Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от вторник, 15.05)

И тъй, Реформираният Медиевист, поради липса на гражданство и оттам – на собствено жилище – беше прекарал повечето години на своята младост в някаква палатка, или да е била най-много дъсчена барака, в покрайнините на Града: и то не сам, а с цялото си семейство, и бе търпял всякакви несгоди заради това, че е желаел да бъде Изследовател и да обитава Касталия. Чак към края на Утопията (сега казваме “към края”, но по онова време никой не знаеше дали изобщо ще има край) с цената на неизвестно какви прошения, споразумения и протекции той съумял да се сдобие със свое жилище. И защо не – всеки има право на няколко десетки квадратни метра здрав покрив над главата си.
Приблизително същия път е трябвало да извърви и няколко години по-младият Византолог. И ето така общата нелека съдба, съчетана с подобни интереси и наклонности, събрала тези двама мъже, раздухала искрите на взаимната симпатия и съединила волите им в трайно приятелство – и, закалено в споделените трудности, то не се огънало под тежестта на годините, не прихванало от ръждата на съперничеството и станало фактор за напредъка на всеки от тях.
Реформираният Медиевист бил мек и благ човек. Обичал да побъбри в компания, умеел да разказва вицове (какви и защо – ще видим по-нататък), заглеждал се по жените, накратко казано, имал вкус към всичко приятно, което можело да се опита в Касталия (a тя е вид манастир, знаете, и там асортиментът от сетивни удоволствия няма как да е голям). На авторитета си като учител, учен и мъдър човек държал извънредно. Затова се трудел ден и нощ върху лекциите си, не допускал професионални грешки, а пък бил сладкодумен и студентите го обичали. Подканвал ги да работят, но не им се месел; ако го попитали нещо и го знаел – казвал, ако не знаел, казвал чистосърдечно “не зная”. Не обичал да говори пряко срещу никого: когато попадал в особено тежък конфликт, споделял с приятели и колеги, че е натъжен от грубостта и незачитането, с което се сблъсквал. Никога срещу никого не пишел; дали защото смятал, че е под достойнството му, дали защото мразел конфликтите и се боял, че затъвайки в тях ще се отвлече от Изследването, или пък просто от мекосърдечие – не е лесно да се каже.
От своя страна Византологът – както видяхме – бил олицетворение на всичко противоположно. Говорел много и шумно, и без да слуша другите: не го бивало да участва в задушевен диалог. Вицове не разказвал (особено пък от онези, по-мръсните – към тях изпитвал отвращение); по жени не се заглеждал и никой не можел да го обвини в невярност към съпругата му. Бил борбен и безкомпромисен – когато и срещу когото можело, според метода; и пак според него, когато набележел цел, не се свенял да угодничи и да се предлага. Накратко – когато трябвало един от двамата да свърши нещо, за което после може и да бъде упрекнат, вършел го той. И когато противниците на дуета се изнервяли и започвали да ругаят за едно или за друго, обикновено всичките им стрели се вбивали в месото на Византолога – той отнасял и упреци, и насмешки. За Медиевиста обаче никой не казвал лоша дума – и как да каже? Кой ще има нещо против този кротък, работлив, умислен в Идеалното, и все пак ведър и засмян човек? И всичко в имиджа на двамата било устроено така, че Медиевистът да бъде с крачка напред не само в научната продукция и званията (и защо не, нали е по-стар), но и в езиковата и друга компетентност, и в широтата на академичния кръгозор, и в толерантносттта, и в благоразположението на младите. А другият – той нека е по-грубоват, нека е буен – то е защото е млад, ще дойде и неговото време да помъдрее.

2. Едно културно събитие

Касталийците са хора суетни и свадливи, но общителни – обичат да се събират и да си разказват един на друг за каквото са правили, а още повече – за каквото възнамеряват да правят. Тази склонност към устно и неформално общуване им е останала от времето на Утопията, когато културният живот беше разделен на две. От една страна бяха официалните творци на наука и изкуство, които се допускаха до публичност, и изобщо несериозното и клиширано ораторско слово, възприето от подчинените медии; от друга, живите, но непублични, недокументирани и поради това обречени на забрава диалози на неовластените интелектуалци. Между тези две форми на словесен живот имаше пропаст, а същевременно и двете – по противоположни причини – бяха негодни за развитие. Когато Археологът се установи за по-дълго в родината си, свободното публично касталийско слово беше съвсем младо и с мъка намираше начини да не повтаря нито един от тези дискурси.

Университетът на Касталия беше един от мостовете между времето на Утопията и последвалото го – нека го наречем “време на Съмнение”. На това се дължи големият авторитет, с който той се ползва и до днес. Преди Промяната Университетът, поради характерната за всяко сериозно образование консервативност, даваше достъп до един вид слово, наследено от времената преди Утопията. Наред с това, и под предлог, че се предлага неутрална информация (като че ли някой някога е правил така!), или че се критикува Отмиращото Зло, в Университета ставаше думи и за онова, което се случваше отвъд границите на Утопията. Очевидно това можеше да стане само с цената на множество оправдания, компромиси, премълчавания и недоразумения. Но от това произтичаше и чарът на хуманитарното образование, и дори – нека кажем така – неговият sex appeal.
И така, Университетът, който никога не успя да загуби изцяло връзката си със света преди и отвъд Утопията, и позволяваше да се говорят открито неща, които другаде и по друг повод не можеха да се кажат, напомняше на касталийците за прохода през Червено море и изглеждаше територия, призвана да приеме свободното слово в епохата на Съмнението. Изглеждаше, че словото, градено там, ще намери за основа не пясък, а твърда земя. Поради това званието на преподавателя, и особено на професора, носеше гордост и чест.
Университетът, накратко казано, предлагаше един вид легитимност. Университетският преподавател беше човек “чист”, незасегнат от заразата на Утопията, независим от нея, дори – сравнен с хора, работещи друго – изглеждаше като герой в борбата срещу нейната тирания. Даже църквата нямаше такъв престиж – особено в очите на касталийците, които, поради наивната си убеденост, че обитават градините на Духовността, не бяха придобили навик да контактуват със свещеници.

(следва)