Сиянието

Помислих си за античните романи. Двама женени или влюбени, значи, такива като нас, тръгват да пътешестват. Там някой ги отвлича, корабът потъва, изневеряват си или поне се подозират.

Стават роби, минават през опасности, мислят другия за загинал. Изглежда безинтересно, когато се разказва, но романите били четени, пък и се случва някой да е написан добре - като “Дафнис и Хлоя”.

.

Често ни се струва, че ако не приличаме на някой уважаван и интересен човек, значи живеем безцелно и си пропиляваме времето.

По-впечатлителните и неуверени хора се хващат за всеки пример, за всичко, което са чули и видели. Те се мятат насам-натам: искат да са осведомени, да знаят езици; да ги харесват жените и да са имали “похождения” (каква дума!); да са поети, мъдреци, учени или поне журналисти; да са пустинници, аскети, светци; да имат много деца и дом като във филмите; да са държавници и да се ръкуват с мнозина; да бъдат на село сред природата и животните (“идилично!”); и други мечти.

И наред с това да бъдат непременно “другаде” или “в друго време”.

Тези желания ги клатушкат, защото се нуждаят от примери, които вече са одобрени.

А би могло да бъде иначе. Да кажеш – избирам този живот. И защо ми е да следвам човешки примери, освен за да съм сигурен, че ще получа одобрение от хора?

А аз вярвам, че живея в истинско време и че моят живот е истински. Но освен това ми е дадено желание да следя историята – и, както казва пророкът, “да размишлявам за стародавни времена”. Ето, в Псалтира се мисли за историята на Божия народ. Били роби в Египет, Мойсей ги извел с чудеса, после се сражавали с езичниците, разпръснали се, но Бог ще ги събере отново. Ако мисля за историята, дали подражавам на Давид? Но тя ме интересуваше и преди да науча за него.

            Ще повярва ли всеки, ако му кажем, че с усилването на любовта желанието на тялото отслабва? И ако желаеш някоя жена, това значи ли, че я “обичаш”? Не, не значи. Но това ще го узнае само влюбеният.

            Красотата държи на разстояние онзи, който обича. Красотата – това не е вещество, нали? Тя не е съотношение на частите, не е “число”. Никакви очертания, цветове и сенки няма да ни накарат да се влюбим. Да се загледаме, да запомним, да пожелаем – това могат.

Но нищо от това не може да донесе онази топлина около сърцето и онова задъхване при всеки знак, че тя е някъде там. Не точно тук или там, а някъде – там, където е.

доня Анна:

И Вие ме обичате отдавна?

дон Жуан:

Отдавна или скоро, сам не зная,

но оттогава вече оценявам –

и мигновението на живота,

 и смисълът на думата щастлив.

доня Анна:

Отивайте си – Вие сте опасен.

(Пушкин, "Каменният гост")

Може би красотата на жената – това е сиянието около онази, която обичаш. А то е нематериално, няма цвят, няма и форма. То е осезаемо (а не видимо) за влюбения и е неотделимо от любимата. То е винаги “заедно” с любовта.

            Та ако това, в което човек е влюбен, не е вещественото и осезаемо тяло на любимата, а само сиянието, което я обвива, то кое е онова, което той желае? Нали сиянието, което съпътства любовната топлина, не може да бъде пожелано, както се желае телесно единение?

Тогава и да се доближим до нея, и да направим, което сме желали, пак няма да получим сиянието. То се стопява във въздуха, разнася се; както не можеш да вземеш в ръка сянка или слънчев лъч, така не можеш да хванеш и онова, в което си влюбен.

В “Дафнис и Хлоя” се казва: “за да излекувате любовта, трябва да легнете един до друг голи; и не само това”. Да, така любовта се овладява и влюбеният се “разхлажда”. Ако тя беше самото това желание, подобно на глад и жажда, тя би се “уталожвала” и човек поне временно би преставал да обича.

Но ако любовта е взиране в сиянието и затопляне на сърцето, с което то се разбужда за живот? Чрез онова лечение – телесното - този живот може само да бъде задушен.

Така че има два различни огъня, които се наричат “любов”.

Единият е материален, а другият - не. И във времето, в което материалният гори или бива гасен, другият не се усеща; а разгори ли се, сякаш отблъсква и задушава материалния. Те са не само различни, но и несъвместими, не се познават и може би се мразят.

Така че влюбеният, за да живее като влюбен, трябва да остане девственик. 

...

"Към София", Въведение