Имам една приятелка, която казва: „Омръзна ми да говориш за мъже и жени. Душите имат ли пол?“
Знам един монах, който казва: „Защо тези хора викат (на някои празници): `Да живее родината ни!`? И там (горе) ли ще се делим на такива и такива?...“
Всъщност няма нищо лошо в това, да си жена или мъж, или да си от тази или онази родина – тук на земята. Лошото е, когато покрай това се окажеш в неравностойно (робско) положение. Но кой ще е виновен?
Първата и главна трудност, с която се справяме като човеци, е трудността да сме свободни. А как да бъдеш свободен, ако не искаш да знаеш кой си? Ако пренебрегваш истината?
...
Възможно е една жена да избягва мислите, отнасящи се до нейната земна женственост, за да се предпазва "от изкушение". Но така тя няма да се предпази, защото пренебрегнатите мисли ще я нападнат коварно и в момент, когато не очаква.
Затова по-добре да ги остави да живеят "близо до нея", без да ги превръща в "главните си приятели".
Така и монахът: ако си мисли, че миналото му не съществува и че живее вече някъде "отвъд", той се залъгва. А родината е в миналото само дотолкова, доколкото той не е светски човек - не участва в армията, не плаща данък, не се жени. Но това не значи, че не бива да се грижи и за "онези неща"; да ги "зачита" .
А коя е причината за "отчуждаването" от онова, което сме - като земни хора?
Това е грехът, който си извършил "като" някакъв - било като жена, било като мъж. Защото, примерно, отричащият се от родината си се отрича и от това, да е мъж.
Това отричане (отчуждаване) ни прави по-чисти само на пръв поглед; в действителност обаче става обратното. Защото то само "покрива" греха. А той стои в нас и ни разяжда.
И, създавайки страх и враждебност към част от онова, което сме, създава в душата ни "разкол". И ни заробва.
*
