Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 12.03)

Комплиментът е чудно нещо – той не струва нищо на даващия, но пък задължава приемащия. Един от възможните лукави прочити на притчата за хлябовете и рибите е следният. Как да нахраним мнозина гладни, при положение, че не притежаваме нищо? Ето така – с похвали. И след това те ще те обичат, или поне ще си мълчат: защото вече са приели нещо, което не е трябвало да приемат.
Но комплиментът, като всеки подкуп, не може да се хвърля, без да се премисли ефектът. Иначе ще се обърне срещу даващия, издавайки неговата корист – а нали никой мошеник не иска да се прочуе като такъв? В началото комплиментът се дава така, че станалото да си остане между нас: а ако трябва да се изкаже пред други или пък да се тиражира (това е увеличаване на дозата) тогава ще се покаже, че е скъп, значи, че е даден не кому да е, а на избраник, който го е заслужил. Господин Византологът внимавал да не бърза с публичните и писмени комплименти преди да е сигурен, че ще свършат работа - сиреч, че човекът ще бъде приобщен. Иначе те биха се обезценили и ласкателят би обеднял.
И така, благодарение на вродения си талант и понатрупания опит Господин Византологът стигнал дотам, да бъде притежател на метод за приобщаване на полезните, или, да го кажем по-кратко, метод за корумпиране. Ето кои са неговите стъпки.
Първо. Срещаме набелязания обект на улицата или някъде другаде, където няма странични лица, и го поздравяваме за последното му постижение – нека това да е някакъв текст, който той наскоро е написал. Не си служим с много думи и не се бавим: човекът не трябва да остане с впечатление, че го ухажват, защото може да ни заподозре, или пък следващия път да поиска много повече. Ако остане доволен (ако техниката е изпълнена добре, значи с мяра и вкус, човекът е доволен в 100% от случаите), може да се мине към междинна техника “А” – доверително злословене. Спираме някъде обекта (пак без трети лица) и го задържаме по-дълго. Охулваме набързо и между другото някой колега: най-добре да е по-известен, с авторитет или на висок пост и да е такъв, когото обектът не познава добре, но няма причини да харесва (или пък има причини да не харесва). С това се целят доста неща – по-продължително общуване, проверка на способността за съвместно действие. В случая става дума за дребно обругаване или иронизиране, но все пак на някого, който не е съвсем незначителен – защото е по-приятно да си го позволиш; подчертаване на определената позиция и оттам – на открития характер на приобщителя. Той не се страхува да каже кого цени и кого – не; способен е, критикувайки, да се мери нависоко, но все пак не говори пред всекиго, а само пред качествени хора като обекта. Не е без значение какво ще направи обектът, но не трябва да мълчи безизразно, това ще е лош знак – най-добре да кима, да се усмихва и да се впуска в допотвърждаване на казаното.
Следва междинна техника “Б” – искаме му дребна институционална услуга. Услугата трябва да е дребна и да може да се извърши и от друг, но обектът трябва да види, че избраният е той. Освен това трябва да е такава, че, от една страна, да е свързана с някакво нарушение, но пък, от друга, да не създава явен риск – защото онзи ще се дръпне и има вероятност всичко да пропадне: пък и ако се раздрънка... Това вече става задължително без свидетели. Отново се проверява способността за съвместно действие – този път не “против” а “в полза на”; и не само на думи. Ако обектът се държи адекватно, сиреч, ако показва склонност да не се съобразява педантично с отвлечени правила, когато му предлагаме общуване и полезно приятелство, това е много добре.
Работата върху човека не трябва да спира. Господин Византологът знае, че с изкопчване на дребни услуги и с общо бърборене срещу трети лица не се стига далеч. Трябва да се гради общество. Затова, второ: обектът (или субектът, все едно) получава по-силна порция прослава, значи по-подчертан комплимент. Но той не трябва да бъде от съвсем същия вид като предишния, като просто се говори по-дълго или се употребяват по-силни думи – защото има опасност ухажорът да стане досаден, пък и думите в езика не са безкраен брой. Затова се сервира комплимент от друг характер – чрез жестове. Значи обектът трябва да се подложи на по-цялостно обгрижване, славата да идва при него по повече пътища – не само през ушите, но и през очите. Затова той бива издебнат, когато говори нещо пред публика (ето, сега вече си позволяваме и свидетели, не може да се мине дълго без тях) и всеки път, когато ни поглежда, трябва енергично и одобрително да клатим глава. Но – внимание – нужна е дозировка и цвят. Значи не да махаме ръце (това става при поздрав навън), или да вдигаме палец, или да стискаме юмрук в смисъл “браво, разбий ги” – това е смешно, нали обитаваме академични среди. Освен това в клатенето на глава не трябва да се допуска и най-слаб оттенък от изглед на съзнание за превъзходство.

* * *

- Това беше сложно – каза Пътуващият Археолог.
- Сложно е, драги, за разказване – казах аз. – Но когато на човек му идва отвътре, пък и го е упражнил както трябва, не е сложно – то вече е природа.

* * *

В ролята си на ласкател Господин Византологът никога не си позволява да покаже превъзходство, сиреч да се държи като по-опитен и по-напреднал в науката или нещо друго, защото знае, че позата на авторитета е досадна, дори когато някой има основание да я заеме. За да приобщиш някого, който е суетен, но не глупав, трябва да се държиш като приятел – открит, благоразположен, със зачитане на качествата и с уважение към личността му. И, nota bene – неговите недостатъци не са твоя работа.
Трето. Обектът трябва да разбере, че си спомняш за него дори когато отсъства. Не става въпрос за интимности, далеч от това. Но нека знае, че ние дотолкова ценим качествата му на учен (нали сме в Касталия), че не бихме желали да пропуснем нито една негова изява, била тя публикация или лекция. Значи, ако издаде книга, ние му казваме, че я четем (не казваме, че сме я чели, защото не сме и може да ни уличи в лъжа; но не и че възнамеряваме да я четем – тъй като това е по-слабо и звучи съмнително). А когато се случи да говори някъде, където ще бъдем и ние, не отиваме да го слушаме, защото знаем, че ще ни е скучно, а си имаме и друга работа (пък и вече сме били веднъж, за да клатим глава – да се прави втори път същото е напълно безполезно): но се явяваме по-късно, отиваме специално при него (вече е минало времето, когато стигаше просто да го спрем някъде), извиняваме се за отсъствието и обясняваме какво ни е попречило да дойдем навреме, за да го чуем. Тук трябва да се вложи много такт, така че обектът да не остане с впечатление, че го занасяме: но Господин Византологът е роден за актьор; а и никой не казва, че ласкателството е лесна работа.
И тъй, вече разказахме за начините, по които човек бива приобщаван в личен контакт, значи без документиране на стореното. Това е първата и по-лека степен на работата, защото казаното устно е записано на вода – не остава, и затова се прилага спрямо все още несигурни хора и при това, както видяхме, главно насаме. Несъмнено, Византологът няма да се поколебае да облее когото и да било с бомбастични комплименти пред голяма аудитория – но само при условие, че е положен къртовски труд, така че тези думи да не идат напразно. За читателя, комуто биха хрумнали и други неща по темата, ще напомним, че хватките на Византолога са неизброими и дори несистематизируеми, защото, както казва на едно място Платон, ласкателството не е наука: то е нещо като кулинария, вид угодничество, и тъй като усещанията се менят и във всеки миг нещо различно се оказва приятно или неприятно, ласкателят трябва да е нащрек и да познава къде трябва да бъде погален обектът, за да му стане добре. Тази дейност не може да бъде изучена от ума и напредъкът в нея е въпрос единствено на дарба и опит.


(следва)