Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 05.02)

ІІ. Една съвсем истинска история

И тъй, издателството, за което стана дума по-горе, по своя инициатива, но и със съдействието на група академични интелектуалци-християни, реши да открие поредица за съответната литература. Моля читателя да не си мисли, че аз осъждам подобно решение или дейност – защото зная, че това, дето някой печата и разпространява християнски текстове далеч не значи, че същият човек злоупотребява с духовната жажда на останалите. Това е все едно да се възмущаваме срещу заплащането на свещениците. Нали онзи, който служи Богу, също трябва да живее. А грехът на човека не е в начина, по който встъпва в производствени отношения с другите – той е в сърцето му. Ето защо не трябва да се прибързва с упреци от такъв характер.
Преводите, които столичното издателство публикува през тези десетина-дванадесет години са, смея да кажа, съмнителни. Разбира се, изключения има и те са известни на малцината специалисти по такава словесност у нас. Причината донякъде идва от миналото – като не е могло да се работи открито в тази насока цели 40 години (спомнете си евреите в пустинята!), откъде да се вземат компетентните лица? Донякъде обаче и не е така – защото повече по нечия воля, отколкото по съвпадение се случи така, че нито един от участниците в комисията, която трябваше да предлага текстовете и, по-важното, да контролира работата на преводачите, не беше способен да разбере какъвто и да било неадаптиран текст, написан на латински или старогръцки. “Хайде, хубава работа”, би казал нашият Археолог – “това пък къде го има? Ами че тези хора не идват от гората – те са преподаватели в Държавен Университет, някои от тях дългогодишни. Че там, където аз учих като момче, беше пълно с учители – при това млади – които знаеха добре, отлично тези езици. И това в една проста гимназия. Ами тук – тук нивото следва да е друго, и тези хора нали са опитни, избрани, как така. Вярно, не съм ги виждал никъде, където се преподаваше латински и гръцки, но моят опит не е голям. В града съм учил едва шест години, после отсъствах - оттогава времената се смениха, класическото образование се утвърди. Не, не мога да слушам аз такива неща, това ще са едни злонамерени одумки.”
Така казва Пътуващият Археолог, повдига рамене и присяда да си пише докторската теза, написва я, после пък се захваща с мъчен и отговорен превод на велик античен философ, а преките му колеги – до един добри професионалисти – го подкрепят, не го товарят с излишни задължения, и го гледат, така да се каже, като писано яйце.
През това време интелектуалците-християни не бездействат. С подкрепата на доверчиви чуждестранни колеги те създават списание със заглавие Veritatis verba ultima, където публикуват разни статии и преводи с неголям обем, но също и продължават да поддържат спомената по-горе поредица, от която излизат средно един-два тома годишно. Поредицата, която също има латинско име – нека да я назовем Cuius regio eius religio – съдържа преводи от два типа. Едни от тях принадлежат на самите съставители и са направени от език-посредник, а други са от оригинала и са дело на външни на комисията хора, повечето възпитаници на класическа гимназия, а някои дори и с висше класическо образование. Но те, поради лоша запознатост с проблематиката на текстовете и слабо владеене на специфичната терминология на родния си език (която, сериозно погледнато, бива изработвана именно в течение на тяхната работа) се нуждаят от редактор и тази редакция се поема от самите съставители, доколкото те, очевидно, са следващата и последна инстанция, която има авторитета да прецени кой текст е подходящ за публикуване и кой – не.
Трябва да се обърне внимание, че всичко това е академична и културна новост в една обстановка, където духовете на хората са заети с всякакви дела, и точното предаване на средновековната мисъл не е нещото, което безпокои най-много дори и специалистите по латински и гръцки език в родината на Археолога; а те, поради прякото си познанство със съставителите на Cuius regio eius religio, единствени знаят каква е компетентността на всеки от преводачите и могат да си представят достатъчно подробности от подготовката на издаваните книги. Налице е политическа и всякаква друга нестабилност, много несигурност в утрешния ден, невероятно ниско заплащане на какъвто и да било вид образователен и научен труд; наред с това специалистите знаят, че превежданата литература е важна и полезна; и още – намират се в добри, почти приятелски отношения със съставителите и преводачите, или пък в по-особеното отношение на бивши учители и ученици: но и в двата случая това са контакти, които не изглежда разумно да бъдат влошавани от публични критики, още повече, че делото, за което говорим, се намира в самото си начало – възможно е то да се развие, задълбочи, подобри, възможно е да се сътрудничи и по-успешно и т.н. От тези напълно разумни съображения специалистите по класически езици не считат за нужно да притесняват своите колеги с въпроси около качеството на преводите и начина на изработването им, а още по-малко да ги злепоставят пред собствениците на намиращото се във възход издателство “Две хубави очи”.
И така, с годините и изданията колегията на медиевистите полека-лека набира самочувствие, и, което е естествено, започва да работи за повече самостоятелност – нямам предвид толкова финансова, колкото експертна самостоятелност. За тези неща ще разкажа подробно, осланяйки се на свидетелството на Археолога, по-нататък: засега само отбелязвам, че тази самостоятелност не се търси с привличане на вече обучени младежи, на които се дава възможност да се усъвършенстват чрез още работа, а – съвсем неочаквано от гледна точка на наивните късметлии като моя приятел – по обратния начин. А именно, за специалистите, които споменахме преди малко, се говори зле – ако, примерно, си публикувал преводи на “наши” автори, те (преводите) се осъждат; колегията се освобождава под различни предлози от най-перспективните си “външни” сътрудници; затова пък се привличат по-възрастни, но значително по-зле подготвени лица, на които се предлага да публикуват свободно във Veritatis verba ultima, а също и други изяви, съдействащи за академичното им развитие; същевременно погледът на медиевистите се обръща към още по-млади, и вероятно пак прилично подготвени хора, които, също като предишните, могат да свършат някоя работа за списанието и поредицата, пък дали стават и за друго – ще видим.
Ето как, за няма и десетилетие, тези любители на “средновековието изобщо”, жадни за духовност и научни успехи, и в тази връзка отворени към всяко сътрудничество, което може да е интересно и полезно и за двете страни, се превръщат в професионални познавачи на средновековната мисъл, а съвсем скоро след това и в – да си го кажем пак и по-смело – единствените легитимни медиевисти на територията на тази малка научна общност. Те, разбира се, не крият, че са осъзнали тази промяна. И тъй като следват малкото изброени по-горе правила – да се злослови, ако е възможно, срещу всички специалисти, да се отстраняват по-образованите млади, които вече са свършили нещо, да се привличат по-неспособните възрастни, а после да се предлага работа на парче на други надеждни и още неориентирани в ситуацията млади – легитимните медиевисти стигат по-далеч, отколкото изобщо са очаквали: те наистина започват да вярват, че са компетентни в научната област, която са се заели да представляват. А лесно ли е, впрочем, да не си го помислят? Човек вярва най-напред на очите си. Като гледаш ежедневно пред себе си по-невежи и по-лениви от теб (несъмнено, щом си положил толкова труд да се обградиш с такива), и други, които пък поради най-обикновена неосведоменост те смятат за майстор в работата, как няма да направиш заключението, че си №1? Още повече, че знаеш и как да разширяваш територията, която вече си овладял.

(следва)