Героинята

...Невольно, милые мои,
меня стесняет сожаленье;
простите мне: я так люблю
Татьяну милую мою!

В писането на романи има една опасност, която е известна на добрите автори, но е непозната на повечето читатели.

Тя е следната: случва се авторът да се увлече по героинята си. Това е разбираемо и даже е добър знак. Щом я е харесал, сигурно е красива. В любовта му към нея, ако е безкористна, няма нищо нередно. Тя е полезна за романа и може би даже е необходима.

Но има нещо, което трябва непременно да се избягва. Авторът никога не бива да опитва да се люби с героинята си. А такова изкушение има. То идва от красотата й, но също и защото си въобразява, че може да я принуди да прави каквото на него му се ще. Мисли, че я владее.

Ако реши да я направи своя любовница, той непременно ще я принуди да върши неща, които не й подхождат, и така ще разруши характера й. От това ще пропадне целият роман. Предполагам, че немалко добре започнати романи са били провалени точно по тази причина.

Истината е, че авторът няма власт над героинята си. Тя е някак негова, защото той й е дал характер, създал я е. Но по-нататък този характер не може да бъде променян заради прищевките му.

Ето защо той не може да я притежава. За него тя може да бъде само “дама на сърцето”.  Всеки път, когато започва да пише, е все едно, че отива на среща. 

...

"Към София", гл. IV