Археологията - наука за бъдещето

(продължение от сряда, 14.02)

“Да се осъждат неща, които са неизлечими, а и са отишли надалеч в погрешността си, не е никак приятно – но понякога е необходимо.”

Платон, “Закони”, 660 с

НБУ предлага, най-напред, постове. Ето, Вие сте Ректор и зам. Ректори (за Председателя не говоря, това е друга тема). Заплатата Ви е приемлива, можете да пътувате. Има около двадесет Директори на департаменти и центрове. Като изключим възможността във всеки момент да изпаднат в немилост, те би трябвало да харесват позицията си. Нека прибавим и Деканите и членовете на Настоятелството. Секретарките и директорите на административни отдели винаги са доволни. Няма чиновник, който да не си обича мястото. Същото се отнася за библиотекарките и портиерите. Техническият персонал и специалистите по информационната система са безразлични. Те си гледат работата.
Други?
Преподавателите над 60 години. Те могат да са добри професионалисти и честни хора, но на тях не им е до промени. Те вероятно нямат намерение да заемат постове – виждат, че няма за кога. На такава възраст на човек му стига просто да го оставят на мира и да си води часовете. Ако и заплатата е добра и аудиториите са чисти, какво друго?
Също: младите преподаватели, ако са назначени наскоро. Да кажем, до около година-две от назначаването им. Те могат да усещат проблемите, но тъй като наскоро се е случила голяма промяна (започнали са нова работа) им се струва, че промените ще продължават със същата скорост и че ще са благоприятни.
Е, значи не е толкова зле? Рано е да се каже, колеги. Обърнете внимание, че става въпрос за преподаватели, които са пасивни – едни заради напредналата си възраст, други заради липсата на ориентация. Дори те да са много на брой, това не значи, че обществото е в добро състояние.
Какво става със средното поколение (от което сте и Вие, г-да Ректоре и зам. Ректори)? Това са преподавателите, които са се установили в НБУ, вече са по-скоро наясно с неговото функциониране, но все още са много далеч от правото на пенсия. За Вас знам – Вие имате своите постове. А те?
Тук ще трябва да кажа някои мрачни неща, дано да не съм близо до истината. Хората от средното поколение се делят на привилегировани и непривилегировани. Какво да кажем за първите? Това са едни много активни хора, които 1) се появяват често в медиите и същевременно пишат много за успехите на НБУ и упадъка на СУ, и, доколкото е възможно, за упадъка на цялото общество извън НБУ; или 2) могат да пътуват извънредно често и задълго, но ръководството не смята, че изостават с изпълнението на преподавателските си задължения; или 3) са тук и движат интелектуалния живот в Университета.
Е, и в какво се състои привилегията им? – ще попита някой. - Да не би в другите ни университети да няма такива, които се стараят да са публични личности, или не се мяркат с години, защото са в чужбина, или движат непрекъснато разни семинари?
Има, разбира се. В СУ, да кажем, е пълно с такива. Но, колеги, в СУ тези хора най-често действат без съгласието на Ректора. Сиреч: няма централна власт, която да определя кой може да се явява в медиите и за кого това не е желателно; която да разрешава свободно отсъствието на едни, докато други не смеят да си го помислят (защото трябва да се работи); а най-малко пък да посочва някои преподаватели и да казва: “Ето това са интелектуалците. Оттук тръгват нашите нови идеи.” Ако Ректорът се опита да прави такива неща, той ще срещне яростна съпротива, ще бъде наруган и подигран (включително и в медиите).
Колко са тези преподаватели, които имат разрешението от ръководството да бъдат лицето, словото и умът на НБУ? Сигурно ще се изненадате, но аз мога да ги преброя. Те са около седем. Точно така. Двама интелектуалци, които се грижат за привилегирования семинар; двама-трима автори на похвални статии и есета; един, който може да отсъства неограничено дълго; двама, които оплакват българското общество в медиите въз основа на възгледите на Председателя на Настоятелството.
Това са най-печатаните публицисти и неформалните интелектуални лидери. Ето Ви сега и още една изненада. Сред тях няма нито един човек с класическо образование. Дали е случайно? Ръководството на Университета толкова ли не цени класическото образование? Трудно ми е да отговоря на този въпрос направо. Но знам, че част от тези интелектуалци се скъсват да цитират Софокъл, Платон и Аристотел, и си представям покровителствената усмивка на Председателя, докато ги чете, гледа или слуша.


4. Разделение между официално и неофициално слово

Уважаеми колеги! Във Вашия Университет няма никаква свобода на словото. Да се критикува ръководството, дори и със заобикалки и намеци, е абсолютно невъзможно. Такива хора просто си отиват.
Позволете ми да Ви дам следния пример. Аз лично, който работя като щатен преподавател в СУ “Св. Климент Охридски”, твърдя, че сегашният Ректор на моя Университет е съмнителен администратор, посредствен преподавател, слаб учен и некадърен писател. Мога да заявя това пред всякаква аудитория. Мога да го аргументирам нашироко. Мога да го напиша и да го публикувам във вестник. Ако във вестника не сметнат, че това е новина, мога да го напиша в Интернет и да разпратя адреса на 300 души (толкова са познатите ми, които това ги засяга). И на другия ден мога пак да отида в сградата на Ректората, да вляза в кабинета си или в библиотеката, да пия кафе и да преподавам на студентите. Никой няма да ме обезпокои. Малко вероятно е Ректорът да пожелае да разговаря с мен. Колегите ще се отнасят с мен както и дотогава. Това е положението днес.
Как е при Вас? Нали разбирате, че не става въпрос за ничии лични качества. Става дума за това, може ли да се говори в едно общество, или не може. При Вас не може.

Аз познавам немалко хора, които работят в НБУ – някои познавам отскоро, други отдавна.


(20-30. 01. 2007)

(следва)