Страници

4.16.2007

Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 19.03)

Но нека все пак заради яснотата на собственото ни изложение да кажем, че процесът на приобщаване минава през две степени – недокументирана и документирана, или, по-просто, макар и по-неточно – устна и писмена. Идва денят, в който Византологът сяда да пише текст, посветен на нужния му човек.
Нека споменем, че Господин Византологът няма никакви трудности с писането, независимо дали става дума за наука, публицистика, стихове или каквото ще да е. Той е схванал парадоксалното на пръв поглед положение, че всеки текст трябва да бъде писан с оглед на конкретна аудитория, но че същевременно е нужно да се пишат и текстове, които никой няма да чете. Това се оказва вярно, ако се вземе предвид, че винаги става дума за произведения, направени с цел да се харесат (да бъдат приятни): а за да се хареса нещо, то трябва да бъде адресирано съвсем точно - също както готвачът е сигурен, че храната му ще е вкусна, само ако предварително знае кой и в каква обстановка ще я яде: защото приятното е приятно за точно този и то намиращ се в определено състояние индивид, докато с истинното нещата стоят по друг начин.
И така, една книга се харесва тогава, когато читателят прочете в нея онова, което вече сам си е пожелал да прочете; но също така тя може да бъде харесвана и без да се чете, тъй като има читатели, които се отнасят към текстовете повече като зрители – те гледат корица, обем, издателство, вид на препратките, шрифт, брой езици, библиография, качество хартия, илюстрации, липса на илюстрации и т.н. неограничен брой други подправки. Това не е четене, но текстът пак се харесва. Тогава какво да ни спира да пишем и издаваме?
Но нека се върнем към Византолога и неговия дивеч. Публикуването на похвален текст е важен момент във взаимоотношенията им, граница, след която те вече трябва да се стабилизират. Очевидно не говорим за статия, в която името и произведенията на обекта се споменават между другото, а за нарочен текст, където Византологът се представя като негов поклонник, ангажира се с нескрито възхищение от личността и делата му. Този текст е адресиран най-напред до обекта, но е обърнат и към достатъчно широка публика, практически към всички, които играят някаква роля в Касталия. Сега единението между Византолога и обекта трябва да бъде узнато от всеки в града и околностите му: следователно е необходима национална трибуна и такава в Касталия има. Нека тя да бъде вестник и нека наречем този вестник “Културен народ”.
Какви сили и какво изкуство е вложил Византологът, за да се добере до участие в списването на “Културен народ”, само той си знае. От самото начало е разбирал, че става дума за стратегическо завоевание, за силен и перспективен съюзник по пътя нататък. Затова е присъствал, кимал, жестикулирал, полемизирал без да жали ресурси. Но веднъж устроил се като приближен на редакцията, той вече е можел да предложи на всеки, подлежащ на приобщаване, много повече, отколкото е можел в началото – ако не по качество, то поне по мащаб.

* * *

- Всъщност аз никога не съм чел тези неща – каза Археологът. – Поглеждах вестника, разбирах, че някой бива хвален и го затварях. Забелязвах само, че понякога се хвалят и хора, от чиято дейност той не би могъл да разбира кой знае какво. Но пък всеки е свободен от време на време да прави нещо и извън специалността си.
- Пишел е за хора, на които предстои да бъдат харесвани – казах аз. – Мислел е за бъдещето. Споменавал е и такива, които са харесвани от тези, които е ухажвал. Не е нужно обаче да се хвалят най-прочутите и най-влиятелните за момента, защото такова поведение е подозрително или направо се презира. То е като с религията. Не всички са религиозни и следователно не всички ще те харесват за това, че си религиозен. Въпросът е, че има хляб в тази работа.
- Струва ми се, че си предубеден – каза Археологът. – Всеки се нуждае от приятели и извън обществото на колегите, и всеки иска да контактува с интересни хора. Затова ще се среща с някои само защото е чувал, че са интересни. И аз съм се запознавал с мнозина. А когато ти се струва, че някой заслужава подкрепа, защо да не му я дадеш?
- Всичко е в намерението – казах аз. – Тези неща могат да бъдат извършени и от един напълно почтен човек.
- Тогава какво пречи да смятаме всички за почтени? – попита Археологът.
- Говориш също като мен преди време – казах аз.

* * *

- Е, и кой е обръщал внимание на тези статии, щом са били писани само от корист? - попита Археологът.
- Нали сам каза, че никой не би могъл да знае заради какво са писани – отвърнах аз. – Това, което е можело да се види, е, че Господин Византологът се сдобивал с все повече приятели от различни области на Касталия. При това не пропускал да пише книги, които удостоверявали собствените му качества (това са книгите, които не били предназначени за четене). Те му дали основание да заяви, че е достоен да получи званието “професор”. И не след дълго го получил.
- Прекрасно - каза Археологът.
- Прекрасно, ами – казах аз. – Това станало причина думата му да тежи повече от преди. И така вече можел да постига по-добри резултати в една дейност, която практикувал и преди това: и тя е охулването.
- Нали охулването служеше, за да се сприятеляваме? – заинтересува се Пътуващият Археолог.
- Да, но може да служи и за друго – отговорих аз.

* * *

(следва)


добави в svejo.net добави в dao.bg добави в ping.bg добави в web-bg.com добави в dobavi.com добави в pipe.bg

1 коментар:

libellule каза...

Neka vi razkaja edna istoria. Ne samo zashtoto otkrivam, che si podhojda s podhvanatata ot vas tema, no i zashtoto vatre glavna geroinia e edna vasha stara plovdivska poznainica. Dokolkoto mi e izvestno tia prepodava v plovdivskia universitet /PU/ , no vie ste se sreshnali v Garcia. Ta tazi persona,chieto ime shte zapazia v taina, no za udobstvo shte naricham Kleopatra, predi dosta godini sreshnah pah v Plovdiv, biah na koncert. Predpolagashe se, che triabva da slushame niakakav prehvale, svetovno izvesten pianist. I s takova ochakvane ot moia strana koncertat zapochna... edva dochakah antrakta. Vaprosniat virtuoz ne samo, che ne svireshe dobre, no i na mesta glesheshe. Predstavete si tova beshe iavno za muzikalno neobrazovan chovek. Dokato se razhojdah po koridora chuh dvama prepodavateli ot plovdivskata muzikalna akademia da kazvat tova, koetyo i az si misleh. Ala vednaga sled tova chuh vaztorjenite dumi na Kleopatra "...ah kakav prekrasen koncert, otkoga ne biah slushala podobno izpalnenie..." Tuk savsem neskromno shte vmakna i che vaprosnata Kleopatra e zavarshila osven vsichko ostanalo i muzikalno uchilishte.
***
E, kak gi talkuvate tezi aplodismenti? Tuk za kakvo stava duma? Za kultura, za gramotnost, za dobar vkus ili prosto za edna pretencia v poveche???