(продължение от сряда, 14.02)
“Да се осъждат неща, които са неизлечими, а и са отишли надалеч в погрешността си, не е никак приятно – но понякога е необходимо.”
Платон, “Закони”, 660 с
НБУ предлага, най-напред, постове. Ето, Вие сте Ректор и зам. Ректори (за Председателя не говоря, това е друга тема). Заплатата Ви е приемлива, можете да пътувате. Има около двадесет Директори на департаменти и центрове. Като изключим възможността във всеки момент да изпаднат в немилост, те би трябвало да харесват позицията си. Нека прибавим и Деканите и членовете на Настоятелството. Секретарките и директорите на административни отдели винаги са доволни. Няма чиновник, който да не си обича мястото. Същото се отнася за библиотекарките и портиерите. Техническият персонал и специалистите по информационната система са безразлични. Те си гледат работата.
Други?
Преподавателите над 60 години. Те могат да са добри професионалисти и честни хора, но на тях не им е до промени. Те вероятно нямат намерение да заемат постове – виждат, че няма за кога. На такава възраст на човек му стига просто да го оставят на мира и да си води часовете. Ако и заплатата е добра и аудиториите са чисти, какво друго?
Също: младите преподаватели, ако са назначени наскоро. Да кажем, до около година-две от назначаването им. Те могат да усещат проблемите, но тъй като наскоро се е случила голяма промяна (започнали са нова работа) им се струва, че промените ще продължават със същата скорост и че ще са благоприятни.
Е, значи не е толкова зле? Рано е да се каже, колеги. Обърнете внимание, че става въпрос за преподаватели, които са пасивни – едни заради напредналата си възраст, други заради липсата на ориентация. Дори те да са много на брой, това не значи, че обществото е в добро състояние.
Какво става със средното поколение (от което сте и Вие, г-да Ректоре и зам. Ректори)? Това са преподавателите, които са се установили в НБУ, вече са по-скоро наясно с неговото функциониране, но все още са много далеч от правото на пенсия. За Вас знам – Вие имате своите постове. А те?
Тук ще трябва да кажа някои мрачни неща, дано да не съм близо до истината. Хората от средното поколение се делят на привилегировани и непривилегировани. Какво да кажем за първите? Това са едни много активни хора, които 1) се появяват често в медиите и същевременно пишат много за успехите на НБУ и упадъка на СУ, и, доколкото е възможно, за упадъка на цялото общество извън НБУ; или 2) могат да пътуват извънредно често и задълго, но ръководството не смята, че изостават с изпълнението на преподавателските си задължения; или 3) са тук и движат интелектуалния живот в Университета.
Е, и в какво се състои привилегията им? – ще попита някой. - Да не би в другите ни университети да няма такива, които се стараят да са публични личности, или не се мяркат с години, защото са в чужбина, или движат непрекъснато разни семинари?
Има, разбира се. В СУ, да кажем, е пълно с такива. Но, колеги, в СУ тези хора най-често действат без съгласието на Ректора. Сиреч: няма централна власт, която да определя кой може да се явява в медиите и за кого това не е желателно; която да разрешава свободно отсъствието на едни, докато други не смеят да си го помислят (защото трябва да се работи); а най-малко пък да посочва някои преподаватели и да казва: “Ето това са интелектуалците. Оттук тръгват нашите нови идеи.” Ако Ректорът се опита да прави такива неща, той ще срещне яростна съпротива, ще бъде наруган и подигран (включително и в медиите).
Колко са тези преподаватели, които имат разрешението от ръководството да бъдат лицето, словото и умът на НБУ? Сигурно ще се изненадате, но аз мога да ги преброя. Те са около седем. Точно така. Двама интелектуалци, които се грижат за привилегирования семинар; двама-трима автори на похвални статии и есета; един, който може да отсъства неограничено дълго; двама, които оплакват българското общество в медиите въз основа на възгледите на Председателя на Настоятелството.
Това са най-печатаните публицисти и неформалните интелектуални лидери. Ето Ви сега и още една изненада. Сред тях няма нито един човек с класическо образование. Дали е случайно? Ръководството на Университета толкова ли не цени класическото образование? Трудно ми е да отговоря на този въпрос направо. Но знам, че част от тези интелектуалци се скъсват да цитират Софокъл, Платон и Аристотел, и си представям покровителствената усмивка на Председателя, докато ги чете, гледа или слуша.
4. Разделение между официално и неофициално слово
Уважаеми колеги! Във Вашия Университет няма никаква свобода на словото. Да се критикува ръководството, дори и със заобикалки и намеци, е абсолютно невъзможно. Такива хора просто си отиват.
Позволете ми да Ви дам следния пример. Аз лично, който работя като щатен преподавател в СУ “Св. Климент Охридски”, твърдя, че сегашният Ректор на моя Университет е съмнителен администратор, посредствен преподавател, слаб учен и некадърен писател. Мога да заявя това пред всякаква аудитория. Мога да го аргументирам нашироко. Мога да го напиша и да го публикувам във вестник. Ако във вестника не сметнат, че това е новина, мога да го напиша в Интернет и да разпратя адреса на 300 души (толкова са познатите ми, които това ги засяга). И на другия ден мога пак да отида в сградата на Ректората, да вляза в кабинета си или в библиотеката, да пия кафе и да преподавам на студентите. Никой няма да ме обезпокои. Малко вероятно е Ректорът да пожелае да разговаря с мен. Колегите ще се отнасят с мен както и дотогава. Това е положението днес.
Как е при Вас? Нали разбирате, че не става въпрос за ничии лични качества. Става дума за това, може ли да се говори в едно общество, или не може. При Вас не може.
Аз познавам немалко хора, които работят в НБУ – някои познавам отскоро, други отдавна.
(20-30. 01. 2007)
(следва)
Prof. Vasilka Tapkova-Zaimova
Преди 13 години
1 коментар:
Питам се, дали виждането ви за проблемите на СУ се свеждат единствено до качествата на сегашния Ви ректор? Това ли е важното за Вас, да можете да напишете такова нещо за ректора Ви? Не смятате ли, че изборите на Ректор от Общото събрание са начин да се мобилизират само и единствено корпоративните страсти на факултетите и че избраният с мнозинството на членовете на общото събрание ректор е и негов заложник? Или мислите, че мнозинството никога не греши? Или че няма нещо, което Токвил нарича "тирания на мнозинството". Мислите ли, например, че съпротивата на СУ срещу идеята за "Стопански съвет" е добра или лоша? Или че делението на факултети според старите научни области е затвръждаване на йерархията и послушанието в много по-голяма степен от всичко друго? Или че е редно изпит по философия взет във Философския факултет да не бъде признаван във Факултета по славянски филологии. Или че един цял семестър обучение на студент от СУ по програма "Еразъм" в чужд университет изобщо не се признава и студентът е принуден всъщност да повтаря годината? Ето такива въпроси ми се струват далече по-важни от това, кой колко свобода има да говори лошо за ректора или председателя си. Антоний Тодоров
Публикуване на коментар