Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 07.05)

* * *

- Е – каза Археологът – така, както си го написал, излиза, че един човек е корумпирал цяла Касталия.
- Тя, Касталия, си е попрогнила – казах аз. – Такива хора не внасят нещо оригинално – те просто използват възможности, които и така са си налице. И после, как един човек – нали виждаш, че става дума за организация, за група близки хора.
- Не може всички да са толкова еднотипни – каза той.
- Не са – казах аз. – Но мен не ме интересуват тези, които просто си мълчат и си вкусват комплиментите. Като членове на прогнилото общество те са скучни – плащат си за лиценза, напредват си в изкуството или науката, а когато им се доще да се изкажат за нещо извън това, говорят частно срещу политиците или срещу народа.
- Народ ли? – попита Археологът. – Какво имаш предвид?

Обясних му, че според моето убеждение народът съществува тогава, когато някой реши да се позовава на него. И тъй като в Касталия нямаме време да проучваме нещата наоколо, но държим да ги знаем, решаваме, че те са прости, и разделяме ближните си на две групи – управляващи и народ. Амбициозният касталиец се оплаква и от двете групи: а това, че такива групи може и да няма, въпреки че има думи за тях, това не го занимава. От друга страна, той не се интересува и от устройството на самата Касталия – и това го отегчава. Ако има свободно време, ще поклюкарства за някого, или пък, ако няма доверие на събеседника, ще се изкаже иронично за всичко наведнъж, но няма да се замисли как действа това общество, защото мислeнето за тези-тук-и-сега работи не обещава безсмъртие, пък и дори нещо да бъде измислено, от това няма защо да следва действие: тъй като нищо няма да се промени. Така че амбициозният, но пасивен касталиец не си губи времето с изучаване на каквото и да било, отнасящо се до функционирането на неговата институция и околностите й. Трябва да е ясно, че той се намира тук временно – и незаслужено. Сиреч, не че не заслужава да е пръв сред всичките си колеги – това да, но не заслужава да е пръв само тук. И тъй като Касталия е тясна и мърлява за неговия талант, по-добре е да не се интересува от нея.

- Имам чувството, че ме иронизираш – каза Археологът. – Аз така ли изглеждам?
- Хайде, кога стана и мнителен – рекох аз. – Ти си безотговорен, вярно, но поне не завързваш приятелства от корист.
- Не знам дали съм безотговорен – каза Археологът. – Аз съм скитник. Защо да няма и такива?

* * *

Действително, аз нямах намерение да обиждам Археолога. Като човек, твърде силно увлечен в своята работа, той не мислеше много за Цивилизацията като за сложен и крехък механизъм, за чието просъществуване трябва да се борим с всички сили. За него тя беше нещо дадено и сигурно като природата. Той не мислеше, че Бог участва в поддържането на природата: и по същия начин не си даваше труд да си представя колко малко е направено и колко още се очаква да се направи от всеки, за да има човешки свят. Той беше напълно очарован от гледката на света и произволното й преобразуване чрез думи, и това му стигаше. Но като човек напълно убеден в своя талант и образованост, щастлив от настоящето и следователно – богат, Археологът се интересуваше от хората заради самите тях и това му помагаше да бъде, общо взето, почтен. И още нещо – дразнеше се от комплиментите, независимо колко умело му се поднасяха. Ето защо той не приличаше много на типичния амбициозен и пасивен касталиец, за когото говорех.

И тъй, да се върна към започнатото. По своя път към съграждането на една нова патронно-клиентелистка Касталия (нова, защото патроните щяха да са нови) Господин Византологът не беше сам. Той самият, както е логично да се допусне, също беше ползван от някого. Или хайде – беше поканен да участва във взаимноизгодно сътрудничество с някой по-опитен от него. Този по-опитен в едно отношение му беше подобен, но в друго – различен: и това е необходимо, защото, както казва Аристотел, “общността между еднакви е невъзможна”, тъй като “нуждата е, която събира хората”, а “онзи, който не се нуждае от никого, е или животно, или бог”.

- Не гледай мен – каза Археологът. – Аз съм си човек.

* * *


ІV. Реформираният Медиевист

По-опитният приятел на Византолога – нека го наречем “Реформирания Медиевист” – също като него е пришелец в града, където се случиха всички тези неща. Това не е без значение, защото по времето преди Промяната пришълците extra muros, които желаеха да се установят в Касталия, търпяха всички обичайни унижения на тоталитарното робство, но към тях трябваше да вкусят и още едно – това, че независимо от способностите си и труда, който полагаха, не можеха да се установят задълго в Града. Сиреч, можеха, но все трябваше да измислят оправдания – да кажем, че са получили работа в някое държавно учреждение. Но дори и да имаха такава работа, те не можеха да придобиват жилище: нали бяха дошли extra muros, и бяха нещо като бедни италийци, или като диви германци или траки, които трябваше да покажат извънредна лоялност към Римската република, за да се доберат до привилегията на гражданството.

* * *

- Боя се, че ми предстои да чуя някоя глупост – каза Археологът. – Моля да не ме представяш като столичанин, който, виждате ли... Не ми харесват тези опозиции.
- Опозициите са инструмент на мисленето – казах аз. – Глупав човек не може да си служи с тях.
- Точно така – каза Археологът. – Красивото не е победителка в конкурс за госпожици и доброто не е да даваш по един лев на бедни хора в неделя. И столичността не е това, да си роден някъде си или да си роднина на някого.
- Така е – казах аз. – И цивилизоваността не е това, да си висок, рус, скъпо облечен и с пари в солидна банка.
- Е, тогава? – попита Археологът.
- Това, да си чужденец, пришълец или просто незабележим е изпитание – казах аз. – Човек не трябва да се хвърля в битка за случайни белези на превъзходство, за да се маскира като онези, които са на власт. Провинциализмът е в това, да си лишен от религия и принципи и оттам да следваш случайни авторитети, все едно дали са хора, мнения или реклами. Това нещо в старите книги се нарича суеверие и идолопоклонство. Но съществува и заблуждението, че си столичанин, и тогава този човек идолизира себе си и своята среда. Когато две страни се свържат в такова отношение, едната е ожесточен господар, а другата е жалък роб и двете са нещастни и са в грях. А онова, което е между тях, има и от двете – то е негативният Ерос, Завистта.
- Добре – каза Археологът. – Разкажи нататък.

* * *

(следва)