Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 26.02)

Прегледал няколко страници, коригирал каквото имало, на места дори ги пренаписал, защото иначе не ставало – нали една работа може да бъде свършена толкова зле, че просто да няма какво да й поправиш. След това поканил преводача в кабинета си и му предложил да се заемат с анализ на незадоволителните места, за да стигнат заедно до приемливи решения, като всеки си служи с аргументи, тъй щото крайният текст да се окажел плод на съвместен размисъл и съгласие. Но студентът, който очаквал няколко коректорски поправки и час-два лениво умуване върху термини, чийто сигурен превод така и никога нямало да бъде постигнат, се смаял от количеството конкретна работа, което предстояло; и понеже бил загубил интерес към текста (и наистина, какво му е интересното да преведеш сто страници абстрактни разсъждения от език, който едва разбираш) дошъл от приличие два-три пъти, но след това помолил Археолога да преустановят срещите и да продължат да обменят редакции и поправки с помощта на електронната поща. Същевременно Господин Византологът, като supervisor на цялата работа, бил държан в течение на случващото се и делово посъветвал преводача да не се прекалява със задълбочаването във “филологически подробности”, защото времето течало, имало договор и т.н.

* * *

- Това не ми направи добро впечатление – каза Пътуващият Археолог. - Какви “филологически подробности”? Аз обясних съвсем ясно и на двамата, че текстът не е разбран. Искам да кажа – технически не е разбран. Несъмнено, при четене на сложни, специализирани и културно отдалечени произведения може да има няколко степени на разбиране, и, следователно, различен вид неясноти: но когато в оригинала пише “Цезар се отправи към земите на хедуите”, а преводачът казва “Цезар бе довършен от хей-онези двамата”, тук не става дума нито за семантични тънкости, нито за история на военното дело, а просто мястото трябва да се поправи. Мисля си, че това са неща, които се знаят от всеки, който някога е учил класически езици. Как може човек с толкова преводи зад гърба си да не разбира къде е проблемът?

* * *

След размяна на няколко мейла, в които Археологът обяснявал на преводача, че такава редакция трудно може да се направи по пощата, а преводачът отговарял, че напълно разбира това, но няма как да отделя четири часа седмично в продължение на шест месеца само и само текстът да бъде редактиран както трябва, приятелят ми най-сетне получил писмо, което гласяло приблизително следното: “Уважаеми д-р по Археология [и фамилия], няма ли да е най-добре Вие да ми пращате текста на словата, както смятате, че трябва да бъдат преведени, пък аз да нанасям онези поправки, които счета за уместни?” Тук вече Археологът почувствал, че се отегчава, и причината била в това, че той гледал на тази работа не толкова като на труд, който ще му бъде заплатен (ти, драги читателю, който четеш тази книга на общия ни роден език, може би се досещаш доколко уговореното заплащане можело да съответства на труда и квалификацията на моя приятел), и даже не толкова като на изработка на текст, който би бил придобивка и за академичните лица, и за вярващите християни и за всички любознателни хора; колкото като на усилие за подготовка на един млад учен – защото бил убеден, че един образован човек струва повече от десет хиляди луксозни тома, пълни с най-блестящи произведения на словесността. Затова той написал на своя колега, че предложението му е неуместно, и то най-вече затова, че, доколкото можело да се съди от свършеното досега, той, преводачът, просто нямало как да разбере защо му се предлага това превеждане, а не друго; че би могъл да разбере само ако аргументите бъдат посочени и че те несъмнено са щели да бъдат толкова пространни, че ако трябвало да се напишат, щяло да се получи коментар с обем петдесет пъти (примерно) по-голям от двата съпоставяни превода, взети заедно; и че дори ако си представим, че този труд бъде положен, имало опасност той да остане напразен, като се вземел предвид не много големият ентусиазъм, с който колегата участвал в редакцията на изцяло сгрешения си превод.

* * *

- Впрочем аз не го виня за нищо, а и, доколкото помня, дори тогава не се ядосах – каза Археологът. - Той беше съвсем непресторен, при това добре възпитан, ти си го представил като по-груб, отколкото е. Освен това имаше семейни задължения, беше и материално притеснен и трябваше да работи. Нямаше как да направим добра редакция, а аз не виждах смисъл да преведа текста и после да пиша, че съм редактор. Сиреч, бих направил дори и това, но и той трябваше да участва и да знам, че има намерение да продължи да се занимава. Бедата беше в това, че просто не е имал представа с какво се е заел.
- Очевидно – казах аз. - Но аз виждам и една по-голяма беда – че и онзи, който му е възложил задачата, също не е имал представа с какво се е заел. Същевременно обаче той е очаквал и е изисквал да му се вярва. Тези хора просто лъжат по-младите от тях и накрая ги изгонват.
- Не смея да кажа това – отговори Археологът. – За да преценя, какво знае един човек, трябва да съм работил достатъчно време с него, или поне да имам пред очите си онова, което той реално е свършил.
- Прав си – казах аз. – Ти си по-справедлив от мен

* * *

Преводачът наистина се оказал разумен човек, и след като прочел писмото, писал на Археолога, че съжалява за себенадценяването, което си е позволил, че разбира, дето работата му не е довела до нищо свястно и че е готов да започне превода отначало – значи че изцяло се отказва от досегашния текст. Археологът го поздравил за решението, а после осведомил за развръзката всеки от легитимните медиевисти, и всички те повдигали рамене, клатели глава и хъмкали неопределено. Както може и да се предположи, споменатият прославен византийски богослов си остава непредставен на езика ни и до днес. Оттогава преводачът не напредна с класическото си образование, Византологът се изкачи още по-нагорe по академичната стълбица, а поредицата Cuius regio eius religio продължи да се обогатява с преводи на средновековни мислители, всички те изпълнени под редакцията на легитимните медиевисти, а някои и от лично тях самите.

* * *

- Добре де - казах аз. – Никой ли не си е позволил да изкаже съмнение в тяхната компетентност? Ти например поне не ги ли попита как работят със своите книги?
- Хайде пък ти, какво да питам? – зачуди се Археологът. - Когато някой пише “преведох от гръцки”, това трябва да значи “преведох от гръцки”. За какво ми е да проверявам дума по дума какво са публикували - това е много труд, а и не ме засяга пряко, аз работя върху друг материал. Да тръгна да търся грешки заради самите тях не мога, имам си други занимания. И не виждам защо някой трябва да върши нещо с цел да дискредитира колеги – това не ми изглежда правилно.
- Ами ако се захванат да дискредитират теб, дето много знаеш? – запитах аз.
- Мен ли? – погледна ме Археологът. – Мен трудно някой може да ме дискредитира. Аз съм учил в най-добрата школа в страната и съм бил признат от учителите си за най-добрият в тези науки – и това беше още преди да навърша двадесет години. После съм учил там, където отиват всички археолози, в центъра на старата цивилизация. После се върнах, за да продължа школата, в която съм се образовал – защото знам, че тук ще съм най-полезен. В тази наука и в този Университет аз съм като у дома си. Кой ще ме дискредитира?
- Който пожелае - казах аз. - Стига да знае как. И всичко, което изреди, са все отлични основания да се заемат с теб. Ти би могъл да оценяваш много добре какво в тази среда има стойност и какво – не. Защо мислиш, че всеки трябва да е доволен от това?
- Трябва – каза Археологът. – Ако цени образованието.
- Само в този случай – казах аз.

(следва)