Археологията - наука за бъдещето

(продължение от сряда, 07.03)

Когато проф. Богданов идва в СУ “Св. Климент Охридски” за да преподава, към него се отнасят като към всеки друг възрастен и заслужил преподавател. Колегите му разговарят с него почтително. Стараят се да не влизат без работа в кабинета, който той ползва (иначе там работят и други). На катедрените съвети мнението му се изслушва внимателно. Студентите проявяват интерес към това, което има да им каже.

Но наред с това, колеги, тук няма ласкателства. Работещите в специалността знаят, че от него не зависи много. Предприемат разни неща, без да го питат. Съгласни са да го изслушат, но не смятат, че неговата дума трябва да е последна. Понякога му противоречат. Студентите се позволяват да отсъстват. Ако някой го похвали или му донесе подарък, това може да е по навик; може да е просто от любезност; а понякога е и от сърце.
Стига се дотам, колегите на проф. Богданов да проведат истински научен или философски спор и това да стане в негово присъствие. Този спор може да се води върху материал, върху който и той е работил. И все пак те не го питат веднага какво мисли. Не се съобразяват непременно с неговите възгледи и теории, за които иначе знаят. Мислят за предмета на своя разговор. Опитват се да кажат нещо ново. Това не е театър. Хората просто си спорят. Това го удивлява.
Ето затова, колеги, Вашият Председател не иска да напуска СУ. Защото тук той е равен с други хора. Може да е по-опитен, по-известен, с повече трудове зад гърба си. Някои неща може да ги знае по-добре. Но е равен. Тук той е свободен човек. Това е причината.

* * *

На някого цялата тази история може да му се стори маловажна или смешна. За мен обаче тя не е маловажна. И не ми е смешно. Все пак тук аз трябва да говоря за човек, когото познавам от много години. За един колега, от чието трудолюбие и любов към знанието съм се възхищавал. За един съгражданин, който е работил за образованието и свободата. Точно така е било. А как е сега?

* * *


6. Сега и при Вас

Нека да Ви разкажа следния случай. Преди няколко години по телефона ми се обади един интелектуалец, който тогава беше директор на департамент в НБУ. Той беше енергичен, общителен, интелигентен и продуктивен човек. Аз го знаех и като публична личност. Напоследък той не се явява често в медиите, но имаше години, в които го познаваше цялата страна – защото участваше в политиката. Бил е, струва ми се, репресиран преди 89-та. Накратко, човек с лице.
Та той ми се обади (познавахме се и отпреди) и предложи да му съдействам, в качеството си на античник, за създаването на нова хуманитарна бакалавърска програма. Проведохме няколко разговора и аз му обещах пълно съдействие. Предложих да привлека колеги, които много ценя като специалисти и преподаватели. Той ме увери, че имам голяма свобода на действие. Както казах в началото, предстоеше нещо ново.
Колеги, не ми се иска да Ви изморявам с подробности, но не мога да говоря и съвсем общо. Накратко, аз доведох при този Директор на Департамент специалистите, които имах предвид. Те се бяха постарали да изготвят програми за новите курсове – теми, литература, анотации, обосновки, както трябваше. Директорът беше извънредно удовлетворен. Останалите бъдещи участници в програмата, някои от които вече щатни преподаватели в НБУ – също. Харесаха всичко, което им предложихме, но най-много тематичното съдържание на един от избираемите курсове и обосновката на един друг. Направо ги аплодираха.
И така, програмата вече беше оформена, разделена на модули, на задължителни и избираеми предмети и предстоеше да започне от следващия семестър. Аз попитах за всеки случай дали ще има и студенти, но ми казаха да е се безпокоя. Щяло да има.
Сега за събитията нататък. На разширен съвет на Департамента (разширен с нещатните участници в бъдещата програма, какъвто бях и аз) се появи проф. Богданов. Аз бях много доволен да го видя. Макар и администратор в НБУ, сиреч, зает с всякакви неща, човекът е класицист, ще чуе лично какво сме направили, ще каже как му се вижда, ще разговаряме. Щеше да бъде интересно.
Проф. Богданов изслуша някои от нас, след което произнесе кратка реч, от която стана ясно следното. Той приветства появата на такава програма и ни поздравява за вложения труд и старание. Същевременно намира, че програмата не е построена много умно. Че някои от курсовете са ненужни и странни. Показват остаряло мислене, повтарят познати грешки. Особено онзи курс, който преподавателите бяха харесали много. Но въпреки това ние бихме могли да не се съобразяваме с неговото мнение и да действаме както намерим за добре. Като ни пожела успех в по-нататъшната работа, проф. Богданов си излезе.
Колеги, аз не обичам да разказвам за хората, описвайки техните лица или жестове. Смятам, че това е по-скоро работа за художници и актьори. Аз не съм такъв и единственото, с което мога донякъде да си служа, са думите. Така че ще Ви предам само една реплика. Една от преподавателите (и тя беше на щат в НБУ) ми каза със съчувствие: “Е, съжалявам, че стана така с този курс”.
Аз не можах да разбера какво ми казва. Какво е “станало”? Тя самата беше изказала най-много похвали за него. Относно думите на проф. Богданов ли? Ами човекът просто дойде, каза какво мисли и си отиде. Вярно, не изчака да му отговорят, но може да е бързал. Освен това той всекидневно е тук, другите също, разговорът може да продължи и да се задълбочи. Какво значи “станало”?

Оказа се, че не съм знаел къде съм попаднал. Както и да е, наесен програмата стартира. И точно в началото се случи още нещо. Този път дори и аз разбрах, че нещо “е станало”.
Една от специалистите, които бях поканил, за да подкрепят програмата (тя е доцент в СУ и е един от най-добрите учени-хуманитари, които познавам лично), ми съобщи, че малко преди да отиде на втората си лекция (втората!) й се обадила една колега, преподавател в НБУ, и й казала с голямо притеснение, че “тези часове” ще трябва да ги вземе тя. Просто така трябвало. Налагало се. Тя съжалявала и се извинявала. За съжалението и извинението не се съмнявам. А за “необходимостта”?
Колеги, би било много хубаво, ако тази история Ви звучи също толкова странно, колкото и на мен. И че ако на Вас Ви се случи нещо такова, Вие бихте били възмутени и бихте вдигнали голям скандал. Че бихте позвънили веднага на Директора на департамента и бихте му казали, че в този университет някои хора не са добре.
За себе си мога да кажа, че дотогава никога не се бях ядосвал толкова много на нещо, което ми се е случвало в работата. Незабавно се обадих на Директора на Департамента. Казах му, че недоумявам и съм изумен. Той ми отговаряше някакви неща, които не успях да запомня. Това, което помня е, че му казах да се обади на колегата и да й се извини. Той каза, че това би било съвсем редно и че ще го направи. Но после не научих някой някому да се е извинявал. Най-вероятно не й се е обадил, тя тъй или иначе е разбрала, каквото трябва. А ако се обади, какво да й каже? “Извинете, но тук аз нямам думата”. Е, като нямаш думата, защо губиш времето на толкова хора? А сега, след като си им изгубил времето, мислиш ли още да стоиш там?
Този наш колега и приятел, господа, продължава да бъде директор на същия департамент. Сигурно няма избор. А ако това се случва с хора, които имат имидж на публични личности, доказани бунтари, хора с характер, безкомпромисни, тогава как е положението с останалите?


7. Някои по-общи размисли

Колеги, в такава обстановка не може да се работи. В НБУ няма никакъв ред. Бедата не е в това, че там стават безобразия. Безобразия стават и на моето работно място и то в изобилие. Стават навсякъде, където има хора. Бедата е обаче, че при Вас няма как да се противодейства. Ако те произтичат оттам, откъдето се управлява, и ако няма опозиция, и няма как управляващите да бъдат сменени, към кого ще се обърне недоволният?
Бъдете сигурни, че ако оставите нещата, както са в момента, те няма да тръгнат на по-добре.


(20-30. 01. 2007)

(следва)