Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 05.03)

ІІІ. Господин Византологът

Дотук всичко добре, ще си каже уважаемият читател, но защо все пак се занимаваме с тези неща? Кое е чудното във всичко това? Не е ли то същото като навсякъде и винаги: значи неуките и амбициозните си вървят напред (накъдето са тръгнали, сиреч), мнозина обещаващи хора се похабяват, библиотеките се пълнят с нискокачествено слово, а онези, които все пак умеят да вършат нещо, обикновено си мълчат? Кое е новото, което иска да ни каже авторът? Това, което мисля аз, скъпи читателю, и заради което записах спомените на моя приятел е, че всичко това е винаги ново. Точно така. Защото винаги се явяват нови хора, които са уверени, че институцията, която закриля изследването и общуването между учители и ученици, съществува заради Знанието – първо заради него, и после заради съпътстващите го блага, които няма как да не се явят, ако то е налице; и ако ти се струва наивно да се говори за знание, нека тогава да говорим за честния труд, който се полага заради него. И когато тези хора забележат, че някъде това е забравено, че от Касталия са останали само декори, че тук се прави театър, а целта е съвсем друга, ако изобщо вече има и цел, а не е останал само страхът от Нищото, който крепи целия механизъм, тогава те се смайват и смайването им е съвсем истинско, и, уверявам те, винаги ново. Ето това е, което ме принуди да напиша тези неща. Колкото до Пътуващият Археолог, той продължава да се учудва на всяко подражание, чиято цел не е Красивото, нито Общото. Но това вече е напредък, белег на натрупан житейски опит – защото през времето, за което говорим, той още не се учудваше, тъй като просто нищо не проумяваше.
И така, нека се върнем към един от героите на разказаната по-горе истинска история, и да кажем нещо повече за него. Господин Византологът, когото читателят вече бегло познава, е сравнително млад, със солидно телосложение, енергичен, в безукорно здраве, работлив и уверен, че е предопределен за успех.
- Какъв успех? – би запитал някой.
Все едно какъв, драги читателю, тези хора са като дялани камъни, или как се казваше това – където и да попаднат, напредъкът им е неизбежен.
Впрочем да не пресилваме: като всеки човек и Господин Византологът си има специфични интереси, таланти и качества, които го правят по-подходящ за едно, отколкото за друго. Та той бил роден за актьор. Той самият смятал така, пък и аз, който също го познавам, ще кажа, че съзирам белези на такава дарба; и се надявал да стане, но въпреки старанието, което вложил, не успял да прескочи бариерата, която това съсловие било издигнало между себе си и останалите хора. Оттогава му останал интересът към театъра, за който пописва от време на време, но съвсем не безцелно, както ще се уверим по-нататък.
И така Византологът, поради липса на по-добро, се обърнал към хуманитаристиката и се заел с византология; и тъй като не обичал да си губи времето с дреболии, се захванал с въпрос от сърцевината на предмета, тъй щото още в първата си писмена работа опитал да установи веднъж завинаги, че човек на име Иисус Христос никога не е съществувал (да не говорим за претенциите на вярващи и богослови, че той не бил само човек – тази страна от въпроса младият тогава Византолог изобщо не удостоил с внимание). Но тъй като годините минавали и Византологът, решен да се докаже на избраното поприще, четял все повече, а и доста пишел, в съзнанието му взела да усяда мисълта, че не е никак лесно човек да бъде изтъкнат византолог и категоричен атеист едновременно. Още повече, че в обществото настъпили сериозни промени и атеизмът не бил така задължителен, както по времето, когато той опровергавал съществуването на Иисус; а като прибавим и това, че в непосредственото му обкръжение имало уважавани и донякъде успели хора, които не се свеняли да се представят като християни, Византологът – подтикнат повече от интуицията, отколкото от разсъдъка – една вечер решил да скъса с атеизма, поклонил се Богу и на другия ден се събудил като християнин.

* * *

- Не, с това не съм съгласен – обади се Пътуващият Археолог, докато му четях последните редове пред чиния ябълков пай и чаша минерална вода. – Аз не съм засегнал въпроса с религиозното обръщане, това е нещо много деликатно и изобщо не е работа на външни хора да се занимават с него.
- Ами не може ли да си християнин просто в семейството и в храма, а когато става дума за работа и обществен живот да оставиш другите да те преценят, а не да навираш религията в очите им с подтекст: “Ето на, аз узнах Истината и ви я провъзгласявам, ха сега да видим кой ще ми излезе насреща!” – рекох аз.
- Не, ти не можеш да знаеш какъв е подтекстът – възрази Археологът. – Ако човек е вярващ, нищо не пречи да казва от време на време: “аз съм вярващ”. Така той декларира цялостна жизнена позиция. Това впрочем позволява и на другите да определят изискванията си към него. И не е правилно да се мисли, че някой се преструва на вярващ заради изгодата от това. И професията наистина може да влияе, да променя съдържанието на възгледите. Ето, аз се занимавам с античност и не съм религиозен, нямам материал, който да ме насочи към това. Но уважавам вярващите, даже им се възхищавам. После, никой не се ражда вярващ – дори да е възпитан така. Това трябва да се преживее, да се потвърди. Така ми се струва, разбира се.
- Именно защото вярата не може да бъде видяна с очи, затова и няма какво да я размахваме като шалче на стадион – казах аз. – А що се отнася до християнството, всеки човек, който го е приел, и претендира, че е мислил за него, трябва да знае, че е недостоен за своя Бог. Ето, аз казвам, че съм християнин, но животът, който водя, не е образцов - и следователно не мога да се хваля, че съм такъв; а и не полагам достатъчно усилия, за да стана по-добър – поне не толкова, колкото бих могъл. А да прославяш в едно светско общество религия, към която не се придържаш както трябва, е глупаво. Впрочем ти познаваш ли отблизо някой, който да е пострадал заради своята религия, да се е лишил от нещо?
- Не – каза Археологът. – Но бих искал да се запозная.
- И аз – казах аз.

* * *

И тъй, след като скъсал с марксизма и станал християнски интелектуалец, Господин Византологът насочил вниманието си към по-практически неща. На първо място – как да стане професор.

* * *

- Това е смешно – каза Археологът. – Нито един сериозен учен не може да има за цел да бъде професор. Това е само следствие от неговите занимания; и си мисля, че дори самата процедура трябва да бъде инициирана и проведена от други – както е с честванията. Има ли нормален човек, който да каже, че задачата на живота му е да получи някакъв орден? Според мен това, дали някой се нарича професор или не, няма никакво отношение към стойността на работата му.
- Това са азбучни неща – казах аз. – Но ако не си професор, как ще получаваш прилична заплата, как ще ръководиш и ще препоръчваш по-младите от теб? Искам да кажа – кой трябва да има правата върху тези неща? Защото “да си професор” значи просто “да имаш-тези-и-тези-права” в границите на институцията.
- Човек, който не притежава определени знания и не е произвел нещо смислено и полезно, не следва да има някакви особени права – каза Археологът. - Всички въпроси на специалността трябва да се решават от докторите с мнозинство, а онзи, който не е доктор, не може да работи за нея. И длъжностите трябва да се заемат за кратко време и да има бързи смени. Ако хората са повече, това няма да им тежи. И какво вършат професорите в твоя Университет?
- Те управляват – отговорих аз. – От тях зависи кой ще се установи тук, кой какво звание ще има, кой какво ще преподава. Те представят Университета навън, пък и вътре, между специалностите – защото не е лесно да се прецени кой какво знае и хората се доверяват на званието.
- А когато е явно, че някой от тях не става за нищо? – попита Археологът. – Защо управлява тогава?
- Нищо не може да се направи – отговорих аз. – А освен това не може да е явно за всеки. Хората са заети. Ето, и ти казваш, че не можеш да се изкажеш за компетентността на когото и да било, без да общуваш с него дълго и да си специалист в същото. Следователно познаваш малцина.
- Така е – каза Археологът.
- И дори и това, което предлагаш, да стане, пак нищо не може да попречи на хората да подкрепят приятелите си и да пречат на враговете си без оглед на качествата им. Никаква конституция не може да обуздае това.
- Дали? – каза Археологът. – Трябва да се направят много справки, защото университетите са различни.
- Да, но не е възможно да не се управляват въобще – казах аз. - Това означава, че трябва да се установи някаква форма на власт. А онзи, който желае властта, ще я има.
- Аз не желая власт – каза Археологът. – Аз знам определени неща и мога да ги докажа. Мисля, че мога да обясня и смисъла от това, да се знаят. Или по-скоро, готов съм да го обсъждам.
- Щастлив си ти – казах аз.

* * *

И така, Господин Византологът, който след известни перипетии проникнал в тази бронирана от законите на естествения си подбор Касталия, се огледал в обстановката и като разсъдлив човек бързо прозрял правилата, чието спазване щяло да осигури пътя му към успеха. Те могат да се артикулират нашироко, но ето принципа, който ги обхваща отвсякъде и така им придава единство. Той гласи “човек трябва да има приятели и е нужно те да бъдат влиятелни”.
Но като всеки принцип и този може да бъде приложен успешно само от умни хора. Защото как се създава и поддържа приятелство заради нещо извън него и какво ще рече ”влиятелен човек”? Поради неумение да се приложи принципът, както и поради известна срамежливост при спазването му, което пък неизбежно причинява непоследователност, мнозина, устремили се към успеха, изнемогват по пътя, биват изтласкани в глухи пресечки и никога не се връщат оттам. Но Господин Византологът не бил нито неумел, нито срамежлив.
Хората, които той срещал по трънливия си път напред, били два вида – по-полезни и по-безполезни. Истина е, че обективно те не можели да бъдат разделени така, защото нито си приличали, нито се различавали достатъчно, за да познаем в коя група да ги поставим – но силната интуиция на Господин Византолога всеки път му казвала дали и доколко човекът срещу него може да послужи за нещо. Видяхме, че той можел и да греши, но това станало по-късно и от прекалена самоувереност.
Било ясно, че по-безполезният човек трябва да се игнорира или отстрани, а по-полезният - да се приобщи, или, ако поради важността си е слабо подвижен, ние да се приобщим към него. За тази цел нещо трябвало да му се предложи – но какво? В началото на кариерата си Господин Византологът не бил влиятелен човек, не бил и богат. Бил умен и работлив, но това не са неща, които могат да се предлагат, тъй че срещу тях да се получат сигурни придобивки по пътя към споменатия край. В най-добрия случай те могат да послужат на притежателя им да прекара почтено живота си: но Господин Византологът бил преценил, че вече разполага с почтеност дори в повече от нужното, и че е дошло време да поработи и за други блага.
Как да приобщим полезния човек? Нека най-напред да видим от какво се нуждае той. Материална и институционална подкрепа са неща, които всеки жител на Касталия би приел с радост: но затова трябвало да се намери и форма, а Византологът още не бил в състояние да осигури съдържание, та какво оставало за формата. Но има и нещо, заради което интелектуалецът би пренебрегнал много от горните блага и нека го назовем направо. Името му е “слава”.
Славата не идва отведнъж и изцяло, освен в съвсем редки случаи, а човек се придвижва към нея полека и всяка стъпка, маркирана със знака й, създава радост. Дори бихме казали, че славата е най-приятна, когато се поглъща на малки (но все по-нарастващи) порции. Ето и името на най-малката порция слава – “комплимент”.

(следва)