият, както и държавата като цяло, са подложени и на външен натиск – той идва най-напред от страна на Русия, стремяща се, както мисли Радев, да подчини Княжеството и да го направи просто един удобен инструмент за балканската и средиземноморската си политика. Като противотежест на Русия - и понякога в ущърб на интереса на народа (на единството му) - действа цяла Европа. Най-видима е намесата на Австро-Унгария, може би защото е териториално най-близка до България от всички западни Сили. Англия рядко се намесва пряко, но присъствието й се усеща. Тя е стратегически противник на Русия и се стреми към ограничаване на влиянието й където и да било. Формално Княжеството е васал на Турция. Румелия е турска “губерния”, макар и автономна, а Македония, където българите преобладават, е останала изцяло в нейните граници.
Ето ги задачите на българския народ: разпокъсан с решение “отгоре”, той естествено се стреми към обединение, което започва щастливо със Съединението от 1885; към пълна политическа независимост de jure, която е осъществена преди завършването на “Строителите”; към фактическа независимост, сиреч недопускане на решаващи външни влияния – ако не изцяло, то поне върху вътрешната политика на държавата; и към свобода на гражданите, която е възможна само чрез строго спазване на Конституцията.

ІV. Историография и действителност. Факти и смисъл

Относно избора на материала, характерите и действията, историографът е по-малко свободен от белетриста. Той не може да конструира каква да е фабула. От него се очаква да се заеме със събития, които са вече известни „като цяло”, и да ги проучи така, че да прибави още сведения и да премахне някои неясноти – най-вече относно „как” и „защо” се е случило онова, за което се говори. Това е в случаите, когато за някое събитие вече е писано и информацията е достъпна. Но може да се пише и за неща, които знае само – или поне най-добре - историографът (на основата на лични спомени, свидетелства, слабо достъпни документи). Тогава той не се стреми да изяснява онова, което “общо“ се знае, а пише, за да постави основата на историографията на неща, които не бива „ да се забравят” – както прави Херодот. И тъй, Симеон Радев се заема да напише една от първите истории на събитията в България от Освобождението до възкачването на Фердинанд. Някои от сведенията, които той има, с недостъпни за други – да кажем, личните спомени на Драган Цанков, които Радев изслушва и цитира в „Строителите”. Радев казва, че е дошло време да се напише такава история, пък макар и несъвършена, защото участниците в тези събития скоро ще бъдат покойници, при това неоставили мемоари.
Освен това историографът, за да създаде убедителен текст, трябва да придава смисъл на вече известните факти – какво все пак по същество се случва? Кой действа и защо действа така? В историята на Радев се оказва, че главният герой (вършителят на историческото действие) е българският народ, който действа чрез представителите си . Това са на първо място либералите (“младите”) – тези, които най-много се грижат за свободата му. Всеки народ , за да бъде действащо лице в историята – особено в модерна Европа - трябва да се сдобие с държава. Но не е все едно каква ще е тази държава. Добра държава, както мисли Радев, е тази, която осигурява свобода на гражданите си – а това става чрез действаща Конституция.

V. Въпросът за източниците

Белетристът няма нужда от източници. Той се опира на въображението си, на способността си да разкаже и драматизира (да имитира нечия реч). Историографът пък се стреми към „истината” за „ето тези събития” и „ето тези общества и индивиди”, доколкото участват в събитията. Без увереност, че съществува истина за историята, не може да се прави историография – тъй като тя съществува „заради” тази истина и следователно се поражда от вярата в такава истина и желанието тя да бъде постигната.
Източниците са: на първо място, лични спомени (каквито Радев не може да има - той е бил дете по онова време и е живял другаде); после, чужди устни свидетелства; публикувани реакции на съвременници (вестници); документи; публикувани изложения на събития от по-късно време, които ползват недостъпни за автора източници или пък са ценни с това, че придават определен смисъл на събитията. Наличието на тези източници удостоверява, че авторът се придържа, доколкото обстоятелствата позволяват, “към истината”. Добре е обаче тези източници да са достъпни и за читателите, дори само за да могат да обсъдят казаното. Това значи, че честото позоваване на устни свидетелства, които не могат да бъдат проверени, трябва да се избягва. То създава съмнение у читателя, тъй като го поставя в положение да бъде прекалено зависим от личната осведоменост на автора.

VІ. Пристрастия

Радев обича да характеризира персонажите си, говори за личността им, търси мотивите на действията, понякога представя дори мислите им. На такива места "Строителите" наистина заприличва на исторически роман. Още в началото той обявява, че в изложението си ще се стреми към справедливост, намеквайки може би за Тацитовото sine ira et studio. Но все пак изглежда пристрастен, когато говори, примерно, за честолюбието на Дондуков или за опортюнизма на Балабанов.
Консерваторите в книгата му са отрицателни герои, като изключенията са рядкост. По-одиозни от тях са само образите на руските генерали и дипломатически агенти. Ето какво се казва за Хитрово: (...);
Йонин: (...);
Соболев:(...);
Каулбарс: (...).


**

Симеон Радев. Строителите на съвременна България, Том 1-2. "Петър Глушков", 1910-1911
Симеон Радев. Строителите на съвременна България, Том 1-2. "Български писател", 1973, 1990