Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 30.04)

Разказаното по-горе представя не просто една от отличните находки на Византолога като оратор, но и бележи преход към следващата стъпка от метода, който ти излагам, скъпи читателю. Както са забелязали още античните, един от сигурните белези на властта е, че притежателят й не действа лично навсякъде, където се простира тя. Напротив, колкото по-могъщ е някой, толкова по-дълга е веригата от посредници, която свежда волята му. Това, че Византологът отсъжда, без да се подписва, значи, че времето, в което той сам се е ангажирал, за да изтребва вредните същества из Касталия, вече изтича и предстои други да се заемат с това: а той, без да намесва името си, единствено ще направлява.

* * *

Поради недостиг на средства (кажи после, че живеем в нормална страна – и на такива хора да не им стигат парите!) Византологът се заема да напише учебник по антропословие за десети клас на средните училища. Тази работа си струва, защото антропословие се учи задължително, всеки трябва да има учебник и ако достатъчно ученици си купят точно този учебник, ще има реална полза (парите съществуват, тук вече каквото и да напишеш...). Учебникът се одобрява, изгледите за продажба са добри, но не щеш ли, оказва се, че друг колега, който се грижи от петнадесетина години за преподаването по антропословие в училище, също е написал учебник; и този учебник е не само на пазара, но и се продава, както уверяват източниците, далеч по-добре от произведението на Византолога. Това е недопустимо и трябва да се вземат мерки.
Тук обаче Византологът не може да се излага със собствен текст, пък макар и анонимен, защото всички знаят, че е заинтересован пряко и материално. Затова той посещава редакцията на седмичника “Културен народ”, повежда разговор с един от най-надеждните журналисти и не след дълго двамата се съгласяват, че не може да се мълчи, когато наоколо се случват такива безобразия. Надеждният журналист, комуто вече е омръзнало да поддържа рубрика за критика на нови вицове за тъщи, приема подкрепата на учебника за своя кауза и написва статия срещу конкурента. Статията е малограмотна и повърхностна (каква да бъде?), но важно е посланието, защото вестникът е популярен сред майките на целевата група тийнейджъри, та току-виж тенденцията се обърнала. Надеждният журналист е имал дори глупостта (или наглостта?) да посочи в края на статията си името на правилния автор на правилния учебник, а после за маскировка да добави и други имена (каква изобретателност!) на хуманитари, някои от тях почтени хора, които нито знаят за акцията, нито са молили надеждния журналист да ги рекламира в своите произведения.
А, щях да забравя най-хубавото: че в края на статията си журналистът въздиша пред читателите не за друго, а именно за това, че единият учебник се продавал по-добре от другия. Добре са казали някои етици, че крайното простодушие граничи с идиотизма. Сигурно и сам Византологът не е останал много доволен, като е видял как се изпълняват инструкциите му. Ама като са ни такива ресурсите...

* * *

Платон е казал: “животът на човека във всеки момент се нуждае от ритъм и хармония" (не от свое име, разбира се - нали е драматург!). Господин Византологът следва същия принцип, особено в метода си. Да се хвалят полезните хора е добре, но не може да се прави само това – ще ти излезе име на угодник. Ако пък само хвърляме кал наляво-надясно, ще ни намразят всички, а от това полза няма. Следователно трябва по малко (а в случая с Византолога с неговата екстравертна природа – и по много) от двете. И тук не става въпрос само да се избегнат укорите за изпадане в крайност – това би била дефанзивна стратегия, съвсем чужда на характера му. Целта е да се изгради цялостен образ – образът на активния, безкомпромисния, яркия интелектуалец. Тази част от метода, която се занимава с правилното съчетание между ласкателството и арогантната агресивност е отделна и иска специално изложение, защото не цели просто приобщаване на един и очерняне на друг. Това е изкуство, умение да се изобразява характер. Затова ще го наречем ethopoiia.
Тук обаче аз няма да посмея да пристъпя дори към едно най-общо представяне на ethopoiia-та. Това е, както казах и преди, същото като да се опитваш да изложиш основите на готварското изкуство. Клиентът трябва да е доволен – какво друго? Да, порцията не трябва да е нито твърде малка, нито твърде голяма и нищо не трябва да е извънредно мазно, солено, горчиво, сладко и т.н. А после? После няма място за правила: трябва да се готви и да се вкусва, и така отново и отново. И да се учим от успехите и грешките. Затова, вместо да мислим абстрактно как се съчетават комплименти и нападки, по-добре да разгледаме нещо по-лесно – какъв е обектът. За това, кой следва да бъде хвален, вече казахме. Нека сега да видим кой трябва – и кой може – да бъде хулен.
Кой трябва е ясно – несговорчивият конкурент, а също и онзи, чието обругаване ще бъде приятно на определена аудитория. Но дали всеки може да бъде охулен? Като погледнем практиката на Византолога и като се позамислим, нищо няма да попречи да си кажем смело – всеки! Нека си спомним, че в началото на академичната си кариера Византологът се бе заел да опровергае съществуването на не Кого да е. А справедливостта иска да добавим, че по онова време такъв опит, независимо от своята грандиозност, беше не само напълно безопасен, но дори похвален – и това в среда, където на всякакъв мащабен изследователски проект, идващ “отдолу”, се гледаше или с насмешка, или с подозрение. Ето това е отговорът – да, всеки може да бъде охулен, но не всякога и не по всякакъв повод. Да видим няколко примера.
1. Млад Изследовател, пребивавал някога в Касталия, но напоследък зает с друго, публикува труд, чиято стойност (и самостоятелност) надминава всичко, сторено в тази насока от Византолога. Трудът бива обруган по време на лекция пред студенти (и кой знае още къде и пред кого). Причината е очевидна. Но необходимото условие, за да си го позволи, е по-различно – човекът е “аут”: няма институционална позиция, ще работи друго, значи не представлява заплаха. За какво да го хвалим? Тъй или иначе няма да имаме полза от него. А Византологът се нуждае от критична и активна изследователска позиция – заради хармонията.
Или пък: 2. друг Изследовател, автор на доста книги, известен, със солидно положение в Университета. На пръв поглед трябва да се съобразяваме. В този случай Византологът се въздържа да пише, но говори охотно против човека. Има защо. Първо, не е “наш”; второ (също важно), предстои му пенсиониране. Не е трудно да се предскаже, че Византологът не се грижи за името на изхабени дъртаци – той търси перспективното.
3. С жените като цяло е лесно – те са безперспективни, защото имат или ще имат семейни задължения, които пречат. Разбира се, изключения колкото щеш – има жени, които са на работа в авторитетни външни университети. Други пък управляват медии, трети са просто известни.
Също: 4. ако забележиш, че някой е изолиран сред колегите си, не го щади. Такива са най-безполезни, доказали са комуникативната си немощ. И да влязат в конфликт с теб, ще го загубят, защото собствените им колеги ще са на твоя страна.
5. Друг пък е популярен и влиятелен, но отдавна е ясно, че ни е “чужд”. Трябва да се знае какви точно са нагласите към него в “нашето общество”. Ако важни хора са настроени против, тогава не се колебай, обстрелвай го, защото Византологът разчита на групата, към която принадлежи – той се е създал чрез нея – и й е безукорно лоялен.

Но, ще каже някой, ако всички тези персонажи са просто граждани на Касталия, да се сражаваш с тях не е голяма смелост – те са дребни риби, най-често без влияние в Голямото общество. Може ли обаче един човек с амбиции да е аполитичен, да не заема позиция по онова, което се случва в държавата, където е сериозната власт? Не може. Господин Византологът има и политическа позиция: и ето върху какво е съградена тя.
В страна като нашата никой индивид или партия не се задържат дълго на власт. Така е, защото изборите са свободни, а хората – недоволни: и има вероятност това да продължи дълго.

* * *

- Дано – каза Археологът. – Има и много по-лошо.
- Точно така – казах аз.

* * *

Ето защо Господин Византологът разсъждава по следния начин. Човекът с характер е последователен и лоялен. И както вървят нещата у нас, легитимните демократи (има и такива, уважаеми читателю, не се смей!) ту ще са на власт, ту няма да са. Но каквото и да се случи, няма да бъдат репресирани, ще са тук, ще бъдат фактор. Следователно са перспективни. Аз пък трябва да бъда човек с характер, значи да съм политически верен някому. Но в Касталия легитимните демократи са доста влиятелни (те преди бяха легитимни други, но нека гледаме напред, а когато трябва да се нападне някой, тогава ще му мислим и ще се ровим, сега да видим по-главната платформа). Да добавим, че легитимните медиевисти са до един легитимни демократи, тук сме бетон, няма недостиг на легитимност. Следователно аз ще съм демократ, сиреч, несъмнен симпатизант на легитимните демократи, човек с кауза (но не член на партия, това го остави, то е анахронизъм, пък и някои от най-непосредствените колеги доста се набутаха с това членство преди време).
След като е узнал, че е демократ, византологът нито за миг не се усъмнил в ползата от поддържането на ясна обществено-политическа позиция. Нека всеки от “ония” да си бъде депутат, министър или президент – не може да ни уплаши, дните му са преброени. И Господин Византологът излиза с полемични дописки в печата, иска оставки на министри, безпощаден е към овластените, но не с оглед на това, че “като им се разклатят краката, ще им ритнем едно текме и с новите пак на власт, а?” – не, това е остаряло, не се схожда с характера, за който работим, сега са по-цивилизовани времена и хората трябва да са по-достойни. Ето, г-н Византологът не иска да си сменя партийните симпатии, не е тръгнал да става ни депутат, ни кмет; той е замесен от друго тесто, пък и знае, че неговото не се губи.

(следва)